Наоми Новик
Нефритеният трон (10)

Десета глава

Изминаха още три седмици без интересни събития, когато на хоризонта се появи остров Нови Амстердам. Темерер остана в захлас от групичките блестящи тюлени. Повечето от тях се припичаха мързеливо по плажовете, а по-енергичните идваха да играят в килватера на кораба. Те не се стесняваха от моряците, нито дори от войниците, които упражняваха мерника си на тях, но когато драконът влезе във водата, се разбягаха моментално. Дори онези от плажа бавно се затътриха по-надалече от водата.

Изоставеният Темерер направи обидено няколко кръгчета около кораба и се качи обратно на борда. С времето беше усъвършенствал тази маневра и сега „Преданост“ почти не се разлюля. Тюлените постепенно се върнаха и очевидно нямаха нищо против той да наднича от кораба, макар че се гмуркаха надълбоко, ако твърде много приближеше глава до водата.

Бурята беше отнесла кораба на юг, близо до четиридесетия паралел, и той почти не беше напреднал на изток. Това им струваше повече от седмица път.

— Единствената полза от това е, че мусонът най-после задуха — каза Райли, докато се консултираше с Лорънс над картите. — Оттук можем да се отправим директно към Холандските Източни Индии. Ще мине поне месец и половина, без да видим земя, но сега пратих лодките на острова и ще попълним запасите си с няколкодневен лов на тюлени.

От каците с осолено тюленско месо се носеше остра воня. Още две дузини прясно заклани животни висяха в клетки от подкрановите греди. На следващия ден, вече в открито море, китайските готвачи разфасоваха половината от тях на палубата и изхвърлиха разточително зад борда главите, опашките и вътрешностите. После сервираха на Темерер купчина леко запечени котлети.

— Не е зле, но с повечко пипер и може би още малко от печения лук — каза той с присъщата му вече придирчивост.

Нетърпеливи да му угодят, те веднага промениха блюдото по негов вкус. Той го погълна с удоволствие и се отпусна в дълга дрямка, без да съзнава, че е предизвикал неодобрението на корабния готвач и целия екипаж. Готвачите не почистиха след себе си и горната палуба остана подгизнала в кръв. Тъй като това се случи следобед, на Райли сърце не му даде да кара моряците да мият палубата за втори път този ден. Когато Лорънс и останалите старши офицери седнаха на вечеря, вонята бе нетърпима, а малките прозорци трябваше да останат затворени, за да не влиза острата миризма от останалите трупове, провесени навън.

За нещастие готвачът на Райли бе проявил разточителността на китайските си колеги. Основното ястие на масата бе един прекрасен златист пай. Цялата седмична дажба масло бе заминала за тестото, наред с последния пресен грах от Кейптаун, сервиран с купа горещ сос. Когато обаче разрязаха пая, ги лъхна специфичната миризма на тюленско и всички взеха само да чоплят в чиниите си.

— Няма смисъл — каза Райли с въздишка и върна съдържанието на чинията си в платото. — Джетсън, отнесете го в столовата на матросите. Ще бъде жалко да иде на вятъра.

Другите последваха примера му и се задоволиха с останалите ястия, но на масата остана тъжна празнина. Когато отнесе платото, стюардът бе чут да коментира на висок глас зад вратата „чужденците, които не знаят как да се държат цивилизовано и развалят апетита на другите“.

Когато отвориха една бутилка за утеха, корабът се друсна по странен начин, какъвто Лорънс досега не бе усещал. Райли веднага скочи към вратата, но Пърбек каза:

— Вижте там — и посочи през прозореца.

Веригата се люлееше свободно, а клетката с месото я нямаше. Всички се облещиха от изненада. После на палубата избухна суматоха от викове и крясъци и корабът рязко зави с щирборда под звуците на пушечни изстрели и пропукване на дърво. Райли побърза да излезе и останалите го последваха плътно по петите. Лорънс беше на стълбата, когато корабът отново се разтресе. Той се смъкна четири стъпала по-надолу и едва не събори Гранби.

Те изскочиха на палубата като изстреляни с катапулт. Пред тях лежеше кървав крак в обувка с катарама и копринен чорап — всичко, което бе останало от курсанта на вахта Рейнълдс. Още две тела бяха проснати на разцепената бордова ограда, очевидно пребити до смърт. Темерер седеше на драконовата палуба и се оглеждаше обезумяло. Останалите мъже на палубата се катереха по такелажа или тичаха към предната стълба, където се бутаха с желаещите да се качат матроси.

— Вдигнете флага! — каза Райли.

Той се опитваше да извиси глас над шума и скочи да задържи руля, като викна на помощ още няколко моряци. Кормчията Басън не се виждаше никакъв и корабът се отклоняваше от курса си. Движеше се равномерно, така че явно не бяха закачили риф, а нямаше и следа от други кораби. Хоризонтът беше чист.

— По местата в бойна готовност!

Звукът на барабана потуши всяка надежда да научат какво става, но това бе идеалният начин да се въведе ред сред паникьосаните мъже — най-спешната задача за момента.

— Господин Гарнет, моля, свалете лодките — силно викна Пърбек и дойде на средата на парапета, като намести шапката си. Той, както винаги, бе облякъл най-хубавите си дрехи за вечеря и сега изглеждаше много внушително. — Григс, Мастерсън, какво правите? — той се обърна към двама от моряците, които надничаха страхливо от рейките. — Грогът ви е спрян за седмица. Слезте и се стройте до оръдията си.

Лорънс си проби път по мостика. Вървеше срещу движението на мъжете, които сега тичаха към постовете си. Един от морските пехотинци подскачаше на един крак и се опитваше да нахлузи току-що лъснатия си ботуш, но ръцете му се хлъзгаха по мазната кожа. Мичманите при каронадите на кърмата се прескачаха един друг.

— Лорънс, Лорънс, какво става? — викна Темерер, когато го видя. — Бях заспал, какво се е случило?

„Преданост“ рязко се наклони на една страна и Лорънс бе запратен към перилата. В другия край на кораба бликна огромна струя вода, която падна с плисък на палубата. Над парапета се издигна чудовищна драконова глава — огромна, със зловещи оранжеви очи зад облата зурла и ципеста яка, оплетена в дълги, черни водорасли. От устата на създанието висеше нечия безжизнена ръка. То отвори паст, отметна назад глава и погълна остатъка, а зъбите му бяха окъпани в яркочервена кръв.

Райли даде команда за огън от оръдията на щирборда, а Пърбек събра екипажите от три оръдия около една от каронадите. Целта му бе да я насочат право към създанието. Те разхлабиха лафета, а най-яките мъже запънаха колелата. Бяха запотени и единственият звук, който издаваха, бе ниско ръмжене. Трудеха се с всички сили, но двайсеткилограмовото дуло не се поддаваше лесно на маневри.

— Огън, огън, шибани мамини синчета! — дрезгаво крещеше Макреди, докато зареждаше наново оръжието си.

Останалите войници дадоха един закъснял залп, но куршумите бяха безсилни. Шията беше покрита с плътно застъпени люспи в синьо и сребристо. Морският дракон изграка ниско и се хвърли върху палубата, като уби двама мъже на място и налапа трети. Писъците на Дойл се чуваха дори отвътре, а краката му ритаха бясно.

— Не! — викна Темерер. — Спри, arrêtez^[1]! — и последва низ от думи на китайски.

Звярът го погледна без особен интерес и без признак, че разбира и захапа. Краката на Дойл паднаха безжизнени, пръскайки кръв във въздуха. Темерер застина в ужас, очите му се впериха в дъвчещите челюсти на чудовището и яката му прилепна плътно по врата му. Лорънс го извика по име и това го извади от транса. От морския звяр го деляха фокмачтата и гротмачтата. Той не можеше да го нападне направо, затова скочи от носа и полетя в кръг, докато не се озова зад гърба му.

Звярът обърна глава да проследи движението му и се извиси над водата, подпря източените си предни лапи на парапета на „Преданост“ и се повдигна. Между пръстите му с неестествено дълги нокти имаше опънати ципи. Тялото му беше много по-тясно от това на Темерер, но главата му бе по-едра, очите — колкото чинии, ужасни със своята невъзмутима, тъпа кръвожадност.

Темерер се гмурна, ноктите му се хлъзнаха по сребристата кожа, но той успя да намери опора, като обгърна тялото на съперника си с предните си лапи — въпреки дължината си то бе достатъчно слабо. Драконът отново издаде дълбок грачещ звук и се вкопчи в „Преданост“, а увисналата кожа на гърлото му трепереше при всеки вик. Темерер литна назад, като пляскаше бясно с криле. Обединените сили на двата звяра силно наклониха кораба и от най-ниските амбразури за оръдията, където започна да нахлува вода, се понесоха викове.

— Темерер, пусни го — викна Лорънс. — Ще ни обърнеш.

Темерер се принуди да го пусне. Сега драконът сякаш искаше единствено да му избяга. Той се покатери на кораба, катурна рейките на гротмачтата и разкъса такелажа, като люлееше глава насам-натам. Лорънс видя удълженото си отражение в черната зеница, после звярът мигна с полупрозрачен клепач, който се плъзна надлъжно по очната ябълка, и продължи нататък. Гранби издърпа Лорънс към стълбата.

Тялото на създанието беше необикновено дълго, главата и предните му лапи изчезнаха под вълните от другата страна на кораба, а задните му части още не се бяха показали на повърхността. Люспите му се преливаха от тъмносиньо и мораво във всички цветове на дъгата, докато тялото му продължаваше да се вие напред. Лорънс никога не беше виждал животно дори с една десета от тези размери. Атлантическите дракони достигаха не повече от три и половина метра дължина дори в по-топлите крайбрежни води на Бразилия, а онези в Тихия океан се гмуркаха надълбоко, когато ги наближаха кораби, и от тях рядко се виждаше нещо друго, освен порещите водата перки.

Помощник-капитанът Саклър се качваше задъхано по стълбата с голяма остра лопата, широка осемнайсет сантиметра, завързана набързо за един прът — той бе плавал на китоловен кораб в южните морета, преди да го вербуват принудително във флота.

— Сър, кажете им да внимават. Боже, ще ни стегне в примка — викна на Лорънс, хвърли лопатата на палубата и скочи след нея.

Лорънс си спомни, че веднъж беше видял как един дракон се уви около тялото на риба меч и я удуши — това бе любимият им начин да преборят плячката си. Райли също чу предупреждението и викна на хората да вземат брадви и саби. Лорънс хвана една от първия кош, който му се изпречи, и започна да сече редом с дузина други мъже. Тялото обаче продължи да се извива. Те направиха рани в бледата сивкава подкожна мас, но въобще не стигнаха до плътта.

— Главата, внимавайте за главата — каза Саклър и зачака на парапета с вдигната остра лопата, а ръцете му стискаха дръжката и потреперваха нервно.

Лорънс остави брадвата и отиде да даде наставления на Темерер, който продължаваше да кръжи над кораба и се ядосваше, че не може да сграбчи дракона, докато е така вплетен в корабните мачти и такелаж. Главата на звяра отново се показа над водата, при това от същата страна, точно както ги предупреди Саклър. Намотаното тяло започна да се затяга, откъм „Преданост“ се нададе тътен, парапетът се пропука и поддаде под натиска. Оръдието на Пърбек беше в готовност.

— Готови, изчакайте да тръгне надолу…

— Спрете, спрете! — викна Темерер, но Лорънс не разбра каква е причината.

Пърбек не му обърна внимание и извика: „Огън!“. Оръдието изрева и гюлето излетя към водата, удари звяра по врата и продължи нататък, преди да потъне. Главата му се килна на една страна и се разнесе мирис на опърлено месо, но ударът не беше фатален. Животното само изгъргори от болка и стегна още повече хватката си. Пърбек дори не трепна, макар че тялото на дракона сега бе едва на крачка от него.

— Заредете оръдието — каза той, щом пушекът се разнесе, и мъжете се подготвиха за нов залп.

Изминаха най-малко три минути, докато отново открият огън. Затрудняваше ги неудобната позиция на оръдието и суматохата, настъпила от събирането на три екипажа.

Внезапно част от оградата на щирборда, която се намираше почти до оръдието, се пръсна под натиска. Разлетяха се назъбени трески, не по-малко опасни от артилерийски огън. Една се заби в рамото на Пърбек и ръкавът на куртката му моментално се напои с кръв. Червинс вдигна ръце към чирепа в гърлото си, издаде гъргорещ звук и се стовари върху оръдието. Дъфид с мъка се изправи от пода и не се отпусна въпреки забитата в челюстта му треска. Другият й край стърчеше под брадичката му и от него капеше кръв.

Темерер продължаваше да кръжи с ръмжене напред-назад над главата на дракона. Боеше се да нададе рев така близо до „Преданост“. Една вълна, подобна на онази, която бе разрушила „Валери“, щеше да потопи не само звяра, а и кораба им. Въпреки това Лорънс бе на ръба да му нареди да го направи. Мъжете размахваха брадвите като обезумели, но твърдата кожа им се опъваше, а „Преданост“ всеки момент щеше да пострада непоправимо. Ако се пропукаха гредите под палубата или, по-лошо, ако се изкривеше килът, имаше вероятност повече да не се доберат до пристанище.

Преди Лорънс да успее да викне, Темерер нададе нисък, разочарован писък, издигна се, после прибра криле и падна надолу като камък. Извади нокти и улучи главата на дракона, като го натисна под повърхността. От инерцията той самият също попадна под вълните и водата се обагри в кървавочервено.

— Темерер! — извика Лорънс и без да се замисли, се хвърли към потръпващото, виещо се тяло на дракона.

Наложи се почти да лази по хлъзгавата от кръвта палуба. Покатери се на парапета, а оттам — на веригите на гротмачтата. Гранби посегна да го хване, но го изпусна.

Той си хвърли ботушите във водата. Нямаше ясен план. Почти не можеше да плува, а нямаше нож или пистолет. Гранби се опита да се покатери при него, но не успя да се задържи прав, защото корабът се мяташе напред-назад като детска люлка. Внезапно по сребристото тяло на дракона пробяга мощна тръпка, но не се видя нищо друго. Задните му крака и опашката изскочиха конвулсивно на повърхността, после пак потънаха във водата със страховит плясък и движението замря.

Темерер изплува над водата като шамандура. Отскачаше нагоре и отново се цопваше, кашляше, давеше се и плюеше. Целите му челюсти бяха в кръв.

— Мисля, че е мъртъв — каза той между опитите да си поеме дъх и бавно доплува до кораба.

Не се качи на борда, само се облегна, дишайки тежко, и се отпусна на водната повърхност. Лорънс се покатери до него по дървените орнаменти и започна да го гали колкото за негово, толкова и за свое собствено успокоение.

 

 

Темерер бе прекалено изтощен, да се качи веднага на борда. Лорънс закара Кейнс с една от малките лодки, за да го прегледа на място. Имаше няколко драскотини, в една от раните му се беше забил грозен, нащърбен зъб, но нищо сериозно. Кейнс обаче отново преслуша гърдите на дракона, погледна строго и каза, че в белите му дробове е влязла вода.

Темерер се покатери на борда след немалко насърчения от страна на Лорънс и причини нови повреди по парапета. „Преданост“ потъна повече от обикновено отчасти заради неговата преумора, отчасти заради собственото си жалко състояние.

Дори лорд Пърбек, който толкова държеше на външния вид на кораба, не сгълча Темерер за пукнатата бордова ограда. Вместо това драконът бе посрещнат с уморени, но искрени възгласи на одобрение.

— Положи глава на една страна — каза Кейнс, когато Темерер се нагласи на палубата.

Драконът изръмжа недоволно. Много му се спеше, но се подчини. Наведе се несигурно и с измъчен глас се оплака от замайване, но все пак успя да изкашля известно количество солена вода. След като угоди на Кейнс, той се настани по-стабилно и се сви на кълбо.

— Ще хапнеш ли нещо? — попита Лорънс. — Нещо прясно? Овца? Ще кажа да я приготвят по твой вкус.

— Не, Лорънс, не мога да сложа нищо в уста — каза Темерер с приглушен глас, защото главата му беше скрита под крилото, и една тръпка премина между лопатките му. — Моля те, кажи им да го махнат.

Тялото на дракона продължаваше да лежи проснато на „Преданост“. Главата бе изплувала на повърхността от страната на бака и сега звярът се виждаше с цялата си внушителност. Райли прати хора с лодки, за да го измерят от носа до опашката. Беше над седемдесет и пет метра, поне два пъти по-дълъг от най-големия Копър Регал, за който Лорънс беше чувал. Именно затова бе успял да се увие около целия кораб, макар че тялото му беше по-малко от шест метра в диаметър.

— Киао, морски дракон — така го нарече Сун Кай, когато излезе на палубата да види какво се бе случило. Той ги информира, че подобни създания има и в Китайско море, но обикновено са по-малки.

Никой не предложи да го изядат. Когато приключиха с измерванията и китайският поет, по съвместимост и художник, го нарисува, отново заработиха секирите. Саклър даваше тон и размахваше опитно острата си брадва, а Прат преряза дебелия брониран стълб на гръбнака с три тежки удара. След това останалата работа свършиха собственото му тегло и бавното движение на „Преданост“. Останалата плът и кожа се разкъсаха със звук на сцепен плат и двете половини се плъзнаха в различни посоки.

Трескава работа закипя във водата около тялото. Акули и други риби се заеха с главата, яростна битка се зароди около кървавите разсечени краища на двете половини.

— Да потегляме по-бързо — каза Райли на Пърбек.

Гротът, платната на бизана и околният такелаж бяха грубо разпокъсани, но фокмачтата бе непокътната, освен няколкото заплетени въжета, и те успяха да опънат няколко малки платна.

Оставиха тялото да се носи по водата зад гърба им и потеглиха. След час то вече не бе нищо повече от сребриста линия в далечината. Палубата бе измита, изтъркана с пемза и изплакната с чиста вода, която мъжете помпаха с голям ентусиазъм. Дърводелецът и помощниците му се заеха да подменят рейките на гротмачтата и бизана.

Платната бяха понесли най-големи щети. Донесоха резервния брезент от трюма, но Райли побесня, когато видя, че е наяден от плъхове. Закърпиха го надве-натри, но слънцето вече залязваше и се наложи да оставят екипирането с новия такелаж за сутринта. Мъжете бяха освободени за вечеря и си легнаха без обичайната проверка.

Лорънс, още босоног, си взе малко кафе и сухари от Роланд и остана при Темерер, който продължаваше да лежи смирено и без апетит. Лорънс се опита да го извади от унинието, притесни се да не би да има скрити рани, но Темерер само каза:

— Не съм ранен, не съм болен, нищо ми няма.

— Тогава защо си толкова потиснат? — колебливо попита Лорънс. — Беше чудесен днес и спаси кораба.

— Просто убих животното, не виждам повод за гордост — отвърна Темерер. — То не беше враг, не отбраняваше някаква кауза. Дойде само защото беше гладно, а после ние го подплашихме с изстрели и това беше причината да ни нападне. Ще ми се да имаше начин да му обясня, за да си иде.

Лорънс се изненада. Не му беше хрумнало, че в очите на Темерер морският дракон може да не е страховито чудовище.

— Темерер, този звяр нямаше нищо общо с драконите — каза му той. — Той не говореше, нямаше разум. Прав си, дойде да търси храна, но всяко животно ловува.

— Защо говориш така? — попита Темерер. — Той не знаеше английски, френски или китайски, но беше създание на океана. Как да научи човешки езици, щом не живее сред хора? На негово място аз също нямаше да ги разбирам, а не съм лишен от разум.

— Ти самият видя, че то беше съвсем неразумно — каза Лорънс. — Изяде четирима от екипажа ни, уби други шестима. Мъже, не тюлени или други безсловесни зверове. Това беше нечовешка… нецивилизована постъпка — поправи се той след лошия избор на думи. — Никой досега не е опитомявал морски дракон, дори китайците.

— С това ми казваш, че ако едно създание не служи на хората и не живее според техните обичаи, то не е интелигентно и може спокойно да бъде убито — яката на Темерер потрепна и той предизвикателно вдигна глава.

— Съвсем не — рече Лорънс, докато се чудеше как да го успокои. За него равнодушието в погледа на животното бе достатъчно красноречив факт. — Казвам само, че ако беше разумно, щеше да е в състояние да се научи да общува и ние щяхме да сме чували за него. В края на краищата, много дракони избират да живеят без гледачи и отказват да разговарят с хора. Рядкост е, но все пак се случва и не е причина да смятаме драконите за неразумни същества — и той се зарадва, че е намерил подходящ пример.

— А какво става с тези дракони? — попита Темерер. — Какво ще стане с мен, ако откажа да се подчиня? Нямам предвид на една-единствена заповед, а да откажа да служа във въздушния корпус.

Досега говореха принципно. Този неочакван конкретен въпрос стресна Лорънс и даде на разговора една по-рискована насока. За късмет моряците бяха приключили с опъването на платната и се бяха събрали на бака, където разиграваха порционите си грог на зарове. Шепата останали на пост летци пък си приказваха тихичко до бордовата ограда. Нямаше вероятност някой да е дочул тези думи и Лорънс бе благодарен за това. Другите можеше да ги изтълкуват погрешно и да решат, че драконът е нелоялен. Той лично не вярваше, че съществува опасност Темерер да пожелаела напусне корпуса и приятелите си. Помъчи се да отговори спокойно:

— Неопитомените дракони живеят съвсем спокойно сред природата. Ако пожелаеш, може да идеш при тях. Има една голяма колония при залива Кардиган в Северен Уелс. Много било красиво.

— Ами ако не искам да живея там, а някъде другаде?

— Как ще се изхранваш? — попита Лорънс. — Добитъкът се отглежда от човека.

— Щом човекът е затворил всички овце в кошари и не е оставил нито една в дивата природа, не е редно да се оплаква, ако понякога си вземам от тях — отвърна Темерер. — Но дори и да го прави, винаги мога да си уловя риба. Какво ще стане, ако реша да живея край Дувър, да летя свободно, да се храня с риба и да не закачам чуждите стада? Хората ще ми позволят ли?

Лорънс твърде късно забеляза, че са нагазили в опасни води и горчиво съжали, че е насочил разговора в тази посока. Той отлично знаеше, че никой не би оставил Темерер да живее така. Хората се ужасяваха от идеята сред тях да има дракон на свобода, макар и напълно предсказуем. Възраженията им щяха да са многобройни и основателни, но от гледна точка на Темерер това бе несправедливо ограничаване на свободите му. Лорънс не знаеше как да отговори, без да накърни чувството му за справедливост. Драконът разбра смисъла на мълчанието му и кимна.

— Отново ще ме оковат и отведат насила — каза Темерер. — Ще ме принудят да живея в резерват и ще ме спрат, ако се опитам да го напусна. Това важи за всички дракони. Струва ми се — мрачно добави той, а в гласа му имаше нотка на потиснат гняв, — че сме точно като робите. Понеже сме по-малко на брой и сме по-големи и опасни, получаваме великодушно отношение, докато те търпят жестокости, но не сме свободни също като тях.

— Мили боже, не е така — каза Лорънс и се изправи.

Той остана ужасен и смутен от тази забележка, както и от собствената си слепота. Зачуди се дали Темерер не се беше стреснал от веригите за буря и дали подобни мисли не бяха минавали и преди през ума му. Не му се вярваше да са резултат единствено от последната битка.

— Не е така, обвиненията ти са напълно неоснователни — повтори Лорънс.

Знаеше, че не е в състояние да спори с дракона по доста философски въпроси, но точно тази идея бе абсурдна и той се чувстваше задължен да го покаже на Темерер, само да можеше да намери подходящите думи.

— Все едно да кажеш, че аз съм роб, защото се подчинявам на заповедите на адмиралтейството. Ако откажа, ще ме уволнят и най-вероятно обесят, но това не означава, че съм роб.

— Ти сам си избрал флота и въздушния корпус — каза Темерер. — Ако пожелаеш, може да се уволниш и да идеш другаде.

— Така е, но тогава ще ми се наложи да си търся друго препитание, в случай че нямам капитал. Всъщност, ако не искаш да служиш в корпуса, имам достатъчно пари да ти купя имение на север или в Ирландия и да го населя с добитък. Там ще живееш както ти харесва и никой няма да възрази.

Лорънс си отдъхна, когато Темерер се замисли за тази възможност. Войнственият пламък в очите му изчезна, опашката му постепенно престана да се мята нервно и той отново се сви на изящна спирала. Завитите рогове на яката на врата му спокойно се отпуснаха.

Камбаната удари осем пъти и моряците оставиха играта на зарове. Мъжете на новата вахта дойдоха на палубата, за да изгасят последните фенери. Ферис се качи по стълбата с прозявка на уста, следван от няколко матроси, които още търкаха сънено очи. Бейлсуърт поведе предишната смяна към каютите и мъжете казаха:

— Лека нощ, сър, лека нощ, Темерер.

Докато минаваха, мнозина от тях потупаха приятелски дракона.

— Лека нощ, господа — отвърна Лорънс, а Темерер изръмжа нежно.

— Господин Трип, мъжете може да спят на палубата, ако желаят — чу се гласът на Пърбек откъм кърмата.

Нощта се настани на кораба, мъжете с радост налягаха по бака, положиха глави на въжетата или си подложиха навити ризи. Цареше мрак с изключение на самотния фенер, който примигваше от другия край на кораба, и звездите в небето. Нямаше луна, но Магелановите облаци и дългата мъгла на Млечния път бяха забележително ярки. Настъпи тишина. Летците също лежаха покрай парапета на бака и бяха толкова сами, колкото бе възможно на един кораб. Лорънс отново седна и се облегна на Темерер. В мълчанието на дракона имаше известно очакване.

— Но ако го направиш — каза накрая, сякаш разговорът въобще не беше прекъсвал, но без предишната разгорещеност, — ако ми купиш имот, това отново ще е твое дело, а не мое. Ти ме обичаш и си готов на всичко, за да ми осигуриш щастие. Какво обаче ще прави някой дракон като клетия Левитас с капитан от типа на Ранкин, който не се интересува от добруването му? Не разбирам много добре какво е капитал, но съм сигурен, че нито имам, нито има как да си го набавя.

Той вече не беше толкова измъчен, но звучеше уморен и някак тъжен. Лорънс каза:

— Ти си имаш скъпоценности. Само медальонът ти струва близо десет хиляди лири, а той е подарък и никой не може да оспори собствеността ти над него.

Темерер наведе глава да огледа бижуто. Лорънс му купи този медальон с по-голямата част от паричната награда за фрегатата „Дружба“, от която плениха яйцето. По платината бяха останали дребни вдлъбнатини и драскотини, но Темерер не можеше да се раздели задълго с висулката, за да ги полират. Перлата и сапфирите обаче бяха все така великолепни.

— Това ли било капитал? Скъпоценностите? Значи затова са толкова хубави. Само че, Лорънс, това отново е подарък, а не нещо, което съм спечелил сам.

— Наистина, на никого не му е хрумвало да предложи заплата или пари от военната плячка на драконите, но това не е от липса на уважение. Просто парите изглеждат безполезни за вас.

— Безполезни са, защото не ни пускат да ходим никъде и няма къде да ги похарчим — отвърна Темерер. — Сигурен съм, че ако имах пари, нямаше да мога да вляза в магазина, за да си купя скъпоценности и книги. Та вие ни смъмряте дори когато сами си вземаме храна от обора.

— Но това не е защото сте роби, а защото хората се притесняват от вас, а трябва да се съблюдава общественият интерес — каза Лорънс. — Какъв е смисълът да влезеш в някой магазин, щом продавачът ще избяга?

— Не е честно да понасяме ограничения заради чуждите страхове, когато не сме направили нищо нередно. Не може да не го виждаш и ти, Лорънс.

— Наистина не е справедливо — призна неохотно Лорънс, — но хората се страхуват от драконите, независимо колко им обясняваме, че са безобидни. Такава е човешката природа. Може да е глупаво, но няма да се промени. Съжалявам, приятелю — и той погали Темерер, — ще ми се да имах по-добри отговори. Мога само да добавя, че каквито и препятствия да ти създава обществото, аз не те смятам за роб и с радост ще ти помагам да ги преодоляваш.

Темерер изпусна една дълбока въздишка, но потърка нежно муцуна в Лорънс и го заслони с крилото си. Повече не спомена темата, а попита за най-новата им книга — френски превод на „Приказки от 1001 нощ“, която бяха намерили в Кейптаун. Лорънс се зарадва, че го оставиха да се измъкне, но не му олекна. Имаше чувството, че не се е справил със задачата да помири Темерер с едно положение, което досега смяташе, че го удовлетворява.