Метаданни
Данни
- Серия
- Темерер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Throne of Jade, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мила Куцарова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Епическо фентъзи
- Роман за съзряването
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata(2019)
- Разпознаване и корекция
- sqnka(2019)
Издание:
Автор: Наоми Новик
Заглавие: Нефритеният трон
Преводач: Мила Куцарова
Година на превод: 2011 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Симолини“
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Нали Байкова
ISBN: 978-954-761-413-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8716
История
- —Добавяне
В памет на Чауа Новик,
с надеждата, че един ден ще бъда готова да напиша нейната книга.
I
Първа глава
Денят бе необичайно топъл за ноември, но в израз на криворазбрана почит към китайското посолство камината в заседателната зала на адмиралтейството беше ненужно препълнена, а Лорънс стоеше право срещу нея. С голямо усърдие той бе облякъл най-хубавата си униформа и по време на непоносимо дългия разговор подплатата на дебелата му зелена куртка все повече подгизваше от пот.
Стрелата на ветропоказателя над вратата зад лорд Барам сочеше посоката на вятъра над Ламанша — благоприятен за Франция на север-североизток. Вероятно дори в момента кораби на британската флота наблюдаваха пристанищата на Наполеон.
Застанал в поза мирно, Лорънс се втренчи в широкия метален диск и се постара да не отмества поглед. Не вярваше, че ще устои на студените, враждебни очи, вперени в него.
Барам замлъкна и отново се прокашля в шепата си. Натруфената реч, която си бе подготвил, не звучеше добре в моряшката му уста и в края на всяка тромава и накъсана фраза той спираше и поглеждаше китаеца с нервно вълнение, граничещо със сервилност. Представлението не беше много убедително и при нормални обстоятелства Лорънс щеше да изпита известно съчувствие към Барам — очакваха официално съобщение, дори дипломатически пратеник, но никой не си беше представял, че китайският император ще прати на другия край на света собствения си брат.
Принц Юнсин можеше само с една дума да въвлече техните две нации във война. В присъствието му имаше нещо заплашително — непроницаемото мълчание, с което посрещаше всяка дума на Барам; задушаващата пищност на тъмножълтата му роба, ситно извезана с дракони; бавното му и безмилостно почукване по подлакътника на стола с дълъг, инкрустиран със скъпоценен камък нокът. Той дори не поглеждаше Барам, само се взираше в Лорънс на другия край на масата, при това с мрачно изражение и свити устни.
Кортежът му бе толкова голям, че в заседателната зала не остана свободно ъгълче. Дузина стражи, облени в пот и замаяни от жега в дебело подплатените си ризници, и също толкова на брой слуги без специално предназначение, освен това на обикновени придружители, се бяха наредили покрай далечната стена на залата и се опитваха да раздвижат въздуха с широки ветрила. Един мъж, очевидно преводач, стоеше зад принца и му шептеше нещо при подаден знак, обикновено след някоя от по-заплетените фрази на Барам.
Други двама официални пратеници седяха от двете страни на Юнсин. Представиха ги на Лорънс съвсем формално и никой от тях не бе казал и дума, макар че по-младият, Сун Кай, наблюдаваше безизразно протокола и следеше с внимание думите на преводача. По-възрастният, едър мъж с объл корем и сива козя брадичка, вече беше капнал от жегата. Седеше с клюмнала на гърдите глава и полуотворена уста и с мъка поклащаше ветрилото пред лицето си. Те носеха тъмносини копринени роби, натруфени почти колкото тази на принца, и вкупом образуваха една внушителна компания. Подобни пратеници Западът несъмнено не беше виждал.
На някой далеч по-обигран от Барам дипломат щеше да му е простено, че си позволява известна сервилност, но Лорънс не беше в опрощаващо настроение. Всъщност той се ядосваше повече на себе си, задето бе имал по-големи очаквания. Беше дошъл с надеждата да се защити и дори дълбоко в сърцето си вярваше, че ще го оправдаят. Вместо това го бяха смъмрили по начин, който той самият не би си позволил дори пред новобранец, и всичко това стана в присъствието на чуждестранен принц и неговата свита, събрани като трибунал да чуят за престъпленията му. Той стискаше зъби, доколкото може, но накрая Барам с огромна снизходителност каза:
— Естествено, капитане, няма да забравим след това да ви прехвърлим на друг дракон.
За Лорънс това бе последната капка.
— Не, сър — прекъсна го той. — Съжалявам, но няма да го направя. Ако се стигне до друга длъжност, ще помоля да бъда освободен.
Адмирал Пауис от Въздушния корпус, който седеше до Барам, бе запазил мълчание по време на срещата. Сега само поклати глава без какъвто и да е признак на учудване и сключи ръце на големия си корем. Барам му хвърли ядовит поглед и каза на Лорънс:
— Може би не бях ясен, капитане. Това не е молба. Дадохме ви заповеди и ще ги изпълните.
— По-добре ме обесете — отсече Лорънс, без да го е грижа, че разговаря по този начин с първия лорд на адмиралтейството. Ако все още беше морски офицер, това щеше да е краят на кариерата му, а не му беше от полза и като авиатор. Ако обаче възнамеряваха да върнат Темерер в Китай, дните му на летец приключваха. Той никога нямаше да приеме друг. Темерер бе незаменим, а Лорънс не би накарал някой друг дракон да се чувства малоценен, когато мнозина в корпуса щяха да дадат мило и драго да летят с него.
Юнсин не каза нищо, но сви устни. Придружителите му се размърдаха и зашушукаха помежду си на собствения си език. Лорънс не си въобразяваше, а наистина чуваше нотка на презрение в тона им, насочено не толкова към него, колкото към Барам. Първият лорд явно споделяше това впечатление. Лицето му се сгърчи и почервеня от усилието му да запази спокойния си вид.
— За бога, Лорънс! Грешите, ако смятате, че ще се изправите тук, насред Уайтхол, и ще проявявате неподчинение. Може би забравяте, че дългът ви е към държавата и краля, а не към този ваш дракон.
— Не, сър, вие го забравяте. Аз обяздих Темерер, воден именно от дълга си. Пожертвах военноморския си чин, без да знам, че той е от по-специално потекло, камо ли пък Селестиал — отвърна Лорънс. — Воден от дълга си, го подложих на трудното обучение и тежката и опасна служба. Воден от дълга си го вкарах в битка и поисках от него да рискува своя живот и щастие. Няма да му се отплатя за верността с лъжи и измами.
— Достатъчно! — каза Барам. — Човек ще рече, че искаме първородното ви дете. Съжалявам, ако толкова сте се привързали към това създание, че не можете да понесете загубата му.
— Темерер не е мой домашен любимец, нито моя собственост, сър — отсече Лорънс. — Той служи вярно на Англия и на краля също като мене, също като вас. А сега, понеже не желае да се върне в Китай, вие ме карате да го излъжа. Не знам какво ще остане от честта ми, ако се съглася. Нещо повече — добави той, неспособен да се въздържи, — чудно ми е, че въобще направихте подобно предложение. Наистина ми е чудно.
— О, вървете по дяволите, Лорънс — каза Барам, изоставяйки официалния тон. Бе служил във флота дълго преди да влезе в правителството и все още му беше трудно да е политик, когато се ядосаше. — Той е китайски дракон — естествено, че в Китай ще му е по-добре. Във всеки случай им принадлежи, точка по въпроса. Неприятно е да ти излезе име на крадец и правителството на Негово Величество не желае това да се случва.
— Мисля, че знам какво намеквате. — Лорънс щеше да почервенее, ако вече не се бе сварил от жега. — Отхвърлям напълно обвинението, сър. Тези господа не отричат, че са дали яйцето на Франция. Ние го иззехме от френски военен кораб. Както добре ви е известно, адмиралтейството обяви и кораба, и яйцето за законна военна плячка. Не съществува логика, според която Темерер да им принадлежи. Ако им е било толкова неприятно да се разделят със Селестиал, да не го бяха подарявали.
Юнсин изсумтя и се включи в надвикването.
— Правилно — каза той. Английският му беше със силен акцент, бавен и церемониален, а отмерената интонация само подсилваше ефекта от думите му. — Отпърво бе безразсъдно да пратим второто яйце на Лун Тиен Циен отвъд морето. Никой не спори.
Това накара и двамата да замлъкнат и за един кратък момент не проговори никой, с изключение на преводача, който тихо предаде думите на Юнсин на останалите китайци. Тогава Сун Кай каза нещо на техния език, което накара Юнсин да го стрелне строго с поглед. Сун наведе почтително глава и повече не погледна нагоре, но за Лорънс това бе първият намек, че е възможно мисията им да няма само един говорител. Юнсин обаче отговори рязко и с тон, който не позволяваше други коментари, и Сун повече не рискува. Доволен, че е озаптил своя подчинен, Юнсин се обърна към тях и добави:
— И въпреки лошия шанс, който го е предоставил във ваши ръце, Лун Тиен Сян бе предназначен за френския император, а не за товарно добиче на обикновен войник.
Лорънс се наежи от определението „обикновен войник“ и за пръв път погледна право в принца, като посрещна хладнокръвно студения му, надменен поглед.
— Сър, ние сме във война с Франция. Щом сте избрали да се съюзите с нашите противници и да им пращате материална помощ, не се оплаквайте, когато се сдобием с нея в честна битка.
— Глупости! — внезапно и силно се намеси Барам. — Китай не е съюзник на Франция, в никакъв случай. За нас няма съмнение, че Китай и Франция не са съюзници. Не се обръщайте към Негово Имперско Величество, Лорънс, въздържайте се — полугласно и ядно добави той.
Юнсин обаче не обърна внимание на прекъсването.
— Сега с пиратството ли се оправдавате? — попита презрително. — Не ни засягат обичаите на варварските нации. Как търговци и крадци са се договорили да се ограбват едни други, не е от интерес за Небесната империя[1], освен ако те не нанесат оскърбление на императора, както направихте вие.
— Не, Ваше Височество, няма такова нещо, в никакъв случай — занарежда Барам и погледна изпепеляващо Лорънс. — Негово Величество и правителството му питаят единствено дълбока привързаност към императора. Ако има оскърбление, то не е съзнателно, уверявам ви. Да бяхме знаели за необикновената природа на това яйце и за вашите възражения, тази ситуация никога нямаше да възникне…
— Вече сте уведомени — каза Юнсин, — а оскърблението продължава да е факт. Лун Тиен Сян все още е впрегнат, получава не много по-добро отношение от един кон, носи товари и е изложен на зверствата на войната, а негов единствен другар е един прост капитан. По-добре яйцето му да бе потънало на дъното на океана!
Лорънс остана ужасен, но и доволен, че тази грубост остави Барам и Пауис също толкова стреснати и безмълвни, колкото и самия него. Дори преводачът на Юнсин се сепна от неудобство и за пръв път не преведе на китайски думите на принца.
— Сър, уверявам ви, че откакто разбрахме за възраженията ви, въобще не сме го впрягали, с пръст не сме го докосвали — каза Барам, съвземайки се от шока. — Положихме неимоверни усилия, за да осигурим удобство на Темерер, искам да кажа Лун Тиен Сян, и да компенсираме досегашното си непочтително отношение. Той вече не е зачислен на капитан Лорънс. Мога да ви уверя, че те не са разговаряли през последните две седмици.
Това напомняне жегна Лорънс и той усети, че му трябва още малко да избухне.
— Ако някой от вас наистина бе загрижен за удобството му, щеше да се допита до него, а не до своите желания — каза той, повишавайки тон. Гласът му бе трениран да крещи заповеди в бурята. — Негодувате срещу обяздването му, а наред с това искате от мен да го подмамя към оковите, за да го отведете против волята му. Никога няма да го направя. Вървете по дяволите!
От изражението на Барам пролича, че той с удоволствие би оковал и отвел Лорънс. Очите му изскочиха, той подпря длани на масата и започна да се изправя. Адмирал Пауис го изпревари и се намеси за първи път.
— Достатъчно, Лорънс, дръжте си езика зад зъбите. Барам, той не може да ни е полезен с нищо повече. Вън, Лорънс, веднага! Свободен сте!
Верен на войнишките си навици, Лорънс се подчини и излетя от залата. Тази намеса вероятно го спаси от арест за неподчинение, но той не изпита благодарност. В гърлото му бяха заседнали хиляди думи и той се обърна, докато вратата тежко се затваряше зад него. Стражите от двете й страни го наблюдаваха с нездрав интерес, сякаш бе рядък експонат, изложен за тяхно забавление. Той се поовладя под нахалните им, любопитни погледи и се обърна, преди да е издал докрай гнева си.
Тежката врата погълна думите на Барам, но неясното боботене на гласа му последва Лорънс по коридора. Той беше като замаян от ярост, дишаше рязко и учестено, а очите му бяха замъглени, но не от сълзи, о, не — от ярост. Преддверието на адмиралтейството бе пълно с морски офицери, писари и политици. Дори един летец в зелена куртка мина забързано със заповеди в ръка. Лорънс грубо си проправи път до вратата и натика ръцете си дълбоко в джобовете, за да прикрие треперенето им.
Изскочи навън, в оглушителната врява на Лондон в следобедните часове. Държавни чиновници се прибираха за вечеря, файтонджии и кочияши извисяваха глас над тълпата: „Дайте път!“. Неговите чувства бяха също толкова хаотични, колкото и заобикалящата го обстановка, и той крачеше механично по улицата. Позна собственото си име едва на третото повикване.
Обърна се неохотно. Нямаше желание някой бивш колега да го въвлича в размяна на любезности. С облекчение обаче видя, че това е капитан Роланд, а не друг досаден познат. Изненада се да я види, най-вече защото нейният дракон Екзидий беше водач на формация в Дувър. Не й бе лесно да излезе в отпуск и, във всеки случай, не можеше да се представи официално в адмиралтейството като жена офицер. Съществуването на капитани от женски пол се дължеше на настояването на Лонгуингите. Тази тайна бе почти неизвестна извън средите на летците и бе ревниво пазена поради страха от обществено неодобрение. Самият Лорънс отначало трудно възприе подобна идея, но дотолкова свикна с нея, че днес Роланд му изглеждаше странно без униформа. Тя се бе дегизирала с пола и тежка пелерина, които никак не й отиваха.
— От пет минути се задъхвам да те гоня — каза тя и го хвана под ръка. — Разхождах се край тази внушителна сграда и те чаках да излезеш, а ти ме подмина с такава страшна скорост, че едва те настигнах. Тези дрехи са дяволски неудобни. Надявам се, оценяваш тревогите, които си създавам заради теб, Лорънс. Но, няма значение — добави тя с поомекнал тон. — По изражението ти разбирам, че не е минало добре. Да идем да обядваме и ще ми разкажеш всичко.
— Благодаря ти, Джейн. Радвам се да те видя — отвърна той и се остави да го водят към странноприемницата, макар че гърлото му се беше свило. — Все пак защо си тук? Нали не се е случило нещо на Екзидий?
— Съвсем не, освен ако не си е причинил стомашно разстройство — отвърна тя. — Но Лили и капитан Харкорт се сработват блестящо, затова Лентън им възложи двоен патрул, а на мен даде няколко свободни дни. Екзидий прие това като извинение да излапа наведнъж три тлъсти крави, нещастният лакомник. Не му мигна окото, когато му предложих да го оставя със Сандърс — това е новият ми първи лейтенант — и да дойда да ти правя компания. Затова изнамерих цивилни дрехи и пристигнах с куриера. О, по дяволите, изчакай за момент.
Тя спря и ритна енергично, за да освободи полите си. Бяха твърде дълги и се закачаха в тока й. Той я хвана за ръката, за да не падне, а после двамата продължиха с по-бавна крачка из лондонските улици. Мъжката походка и белегът на лицето на Роланд привличаха нетактични погледи. Лорънс стрелкаше кръвнишки всеки минувач, който се втренчваше по-дълго, макар тя самата да не обръщаше внимание на това. Тя обаче забеляза държанието му и каза:
— В ужасно свирепо настроение си. Не стряскай клетите момичета. Какво ти казаха в адмиралтейството?
— Предполагам, вече си разбрала, че пристигна делегация от Китай. Китайците възнамеряват да си вземат Темерер, а правителството няма да им се противопостави. На него обаче тези не му минават. Казал им да вървят да се обесят, макар че от седмици го увещават да замине — отвърна Лорънс.
Докато говореше, го прониза остра болка, като стягане под гръдната кост. Той ясно си представи Темерер, затворен сам в порутеното, почти неизползвано в последните сто години лондонско поделение — без компанията на Лорънс и войниците му, без да има кой да му почете, само неколцина малки дракони куриери прелитащи оттам по работа.
— Разбира се, че няма да замине — каза Роланд. — Не мога да повярвам, че са очаквали да го убедят да те изостави. Би трябвало да разбират повече — нали уж китайците се славят като най-изкусните дресьори на дракони.
— Техният принц не скри лошото си мнение за мен. Може би са очаквали Темерер да споделя отношението им и да се радва, че се прибира у дома — отвърна Лорънс. — Във всеки случай им е омръзнало да го увещават, затова онзи подлец Барам ми заповяда да го излъжа, че сме разпределени в Гибралтар. Така ще го качат на кораб и преди да разбере какво са наумили, ще го откарат в открито море, откъдето да му е твърде далече да се върне с летене.
— Възмутително! — пръстите й се впиха в ръката му почти до болка. — Пауис не възрази ли? Не мога да повярвам, че им е позволил да ти предложат подобно нещо. От морските офицери не се очаква да ги разбират тези неща, но Пауис трябваше да им обясни.
— Смея да кажа, че той е безсилен. Той е просто редови офицер, а Барам е назначен от правителството — каза Лорънс. — Пауис поне ме спаси от бесилото — отпрати ме, когато бях прекалено ядосан, за да се контролирам.
Те стигнаха улица „Странд“. Усиленото улично движение затрудни разговора, освен това трябваше да внимават да не бъдат опръскани със съмнителната сива кал от канавките, която тромавите каруци и наемните файтони запращаха по тротоара. С отшумяването на гнева Лорънс се чувстваше все по-потиснат.
От момента на раздялата той намираше утеха ежедневно да се надява, че скоро това ще приключи — китайците ще проумеят, че Темерер не желае да си тръгва или адмиралтейството ще се откаже от опитите да ги омилостиви. Дори и така, това бе тежка присъда. Двамата не се бяха разделяли за цял ден още от излюпването на Темерер и Лорънс не можеше да измисли какво да прави и как да запълва часовете. Но дори двете дълги седмици бяха нищо, в сравнение с ужасяващото прозрение, че е провалил всичките си шансове. Китайците нямаше да отстъпят и накрая правителството щеше да намери начин да отпрати Темерер — очевидно нямаше нищо против да му наговори куп лъжи за тази цел. Барам най-вероятно вече нямаше да му позволи да види дракона, дори само за да се сбогуват.
Досега Лорънс не си бе позволявал да мисли какъв ще е животът му без Темерер. Невъзможно бе да вземе друг дракон, а флотът нямаше да го приеме обратно. Може би можеше да стане капитан на търговски кораб или капер, но вече нямаше сърце за тази работа, освен това бе събрал настрана добра сума от плячкосване. Можеше да се ожени и да заживее като провинциален джентълмен, но тази възможност, навремето така идилична във въображението му, сега изглеждаше сива и безинтересна.
Най-лошото бе, че едва ли щеше да намери съчувствие. Бившите му познайници щяха да приемат това като късмет, че се е измъкнал, семейството му щеше да ликува, а светът нямаше да забележи липсата му. Във всеки случай в неговата безпътица имаше нещо нелепо — той бе станал летец с голяма неохота, воден единствено от силното си чувство за дълг. От промяната в поста му не бе изминала и година, а вече и тази врата бе затворена за него. Само друг летец, може би дори само друг капитан, би съумял наистина да разбере чувствата му. Без Темерер той щеше да се отдалечи от компанията им, както и самите летци бяха изолирани от останалия свят.
В салона на „Корона и котва“ имаше хора, въпреки че по градските стандарти още беше рано за обяд. Странноприемницата не бе модерна, нито изискана. Клиентелата й се състоеше от селяни, привикнали да се хранят в по-разумни часове. Не беше място за порядъчни дами, нито място, което Лорънс би посещавал доброволно. Роланд привлече няколко безцеремонни и няколко просто любопитни погледа, но никой не си позволи по-голяма волност. Присъствието на Лорънс, с неговите широки рамене и провесена на бедрото парадна сабя, бе достатъчно красноречиво.
Роланд заведе Лорънс в стаята си на горния етаж, предложи му едно грозно кресло и му подаде чаша вино. Той отпи дълго, като се криеше зад чашата от съчувствения й поглед. Боеше се, че лесно ще изпусне юздите.
— Сигурно ти прималява от глад, Лорънс — каза тя.
— Това е малката беля.
Тя позвъни на прислужниците. Скоро дойдоха двама мъже с обилна вечеря — печена кокошка, говеждо със зеленчуци и сос, чийзкейк с мармалад, пай с телешки джолан, задушено червено зеле и малък бисквитен пудинг за десерт. Тя пожела да сервират всичко на масата, вместо да им прислужват, и ги отпрати.
Лорънс мислеше, че няма да може да хапне, но щом видя храната, откри, че все пак е гладен. В последно време се бе хранил криво-ляво благодарение на нередовния си живот и оскъдните порции в евтиния пансион, избран заради близостта му с поделението, в което държаха Темерер. Сега започна да се храни с охота. Говореше почти само Роланд, като го разсейваше със служебни клюки и незначителни историйки.
— Съжалявам, че се лиших от Лойд. Възнамеряват да го зачислят към яйцето Енгълуинг, което се втвърдява в Кинлох Лаган — каза тя за първия си лейтенант.
— Мисля, че съм го виждал — Лорънс малко живна и вдигна глава от чинията. — Яйцето на Обверсария, нали?
— Да, възлагаме му големи надежди — отвърна тя. — Лойд, естествено, изпадна във възторг и аз много се радвам за него. И все пак не е лесно да обучиш нов човек след пет години, когато целият отряд и самият Екзидий не спират да мърморят как правел нещата Лойд. Сандърс обаче е стабилен и с добро сърце. Пратиха го от Гибралтар, когато Гранби отказа поста.
— Какво? Отказал е поста? — викна смаяно Лорънс. Гранби бе неговият първи лейтенант. — Надявам се, не от лоялност към мен.
— Господи, не знаеше ли? — Роланд бе също толкова смаяна. — Гранби бе твърде любезен. Каза, че е благодарен, но предпочита да не сменя поста си. Сигурна бях, че се е консултирал с теб. Реших, че са ти дали някакъв повод за надежда.
— Не — отвърна съвсем тихо Лорънс. — По-вероятно е той да остане без какъвто и да е пост. Съжалявам, че е подминал толкова добра възможност.
Отказът щеше да направи лоша услуга на Гранби. Човек, отхвърлил едно предложение, не можеше скоро да очаква второ, а не след дълго Лорънс нямаше да има влияние, за да му помогне.
— Ужасно съжалявам, че ти дадох още поводи за тревога — каза след малко Роланд. — Адмирал Лентън още не е разформировал вашата част. Само, воден от отчаяние, даде няколко души на Бъркли, на когото не му достигат хора. Всички бяхме убедени, че Максимус е достигнал пълния си ръст, но малко след като ти беше повикан тук, той ни опроверга и дължината му се увеличи с нови петнадесет фута.
Тя добави последното в опит да върне по-ведрия тон на разговора, но това бе невъзможно. Лорънс усети как стомахът му се свива и остави ножа и вилицата в още пълната чиния.
Роланд пусна завесите. Навън почти се беше стъмнило.
— Искаш ли да идем на концерт?
— С радост ще те придружа — механично отвърна той, но тя поклати глава.
— Няма значение, виждам, че няма да ти помогне. По-добре си лягай, скъпи приятелю. Безсмислено е да стоиш буден и да униваш.
Те изгасиха свещите и легнаха един до друг.
— Нямам ни най-малка представа какво ще правя — каза тихо той. Прикритието на тъмнината улесни признанието му. — Нарекох Барам „подлец“ и не мога да му простя, че ме накара да излъжа. Много неджентълменска постъпка. Той обаче не е някой злодей. Ако имаше избор, едва ли би прибягнал до такива машинации.
— Призлява ми, като слушам как се кланя и раболепничи пред чуждоземния принц. — Роланд се подпря на лакът върху възглавниците. — Като курсант бях в пристанището на Кантон с един транспортен кораб, който се прибираше от Индия по заобиколния маршрут. Китайските кораби изглеждат неспособни да устоят на лек дъждец, да не говорим за буря. Драконите им не могат да прелетят океана без почивка, дори да влязат във война с нас.
— Аз си помислих същото, когато чух — отвърна Лорънс. — Няма нужда да прекосяват океана, за да прекратят търговията и да унищожат корабите ни в Индия, ако решат. Освен това имат обща граница с Русия. Ако царят бъде нападнат от изток, това би означавало край на коалицията срещу Бонапарт.
— Не съм забелязала руснаците да са ни помогнали много досега, а парите са долно и жалко оправдание за човек или цяла нация да се държи недостойно — каза Роланд. — Държавата изпита липса на средства и преди време, но ние икономисвахме и въпреки това успяхме да насиним окото на Бонапарт. Във всеки случай не мога да им простя, че те държат настрана от Темерер. Барам още не те е пуснал да го видиш, нали?
— Не, вече втора седмица. В поделението има един свестен пазач — предава му съобщенията ми, информира ме, че се храни добре. Ако обаче поискам да ме вкара при него, и двамата ни чака Военен съд, макар че в момента това едва ли може да ме спре.
Той не си представяше да каже подобно нещо преди година. Не му харесваше и днес, но почтеността сложи думите в устата му. Роланд не възропта, но тя самата беше летец. Тя погали бузата му и го притегли утешително в своите обятия.
Сънят на Лорънс бе прекъснат, той се сепна в тъмната стая. Роланд вече беше станала. Прислужницата, застанала на вратата, се прозяваше и държеше свещник в ръка, който разпръскваше жълта светлина. Тя подаде запечатан плик на Роланд и зачака, като оглеждаше Лорънс с неприкрита похот. Той виновно усети как лицето му пламва и свали поглед, за да се увери, че завивките го прикриват.
Роланд счупи печата, пресегна се и дръпна свещника от ръцете на момичето.
— Това е за теб, свободна си — тя й подаде един шилинг и безцеремонно затвори вратата в лицето й. — Лорънс, трябва веднага да потегля — каза с тих глас и се приближи до леглото, за да запали и другите свещи. — Вести от Дувър — френски конвой, охраняван от дракони, е потеглил към Льо Хавър. Британската флота е по петите му, но с него има един Флам дьо Глор и флотата не може да нападне без подкрепа от въздуха.
— От колко кораба се състои френският конвой, пише ли? — той вече беше станал и нахлузваше бричовете. Огнедишащите представляваха една от най-големите опасности за корабите. Бе отчайващо рисковано дори при наличието на сериозна въздушна подкрепа.
— Тридесет или повече, несъмнено натъпкани догоре с военни материали — каза тя, докато връзваше косата си в стегната плитка. — Виждаш ли някъде куртката ми?
Небето навън добиваше все по-светли оттенъци. Скоро свещите щяха да станат ненужни. Лорънс намери куртката и й помогна да я облече. Част от мислите му вече бяха заети с пресмятането на вероятната мощ на търговските кораби, какъв дял от британската флота трябва да са пратили след тях, колко от корабите ще се доберат до сигурен бряг при безпощадните оръдия на Льо Хавър. Ако вятърът не се бе обърнал от вчера, условията бяха благоприятни за французите. Тридесет кораба с желязо, бакър, живак, барут. Бонапарт може и да не бе морска сила след Трафалгар, но на сушата си оставаше владетелят на Европа и подобна доставка щеше да посрещне нуждите му за месеци наред.
— Подай ми и пелерината, ако обичаш — Роланд прекъсна потока на мислите му. Огромните дипли скриваха мъжките й дрехи и тя сложи качулката на главата си. — Така е добре.
— Момент, идвам с теб — каза Лорънс, навличайки своята куртка. — Надявам се да съм от полза. Ако на Бъркли не му достигат хора на Максимус, мога да опъна някой и друг ремък и да отблъсна някой и друг абордажник. Остави багажа и позвъни на прислугата. Ще наредим да пратят останалите ти вещи в моя пансион.
Те тръгнаха забързано по почти празните улици. Край тях трополяха нощни събирачи на нечистотии със своите зловонни колички, наемници потегляха на своите обиколки в търсене на работа, прислужници с дрънчащи налъми тръгваха към пазара, излизаха стадата животни, а дъхът им побеляваше във въздуха. През нощта се бе спуснала лепкава, остра мъгла, която щипеше кожата като мраз. При липсата на тълпа Роланд нямаше нужда все да оправя пелерината си и двамата вървяха почти тичешком.
Лондонското поделение се намираше недалеч от адмиралтейството, на западния бряг на Темза. Въпреки района, така безкрайно удобен, най-близките постройки бяха опърпани и занемарени. Обитателите им не можеха да си позволят далеч по-дребни неща от един дракон. Някои от къщите бяха изоставени, а група мършави деца надничаше подозрително при преминаването на чужди хора. В уличните канавки се стичаше мътилка от нечистотии. Докато тичаха, Лорънс и Роланд строшиха с ботушите си тънката ледена коричка и зловонието ги последва по петите.
Тукашните улици бяха съвсем безлюдни, но докато бързаха, тежка каруца изскочи от мъглата, сякаш със зли намерения. Роланд дръпна Лорънс на тротоара в последния момент, преди той да бъде завлечен под колелетата. Коларят дори не намали при килването на колата, а изчезна зад ъгъла, без да се извини.
Портите на поделението се открояваха блестящи сред мръсните улици и също толкова неприветливата утрин — с прясно боядисаното си ковано желязо и лъснати месингови дръжки. Беше учудващо, че двама млади морски пехотинци се шляеха наблизо в червените си униформи и с подпрени на стената мускети. Дежурният пазач на входа козирува на Роланд, когато дойде да им отвори, а пехотинците примигаха объркано — в този момент пелерината й бе заметната на раменете и разкриваше трите й златни ивици и не особено надарената й гръд.
Лорънс пристъпи намръщено напред, за да препречи гледката.
— Благодаря, Патсън. Тук ли е куриерът от Дувър? — каза на пазача, веднага щом влязоха.
— Мисля, че ви очаква, сър — отвърна Патсън, посочвайки през рамо с палец, докато затваряше портите. — На първата площадка, заповядайте. Не ги мислете онези — добави той, поглеждайки навъсено морските пехотинци, които изглеждаха сериозно сконфузени. Бяха просто момчета, а Патсън бе едър мъж, бивш оръжейник, чиято превръзка на окото и обгорена червена кожа около нея го правеха още по-страшен. — Ще си поприказвам с тях, не се кахърете.
— Благодаря, Патсън, давай все така — каза Роланд и продължиха. — Какво търсят тук тези зайци? Поне не са офицери, извадихме късмет. Помня как преди дванайсет години един армейски офицер разкрил капитан Сен Жермен, когато я ранили в Тулон. Той вдигна дяволски голяма патардия, историята за малко да стигне до пресата. Идиотска работа.
Само тясна ивица дървета и постройки отделяше поделението от прахоляка и шума на града. Те стигнаха бързо до първата площадка, на която и средно голям дракон едва би успял да разпери криле. Куриерът наистина чакаше — млада Уинчестър, чиито пурпурни криле още не бяха потъмнели като на зряло животно, но бе с пълна сбруя и нетърпелива да потегли.
— Виж ти, Холин! — Лорънс радостно стисна ръката на капитана. Бе доволен да срещне отново водача на наземния си екипаж, но вече в офицерска униформа. — Това ли е твоят дракон?
— Да, сър, това е Елси — отвърна Холин със светнал поглед. — Елси, това е капитан Лорънс. Разказвал съм ти — той ми помогна да те взема.
Уинчестърът обърна глава и изгледа Лорънс с умни, заинтригувани очи. Нямаше и три месеца, беше още дребна, дори за своята порода, но изглеждаше добре гледана, а кожата й лъщеше от чистота.
— Значи вие сте капитанът на Темерер? Благодаря ви, много харесвам моя Холин — изчурулика тя и смушка Холин с толкова голяма привързаност, че едва не го събори.
— Радвам се да помогна и да се запозная с вас — отвърна Лорънс с пресилен ентусиазъм, защото напомнянето извика силна вътрешна болка. Темерер бе тук, на по-малко от петстотин ярда[2] от него, а не можеха да разменят и дума.
Той извърна глава натам, но сгради препречваха гледката. Не можеше да зърне черната му кожа.
Роланд попита Холин:
— Готово ли е всичко? Трябва да потеглим незабавно.
— Тъй вярно, чакаме само телеграмите — отговори Холин. — Пет минути, може да се разтъпчете преди полета.
Изкушението бе огромно. Лорънс преглътна тежко, но самодисциплината му надделя. Едно беше открито да не се подчини на позорна заповед, съвсем друго — да се прокрадва, за да не изпълни неприятна. Ако го направеше сега, това щеше да се отрази зле на Холин и Роланд.
— Само ще вляза в казармата да говоря с Джарвис — каза той вместо това и отиде да търси човека, който ръководеше грижите за Темерер.
Джарвис бе по-възрастен мъж, изгубил голяма част от левите си ръка и крак след неприятно падане от гърба на дракона, при когото служеше като впрегач. След възстановяването си, станало против всякаква логика, бе преназначен на лека служба в лондонското поделение, което се ползваше изключително рядко. Имаше странен несиметричен вид с дървения си крак и металната кука за ръка. Бездействието го беше направило малко ленив и опак, но Лорънс често се проявяваше като добър негов слушател и сега получи топло посрещане.
— Ще бъдеш ли така добър да предадеш съобщение от мен — попита Лорънс, след като отказа чаша чай. — Заминавам за Дувър, да помогна с каквото мога. Не искам Темерер да се измъчва заради мълчанието ми.
— Непременно ще му го предам и ще му го прочета. Ще има нужда, клетият приятел — Джарвис закуцука и донесе мастилница и писалка. Лорънс обърна къс ненужна хартия, за да напише бележката.
— Дебелакът от адмиралтейството дойде пак преди няма половин час с цяла сбирщина морски пехотинци и онези високомерни китайци. Още са там и дрънкат небивалици на животното. Ако не си тръгнат скоро, не отговарям, ако то ги схруска. Грозен морски мизерник. Не знам защо си мисли, че разбира нещо от дракони. Ще ме прощавате, сър — добави бързо Джарвис.
Ръката на Лорънс трепна над листа и мастилото опръска първите няколко реда и масата. Той отговори нещо тривиално и се помъчи да продължи писмото, но думите не идваха. Постоя така над недовършеното изречение, докато нещо едва не го хвърли на земята. Масата се катурна и мастилото се разля по пода. Отвън долетя ужасяващ тътен, като най-тежката буря, като зимна виелица в Северно море.
Перодръжката беше още в ръката му. Той я хвърли и отвори вратата със замах, а Джарвис закуцука след него. Ехото още трептеше във въздуха. Елси седеше на задните си крака и отваряше и затваряше нервно криле, докато Холин и Роланд се мъчеха да я успокоят. Малцината други дракони в поделението също бяха вдигнали глави, надзъртаха над дърветата и съскаха тревожно.
— Лорънс — викна Роланд, но той не й обърна внимание. Вече беше далече, тичаше, а ръката му несъзнателно хвана дръжката на сабята. Той излезе на площадката и видя, че пътят му е препречен от срутени постройки и няколко паднали дървета.
Хиляди години преди римляните да започнат да опитомяват западните породи дракони, китайците вече били майстори в това изкуство. Те ценели красотата и интелигентността повече от военната храброст и гледали с известно високомерие на огнедишащите и плюещите киселина породи, уважавани високо на запад. Техните въздушни легиони били толкова многобройни, че нямали нужда от това, което смятали за евтина показност. Те обаче не презирали всеки един от тези необичайни таланти и в лицето на Селестиала достигнали върха на своите постижения. Той съчетава всички други достойнства с една изтънчена смъртоносна мощ, която китайците наричат „божествен вятър“ — ревът със сила, по-голяма от тази на артилерийски огън.
Лорънс беше виждал само веднъж разрушенията, причинени от божествения вятър — в битката при Дувър, когато Темерер го използва крайно ефикасно срещу Наполеоновите въздушни сили. Тук обаче дърветата бяха понесли удара от упор. Нападали бяха като кибритени клечки, а стволовете им се бяха пръснали на трески. Цялата груба структура на казармите също се бе сгромолясала на земята, едрият хоросан беше напълно раздробен, а тухлите — натрошени и пръснати. Подобни разрушения можеше да причини ураган или земетресение. Внезапно поетичното име на тази сила започна да звучи много по-логично.
Свитата от морски пехотинци лежеше в храстите, опасващи площадката. Лицата им бяха пребледнели и застинали от ужас. От всички тях само Барам се бе задържал на крака. Китайците също не бяха отстъпили, но до един се бяха проснали на земята в покорно преклонение, с изключение на принц Юнсин, който стоеше непоколебимо начело.
Един паднал вековен дъб с още полепнала по корените пръст ги бе оградил в края на площадката. Зад него, с едната лапа на ствола, стоеше Темерер и се извисяваше внушително над главите им.
— Не смейте да ми говорите така — каза, навеждайки глава към Барам. Зъбите му бяха оголени, а заострената яка около главата му бе вдигната и трепереше от гняв. — Не ви вярвам нито за миг и не желая да слушам подобни лъжи. Лорънс никога не би приел друг дракон. Ако сте го отпратили, ще го намеря, а ако сте го наранили…
Той започна да поема дъх за още един рев, гърдите му се издуха като корабно платно в буря и този път злочестите мъже бяха право на пътя му.
— Темерер — извика Лорънс, като се покатери непохватно по руините, спусна се надолу по купчината и не забеляза треските, които се забиха в дрехите и кожата му. — Темерер, аз съм добре, тук съм…
Темерер се обърна рязко още на първата дума и прекоси площадката само с две крачки. Лорънс не помръдна. Сърцето му биеше лудо, но не от страх. Предните лапи със страховитите дълги нокти стъпиха от двете му страни. Лъскавото тяло на Темерер се уви закрилнически около неговото, внушителните люспести страни на животното се издигнаха като блестящи черни стени, а ъгловатата глава полегна до него.
Той положи ръце на муцуната на Темерер и за момент опря буза в мекия му нос. Темерер изрази нещастието си с ниско ръмжене.
— Лорънс, Лорънс, повече не ме изоставяй.
Лорънс преглътна.
— Скъпи приятелю — каза той и замлъкна. Нямаше какво да му отговори.
Двамата стояха, опрели главите си в мълчание, забравили за околния свят, но само за кратко.
— Лорънс — викна Роланд някъде отвън. Беше останала без дъх, а гласът й бе настоятелен. — Темерер, отмести се, приятелю.
Темерер вдигна глава и неохотно се премести колкото да могат да говорят, но през цялото време остана между Лорънс и групата на Барам. Роланд се провря под предната му лапа и застана до Лорънс.
— Знам, че не можеше да не дойдеш при Темерер, но това ще изглежда зле в очите на човек, който не разбира драконите. За Бога, не позволявай на Барам да те въвлече в още нещо. Отговаряй му смирено като на ядосана майка, изпълни всичко, което ти нареди. — Тя тръсна глава. — По дяволите, Лорънс, не ми се иска да те изоставям, когато си в подобно затруднение, но телеграмите пристигнаха, а всяка минута е от значение.
— Естествено, че не можеш да останеш — отвърна той. — В Дувър те очакват, най-вероятно за да поведеш атаката. Ние ще се справим тук, не се бой.
— Каква атака? Битка ли ще има? — Темерер бе подочул разговора. Той сви нокти и погледна далече на изток, сякаш оттук можеше да види как формациите се издигат в небето.
— Тръгвай и се пази, моля те — бързо каза Лорънс на Роланд. — Извини ме пред Холин.
Тя кимна:
— Помъчи се да останеш спокоен. Ще говоря с Лентън, преди да потеглим. Корпусът няма да остане безучастен. Достатъчно лошо е, че ви разделиха, а сега и този безобразен натиск — да тревожат всичките дракони по този начин. Това не бива да продължава и никой не може да те вини за постъпката ти.
— Не се тревожи и не се бави нито миг повече. Атаката е по-важна — въодушевено каза той, сякаш вярваше на уверенията й, но и двамата знаеха, че положението е безнадеждно. Лорънс не съжаляваше нито за миг, че се е приближил до Темерер, но открито бе нарушил заповед. Нямаше Военен съд, който да го оправдае. Барам щеше да докаже обвиненията и Лорънс нямаше да може да отрече. Не вярваше да го обесят, това не бе неподчинение на бойното поле и обстоятелствата го оправдаваха до известна степен, но ако още служеше във флота, щяха да го разжалват. Нямаше избор, трябваше да си понесе последствията. Той се усмихна насила, Роланд стисна набързо ръката му и тръгна.
Китайците станаха на крака и си върнаха самообладанието. Изглеждаха по-добре от опърпаните морски пехотинци, които сякаш бяха готови всеки момент да побягнат. Всички заедно тръгнаха да прескачат падналия дъб. По-младият официален пратеник Сун Кай мина пъргаво напред и заедно с един от слугите подаде ръка на принца, за да му помогне да слезе. Юнсин се препъваше в тежката бродирана роба и оставяше по прекършените клони шарена паяжина от блестяща коприна. Ако изпитваше дори част от ужаса, изписан по лицата на англичаните, това по нищо не личеше. Той изглеждаше непоклатим.
Темерер не сваляше от групата свиреп, мрачен поглед.
— Няма да стоя тук, докато всички останали са в битка, независимо какво искат тези хора.
Лорънс го погали утешително по шията.
— Не им позволявай да те разстроят. Запази спокойствие, скъпи приятелю. Нервите няма да подобрят положението ни.
Темерер само изсумтя, а окото му остана приковано в тях. Яката му продължаваше да е вдигната, с насочени шипове. Той не бе в настроение за отстъпки.
Силно пребледнелият Барам не бързаше да доближи Темерер, но Юнсин му заговори остро. Ако се съдеше по жестовете му към Темерер, той повтаряше исканията си настоятелно и гневно. От своя страна, Сун Кай стоеше настрана и изучаваше с внимание Лорънс и Темерер. Най-накрая Барам тръгна намръщено към тях, очевидно намирайки спасение от страха в гнева. Лорънс често бе виждал това държание у мъжете в навечерието на битка.
— Такава е, значи, дисциплината във вашия корпус — започна Барам. Това бе дребнаво и злобно, след като неподчинението вероятно бе спасило живота му. Той самият, изглежда, го осъзнаваше, затова се ядоса още повече. — Но пред мен такива не минават, Лорънс. Ще си получиш заслуженото. Сержант, арестувайте го…
Не чуха края на изречението. Барам потъна, смали се, разпенената му червена уста се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Думите станаха недоловими, докато земята се отдалечаваше под краката на Лорънс. Ноктите на Темерер бяха сключени внимателно около тялото му и големите черни криле пореха небето с широки махове нагоре, нагоре, нагоре през мъгливия лондонски въздух, който покриваше със сажди кожата на Темерер и изпъстряше с точици ръцете на Лорънс.
Лорънс се настани удобно в сключените нокти и пътува в мълчание. Белята вече бе сторена и той знаеше, че не е много разумно да иска от Темерер да го връща на земята. В размаха му се усещаше истинска ярост, едва сдържан гняв. Летяха много бързо. Лорънс погледна надолу с известно безпокойство, когато отминаха градските стени. Темерер летеше без сбруя и сигнализация и Лорънс се опасяваше, че оръдията може да се насочат към тях. Това обаче не стана. Темерер имаше характерна черна кожа и тъмносини и перлено сиви ивици по краищата на крилете и бе лесно разпознаваем. Или може би прелетяха твърде бързо, за да предизвикат реакция.
Те оставиха града зад гърба си петнадесет минути след излитането и скоро излязоха от обхвата дори на най-дългоцевния мускет. Под тях пътищата се разклониха през посипаните със сняг хълмове, въздухът замириса на чисто. Темерер увисна за момент във въздуха, тръсна глава, за да падне прахолякът, и кихна шумно. С това пораздруса Лорънс, но после продължи да лети вече с по-спокойно темпо и след още минута-две обърна глава и проговори:
— Добре ли си, Лорънс? Нали не ти е неудобно?
Прозвуча доста угрижен. Лорънс го потупа по лапата, която му бе наблизо.
— Да, добре съм.
— Много съжалявам, че те отнесох така — каза Темерер, поуспокоен от топлината в гласа на Лорънс. — Моля те, не се сърди, не можех да позволя на онзи мъж да те арестува.
— Не се сърдя — отвърна Лорънс. И наистина, в сърцето му имаше единствено непреодолима радост, че лети отново, че чувства потока енергия през тялото на Темерер, дори и по-рационалната му половина да знаеше, че това няма да продължи дълго. — Ни най-малко не те виня, че отлетя, но се боя, че вече трябва да се връщаме.
— Не. Няма да те предам на онзи мъж — твърдо отсече Темерер и Лорънс със страх осъзна, че вижда неговия закрилнически инстинкт в действие. — Той ме излъга, не те допусна до мен, а накрая искаше да те арестува. Трябва да се радва, че не го смачках.
— Скъпи приятелю, не можем да бягаме без посока — каза Лорънс. — Ако го направим, ще станем престъпници. Ще можем да се изхранваме единствено чрез кражби. Ще изоставим всичките си приятели.
— Не съм им от никаква полза, ако седя в поделение в Лондон — Темерер казваше самата истина и Лорънс не намери какво да му отговори. — Но нямам намерение да бягам без посока, макар че — добави замечтано — сигурно щеше да е хубаво да правим, каквото си пожелаем. Едва ли ще се забелязва липсата на няколко овце тук и там. Но не и докато имаме да водим битка.
— О, не — Лорънс погледна слънцето и си даде сметка, че летят на югоизток, право към поделението в Дувър. — Темерер, няма да ни позволят да се включим в битката. Лентън ще трябва да ми нареди да се върна, а ако не се подчиня, ще ме арестува толкова бързо, колкото и Барам, уверявам те.
— Не вярвам адмиралът на Обверсария да те арестува — каза Темерер. — Тя е много мила и винаги е била учтива с мен, макар че е много по-възрастна и е дракон-водач. Пък дори да опита, там са Максимус и Лили, те ще ми помогнат. А ако мъжът от Лондон дойде и отново се опита да те арестува, ще го убия.
Последното той добави с обезпокоителна кръвожадна страст.