Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (9)

Девета глава

Куршумът профуча толкова близо, че раздвижи косата на Лорънс. Пукотът на ответния огън прозвуча зад гърба му и Темерер замахна към френския дракон, докато профучаваха покрай него. В тъмнозелената кожа разцъфнаха дълги разрези, а в същото време Империалът се завъртя грациозно, за да избегне ноктите на другите дракони.

— Това е Фльор дьо Нюит^[1], сър, вижте оцветката! — извика Гранби. Вятърът рошеше косата му, а синият дракон се отдръпна, надавайки смразяващ рев, и се завъртя, за да повтори атаката си по формацията. В същото време екипажът му полагаше всички усилия да спре кървенето му, макар че раните не бяха достатъчно опасни.

Лорънс кимна.

— Да. Господин Мартин! — извика. — Подгответе заслепяващия барут. Следващата атака ще им светнем хубавичко! — Драконите от тази френска порода бяха едри и опасни, но понеже бяха нощни създания, очите им бяха изключително чувствителни към внезапни и силни проблясъци. — Господин Търнър, предупредителния сигнал за заслепяване, ако обичате!

От сигналчика на Месория бързо пристигна отговор. Тя самата бе заета да отблъсква настоятелните атаки на един френски дракон средна категория срещу предната част на формацията. Лорънс потупа Темерер по врата, за да привлече вниманието му.

— Ще му светнем. Задръж позицията и чакай сигнала.

— Готов съм. — В гласа на Империала личеше дълбоко вълнение. Той почти трепереше.

— Моля те, внимавай — не се сдържа Уил. По белезите му прецени, че френският звяр е по-възрастен, и не искаше Темерер да се нарани поради прекалена самоувереност.

Нюитът се изстреля към тях в пореден опит да си проправи път между Темерер и Нитидос, явно целта му бе да разцепи формацията и междувременно да рани един от двата дракона, което би направило Лили уязвима за атака отзад при следващото преминаване. Сътън вече сигнализираше за нова маневра, която щеше да ги завърти и да осигури на Лили удобен ъгъл за атака срещу най-едрия от френските нападатели. Преди това обаче трябваше да се справят със следващия му набег.

— Всички готови — извика Лорънс през рупора, докато огромното синьо-черно създание се носеше срещу тях. Бързината, с която се развиваше битката, далеч надвишаваше всичко, което Уил бе изпитвал досега. В морско сражение размяната на залпове можеше да продължи пет минути, докато тук една атака приключваше за по-малко от една, а втората следваше почти незабавно. Този път френският дракон се насочи към Нитидос. По-малкият Син Паскал не би удържал напора на огромното създание. — Рязко наляво. В него! — извика той на Темерер.

Империалът реагира веднага. Огромните му черни криле се завъртяха рязко и ги наклониха към Нюита, а Темерер се засили към него по-бързо от който и да е дракон тежка категория. Врагът трепна и по рефлекс обърна бледите си бели очи към тях. Щом ги зърна, Лорънс изкрещя:

— Палете праха! — Едва затвори очи навреме. Ослепителната светкавица се виждаше дори през стиснатите му клепачи и Нюитът изрева от болка. Уил отвори очи и видя как Темерер дере дълбоко и яростно другия дракон през корема, а хората му обстрелват белмените от другата страна. — Темерер, задръж позиция. — Имаше опасност Империалът да изостане, погълнат от боен ентусиазъм срещу вражия звяр.

Темерер размаха рязко мощните си криле и се върна на мястото си сред формацията. Сигналчикът на Сътън вдигна зеления флаг и всички се завъртяха в тесен кръг, а Лили вече отваряше паст и съскаше: вражеският дракон още летеше на сляпо и от туловището му бликаше кръв във въздуха, докато екипажът му се опитваше да го изведе надалеч.

— Враг отгоре! Враг отгоре! — Левият наблюдател на Максимус сочеше истерично нагоре. Начаса в ушите им прогърмя ужасен, нисък рев, който удави крясъците на момчето — към тях връхлиташе един Гран Шевалиер^[2]. Бледата му окраска му беше помогнала да се слее с облачната покривка и да остане незабелязан за наблюдателите и сега той се спускаше с разперени огромни лапи. Бе почти два пъти колкото Лонгуинга — по-тежък дори от Максимус.

Шокиран, Лорънс видя Месория и Иморталис да пропадат рязко надолу. Със закъснение осъзна, че това е рефлексът, за който ги бе предупредил Селеритас толкова отдавна — реакция към изненадваща атака отгоре. Нитидос стреснато потръпна с криле, но се възстанови, а Дулсия запази позиция, но Максимус се втурна презглава напред и изпревари останалите. Лили се въртеше в инстинктивна уплаха. Формацията се бе разпаднала и драконката остана изцяло открита.

— Пригответе всички пушки. Право към него! — изрева Уил, като ръкомахаше бясно на Темерер. Нямаше нужда, само след миг Империалът се изстреля в помощ на Лили. Шевалиерът бе твърде близо, за да го отклони напълно, но ако го удареха, преди да се вкопчи в Лонгуинга, можеха да я спасят от фаталния сблъсък и да й дадат време да отвърне.

Другите четири френски дракона се връщаха. Темерер се засили, промъкна се на косъм край протегнатите лапи на един Пешьор Курон^[3] и се сблъска с огромното френско чудовище в същия миг, когато Шевалиерът замахна към гърба на Лили. Тя изрева от болка и ярост и се замята. Трите звяра се преплетоха, размахвайки бясно криле в различни посоки, като се пробождаха и деряха. Лонгуингът не можеше да плюе нагоре — трябваше някак да го откопчат, ала Империалът бе твърде малък за Шевалиера и Лорънс виждаше как огромните нокти на дракона се впиват все по-дълбоко в плътта на Лили, макар екипажът да се опитваше да отсече с брадви железнотвърдите им върхове.

— Донесете бомба! — изрева Лорънс на Гранби. Трябваше да се опитат да хвърлят една в мрежата на корема на врага, въпреки опасността да пропуснат и да поразят Темерер или Лили.

Империалът продължаваше да се бие със сляп плам, а гръдният му кош жадуваше за още въздух. Той изрева тъй мощно, че тялото му завибрира и ушите на Лорънс писнаха. Шевалиерът потръпна от болка. Някъде от другата му страна Максимус също изрева, ала Уил не можеше да го види заради грамадното тяло на вражия дракон. Атаката имаше ефект — той изгърмя с дълбокия си, дрезгав глас и освободи Лонгуинга от ноктите си.

— Освободи се! — извика Лорънс. — Темерер, освободи се. Застани между него и Лили.

Империалът се издърпа и се спусна към нея. Лили стенеше, кървеше и бързо губеше височина. Не бе достатъчно, че прогониха Шевалиера. Другите противници сега представляваха не по-малка опасност, докато тя не заемеше бойна позиция. Лорънс чу капитан Харкорт да крещи заповеди, които не успя да разбере. Внезапно мрежата на корема на Лонгуинга се отлепи и падна през облаците с всички бомби, провизии и багаж. Хората от наземния екипаж побързаха да се завържат за главната юзда.

Загубила тегло, Лили потрепери и положи огромни усилия да се издигне. Хората от екипажа й тъпчеха бели превръзки в раните й, но дори от мястото си Лорънс виждаше, че ще има нужда от шевове. Максимус се бе вплел в Шевалиера, ала Куронът и Нюитът се подреждаха в малка клиновидна формация с другия френски звяр в опит да пробият отново към Лили. Темерер запази позиция точно над нея и засъска заплашително с присвити лапи. Тя обаче се издигаше твърде бавно.

Битката се беше превърнала в жестоко меле. Макар другите британски дракони да се бяха възстановили от първоначалната си уплаха, редиците им бяха в пълно безредие. Харкорт бе погълната от проблемите на Лили, а последният френски дракон — екземпляр от породата Пешьор Рай^[4] — се сражаваше с Месория далеч долу. Явно французите бяха разпознали Сътън като командира и гледаха да го държат настрана — стратегия, на която Лорънс мрачно се възхити. Нямаше старшинство, за да поеме командването, но на всяка цена трябваше да се стори нещо.

— Търнър! — привлече той вниманието на сигналчика си. Преди обаче да му заповяда, другите британски дракони вече обръщаха посоката и се подреждаха.

— Имаме сигнал, сър — „стройте се около лидера“ — каза Търнър и посочи.

Лорънс завъртя глава и видя Прекурзорис да се вмъква в обичайното място на Максимус с развети сигнални флагове. Несъобразяващ се с темпото на формацията, Шоасьол и големият дракон бяха избързали напред, но съгледвачите му явно бяха зърнали битката и се бяха върнали. Уил тупна Темерер по плешката, за да привлече вниманието му към сигнала.

— Виждам го — рече Темерер и веднага се върна в обичайната си позиция.

Развя се още един сигнал и Лорънс прибра Империала по-близо до другарите му. Нитидос стори същото и заедно затвориха пролуката във формацията, където бе мястото на Месория. „Формацията да се издигне“ бе следващият сигнал и, заобиколена от останалите, Лили се окуражи и успя да размаха по-силно с криле. Кървенето най-сетне бе спряло. Тройката френски дракони се беше разпръснала. Повече не можеха да се надяват на успех с общ щурм — не и с опасността от челюстите на Лили. Всеки миг формацията щеше да достигне височината, където бе Шевалиерът.

Дойде сигнал „Максимус да се откъсне“. Регалът още бе вкопчен в близък бой с огромния си неприятел. Пушките трещяха и от двете страни. Максимус замахна за последно и се отдръпна, ала малко подрани — формацията не се бе вдигнала достатъчно и бяха необходими още няколко секунди, преди Лили да успее да нанесе удар.

Екипажът на Шевалиера съзря новата опасност и го издигна сред оглушителната пукотевица. Макар и да кървеше от много рани, звярът бе толкова едър, че не го забавиха особено, а и той се движеше по-бързо от ранената Лили. След миг Шоасьол сигнализира „Формацията да запази височината“ и те се отказаха от преследването.

Френските дракони се струпаха в далечината, не твърде близо един до друг, и закръжаха, докато обмисляха следващата си атака. Тогава обаче рязко се обърнаха и избягаха на североизток, а Пешьорът се освободи от Месория. Съгледвачите на Темерер викаха и сочеха на юг и когато Лорънс погледна през рамо, видя десет дракона, летящи с голяма скорост към тях. По водещия Лонгуинг се развяваха британските разпознавателни сигнали.

 

 

Този Лонгуинг бе Екзидий. Той и формацията му ги придружиха през останалия път до Дувър, а два тежкотоварни екземпляра от породата Чекърд Нетъл^[5] се редуваха да помагат на Лили. Тя напредваше добре, но главата й клюмаше и се приземи много тежко, а краката й трепереха толкова силно, че екипажът й едва успя да я напусне, преди да се стовари на земята. Капитан Харкорт не можеше да сдържи сълзите си и изтича до главата на Лили, като остана там да я гали и да й мълви окуражителни слова, докато хирурзите започваха работа.

Лорънс насочи Темерер към самия ръб на терените за приземяване, тъй че ранените дракони да имат повече пространство. Максимус, Иморталис и Месория бяха понесли болезнени, макар и не опасни рани, и слабите им викове на болка почти не се чуваха. Уил погали Темерер по шията, изпълнен с дълбока благодарност, че бързината и ловкостта на Империала го бяха спасили от съдбата на другите.

— Господин Гранби, да разтоварим веднага и след това, ако обичате, нека видим какво можем да отделим, за да помогнем на екипажа на Лили. Не им е останал багаж, струва ми се.

— Веднага, сър — отвърна Гранби и се обърна да се разпореди с останалите.

Трябваха им няколко часа да настанят драконите, да ги разтоварят и нахранят. За щастие теренът бе много голям — простираше се на повече от сто акра заедно с пасбищата, — и нямаше проблем да намерят поляна за Темерер. Той самият се луташе между вълнението от първата си битка и дълбоката си тревога за Лили. Както никога, яде без желание, и Лорънс каза на екипажа да отнесат остатъците от труповете.

— На сутринта ще ловуваме, затова няма нужда да се насилваш с храната.

— Благодаря. Наистина не се чувствам особено гладен. — Империалът подпря глава на земята. Мълчеше, докато го почистваха и докато хората от екипажа не ги оставиха сами. Очите на дракона се бяха превърнали в цепки и за миг Уил се зачуди дали не беше заспал. Тогава той ги поотвори и попита тихо:

— Лорънс, винаги ли е така след битка?

Лорънс нямаше нужда да го пита какво точно има предвид. Умората и тъгата на Темерер прекрасно си личаха. Искаше му се да го окуражи, ала бе толкова трудно да му отговори. Самият той се чувстваше напрегнат и ядосан — познати усещания, ала натрапчивостта им бе странна. Беше минал през множество сражения, не по-малко смъртоносни, но тук имаше съществена разлика — когато врагът се целеше, заплашваше не кораба му, а неговия дракон, който се бе превърнал в най-скъпото му създание на целия свят. Не можеше да мисли с хладен ум и за щетите по Лили, Максимус или който да е член на формацията им. Макар и да не бяха неговият Темерер, те му бяха пълноправни бойни другари. Изобщо не бе същото, а и внезапната атака го завари съвсем неподготвен психически.

— Често най-тежко става по-късно, когато откриеш, че приятел е бил ранен или убит — каза накрая. — Особено ми е трудно да се примиря с днешната битка. Нямаше нищо за завоюване от наша страна и не ние бяхме нападателите.

— Да, прав си. — Яката на Темерер клюмна на врата му. — Щеше да е по-добре, ако можех да повярвам, че се бихме толкова усилено и че Лили беше ранена в името на някаква цел. Но те дойдоха само за да ни наранят, така че дори не защитихме никого.

— Това въобще не е вярно. Ти защити Лили — изтъкна Лорънс. — И помисли — французите ни атакуваха с голямо майсторство и хитрост, изненадаха ни, бяха ни равни по численост, само че по-опитни, ала ние ги победихме и отблъснахме. Това е причина да се гордееш, нали?

— Предполагам, че е така. — Раменете на Темерер се отпуснаха. — Само Лили да е добре…

— Да се надяваме. Бъди сигурен, че всичко, което може да се направи за нея, ще бъде направено. — Лорънс го погали по носа. — Хайде, сигурно си уморен. Не можеш ли да заспиш? Искаш ли да ти почета?

— Не мисля, че мога да заспя. Но бих желал да ми почетеш, а аз ще си лежа и ще почивам. — Той се прозина веднага щом каза това и вече спеше, преди Уил да си извади книгата. Най-сетне бе захладняло и топлите, равномерни издихания от ноздрите му излизаха на клъбца пара сред щипещия въздух.

Лорънс го остави да спи и забърза към главната сграда. Пътят през драконовите терени бе осветен с висящи фенери, а и той виждаше прозорците пред себе си. Източният вятър довяваше солен въздух от пристанището, който се смесваше с металическия мирис на топли дракони, вече бе свикнал дотолкова с него, че едва го усещаше. Имаше уютна стая на втория етаж, с гледка към задните градини, а багажът му вече беше разопакован. Огледа печално омачканите дрехи. Слугите от Лох Лаган явно обръщаха не повече внимание на опаковането от летците.

Въпреки късния час, в столовата на старшите офицери го посрещна гълчава. Другите капитани от формацията седяха скупчени на една дълга маса, върху която, почти недокосната, бе сервирана вечерята.

— Има ли нещо за Лили? — Той зае свободния стол между Бъркли и капитана на Дулсия, Ченъри. Не присъстваха само капитан Харкорт и капитан Литъл на Иморталис.

— Стигнал е до кокала, мерзавецът, само това знаем — въздъхна Ченъри. — Още я шият и не е яла нищо.

Лош знак — ранените дракони обикновено примираха от глад, освен ако не страдаха от големи болки.

— А Максимус и Месория? — попита той, поглеждайки към Бъркли и Сътън.

— Нахраниха се добре и сега спят здраво — отвърна Бъркли. Лицето му, обикновено спокойно, сега бе изопнато и пребледняло, а засъхнала ивица тъмна кръв пресичаше челото му и се губеше в щръкналата му коса. — Беше адски бърз днес, Лорънс. Като нищо щяхме да я изгубим.

— Не бях достатъчно бърз — каза тихо Уил, изпреварвайки хвалебствените реакции на останалите. Нямаше никакво желание да получава похвали за днешната работа, макар и да бе горд от стореното от Темерер.

— По-бърз беше от нас. — Сътън пресуши чашата си. От вида на бузите и носа му си личеше, че не му бе първата. — Спипаха ни по долни гащи, гадните жабари. Какво, да ги вземе дяволът, диреше техен патрул там, това искам да знам…

— Маршрутът от Лаган до Дувър не е особена тайна, Сътън — каза Литъл, идвайки на масата. Издърпаха няколко стола, за да му направят място в края на трапезата. — Иморталис вече е спокоен и се храни. И като говорим за храна, бихте ли ми подали онова пиле там? — Той откъсна една кълка и настървено я заръфа.

Като го гледаше, Лорънс почувства как апетитът му се пробужда. Очевидно това се случи и с останалите капитани, защото през следващите десет минути се възцари мълчание, докато си подаваха чинии и се вглъбиха в храненето. Никой от тях не бе ял след бързата закуска преди зазоряване в междинната спирка Мидълзбро. Виното не го биваше много, но Уил все пак изпи няколко чаши.

— Навярно са се спотайвали между Феликстоу и Дувър и са чакали да ни скочат — добави след малко Литъл, продължавайки мисълта си от по-рано. — Кълна се, че вече никога няма да ме засечете с Иморталис там. Ще летим само над суша, освен ако не си търсим белята.

— Право думаш — каза Ченъри, твърдо съгласен. — Хей, Шоасьол! Вземи си стол. — Той се посмести още малко и френският капитан се присъедини към тях.

— Господа, много се радвам да ви съобщя, че Лили започнала да се храни. Идвам от капитан Харкорт. — Той вдигна чаша. — За тяхно здраве, ако мога да предложа?

— Така, така. — Сътън напълни собствената си чаша. Всички се включиха в тоста и въздъхнаха дружно с облекчение.

— Виждам, че всички са тук. Хапвате, нали? Добре, много добре. — Адмирал Лентън също се присъедини към тях. Той беше главнокомандващият на дивизията при Канала и на всички дракони в Дувър. — Не, не изглупявайте, стойте си по местата — каза нетърпеливо, когато Лорънс и Шоасьол започнаха да се надигат, а останалите ги последваха със закъснение. — След такъв ден, за бога! Ей, подай ми оная бутилка, Сътън. Така, всички ли узнахте, че Лили яде? Да, хирурзите се надяват, че ще може да прелита кратки разстояния след няколко седмици, а междувременно нека ви зарадвам, че хубавичко сте пребили два-три от тежките им бойни зверове. Тост за формацията ви, господа!

Най-сетне Лорънс усети как напрегнатостта и изтощението му намаляват. Да знае, че Лили и останалите са извън опасност, бе голямо облекчение, а и виното бе поразхлабило възела в гърлото му. Останалите се чувстваха по горе-долу същия начин и разговорът се затлачи и накъса. Скоро всички взеха да клюмат над чашите си.

— Сигурен съм, че Гран Шевалиерът бе Триумфалис — говореше Шоасьол на адмирал Лентън. — Виждал съм го и преди. Той е един от най-страшните бойци на Франция. Беше в Дижон, близо до Рейн, когато Прекурзорис и аз напуснахме Австрия, и съм длъжен да ви споделя, сър, че това потвърждава най-лошите ми страхове — той направи кратка пауза. — Бонапарт не би го изпратил тук, ако не бе напълно сигурен в победата над Австрия, и съм сигурен, че още френски дракони пътуват на помощ на Вилньов.

— По-рано не бях много склонен да се съглася с вас, ала сега съм напълно убеден в правотата ви — отбеляза Лентън. — За момента обаче можем само да се надяваме, че Мортифер ще настигне Нелсън, преди френските дракони да достигнат Вилньов, и че нашите ще съумеят да се справят. Не можем да отделим Екзидий, при положение че не разполагаме с Лили. Няма да се изненадам, ако точно това са целили с атаката. Това е типично лукавият начин на мислене на тоя проклет корсиканец.

Лорънс не можеше да не се сети за „Самоуверен“, който навярно се намираше под угрозата от масирана въздушна атака заедно с другите кораби, поддържащи блокадата на Кадис. Толкова приятели и познати. Дори френските дракони да не пристигнеха навреме, щеше да има голяма морска битка. Колцина щяха да загинат, без да чуе и дума от тях? Не бе отделил почти никакво време на кореспонденция през последните натоварени месеци и сега дълбоко съжаляваше за пропуска.

— Получили ли сме някакви съобщения от блокадата при Кадис? — попита той. — Влизали ли са в сражения?

— Не и доколкото знам — каза Лентън. — А, да, ти си нашият човек от Флота, нали? Е, аз така и така ще пратя тези от вас със здрави зверове да патрулират над флота. Можете да кацнете за известно време при флагмана и да чуете новините. Дяволски ще се зарадват да те видят. Вече месец не можем да отделим никого да им занесе пощата.

— Ще ви трябваме ли утре? — попита Ченъри, не твърде успешно потискайки прозявката си.

— Не, ще ви отпусна един ден. Погрижете се за драконите си и се радвайте на почивката. — Лентън се изсмя, остро и неприятно. — Ще ви измъкна от леглата вдругиден призори.

 

 

Темерер спа дълбоко и до късно на следващата сутрин и даде на Лорънс няколко свободни часа след закуска. Той се срещна с Бъркли на масата и двамата отидоха да видят Максимус. Регалът още се хранеше — безкрайна върволица от току-що заклани овце се нижеше надолу към стомаха му и той само избоботи някакъв нечленоразделен поздрав, когато пристигнаха на поляната му.

Бъркли извади бутилка ужасно вино и изпи повечето сам, докато Лорънс посръбваше от чашата си от учтивост, докато отново разискваха битката със схеми, надраскани в пръстта, и камъчета, отбелязващи драконите.

— Добре ще сторим, ако добавим някой бърз и лек дракон, например Грейлинг^[6], ако има свободни, за да разузнава над формацията. — Бъркли тежко се подпря на една скала. — Всичките ни големи дракони са млади. Когато големите се паникьосат така, малките съвсем ще си изкарат акъла.

Лорънс кимна.

— Надявам се, че това премеждие ще им е дало някакъв опит в справянето с уплахата — каза той. — Във всеки случай, французите няма всеки път да разполагат с тъй благоприятни условия. Без покривката на облаците никога не биха го направили.

— Господа, преглеждате вчерашния план? — Шоасьол минаваше наблизо на път за главната сграда. Той се приближи до тях и клекна до диаграмата. — Много съжалявам, че ме е нямало в началото. — Палтото му бе прашно, а шалът му — лекьосан от пот. Изглеждаше, сякаш не си е сменял дрехите от вчера, а тънки венички замрежваха бялото на очите му. Потърка лице, докато гледаше надолу.

— Цяла нощ ли си будувал? — попита го Лорънс.

Шоасьол поклати глава.

— Не, но с Катрин — с Харкорт — се редувахме да дежурим до Лили, защото не можеше да спи иначе. — Той затвори очи в широка прозявка и почти се катурна. — Мерси — каза в благодарност за подадената му от Лорънс ръка и бавно стана на крака. — Ще ви оставя. Трябва да занеса малко храна на Катрин.

— Моля те, иди да си починеш — предложи Уил. — Аз ще й занеса нещо. Темерер спи и съм свободен.

Харкорт — будна и пребледняла от притеснение, но вече по-спокойна — даваше заповеди на екипажа и хранеше Лили с парчета димящо говеждо от собствената си ръка, като постоянно я насърчаваше. Лорънс й донесе малко хляб и бекон. Тя щеше да вземе сандвича с окървавени ръце, ала Уил успя да я избута настрана, та да се поизмие и да хапне, докато един от хората й зае нейното място. Лили продължи да яде, обърнала едното си златисто око към Катрин за успокоение.

Шоасьол се върна, преди Харкорт да приключи, съблякъл палтото и шала си, а един слуга го следваше с кана силно, горещо кафе.

— Лейтенантът ти те търси, Лорънс. Темерер се е събудил. — Той седна тежко до момичето. — Не мога да спя. Кафето ми дойде добре.

— Благодаря ти, Жан-Пол, ако не си уморен, ще съм много благодарна за компанията ти. — Харкорт вече допиваше втората си чаша кафе. — Моля те, не се тревожи за Лили, Лорънс — най-добре иди да видиш Темерер. Благодаря ти, че дойде.

Уил се поклони, макар и да му беше малко неудобно, защото не го бе правил, откакто бе свикнал с Харкорт. Тя се облягаше без видимо притеснение на рамото на Шоасьол, а той я гледаше с неприкрита топлота. Все пак бе много млада и Лорънс нямаше как да не отбележи липсата на прислужничка, каквато всяка млада дама трябваше да има.

Успокои се, че нищо не може да се случи под погледите на Лили и екипажа. Във всеки случай, не можеше да остане при възникналите обстоятелства и забърза към поляната на Темерер.

През останалата част от деня с удоволствие помързелува, разположил се удобно на обичайното си място в сгъвката на предния крак на Темерер, и пишеше писма. Бе си създал обширни контакти, докато плаваше, за да запълва дългите часове на кораба, и сега дължеше отговори на много от познатите си. Майка му също бе успяла да надраска няколко кратки писма, явно тайно от баща му. Обаче не бяха за сметка на подателя и Лорънс трябваше да плати, за да ги получи.

След като се натъпка, за да компенсира липсата си на апетит от предната вечер, Темерер изслуша писмата на Уил и добави собствени поздрави към лейди Алъндейл и Райли.

— И помоли капитан Райли да предаде моите сърдечни поздрави на екипажа на „Самоуверен“. Толкова отдавна ми се струва, Лорънс — сякаш не съм ял риба от месеци.

Уил се усмихна на представата му за времето.

— Много неща се случиха, наистина. — Той запечата плика и написа адреса. — Само се надявам, че всички са добре. — Това бе последното и той доволен го постави най-отгоре върху дебелата купчина. Съвестта му бе много по-спокойна. — Роланд — извика и момичето изтича от мястото, където кадетите играеха кегелбан. — Занеси това до пощенската служба. — Той й подаде писмата.

— Сър — започна тя, малко нервно, докато взимаше пликовете, — когато приключа, може ли да бъда освободена за вечерта?

Той се стресна от молбата. Неколцина от мичманите и офицерите бяха пожелали същото и той им позволи, но идеята едно десетгодишно дете да се шляе из Дувър бе абсурдна, дори и да не беше момиче.

— Само за себе си ли искаш позволение, или искаш и за другиго? — Предположи, че може да е била поканена от някой от другите да го придружи на невинна разходка.

— Не, сър, само за мен. — Изглеждаше тъй изпълнена с надежда, че Лорънс за миг се замисли дали да не й позволи и да й направи компания, но не му се щеше да оставя Темерер да размишлява сам върху предния ден.

— Може би някой друг път, Роланд — внимателно отвърна той. — Ще останем за по-дълго в Дувър и ти обещавам, че ще имаш и друга възможност.

— О… — тя се умърлуши. — Добре, сър.

Девойчето се отдалечи, увесило нос, и Уил се почувства виновен.

Темерер я изгледа и попита:

— Лорънс, има ли нещо интересно в Дувър, което да разгледаме? Толкова много хора от екипажа са тръгнали натам.

— Ох, не питай — въздъхна ездачът му. Почувства се доста неловко да обяснява, че главната атракция бе изобилието от пристанищни проститутки и евтин алкохол. — Ами, когато в един град живеят много хора, той предлага най-различни забавления.

— Искаш да кажеш много книги? Но аз никога не съм виждал Дън или Колинс да четат, а бяха толкова развълнувани, че ще ходят в града! За нищо друго не говореха цялата минала вечер.

Уил наруга наум двамата млади офицери, задето усложняваха задачата му, и запланува отмъстително задълженията им за следващата седмица.

— Има много театри, концерти — опита се да скалъпи още нещо, ала си даде сметка, че бе започнал да увърта твърде много. Неискреността го жегна неприятно, а и не можеше да понесе усещането, че лъже Империала, който все пак вече беше голям. — Страхувам се обаче, че някои отиват заради пиенето и долнопробната компания.

— О, имаш предвид курви — кимна Темерер и така го стресна, че Лорънс почти падна от мястото си. — Не знаех, че ги има и в градовете, но сега разбирам.

— Откъде, за Бога, си чувал за тях? — попита Уил, щом се позакрепи. Сега, освободен от бремето на обясненията, се чувстваше обиден, че някой друг е просветил дракона му.

— О, Викториатос ми го каза в Лох Лаган, когато се зачудих защо офицерите ходят в селцето, а нямат семейства там. Но ти никога не си го правил. Сигурен ли си, че не искаш? — попита го Темерер с надежда в гласа си.

— Драги мой, не бива да говориш така. — Лорънс се червеше и в същото време се тресеше от смях. — Това не е благовъзпитана тема за разговор, и ако не можем да изкореним този навик от мъжете, поне да не го насърчаваме. Мисля да поговоря с Дън и Колинс. Не бива да се перчат с това, особено при положение че някой от по-младите може да ги чуе.

— Не разбирам — замисли се Империалът. — Викториатос каза, че е полезно за мъжете, а и приятно, че иначе можели да поискат да се оженят, а това никак не било хубаво. Макар че, ако много би искал да се ожениш, предполагам, че не бих възразил. — Той изрече последното не съвсем искрено, като наблюдаваше косо ездача си, сякаш за да види какъв ефект ще има.

Смущението и веселостта на Уил се изпариха начаса.

— Страхувам се, че си получил доста непълни сведения — каза внимателно. — Прости ми. Трябваше по-рано да поговоря с теб за тези неща. Моля те да не се тревожиш. Ти си първата ми грижа и винаги ще бъдеш, дори и някога да се оженя, а не мисля, че това ще се случи.

Помълча за миг, за да разсъди дали повече думи биха засилили тревогата на Темерер, но накрая реши да заложи на пълното доверие и добави:

— Имаше нещо като взаимно разбиране между мен и една дама, преди да се появиш, но тя ме освободи от подобно задължение.

— Искаш да кажеш, че ти е отказала? — възмути се Империалът, сякаш за да покаже, че знае за какво става въпрос. — Много съжалявам, Лорънс. Ако искаш да се ожениш, сигурен съм, че можеш да си намериш друга, доста по-свястна.

— Ласкаеш ме, но те уверявам, че нямам никакво желание да й търся заместничка.

Темерер понаведе глава и спря с увъртанията, очевидно доволен.

— Но, Лорънс… — продума, ала се спря. Започна пак: — Лорънс, ако не е хубава тема, значи ли това, че не бива да говоря повече за нея?

— Трябва да гледаш да я отбягваш в по-широка компания, но винаги може да говориш за каквото си поискаш с мен.

— Сега съм само любопитен, ако в Дувър наистина има само това. Иначе Роланд е твърде млада за курви, нали така?

— Почвам да усещам нужда от чаша вино, да се подкрепя за този разговор — унило промърмори Уил.

 

 

За негова радост Темерер се задоволи с обяснения какво представляват театрите и концертите, както и другите атракции, предлагани от един град. С желание насочи вниманието си към обсъждане на планирания маршрут за патрула им, донесен от един куриер сутринта, и дори попита дали е възможно да наловят малко риба за вечеря. Лорънс се радваше да го види възстановен след вчерашните беди и тъкмо реши, че ще разведе Роланд из града, когато я зърна да се връща в компанията на друг капитан — жена.

Седеше на крака на Темерер, напълно неглиже, както изведнъж осъзна. Бързо слезе от обратната страна, така че тялото на Империала да го скрие за малко. Нямаше време да си сложи палтото, което висеше на един далечен клон, но запаса ризата си и завърза набързо шала си.

Излезе да се поклони и почти се спъна, щом я видя по-отблизо. Не беше несимпатична, но лицето й бе обезобразено от белег, който само меч можеше да остави. Ъгълчето на лявото й око, откъдето бе минало острието, бе леко изкривено надолу, а яркочервена ивица прорязваше лицето й, избледнявайки към врата. Бе на неговата възраст или малко по-голяма. Белегът затрудняваше преценката, но във всеки случай носеше три пластини, отличаващи я като старши капитан, както и малък златен медал от Нилските сражения на ревера си.

— Ти ли си Лорънс? — попита тя, без да чака каквито и да било официални представяния, докато той все още криеше изненадата си. — Аз съм Джейн Роланд, капитан на Екзидий. Ще го приема като лична услуга, ако взема Емили за вечерта — стига да можете да си позволите да се разделите с нея. — Тя хвърли многозначителен поглед към мързелуващите кадети и младши офицери. Тонът й бе саркастичен, а тя бе явно обидена.

— Моля да ме извините. — Лорънс осъзна грешката си. — Помислих, че иска да посети града. Не съзнавах, че… — Той се овладя на косъм. Почти бе сигурен, че са майка и дъщеря, не само заради името, но и заради приликата в лицето и изражението. Не можеше обаче да предположи това на глас. — Разбира се, вземете я — каза накрая.

Капитан Роланд веднага се отпусна.

— Ха! Виждам, че сте си я представили забъркана в какви ли не пакости! — Смехът й бе странно сърдечен и неженствен. — Е, обещавам ви, няма да я оставя да търчи, където си иска, и ще ви я върна до осем часа. Благодаря ви. Екзидий и аз не сме я виждали почти от година и има опасност да забравим как изглежда.

Уил се поклони и ги изпрати. Емили бързаше да насмогне на широките като на мъж крачки, като говореше през цялото време, явно развълнувана, и се обърна да махне на приятелите си, щом се отдалечи. Лорънс се почувства малко глупаво. Най-сетне бе свикнал с присъствието на Харкорти и трябваше да си направи естествения извод. Екзидий все пак беше Лонгуинг и можеше да се очаква, че също като Лили би настоявал за жена капитан, а след толкова години служба този капитан не може да не е водил много битки. Уил обаче трябваше да признае изненадата си от тази жена, която бе й рязка и директна. Харкорт, единственият друг пример за жена-капитан, който имаше, също не бе префинена госпожица, ала младостта и скорошното й повишение навярно я правеха по-неуверена.

Тъй като темата за брака му бе още прясна, от разговора му с Темерер, не можеше да не се зачуди и за бащата на Емили. Бракът може и да представляваше неудобен избор за мъжете летци, но за жена изглеждаше просто немислим. Единственото, което можеше да си представи бе, че Емили е извънбрачно дете, ала още щом идеята му хрумна, той се упрекна за мислите си по адрес на почтената жена, която бе срещнал току-що.

Неволната му догадка обаче се оказа напълно правилна.

— Боя се, че нямам никаква представа. Не съм го виждала от десет години — сподели му Джейн по-късно същата вечер. Беше го поканила в офицерския клуб на късна вечеря, след като върна Емили, и след няколко чаши вино Уил не устоя да се поинтересува от здравето на бащата на момичето. — Не е като да сме женени, нали разбираш. Не вярвам дори да знае името на Емили.

Изглеждаше напълно лишена от какъвто и да било срам, а и освен това Лорънс си мислеше, че всяка по-обичайна ситуация тук би била невъзможна. При все това му бе неудобно. Тя забеляза смущението му, ала не се обиди, а каза благо:

— Навярно привичките ни все още са ти странни. Можеш да се ожениш, ако желаеш — никой в Корпуса няма да ти създаде проблеми. Само че е доста трудно за другия, понеже ще бъде винаги на второ място след дракона ти. Самата аз никога не съм искала деца, макар Емили да ми е много скъпа. Раждането на едно дете причинява страшно много неудобства.

— Значи Емили ще те наследи като негов капитан? Драконите, дълголетните имам предвид, винаги ли се наследяват така?

— Когато можем да го уредим. Те понасят много зле загубата на ездача си и е по-вероятно да приемат нов, ако е някой, с когото имат връзка и който споделя тъгата им. Тъй че множим и себе си така, както множим и тях. Предполагам, че ще помолят и теб да направиш едно-две деца за Корпуса.

— Боже милостиви! — стресна се Лорънс. Бе отпъдил мисълта за деца заедно с плановете си за брак още от мига, когато Едит му отказа, и бе затвърдил убеждението си след възраженията на Темерер. Не можеше да си представи как изобщо би се стигнало дотам.

— Сигурно е доста шокиращо за теб, горкичкия. Съжалявам. Бих ти предложила услугите си, но е хубаво да изчакаш Темерер да стане поне на десет години. А и в момента не съм достатъчно свободна.

На Лорънс му трябваше само миг, за да осъзнае за какво говори тя, и когато разбра, грабна чашата вино с трепереща ръка и опита да скрие лицето си зад нея. Усети как се изчервява въпреки яростните опити да го предотврати.

— Много мило — изломоти той над чашата в опит да сподави обидата и смеха си. Никога не си бе представял, че ще му отправят такова предложение.

— Катрин обаче може да ти свърши работа — продължи Роланд, все тъй ужасяващо практична. — Да, това би било добро решение. Ще си направите по едно за Лили и Темерер.

— Благодаря! — каза твърдо той, отчаяно решен да смени темата. — Може ли да ви донеса нещо за пиене?

— О, да. Портвайн ще ми дойде добре, благодаря — отвърна тя. Вече нищо не можеше да го шокира. Когато се върна с две чаши и тя му предложи запалена пура, той я сподели охотно с нея.

Остана да си говори с Джейн още няколко часа, докато в клуба не останаха само те и слугите недвусмислено престанаха да крият прозевките си. Двамата изкачиха заедно стълбите.

— Не е чак толкова късно — каза тя, като погледна към големия стенен часовник в края на горната площадка. — Много ли си уморен? Може да направим едно-две раздавания пикет в квартирата ми.

Така се бе отпуснал в нейната компания, че нямаше никакъв проблем с предложението й. Когато най-сетне, късно през нощта, си тръгна, един слуга, вървящ по коридора, му хвърли любопитен поглед. Едва тогава Лорънс се замисли за поведението си и почувства неудобство. Но злото, ако имаше такова, вече бе сторено. Той го изхвърли от ума си и се пльосна в леглото си.