Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (7)

Седма глава

На следващата сутрин Лорънс се събуди рано и закуси сам, за да има малко време преди тренировката. Предната вечер бе проверил внимателно новата юзда, разгледал бе всеки шев и бе пробвал стабилността на всички пръстени. Темерер пък го увери, че новата му екипировка е много удобна и работниците от наземния екип се грижат за удобството му. Мъжът прецени, че е време за жест на благодарност и след като пресметна някои неща наум, излезе и се упъти към работилниците.

Холин вече работеше в бараката си и щом зърна Лорънс, веднага пристъпи навън.

— Добро утро, сър. Надявам се, че няма проблеми с юздата? — попита младежът.

— Никакви. Поздравявам теб и колегите ти за чудесната работа — рече Уил. — Изглежда превъзходно и Темерер ми каза, че се чувства много добре в нея. Ако обичаш, кажи на другите, че ще добавя половин крона към заплатата на всеки от бригадата.

— О, много мило от ваша страна, сър — възкликна Холин, доволен, но не и изненадан. Лорънс се зарадва на реакцията му. Допълнителна дажба ром или грог не би била особено жадувано възнаграждение за хора, които лесно можеха да си купят алкохол от близкото селце, а летците получаваха повече от моряците, така че Лорънс се чудеше каква би била подходящата сума — искаше да възнагради старанието им, но без да изглежда така, сякаш се опитва да купи лоялността им.

— Също така искам да те похваля лично — добави Лорънс, вече по-спокоен. — Юздата на Левитас изглежда много по-добре и той самият е по-спокоен. Задължен съм ти — знам, че това не е част от задълженията ти.

— А! Няма нищо — каза Холин с широка усмивка. — Дребосъкът толкова се зарадва, че ми стана хубаво, като го направих. Ще го наглеждам от време на време, та да съм сигурен, че всичко му е наред. Изглежда ми малко самотен — добави.

Лорънс никога не би дръзнал да критикува друг офицер пред член на наземната бригада. Ето защо се задоволи само с:

— Мисля, че несъмнено е бил благодарен за вниманието и ако имаш време, ще се радвам да го наглеждаш.

Това бе последният момент, в който имаше време да мисли за Левитас или каквото и да било, освен непосредствените му задачи. Селеритас бе приключил с проучването на способностите на Темерер във въздуха и сега, когато Империалът вече разполагаше с чудесната си нова юзда, започнаха истинските тренировки. В началото Лорънс едва се дотътряше до леглото си от масата за вечеря и призори се налагаше слугите да го будят. При разговорите на вечеря едва успяваше да смотолеви нещо и прекарваше всеки един свободен момент, дремейки с Темерер на слънце или потънал във влажната горещина на банята.

Селеритас бе толкова безмилостен, колкото и неуморен. Нижеха се безкрайни повторения на този вид завой или онази последователност от виражи и пикирания. Следваха кратки бомбардировачески набези при максимална скорост, където белмените мятаха тренировъчни бомби към мишените далеч долу в долината. Дълги часове стрелба, докато Темерер се научи да не мигва при пълен залп от осем пушки точно зад ушите му. Тренировки по придвижване и маневри, докато вече не трепваше, когато се катереха напред-назад по него или юздата му се изместваше. И като финал на работата за деня още летене за издръжливост, безспирно в кръг, докато Империалът не удвои времето, за което можеше да поддържа най-висока скорост.

А докато Темерер лежеше проснат на тренировъчния двор и дишаше тежко, главният инструктор караше Лорънс да упражнява придвижване по юздата и по халки, закачени за скалната стена, за да се приучи към това, което другите летци бяха овладели още в най-ранните си години в службата. Приличаше на това да се катериш по мачтите по време на буря, ако човек си представи, че корабът се движи с шейсет километра в час и всеки момент може да се обърне настрани или с главата надолу. През първата седмица ръцете му постоянно се изплъзваха и без закопчалките би пропаднал надолу към смъртта си поне двадесетина пъти.

Веднага щом тренировъчното летене за деня приключеше, Селеритас ги оставяше в ръцете на стария капитан Джолсън, който ги обучаваше по въздушна сигнализация. Огнените и флаговите сигнали за предаване на общи инструкции бяха донякъде сходни с тези във Флота и основните не затрудниха Лорънс. Необходимостта драконите да се координират бързо насред полет обаче правеше непрактичен обикновения метод за предаване на съобщения. В резултат списъкът от сигнали бе много по-дълъг, а някои изискваха цели шест флага и всичките трябваше да бъдат запаметени, тъй като един капитан не можеше да разчита само на сигналчика си. Да видиш и реагираш на сигнал дори секунда по-рано можеше да има огромно значение, ето защо драконът и капитанът му трябваше да ги знаят до един. Сигналчикът присъстваше на борда най-вече като застраховка и задълженията му се изчерпваха с това да праща сигнали от името на Лорънс и да привлича вниманието му към новите, изпратени по време на битка.

За смущение на Уил се оказа, че Темерер научава знаците по-бързо от него. Дори Джолсън сериозно се изненада от уменията на дракона.

— Освен това е и твърде пораснал, за да ги учи — каза той на Лорънс. — Обикновено започваме с инструкциите още от деня след излюпването. Не исках да го казвам преди, за да не ви обезкуража, но очаквах да има сериозни затруднения. Ако дракончетата са малко бавни и не научат всичките сигнали до края на петата или шестата седмица, най-сложните са им голяма мъка. Но ето че Темерер е доста по-възрастен, а ги учи все едно току-що е изскочил от яйцето.

Ала макар Империалът да не срещаше особени трудности, усилието при запомнянето и постоянното повтаряне ги уморяваше почти колкото физическите упражнения. Така минаха пет седмици тежка работа, без никаква почивка — дори и в неделите. Напредваха заедно с Максимус и Бъркли през серии от все по-сложни маневри, които да научат, преди да влязат във формацията, и през цялото време драконите растяха. В края на периода Максимус почти бе достигнал пълните си размери, а Темерер бе само един човешки бой по-нисък, макар че беше по-слаб и растежът му се ограничаваше предимно до масата и крилете му, а не на ръст.

Пропорциите му бяха прекрасни, опашката — дълга и изящна, а крилете му прилягаха елегантно по тялото и изглеждаха точно както трябва, когато ги разпереше. Цветът му бе станал още по-дълбок, черната му кожа стана твърда и лъскава, с изключение на носа, а сините и бледосивите багри по ръбовете на крилете му се разпространиха и другаде и станаха опалесцентни. За пристрастния поглед на Лорънс Темерер бе най-красивият дракон в цялата база, дори и без огромната блестяща перла, украсила гърдите му.

Постоянните занимания, както и бързият растеж, бяха поразсеяли унинието на Империала. Сега той бе по-едър от всички други дракони, с изключение на Максимус. Дори Лили бе по-ниска от него, макар размахът на крилете й още да надхвърляше неговия. Темерер не се буташе напред и не получаваше предимство при храненето, ала Лорънс на няколко пъти забеляза, че повечето дракони несъзнателно му правят път.

Правеха си компания най-вече един на друг. Рядко се разделяха, освен по време на хранене и сън, и Лорънс нямаше особена нужда от други хора. Даже се радваше на възможността да избягва общуването с Ранкин. Чувстваше, че с резервираното си поведение поне е спрял развитието на запознанството им. В същото време дружбата им с Максимус и Бъркли пък се задълбочаваше, което им позволяваше да не се изолират напълно от другарите си, макар Темерер още да предпочиташе да спи на терените оттатък стената, а не на двора с другите дракони.

Вече им бяха зачислили наземен екипаж — освен ръководителя Холин, той включваше в ядрото си Прат и Бел — съответно отговорници по бронята и кожените части, — заедно с оръжейника Калоуей. Малко дракони имаха повече от това, ала когато Темерер продължи да расте, към тях неохотно бяха добавени и помощници — първо един, а след това и втори за всеки от главните членове на бригадата. Накрая общият състав наброяваше едва с неколцина по-малко от този на Максимус. Отговорникът по юздата се казваше Фелоус — тих, но сигурен човек с повече от десет години опит и с талант да убеждава Корпуса да отпускат допълнителни хора. Той успя да намери за Лорънс осмина мъже, които да се занимават с юздата на Темерер. Уил продължаваше да настоява екипировката на Империала да бъде сваляна всеки път, когато е възможно, ето защо от тях наистина имаше голяма нужда.

Останалата част от екипажа на Лорънс се състоеше от офицери. Дори обикновените помощници щяха да имат ранг на офицери в обучение. Това се струваше странно на Уил, който бе свикнал да командва десетина новаци на всеки умел моряк. Тук нямаше място за жестока дисциплина. Не можеше да си позволи да удря или мъмри тези летци, а най-тежкото наказание би било да изгони някого. Лорънс не отричаше, че това положение му харесва повече, макар да се чувстваше неприятно, задето признава, па макар и пред себе си, несъвършенствата на Флота.

За негова изненада, не можа да намери някакви по-сериозни недостатъци у офицерите си. Половината му стрелци бяха напълно начинаещи, едва научили се от коя страна да държат пушката. Въпреки това сякаш проявяваха достатъчно желание и бързо напредваха — Колинс прибързваше, но имаше точен мерник, и ако Донел и Дън все още имаха проблеми с уцелването на мишената, поне презареждаха бързо. Лейтенантът им Ригс бе малко несполучливо назначение — бе сприхав и гневлив, склонен да крещи дори за малки грешки. Самият той стреляше превъзходно и разбираше от работата си, ала Лорънс би предпочел малко по-хладнокръвен командир за останалите. Не разполагаше обаче със свободен избор по отношение на хората си. Ригс имаше старшинство и се бе отличил в службата, така че поне бе заслужил позицията си, което го издигаше над сума ти офицери, с които Уил бе принуден да служи във Флота.

Постоянният въздушен екипаж, топмените и белмените, отговорни за екипировката на Темерер по време на полет, както и по-старшите офицери и съгледвачите, още не бяха определени. Повечето от все още неназначените младши офицери първо щяха да заемат позиции на Империала по време на тренировъчния цикъл и едва после щяха да получат окончателен отговор. Селеритас бе обяснил, че това е обичаен подход, използван, за да имат летците достъп до колкото се може повече видове дракони, тъй като похватите са много различни в зависимост от породата. Мартин се справи добре, когато дойде неговият ред, и Лорънс се надяваше, че не може да му издейства постоянна работа на борда на Темерер. Още няколко обещаващи младежи му направиха добро впечатление.

Единственото му истинско притеснение бе свързано с избора на първи лейтенант. Остана разочарован от първите трима кандидати: всички се представиха прилично, но у никого не забеляза особен талант, а трябваше да е придирчив — ако не заради себе си, то заради Темерер. Още по-неприятното беше, че вече бе ред на Гранби и макар лейтенантът да изпълняваше задълженията си перфектно, винаги се обръщаше към Уил със „сър“ и постоянно натъртваше на подчинението си в очевиден контраст с останалите, смущавайки по този начин и тях. Лорънс не можеше да не се сети със съжаление за Том Райли.

Ала като се изключи това, беше доволен, макар че бе все по-нетърпелив да приключи с тренировъчните маневри. За щастие Селеритас бе обявил, че Темерер и Максимус са почти готови да се присъединят към формацията. Оставаше да овладеят само последните сложни маневри, при които летяха изцяло с главата надолу. Една ясна утрин двата дракона тъкмо ги упражняваха, когато Империалът отбеляза:

— Това там е Воли и идва насам.

Лорънс вдигна глава и забеляза малко сиво петънце да лети бързо към базата.

Воли се спусна право в долината и се приземи на тренировъчната площадка, в нарушение на правилата за тренировки, и капитан Джеймс скочи от гърба на дракона си, за да поговори със Селеритас. Заинтригуван, Темерер се поизправи и спря насред полета си, за да наблюдава. Целият екипаж бе хвърлен в хаос, с изключение на Лорънс, който вече беше свикнал с тази маневра. Максимус продължи още известно време, докато не забеляза, че е сам — тогава се обърна и пое обратно въпреки гръмогласните протести на Бъркли.

— Какво мислиш, че е? — избоботи Максимус. Неспособен да се рее на едно място във въздуха, той трябваше да кръжи около Темерер.

— Какво те интересува, говедо такова? Ако е нещо, дето те засяга, ще ти кажат — изрева Бъркли. — Почвай пак с упражненията!

— Не знам. Може да питаме Воли — предложи Темерер. — А и вече няма смисъл да правим маневри. Тези вече ги знаем всичките — добави. Звучеше толкова упорито, че Лорънс се стресна. Намръщен, той се наведе напред, но преди да продума, Селеритас ги привика спешно.

— В Северно море, при Абърдийн, се е състояло въздушно сражение — каза той без никакви въведения веднага щом се приземиха. — Няколко дракона от базата извън Единбург са откликнали на сигнали за помощ от града. Въпреки че са отблъснали френското нападение, Викториатос е бил ранен. Много е отслабнал и му е трудно да се държи във въздуха. Вие двамата сте достатъчно едри да го крепите и да помогнете да го върнем по-бързо. Волатил и капитан Джеймс ще ви водят. Тръгвайте веднага.

Воли пое водачеството и се изстреля със светкавична скорост, като стоеше на ръба на полезрението им. Максимус не изоставаше и от Темерер, тъй че Бъркли и Лорънс, посредством сигнализация с флагове и някое друго провикване през рупорите, се разбраха Империалът да избърза напред, а екипажът му да праща светлинни сигнали на равни интервали, за да маркира посоката за Максимус.

Когато се уговориха, Темерер ускори много бързо. Твърде бързо, помисли си Лорънс. Разстоянието не бе дълго за дракон — Абърдийн се намираше на около двеста километра, а и другите дракони се движеха към тях. Обаче трябваше да изминат и същото разстояние на връщане, крепейки Викториатос, и въпреки че летяха над твърда земя, нямаше да кацат за почивка с ранения дракон — после не биха могли да го вдигнат от земята. Ето защо можеха да пътуват и с по-разумна скорост.

Лорънс хвърли поглед надолу към хронометъра, закрепен за юздата на Темерер, изчака стрелката, отмерваща минутите да помръдне, и преброи маховете на крилете. Двадесет и пет възела — твърде бързо.

— По-бавно, Темерер, моля те! — извика той. — Доста работа ни предстои.

— Изобщо не съм уморен — отвърна Империалът, но намали скоростта. Лорънс регистрира новата скорост — петнадесет възела. Добро темпо, което Темерер можеше да поддържа за неопределено време.

— Извикайте господин Гранби — нареди Уил. Не след дълго лейтенантът се катереше към позицията на Лорънс в основата на врата, като боравеше сръчно със закопчалките, за да се придвижва.

— Как мислите, каква би била максималната скорост на ранения дракон? — попита го капитанът.

Този път Гранби не отвърна със студена формалност, а с мисъл — всички летци бяха станали извънредно сериозни при новините за ранения дракон.

— Викториатос е Парнасий — каза лейтенантът. — Едър дракон от средна категория. По-тежък от Рийпър. В Единбург нямат бойци тежка категория, тъй че вероятно го крепят други като него. Биха летели с не повече от дванадесет мили в час.

Лорънс приравни наум милите към възли и кимна. Значи Темерер се движеше почти двойно по-бързо. Имайки предвид скоростта на Воли на отиване, имаха около три часа, преди да започнат да се оглеждат за другите дракони.

— Много добре. Най-добре да използваме времето. Кажи на топмените и белмените да си разменят местата. Струва ми се, че ще се упражним в малко стрелба.

Той самият се чувстваше спокоен и уравновесен, но усещаше вълнението на Темерер, изразявано от леки тръпки по шията му. Разбира се, това бе първата акция на Империала и Лорънс погали успокояващо потрепващата кожа. Той размени закопчалките си и се обърна да наблюдава маневрите, които бе наредил. Един топмен слизаше надолу към корема, а в същото време белмен се изкачваше от другата страна, така че двете тежести се балансираха. Току-що качилият се мъж се закопча, подръпна сигналния ремък, оцветен в черно и бяло, и го придвижи напред. След миг ремъкът помръдна отново, което значеше, че този отдолу също е изпълнил маневрата. Всичко мина гладко — Темерер носеше трима топмени и трима белмени, а размяната им отне по-малко от пет минути.

— Господин Алън — рязко се обърна Уил към един от съгледвачите — по-възрастен кадет, който скоро щеше да бъде повишен в мичман и който бе занемарил работата си, за да наблюдава действията на другите. — Можете ли да ми кажете какво има на северозапад? Не, не се обръщайте да гледате. Трябва да сте в състояние да отговорите в мига, когато ви попитам. Ще говоря с инструктора ви. Сега си гледайте работата.

Стрелците заеха позиции и Лорънс кимна на Гранби да даде заповедта. Топмените започнаха да мятат плоски керамични чинии, които прелитаха покрай стрелците, а те, един след друг, се опитваха да ги строшат. Уил наблюдаваше и се мръщеше.

— Господин Гранби, господин Ригс, отбелязах дванадесет успешни попадения от двадесет мишени. Потвърждавате ли? Господа, мисля, че е излишно да споменавам, че това няма да ни свърши работа срещу френските стрелци. Да започнем отново, по-бавно. Първо точност, после скорост, господин Колинс — моля ви, не прибързвайте.

Остави ги да тренират почти час, после накара всички да минат през сложното приспособяване на юздата към летене в буря. Сетне сам слезе да наглежда тези отдолу. В момента не разполагаха с палатки, тъй че не можеха да упражняват вдигане и сваляне на цялата екипировка, но се справяха достатъчно добре с маневрите и Лорънс реши, че биха имали приличен успех и с допълнителната екипировка.

От време на време Темерер поглеждаше назад с блеснали очи, ала това не му пречеше да се концентрира върху летенето си. Империалът се издигаше и спускаше, за да улови най-добрите въздушни течения, и напредваше с мощни, равномерни махове. Лорънс положи ръка на дългите и твърди като въжета мускули на могъщата шия, усети как се движат гладко под кожата и реши, че няма нужда да го разсейва с разговори. Знаеше и без да разговарят, че Темерер споделя удоволствието му най-сетне да приложат на практика тренировките си. Уил още не бе осъзнал собственото си усещане за безсилие от това да бъде понижен от командир в ученик, докато не се озова отново на активна служба.

По хронометър трите часа почти изтичаха и стана време да се подготвят да окажат помощ на ранения дракон. Максимус бе на около половин час зад тях и Темерер щеше да носи Викториатос сам, докато Регалът ги настигне.

— Господин Гранби — започна Лорънс, докато се закопчаваше в нормална позиция в основата на шията, — да разчистим гърба, всички мъже да слязат долу, без сигналчика и предните наблюдатели.

— Веднага, сър — кимна Гранби и веднага се обърна и се зае със задачите. Уил наблюдаваше работата му със смесица от задоволство и раздразнение. За пръв път през последната седмица лейтенантът изпълняваше задълженията си, без да излъчва скована неприязън, и ефектът се забелязваше лесно — скоростта на всяка една процедура се подобри, множество дребни дефекти в разположението на юздата бяха поправени и атмосферата сред момчетата стана много по-спокойна. Налице бяха всички онези дреболии, с които един съвестен първи лейтенант можеше да подобри живота на екипажа, и това караше Лорънс да съжалява още повече за поведението му по-рано.

Волатил се обърна към тях малко след като разчистиха гърба. Джеймс го позиционира до Темерер и сложи ръце на устата си.

— Забелязах ги на два пункта на север и дванадесет градуса надолу. Ще трябва да се снишите и да ги подхванете отдолу. Не мисля, че Викториатос може да се вдигне повече от сегашното положение. — Той предаде цифрите с жестове, докато говореше.

— Много добре — извика през рупора си Лорънс и нареди на сигналчика също да потвърди с флаговете. Темерер бе твърде голям и Воли не можеше да се доближи, за да могат да комуникират безпроблемно.

При сигнала на Лорънс Империалът се спусна надолу и на хоризонта скоро се появи точка, която бързо се превърна в група дракони. Викториатос се разпознаваше веднага — наполовина по-голям от всеки от двата Рийпъра, които едва го крепяха. Макар раните му да бяха превързани, през плата се процеждаше кръв и очертаваше белезите от порязванията, нанесени навярно от ноктите на вражи зверове. Ноктите на Парнасия бяха необичайно дълги и изцапани с кръв, а челюстите му също. По-малките дракони под него изглеждаха съкрушени, а на борда на ранения бяха само капитанът и още половин дузина мъже.

— Сигнализирай към двамата поддържащи: „Пригответе се да отстъпите“ — нареди Лорънс. Младежът размаха цветните флагове в бърза последователност и получи бърз отговор — съобщението бе получено. Темерер вече бе заобиколил групата и сега се намираше там, където трябваше — точно под втория поддържащ дракон и малко зад него.

— Темерер, готов ли си вече? — Бяха практикували тази маневра на тренировките, но сега щеше да им е още по-трудно: раненият звяр едва размахваше криле, притворил очи от болка и изтощение. Другите два дракона очевидно също се бяха уморили. Трябваше плавно да се отстранят, а Темерер бързо да ги замести. Ако Викториатос започнеше да пада, това щеше да е краят — просто нямаше как да бъде спрян.

— Да. Моля те, нека побързаме — изглеждат толкова уморени — изтъкна Империалът, поглеждайки назад. Свил мускули в готовност, той летеше наравно с другите и вече нищо не можеше да се спечели с изчакване.

— Сигнализирай: „Сменете позиции при сигнал на водещия дракон“ — нареди Уил.

Флаговете изпратиха съобщението. То бе прието. Тогава от двете страни на предния Йелоу Рийпър червените флагове бяха заменени със зелени.

Задният се спусна надолу и се отдръпна бързо, а Темерер се стрелна напред. Предният обаче се позабави, нарушавайки ритъма на летежа си, и Викториатос се наклони напред, докато Рийпърът се опитваше още да се сниши и да направи място.

— Спускай се, по дяволите, спускай се! — изрева Лорънс с пълно гърло. Малкият дракон размахваше опашка в опасна близост до главата на Темерер и той не можеше да се придвижи напред.

Рийпърът се отказа от маневрата и просто сгъна криле. Падайки като камък, той освободи пътя.

— Темерер, трябва да го преместиш малко по-нагоре, за да се придвижим напред — извика отново Уил. Задните части на Викториатос бяха върху раменете на Империала, а огромният корем — на по-малко от метър над главите им. Раненият дракон едва смогваше да го държи вдигнат.

Темерер раздвижи глава, за да покаже, че е чул и разбрал. Той започна да размахва бързо крилете си под ъгъл, като избутваше падащия Парнасий нагоре само на мускули, след което сви рязко криле. Кратко, ужасяващо падане, след което отново ги разпери. С един-единствен мощен тласък Империалът се премести в правилна позиция, а Викториатос се отпусна тежко върху него.

Лорънс изпита неизразимо облекчение и в същия миг Темерер изрева от болка. Капитанът се обърна и видя как, в объркването и агонията си, Викториатос дращи с лапи по Империала — огромните му нокти бяха одрали рамото и едната страна на Темерер. Отгоре се чуваха виковете на другия капитан. Парнасият се успокои, ала Империалът вече кървеше и ремъците от разкъсаната юзда се мятаха на вятъра.

Бързо губеха височина — Темерер едва издържаше теглото на другия дракон. Лорънс бясно се въртеше в закопчалките си, като викаше на сигналчика да уведоми тези отдолу. Момчето се спусна до половината на вратния ремък, бясно размахвайки червено-белия флаг. След миг Уил зърна Гранби и още двамина да се качват с превръзки за раните. Те можеха да стигнат до там по-бързо от него. Той погали Империала и се помъчи да го успокои, макар че едва контролираше гласа си. Темерер не се обърна, за да отговори, а смело продължи да размахва криле, въпреки че главата му клюмаше от усилието.

— Не са дълбоки! — провикна се Гранби, докато работеше по порязванията, и Лорънс отново започна да мисли ясно. Юздата се клатеше на гърба на Темерер. Заедно с повечето по-малки части на такелажа, главният ремък, минаващ през раменете, бе почти срязан и се държеше само на телта, която представляваше рамката му. Обработената кожа обаче се късаше, а след нея и телта щеше да се счупи под тежестта на всички хора и багаж отдолу.

— Всички! Свалете коланите си и ми ги дайте. — Трите момчета, сигналчикът и наблюдателите, бяха единствените останали отгоре, до него. — Хванете се добре за юздата и пъхнете ръце или крака под нея. — Кожата на коланите беше дебела, добре зашита и смазана, а закопчалките бяха от солидна стомана.

Той преметна коланите през ръката си и се затътри по ремъка към по-широката част на раменете. Гранби и двамата офицери още работеха по нараняванията на Темерер. Хвърлиха му объркани погледи и Лорънс осъзна, че те не можеха да видят почти разкъсания ремък, понеже предният крак на Темерер го скриваше. Във всеки случай нямаше време да ги вика за помощ.

Не можеше да го приближи по нормалния път, а ако се опиташе да премести тежестта си на някоя от халките по ремъка, той щеше да се скъса веднага. Действайки колкото се може по-бързо под ревящия натиск на вятъра, той закопча заедно два от коланите и ги омота около ремъка на гърба.

— Темерер, стой в хоризонтално положение! — Захванат за двата края на коланите, Уил се откопча и се покатери внимателно на рамото, държан единствено от захвата си върху тях.

Гранби викаше нещо, ала вятърът отнасяше думите му. Лорънс се опита да държи погледа си фокусиран върху каишите. Земята отдолу бе прекрасна в ранната пролет — светлозелена и странно пасторална. Летяха достатъчно ниско, за да може да различи овцете точици по полетата. Вече бе само на ръка разстояние от разкъсването. С леко трепереща длан той закопча единия край на третия колан за халката точно над мястото, а другия — за тази над него. Подръпна ремъка, като натисна, доколкото се осмеляваше. Ръцете го боляха и трепереха като от силна треска. Сантиметър по сантиметър той запристяга колана, докато накрая частта между закопчалките не се изравни по дължина с разкъсания участък и пое голяма част от тежестта вместо него. Едва тогава престана да се раздира.

Вдигна поглед. Гранби бавно се придвижваше към него. След поправките тежестта му вече не представляваше непосредствена опасност и Лорънс не го отпрати, а само му извика:

— Извикай господин Фелоус! — и посочи. Господин Фелоус бе главният отговорник по юздата. Очите на лейтенанта се разшириха, когато мина над предния крак и видя скъсания ремък.

Когато Гранби се обърна да сигнализира за помощ, Лорънс бе заслепен от ярка слънчева светлина. Викториатос трепереше над тях, крилете му конвулсивно потръпваха и гръдният кош на Парнасия се стовари тежко върху гърба на Темерер. Империалът се олюля и едното му рамо се наклони под удара, а Уил се хлъзна надолу по каишите — не успяваше да се задържи с влажните си длани. Зеленият свят се въртеше под него, а ръцете му бяха вече твърде уморени. Започваше да се изпуска.

— Лорънс, дръж се! — извика Темерер, извърнал глава, за да види какво става. Мускулите и ставите на крилете му се раздвижваха, докато се приготвяше да улови ездача си.

— Не оставяй Викториатос да падне! — извика ужасен Уил. Империалът нямаше как да се опита да го хване, без да изсипе тежкия си товар. — Темерер, не бива!

— Лорънс! — Ноктите на Империала се свиваха. Беше отворил широко очи, а главата му се клатушкаше напред-назад в безмълвен отказ. Очевидно нямаше намерение да се подчини. Опита се с мъка да се задържи за каишите, да се изкачи. Ако паднеше, това означаваше край не само на неговия живот, но и на този на ранения дракон и целия екипаж на борда.

Гранби се появи изневиделица и сграбчи с две ръце колана на Лорънс.

— Закопчай се за мен!

Като се държеше с една ръка за закопчаните колани, Уил захвана свободните си закопчалки за халките на Гранби и се вкопчи в каишите, опасващи гръдния му кош. Междувременно другите летци ги достигнаха. Множество силни ръце ги хванаха и издърпаха двамата мъже обратно към юздата, като придържаха Лорънс, докато се закопчаваше за правилните халки.

Едва дишаше, ала взе рупора си и бързо заговори:

— Всичко е наред. — Гласът му почти не се чуваше. Той вдиша дълбоко и опита пак. Този път се получи: — Добре съм, Темерер. Продължавай. — Обтегнатите мускули под тях бавно се отпуснаха и Империалът отново се издигна, възстановявайки малко от изгубената височина. Всичко продължи около петнадесет минути. Уил се тресеше като след тридневна буря, прекарана на палубата, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Гранби и останалите не изглеждаха много по-успокоени.

— Свършихте добра работа, господа — каза им Лорънс веднага щом прецени, че гласът му няма да го предаде. — Да направим на господин Фелоус място за работа. Господин Гранби, бъдете така добър да изпратите някого при капитана на Викториатос, за да видим с какво може да сме от помощ. Трябва да вземем необходимите мерки, за да предотвратим следващи пристъпи.

Те го зяпнаха за миг. Гранби пръв се окопити и започна да раздава заповеди. Когато Лорънс се върна на поста си в основата на врата, офицерите вече омотаваха превръзки около ноктите на Викториатос, за да предотвратят нови одрасквания, а Максимус вече се виждаше в далечината, забързан да им помогне.

 

 

Останалата част от полета премина без необичайни случки, ако усилието да се поддържа във въздуха изпаднал в безсъзнание дракон можеше да се счита за нещо обичайно. Веднага щом се приземиха на двора, хирурзите се завтекоха да прегледат и него, и Темерер. За голямо облекчение на Лорънс, порязванията наистина се оказаха повърхностни. Почистиха нараняванията и ги обявиха за леки, а сетне ги тампонираха, за да не се възпалят. Пуснаха Империала и казаха на Уил през следващата седмица да го остави да яде и да спи, колкото иска.

Не беше най-приятният начин човек да си спечели няколко дни свобода, но почивката щеше да им дойде безкрайно добре. Лорънс веднага изведе Темерер на една поляна до базата, защото не искаше да го натоварва с още един полет. Макар да се намираше в планината, полянката бе сравнително полегата и беше покрита с мека зелена трева. Гледаше на юг и слънцето я огряваше почти през целия ден. Там двамата поспаха от следобеда чак до пладне на следващия ден, когато гладът ги събуди.

— Чувствам се много по-добре. Сигурен съм, че вече мога да ловувам нормално — каза Темерер. Лорънс обаче не искаше и да чуе. Върна се обратно до работилницата и вдигна на крак наземния екипаж. Те набързо изкараха няколко говеда от кошарите и ги заклаха. Империалът погълна всичко до най-малката хапка и веднага заспа отново.

Малко плахо Лорънс помоли Холин да поговори със слугите за храна и за него. Една лична молба бе достатъчна, за да събуди неудобството у Уил, ала не му се искаше да напуска Темерер. Холин не се обиди. Когато се върна, с него бяха лейтенант Гранби, Ригс и още няколко други лейтенанти.

— Трябва да хапнете нещо и да се изкъпете, а след това да се наспите в собственото си легло — тихо му рече Гранби, след като махна на другите да се отдалечат. — Целият сте в кръв, а още не е достатъчно топло да спите навън без опасност за здравето. Аз и другите офицери ще се редуваме да стоим с него. Ще ви повикам веднага щом се събуди или ако стане нещо.

Лорънс примигна и се огледа. Дори не бе забелязал, че дрехите му са оплескани с петна и ивици почти черна драконова кръв. Прокара длан по небръснатото си лице. Вероятно представляваше доста непоносима картинка за другите. Вдигна поглед към Темерер. Драконът бе напълно безчувствен към обкръжението си и туловището му се повдигаше и отпускаше с ниско боботене.

— Смея да кажа, че сте прав — отвърна капитанът. — Добре тогава. Благодаря ви — добави той.

Гранби кимна. Уил погледна за последно към спящия Темерер и се запъти към замъка. Сега, когато му бяха обърнали внимание на това, усещането за нечистотии и пот по кожата му го дразнеше. Луксът на ежедневното къпане го бе направил капризен. Той се отби до стаята си, само за да смени изцапаните си дрехи с нови, и тръгна право към банята.

Вечерята току-що бе свършила и много офицери по навик се къпеха по това време. След бързото гмуркане в басейна видя, че сауната е претъпкана. Щом влезе обаче, няколко души моментално му направиха място. Смести се с благодарност и отвърна на кимванията от различни ъгли на стаята, преди да се отпусне. Бе толкова уморен, че чак след като затвори очи, отпуснат в блажената горещина, си даде сметка, че вниманието към него бе необичайно силно. Почти се изправи от изненада.

— Добро летене, много добро летене, капитане — каза му одобрително същата вечер Селеритас, когато се яви закъснял за рапорта си. — Не, няма нужда да се извинявате за забавянето. Лейтенант Гранби вече ми даде предварителен доклад, а и от този на капитан Бъркли вече знам достатъчно за случилото се. Предпочитаме капитаните ни да се грижат повече за драконите си, отколкото за нашата бюрокрация. Темерер е добре, нали?

— Да, сър, благодаря ви за загрижеността. Хирурзите ми казаха, че няма причини за безпокойство, а и той се чувства доста добре. Имате ли задачи за мен, докато се възстанови?

— Никакви, освен да го държите зает, което може да се окаже достатъчно сериозно предизвикателство — отбеляза Селеритас и изпръхтя, което при него минаваше за изхилване. — Е, това не е съвсем вярно. Имам задача за вас. Възстанови ли се Темерер, вие и Максимус ще се присъедините незабавно към формацията на Лили. От фронта получаваме само лоши новини, а последните са още по-неприятни — Вилньов и флотът му са се измъкнали от Тулон под прикритието на въздушна атака срещу корабите на Нелсън. Загубили сме координатите на французите. При тези обстоятелства, а и с тази изгубена седмица, просто не можем да чакаме повече. Следователно за вас е време да назначите екипажа си и бих желал да получа предложенията ви. Помислете върху кандидатите от последните седмици и утре ще поговорим по въпроса.

Дълбоко замислен, Лорънс бавно се върна на поляната. Бе си измолил палатка от наземните екипажи и си беше взел одеяло. Предполагаше, че ще му е достатъчно удобно, опъне ли я веднъж до Темерер. Идеята му се нравеше повече от това да прекара цялата нощ далеч от него. Завари го обаче да спи спокойно, а кожата около превръзките не беше по-топла от обикновено.

След тази проверка Уил повика Гранби и го отведе встрани.

— Селеритас ме помоли да обявя офицерите си. — При тези думи младежът се изчерви и погледна надолу. Лорънс продължи: — Няма да ви поставя в позиция да откажете поста си. Не знам какво значи това в Корпуса, но във Флота би било сериозна черна точка на името ви. Ако имате каквото и да било възражение, говорете открито и въпросът ще приключи с това.

— Сър… — започна Гранби, ала замлъкна смутено. Толкова често бе използвал това обръщение като прикритие за наглостта си. Започна наново: — Капитане, ясно ми е колко малко съм сторил, за да заслужа подобно внимание. Мога само да кажа, че ако сте в състояние да извините досегашното ми поведение, ще се радвам много на дадената ми възможност.

Всичко това прозвуча малко нескопосано, сякаш го беше репетирал.

Лорънс кимна, доволен. Не бе взел лесно това решение. Ако не беше заради Темерер, не знаеше дали би понесъл да се открие така за отношението на човек, който се бе държал неуважително към него. Гранби обаче се бе проявил като най-добрият от всички, така че Уил реши да рискува. Остана много доволен от отговора му — точен и демонстриращ уважение, макар и сковано поднесен.

— Много добре тогава.

Тъкмо бяха започнали да се връщат, когато Гранби възкликна:

— О, по дяволите. То е ясно, че не мога да го изкажа като хората, но няма да оставя нещата така. Трябва да ви кажа колко много съжалявам. Държах се като идиот.

Лорънс бе изненадан от откритостта на лейтенанта — никога не би могъл да откаже толкова искрено и емоционално извинение.

— С голяма радост приемам извинението ти — тихо, но с голяма топлота му отвърна той. — Колкото до мен, уверявам те, че всичко е забравено, и се надявам отсега нататък да сме по-близки другари отпреди.

Спряха и си стиснаха ръцете. Гранби изглеждаше и облекчен, и щастлив, а когато Лорънс го подпита за препоръки към други офицери, той му заговори с голямо оживление, докато двамата вървяха заедно към Темерер.