Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (5)

Пета глава

Перленосиви облаци бяха надвиснали над Лох Лаган, а се отразяваха в черните води на езерото. Пролетта още не бе дошла. Брегът бе застлан с тънка покривка от лед и сняг, под която се бяха запазили вълнообразните наноси жълт пясък от някой есенен прилив. От гората се издигаше остро, студено ухание на бор и прясно отсечени дървета. От северните брегове на езерото до тренировъчния комплекс се виеше чакълест път и Темерер зави над него, следвайки го нагоре по ниската планина.

Близо до върха, на една равна площадка, се виждаха няколко големи дървени кошари, образуващи четириъгълник. Те бяха напълно отворени от предната страна и доста напомняха на конюшни. Отвън разни мъже обработваха метали и кожа — най-вероятно наземните екипажи, които се грижеха за поддръжката на екипировката. Никой даже не вдигна поглед към сенчестата фигура на дракона, когато тя пресече работното им място на път за главния щаб.

Главната сграда определено имаше вид на средновековно укрепление — четири голи кули, съединени с дебели каменни стени, очертаващи огромния двор пред ниския, внушителен замък, който потъваше право в планинския връх и сякаш бе поникнал от него. Дворът бе претъпкан. Млад Копър Регал, два пъти по-едър от Темерер, се беше разплул и дремеше на паветата, а двойка кафяво-лилави Уинчестъри, по-малки дори от Волатил, спяха на гърба му. Три средно големи Рийпъра^[1] се бяха скупчили на другия край на двора, а белоивичестите им кореми се издуваха и спадаха в унисон.

Когато Лорънс слезе от гърба на своя дракон, разбра защо си почиваха точно тук. Паветата излъчваха топлина, сякаш бяха нагорещявани отдолу, и Темерер промърмори доволен нещо и се изтегна на камъните до Рийпърите веднага щом ездачът му свали багажа си от него.

Двамина слуги излязоха да го посрещнат и поеха багажа от ръцете му. Упътиха го към сградата през тесни, тъмни коридори с мирис на плесен, които го изведоха на друг открит двор, който свършваше без парапет, с рязка стръмнина, пропадаща в друга долина, покрита с тънък леден пласт. Във въздуха се носеха пет дракона, реещи се елегантно като ято птици. Водач на формацията бе един Лонгуинг — веднага се разпознаваше по черно-белите вълнообразни шарки по ръбовете на невероятно дългите му криле, оранжеви на върха и бледнеещи до тъмносиньо в края. Двойка Рийпъри поддържаха фланговете, а в задна позиция се движеха дракон от породата Грей Копър (вляво) и някакъв сребристосив звяр на сини и черни петна (вдясно). Лорънс не можа да определи породата му веднага.

Макар крилете им да се движеха в съвсем различно темпо, позициите им един спрямо друг почти не се променяха, докато един от сигналчиците на Лонгуинга не развя флаг. Тогава се разделиха плавно като танцьори и се обърнаха така, че Лонгуингът да лети последен. При друг сигнал, който Уилям не видя, те изпълниха съвършен лупинг и се върнаха на първоначалните си позиции. Капитанът веднага забеляза, че маневрата позволи на Лонгуинга широк завой над земята по време на смяната, без да се лишава от закрилата на другите от формацията около него. Естествено, този дракон представляваше най-сериозната офанзивна заплаха в групата.

— Нитидос, продължаваш да се смъкваш твърде ниско при завоя. Опитай шестмахово темпо при лупинга. — Дълбокият, ечащ драконов глас идеше някъде отгоре. Лорънс се обърна и зърна златист дракон с бледозелени шарки на Рийпър и поръбени с тъмнооранжево криле, кацнал на скална издатина вдясно от двора. Нямаше ездач, нито пък юзда, освен ако можеше да се нарече така широката вратна халка от злато, инкрустирана с кръгли бледозелени нефритени камъни.

Лорънс зяпна. Формацията повтори маневрата си над долината.

— Така е по-добре! — извика с одобрение драконът. След това обърна глава и погледна надолу. — Капитан Лорънс? Адмирал Пауис ме извести за пристигането ви. Идвате в подходящ момент. Аз съм Селеритас, главният обучаващ. — Разпери криле и скочи леко на двора.

Лорънс автоматично се поклони. Селеритас беше средно голям, може би четири пъти по-малък от Регал, по-дребен дори от растящия Темерер.

— Хм — промърмори той и сведе глава, за да огледа внимателно Лорънс. Тъмнозелените му ириси сякаш се свиха около стеснената зеница. — Хм, мда-а-а, доста по-възрастен си от повечето ездачи. Но това често е за добро, когато трябва да побързаме с възпитанието на млад дракон, както мисля, трябва да сторим в случая с Темерер.

Вдигна глава и отново извика към долината:

— Лили, помни — дръж шията изправена при лупинга! — Обърна се обратно към Лорънс. — Така. Не демонстрира някакви специални офанзивни способности, или…?

— Не, сър. — Отговорът и обръщението дойдоха инстинктивно. И тонът, и отношението говореха за ранга на този дракон и навикът помогна на Лорънс в първите мигове на изумление. — Сър Едуард Хауи, който идентифицира породата му, бе на мнение, че едва ли ще развие такива, макар и да не е съвсем невъзможно…

— Да, да — прекъсна го Селеритас. — Чел съм изследванията на сър Едуард. Той е експерт по ориенталските породи и в този случай вярвам на преценката му повече, отколкото вярвам на своята. Жалко, бихме могли да използваме някоя от плюещите отрова или водна струя японски породи. Това би свършило страхотна работа срещу някой френски Флам дьо Глор^[2]. Но е тежка категория, правилно ли съм разбрал?

— Към момента тежи около девет тона, а се излюпи преди почти шест седмици — отвърна Лорънс.

— Добре, много добре, би трябвало да удвои това тегло. — Селеритас замислено потърка чело в единия си преден крайник. — Така. Всичко е според предварителната информация. Добре. Ще сложим Темерер в двойка с Максимус, Регала, който се обучава в момента. Двамата ще служат за поддръжка от разстояние на формацията на Лили — това е онзи Лонгуинг ей там. — Той посочи с глава към формацията, която летеше в долината, и Лорънс, все още озадачен, обърна поглед натам.

Драконът продължи:

— Разбира се, трябва да видя Темерер в полет, преди да определя конкретната насока на тренировките ви, но трябва да приключа с този урок, а и след дълго пътуване той така или иначе не би демонстрирал предимствата си. Помоли лейтенант Гранби да те разведе и да ти каже къде да намериш мястото за хранене на драконите. Ще намериш лейтенанта в клуба на офицерите. Върнете се с Темерер утре, един час след изгрев.

Това бе заповед. Лорънс трябваше да потвърди.

— Слушам, сър — отвърна той, прикривайки смущението си под маската на официалността. За щастие Селеритас като че ли не забеляза. Вече бе отскочил обратно на мястото си за наблюдение.

Лорънс искрено се зарадва на обстоятелството, че не знае къде се намира офицерският клуб. Струваше му се, че ще му е нужна по-скоро седмица спокойствие, за да пренастрои мислите си, отколкото петнадесетте минути, които му отне търсенето на слуга, който да му покаже правилната посока. Всички слухове за дракони, които бе чувал някога, бяха обърнати с главата надолу — че драконите не ставали за нищо без ездачи; че необяздените дракони ставали само за разплод… Нервността на летците вече си имаше своето обяснение — какво би си помислил светът, ако разбере, че биват обучавани и получават заповеди от зверовете, които уж командват?

Разбира се, от гледна точка на разума Уилям отдавна разполагаше с доказателства за драконовия интелект — и независим дух — в лицето на Темерер. Той обаче бе ги развил постепенно и несъзнателно бе приел крилатия си приятел като пълноценна личност, без да прави аналогии с останалите представители на драконовия род. Сега, след първоначалния шок, нямаше да му е трудно да възприеме идеята за дракон инструктор, но за онези без подобен личен опит това би било просто кощунство.

Неотдавна, малко преди Революцията във Франция да хвърли Европа отново в прегръдката на войната, бе направено предложение от Парламента необяздените дракони да се убиват, вместо да се хранят и гледат на държавни разходи и да се пазят за разплод. Предложеното обяснение включваше мотива, че в конкретния момент от тях няма нужда и че тяхната непокорност може да е само в ущърб на бойните породи. Парламентът бе изчислил спестявания от над десет милиона лири годишно. Предложението бе сериозно обмисляно, след което внезапно бе отхвърлено без никакво публично обяснение. Мълвеше се обаче, че всеки адмирал от Корпуса, разпределен в близост до Лондон, посетил министър-председателя и го уведомил, че ако законът се приеме, целият Корпус ще се вдигне на бунт.

Преди бе слушал историята с невярващо изумление — не заради законопроекта, а заради възможността висши офицери да са се държали така. Самото предложение винаги му се бе струвало сбъркано, но само защото потвърждаваше често разпространеното сред бюрократите късогледство, според които бе по-добре да се спестят десет шилинга от платна и да се изложи на риск цял кораб за шест хиляди лири. Сега Лорънс се сети с огорчение за собственото си безразличие. Естествено, че ще се разбунтуват.

Погълнат от мислите си, той мина разсеяно под арката на офицерския клуб и хвана топката, летяща към главата му, само по рефлекс. Незабавно се вдигнаха весели възгласи, примесени с викове на протест.

— Чист гол, тоя не е от вашия отбор! — оплакваше се един яркорус младеж, едва наскоро излязъл от юношеството.

— Глупости, Мартин. Естествено, че е. Нали така? — Друг участник, ухилен до уши, се приближи до Лорънс, за да си вземе топката — високо, слабовато момче с тъмна коса и загорели от слънцето скули.

— Явно е така. — Развеселен, Лорънс подаде топката. Малко се изуми, като намери офицерите разгърдени и вглъбени в детски игри на закрито. С палтото и шала си той бе по-официално облечен от всеки един от тях. Двамина бяха свалили дори ризите си. Мебелите бяха натикани до стените на стаята, а килимът стоеше навит в един ъгъл.

— Лейтенант Джон Гранби, понастоящем неназначен — представи се тъмнокосият. — Току-що ли пристигате?

— Да. Капитан Уил Лорънс, на Темерер. — Уилям незабавно отбеляза с изненада и немалко разочарование как усмивката изчезна от лицето на Гранби заедно със спонтанното му дружелюбие.

— Империалът! — Възгласът се надигна сякаш от всички едновременно и половината момчета и мъже в стаята се изстреляха покрай двамата и се затърчаха към двора. Лорънс само примигна объркано в тяхна посока.

— Не се тревожи! — Русокосият младеж се приближи да се представи и отвърна на притеснения поглед на Лорънс. — На всички ни е пределно ясно, че не бива да досаждаме на драконите. Само ще погледнат. С кадетите обаче може да имаш проблеми. Имаме около две дузини от тях и те са превърнали в своя мисия да правят живота на всички тук черен. Младши офицер Езекия Мартин… сега, след като ти казах малкото си име, може да го забравиш, ако обичаш.

Неофициалността бе навлязла до такава степен в общуването на тези хора, че Лорънс изобщо не се засегна.

— Благодаря за предупреждението. Ще се погрижа Темерер да не им позволява да го притесняват. — С облекчение забеляза, че у Мартин няма и следа от отношението на Гранби и му се щеше да помоли по-вежливия от двамата да го разведе наоколо. Обаче нямаше намерение да нарушава заповедите, били те и на дракон, тъй че се обърна към Гранби и го попита учтиво:

— Селеритас ми нареди да ви помоля да ми покажете мястото. Бихте ли били така добър?

— Разбира се — отвърна Гранби, опитвайки се да бъде учтив. Само че не му се удаваше толкова естествено и звучеше кухо и нескопосано. — Насам, ако обичате.

За облекчение на Лорънс Мартин също ги последва, докато Гранби изкачваше стълбите. Ненатрапчивите думи на младши офицера не секнаха дори за миг и направиха атмосферата между тримата много по-лесна за дишане.

— Значи ти си морякът, дето измъкнал Империала от челюстите на Франция. Леле, колко популярна стана тая история! Жабарите сигурно скърцат със зъби и си късат косата заради нея — нареждаше възторжено Мартин. — Чух, че си взел яйцето от кораб със сто топа. Много дълго ли продължи боят?

— Страхувам, се че мълвата е преувеличила постиженията ми — каза Лорънс. — „Дружба“ не беше първокласен кораб — чисто и просто фрегата с трийсет и шест оръдия. А хората на него почти припадаха от жажда. Капитанът му ни посрещна храбро в битката, но изходът бе предрешен от лошия им късмет и времето. Мога само да призная, че имахме късмет.

— О! Ами че и късметът хич не е за пренебрегване. Ние щяхме да сме доникъде, ако късметът ни беше обърнал гръб — каза Мартин. — Я, в ъгъла ли са те сбутали? Вятърът ще има да ти вие по цял ден.

Лорънс влезе в кръглата стая и огледа с удовлетворение новото си жилище. За човек, свикнал с теснотията на корабните каюти, това тук изглеждаше просторно, а големите прозорци със заоблена горна част му се струваха страхотен лукс. Гледаха към езерото, където бе започнало ситно да ръми. Когато Лорънс ги отвори, отвън нахлу прохладен, влажен въздух, чийто мирис му напомни за морето, макар и да не беше толкова солен.

Кутиите му бяха натрупани малко напосоки до гардероба. Той погледна притеснено вътре, но дрехите му бяха сравнително добре подредени. Мебелировката се довършваше от писалище и един стол, наред с обикновеното, но широко легло.

— На мен ми изглежда чудесно. Наистина ще ми свърши добра работа. — Той разкопча сабята от колана си и я постави на леглото. Не му бе удобно да свали палтото си, но с махането на сабята поне можеше да намали донякъде официалността на облеклото си.

— Желаете ли да ви покажа терените за хранене? — попита сковано Гранби. Това бе първото му включване в разговора след напускането на клуба.

— О, първо трябва да му покажем банята и столовата — възрази Мартин. — Трябва да видиш банята — додаде той към Лорънс. — Построена е от римляните, да знаеш. Изобщо, заради тях сме тук.

— Благодаря ти. С радост ще ги разгледам — отвърна Уилям, въпреки че би бил щастлив да позволи на навъсения лейтенант да избяга, ала не можеше да се откаже от решението си, без да звучи груб. Гранби може и да беше неучтив, ала Лорънс не възнамеряваше да пада до неговото ниво.

Минаха покрай столовата по пътя си. Бърборещият неспирно Мартин му каза, че капитаните и лейтенантите се хранят на малката кръгла маса, а младшите офицери и младите мичмани — на по-дългата четириъгълна.

— Слава на бога, кадетите идват преди нас, иначе щяхме да измрем от глад, ако ни се налагаше да ги слушаме как се надвикват с пълни усти, а наземните екипажи ядат след нас — завърши той.

— Никога ли не се храните отделно? — попита Лорънс. Това всички офицери да са заедно на закуска, обед и вечеря бе доста странно, и той със съжаление си помисли колко трудно ще му е да не може да кани приятели на собствената си маса. Това бе едно от нещата, които му носеха най-голямо удоволствие, още откакто бе спечелил достатъчно военна плячка, за да може да си го позволи.

— Естествено, а ако някой се разболее, му носят поднос в стаята. Ей, да не си гладен? Сигурно не си вечерял. Ей, Толи! — извика той към прислужника, който пресичаше стаята с куп чаршафи в ръце, и човекът се обърна към тях с вдигната вежда. — Това е капитан Лорънс. Току-що долетя. Можеш ли да измислиш нещо за него, или да чака до вечерта?

— О, не, благодаря ви. Не съм гладен. Просто питах — каза Лорънс.

— А, няма проблем — отговори му направо Толи. — Мисля си, че някоя от готвачките без проблеми ще ти отреже парче-две и ще хвърли няколко картофа в чинията. Ще питам Нан. Крайната стая на третия етаж, нали тъй? — Той кимна и продължи по пътя си, без дори да изчака отговор.

— Ето, Толи ще се погрижи за теб — каза Мартин с вид на човек, за когото това бе напълно нормално. — Той е едно от най-добрите ни момчета. Дженкинс все не ще да изпълнява, а пък Марвъл ще свърши работата, обаче тъй ще мрънка, че ще ти се прище да не си го молил.

— Предполагам, че не ви е лесно да намерите прислуга, която да не се притеснява от драконите — рече Лорънс. Бе започнал да се настройва към неформалното общуване между летците, но да открие същото между тях и слугите отново го хвърли сред непознати течения.

— О, те всичките са родени и отрасли в едно от селата някъде наоколо, тъй че са свикнали с цялата работа и с нас — поясни Мартин, докато крачеха през дългата зала. — Като го гледам, Толи сигурно работи тук от пеленак. Няма да мигне и пред подивял Регал.

Стълбището, водещо до банята, бе отделено от метална врата. Когато Гранби я отвори, сравнително хладният въздух в стаята се изпълни с кълба гореща, влажна пара. Лорънс последва другите двама по тесните вити стълби. След четири завоя те свършиха пред голяма гола стая с каменни рафтове, изсечени в стените, и избелели изображения по тях, явно останали още от римско време. От едната страна имаше натрупано и сгънато долно бельо, а от другата — няколко купчини хвърлени дрехи.

— Остави си нещата на рафта — рече Мартин. — Помещението е във формата на кръг, тъй че излизаме пак оттук. — Той и Гранби вече се събличаха.

— Имаме ли време да се къпем сега? — Лорънс малко се съмняваше.

Мартин тъкмо сваляше ботушите си.

— Е, аз си мислех да се помотаем малко. Нали може, Гранби? Не е като да бързаме за някъде. Вечерята е поне след няколко часа.

— Освен ако нямате нещо спешно — обърна се Гранби към Лорънс. Гласът му прозвуча толкова грубо, че Мартин ги изгледа изненадано, сякаш едва сега бе забелязал напрежението.

Уилям стисна устни и преглътна острите думи. Не можеше да скастря всеки летец, таящ неприязън към представител на Флота, и в някаква степен разбираше тази неприязън. Трябваше да се докаже, както се бе доказвал като младши офицер на борда на кораб.

— О, не, никак — каза само. Макар и да не бе сигурен дали трябва да се съблича, само за да обиколи банята, Лорънс последва примера им, като подреди дрехите си в две спретнати купчинки и остави палтото си върху тях, вместо да го сгъне и да го измачка.

Излязоха от залата през коридор вляво от тях и минаха през още една метална врата в края. Веднага след като прекрачиха прага й, разбра колко правилно бе да се съблекат. Помещението бе тъй пълно с пара, че почти не виждаше на повече от ръка разстояние и моментално се покри с капки вода. Ако бе облечен, щеше да съсипе палтото и ботушите си, а всичко останало щеше да прогизне. Сега почувства изобилието от пара върху голата си кожа — температурата бе на ръба на приятното, без да е прекалено горещо, — и мускулите му се отпуснаха с удоволствие след дългия полет.

Подът и стените на стаята бяха покрити с плочки, а в ъглите, на равно разстояние една от друга, бяха поставени пейки. Още няколко момчета лежаха сред парата. Гранби и Мартин кимнаха на неколцина, докато водеха Лорънс към пещероподобната зала след тази. Бе още по-гореща, но суха, и почти по цялата й дължина се простираше дълъг плитък басейн.

— Сега сме точно под двора и точно затова мястото принадлежи на Корпуса. — Мартин посочи към стената.

В нея бяха издълбани дълбоки ниши на еднакво разстояние една от друга, разделени с ограда от ковано желязо от останалата част от залата. Около половината от нишите бяха празни. Другата половината бяха уплътнени с някакъв плат и във всяка се виждаше по едно огромно яйце.

— Трябва да стоят на топло, след като не можем да си позволим драконите да ги мътят или да ги заровят около някой вулкан или нещо от сорта, както биха направили иначе.

— Няма ли място да им направите отделно помещение? — учуди се Лорънс.

— Естествено, че има — грубо се намеси Гранби. Мартин му хвърли възмутен поглед и бързо отговори, преди Уилям да реагира.

— Виждаш ли, всеки влиза и излиза оттук толкова често, че ако някое започне да се втвърдява, веднага бихме забелязали — изрецитира той.

Все още зает да удържа яда си, Лорънс не отвърна на забележката на Гранби и кимна на Мартин. Бе чел в книгите на сър Едуард колко непредсказуемо може да бъде едно яйце пред излюпването. Дори човек да знаеше породата, това можеше само да стесни периода до месеци, а при по-големите видове този срок се разтягаше до няколко години.

— Мислим, че онзи Енгълуинг^[3] там може да излезе скоро. Би било чудно — продължи Мартин, сочейки към златистокафяво яйце с леки перлени отблясъци, нашарено със светложълти люспи.

— Това е яйцето на Обсервария. Тя е драконът водач при Канала. Бях сигналчик на нея, току-що завършил обучението си, и никой звяр в категорията й не можеше да я доближи, станеше ли въпрос за маневреност.

И двамата летци впериха в яйцата погледи, изпълнени с копнеж. Всяко едно от тях представляваше уникален шанс за повишение, по-несигурен и от благосклонността на Адмиралтейството, която поне можеше да бъде спечелена чрез ласкателство или проявена храброст в битка.

— На много дракони ли си служил? — обърна се Лорънс към Мартин.

— Само на Обсервария и сетне на Инлакримас. Беше ранен в една атака над Канала преди месец, и… ето ме тук, на земята — разказа русокосият младеж. — Но само след месец ще е годен за служба, а и аз спечелих повишение от цялата работа, тъй че не бива да се оплаквам. Току-що ме направиха младши офицер — обяви гордо той. — Гранби е служил на повече, нали тъй? На кого беше преди Летификат?

— На Екскурзий, Флутарс и Актионис — изброи набързо Гранби, ала първото име бе напълно достатъчно. Лорънс най-сетне разбра всичко и лицето му доби студено изражение. Този Гранби най-вероятно бе приятел на лейтенант Дейс. Във всеки случай, доскоро двамата са били нещо като моряци на един и същ кораб и бе повече от ясно, че грубото отношение на Гранби изразява не само неприязън към моряк, сложил униформа на летец, но и лична непоносимост, своеобразна съпричастност към удара, понесен от Дейс.

Лорънс обаче нямаше никакво намерение да търпи каквато и да била грубост заради нещо такова, ето защо отсече рязко:

— Да продължим нататък, господа.

През останалата част от обиколката не допусна никакви по-нататъшни забавяния и остави Мартин да насочва разговора накъдето пожелае, въздържайки се от отговори, които да го удължават излишно. Накрая се върнаха в съблекалнята и след като се облякоха, Лорънс каза тихо, но настоятелно:

— Господин Гранби, сега ще ме заведете до терените за хранене и после ще бъдете свободен. — Онзи трябваше да разбере, че неуважението му няма да бъде толерирано. А ако Гранби дръзнеше отново да се прояви, Лорънс щеше да вземе нужните мерки, и най-добре щеше да бъде да се разберат насаме.

— Господин Мартин, задължен съм ви за вашата компания и обясненията ви. Бяха изключително полезни.

— Няма защо. — Мартин отново гледаше разколебан ту Лорънс, ту Гранби, сякаш се страхуваше какво може да се случи, ако ги остави сами. Уилям обаче бе направил намека си достатъчно ясен и въпреки неофициалното си държание младши офицерът изглеждаше способен да схване, че това носи тежестта на заповед.

— Ами, сигурно ще се видим на вечеря. Дотогава.

Потънали в мълчание, Лорънс и Гранби продължиха към терените за хранене или по-скоро към една скална издатина, предлагаща панорамен изглед към далечния край на тренировъчната долина, където се намираха. Там долината свършваше в естествена преграда и Уилям виждаше няколко пастири на смяна. С равен тон Гранби му обясни, че когато получат сигнал от издатината, избират подходящ брой животни за всеки отделен дракон и ги пускат в долината, където звярът да ги излови и изяде, стига в момента да не се провежда тренировъчен полет.

— Мисля, че го обясних достатъчно просто — заключи лейтенантът. Тонът му бе крайно неприятен — поредното прекрачване на границата, точно както се опасяваше Лорънс.

— Сър — рече тихо Лорънс. Гранби примигна, объркан за момент, и Уил повтори: — Достатъчно просто, сър.

Надяваше се, че това бе достатъчно, за да предотврати повтарянето на подобно неуважение, но ето че лейтенантът отвърна:

— На каквото и да си свикнал във Флота, знай, че тук не официалничим.

— Свикнал съм на учтивост. Ако не я получа, очаквам да получа поне уважението, което чинът ми предполага. — Ядът му най-сетне изплува на повърхността. Той закова спътника си с пламтящ поглед и усети как лицето му потъмнява. — Ще се поправите незабавно, лейтенант Гранби, или, кълна се в Бог, ще отнесете тежко наказание за неподчинението си. Не мисля, че Корпусът гледа толкова нехайно на подобно поведение, въпреки твърденията ви за обратното.

Гранби мигом пребледня и слънчевият загар по бузите му изпъкна.

— Да, сър. — Той се изпъна в стойка „мирно“.

— Свободно, лейтенант — веднага каза Лорънс и се обърна към полето със сключени зад гърба ръце. Не искаше повече дори да поглежда към придружителя си. Сега, когато огънят на праведния му гняв угасна, изведнъж се почувства уморен и нещастен, задето се бе сблъскал с подобно отношение. Отгоре на всичко сега трябваше да очаква и неприятните последствия от мъмренето. На пръв поглед Гранби му бе направил впечатление на приятелски настроен, симпатичен младеж, но дори и да не беше такъв, си оставаше летец, а Лорънс бе натрапник. Естествено, другарите на лейтенанта щяха да застанат зад него и враждебността им само щеше да утежни положението на Уилям.

Обаче нямаше друга възможност. Откритото неуважение бе напълно неприемливо, а Гранби прекрасно знаеше, че нахалството му прекрачва всякакви граници. Посърнал, Лорънс се върна обратно. Настроението му се пооправи едва когато отиде в двора и видя, че Темерер е буден и го чака.

— Съжалявам, че те оставих сам толкова дълго. — Уилям се облегна на дракона и започна да го гали, повече за свое успокоение. — Много ли се отегчи?

— О, не, изобщо — отвърна драконът. — Постоянно идваха разни хора да говорят с мен. Неколцина ми взеха мерки за нова юзда. Говорих и с Максимус и той ми каза, че ще тренираме заедно.

Лорънс кимна за поздрав към Регала, който междувременно бе отворил едно сънено око при споменаването на името му. Максимус повдигна леко огромната си муцуна, за да отвърне на жеста, и отново се отпусна.

— Гладен ли си? — обърна се Лорънс към Темерер. — Утре трябва да станем рано, за да може Селеритас да види как летим. Той е главният инструктор тук — добави, — тъй че утре няма да имаш време за ядене.

— Да, ще ми се да хапна — кимна Империалът. Той не се изненада ни най-малко от факта, че ще го обучава дракон, и Лорънс се почувства малко глупаво заради първоначалния си шок. Естествено, че за Темерер това си беше нещо съвсем нормално.

Мъжът не си направи труда да се завърже напълно за краткото пътешествие до скалната козирка. Щом стигнаха там, слезе, за да позволи на дракона да ловува сам. Удоволствието да наблюдава как крилатият му приятел се издига и спуска грациозно премахна голяма част от бремето в съзнанието на Лорънс. Без значение как реагираха на присъствието му, позицията му бе доста по-сигурна от тази на един морски капитан. Освен това имаше опит с неподчиняващи се мъже, ако се стигнеше дотам, а и Мартин бе доказателство, че не всички офицери ще се държат предубедено към него от самото начало.

Имаше и друга утеха — когато Темерер се спусна рязко надолу, сграбчи една едра крава и се настани на земята да я яде, Лорънс чу ентусиазиран шепот и погледна нагоре, където ред малки главици се подаваха от прозорците над него.

— Това е Империалът, нали, сър? — провикна се едно от момчетата — кръглолико и с пясъчноруса коса.

— Да, това е Темерер — отвърна Лорънс. Той винаги обръщаше внимание на образоването на младите господа и корабът му имаше славата на добро място за малките хайвани. Често бе правил услуги на приятели от службата или приятели на семейството, тъй че имаше доста богат опит с младежите. За разлика от повечето възрастни не се чувстваше неудобно в подобна компания, ала тези тук бяха доста по-малки от курсантите му.

— Гледай, гледай, направо невероятно! — викна друго момче, дребничко и тъмнокосо, и посочи с ръка. Темерер се носеше в бръснещ полет над земята и събра три овце наведнъж, преди отново да спре да се храни.

— Смея да твърдя, че нямам такъв опит с дракони, колкото вас. Добре ли се справя? — попита ги той.

— О, да — последва всеобщ, ентусиазиран отговор. — Завива за част от секундата — каза русото момче, придавайки си професионален тон, — има и прекрасен размах. Лети изключително пестеливо. Леле, луда работа! — добави въодушевено, когато Темерер зави назад, за да вземе последната крава.

— Сър, още не сте избрали куриерите си, нали? — с надежда в гласа попита друго момче, тъмнокосо като второто, и даде тон на страхотна шумотевица сред всички останали. Всеки гледаше да се изтъкне пред останалите за позицията, която според Лорънс бе запазена за особено отличили се кадети в драконовите екипажи.

— Не. Мисля, че, когато го сторя, ще следвам съвета на инструкторите ви — шеговито строго рече той. — Тъй че няма да е зле да ги слушате през следващите няколко седмици. Е, нахрани ли се вече? — попита, когато Темерер се върна при него, приземявайки се с перфектен баланс право на ръба на козирката.

— О, да, много вкусно беше. Сега обаче целият съм оплескан в кръв — въздъхна крилатото създание. — Може ли да се измия някъде?

Лорънс със закъснение осъзна, че е пропуснал да се погрижи за това по време на обиколката си.

— Господа, трябва да ви помоля да ме упътите. Да го заведа ли на езерото, за да се изкъпе?

Всичките го зяпнаха ококорени.

— Никога не съм чувал дракон да се къпе — промълви някой. Русото момче добави:

— Така де, можеш ли да си представиш да къпеш Регал? Ще ти отнеме цяла вечност. Обикновено просто се облизват и почистват ноктите си, както правят котките.

— Това не ми звучи много приятно. На мен ми харесва да ме мият, дори да е много работа — каза Темерер, гледайки неспокойно Лорънс.

Лорънс потисна възклицанието си и каза с равен тон:

— Определено си е доста работа, но такива са и много други неща, които трябва да се вършат. Ще отидем веднага до езерото. Изчакай само момент, Темерер. Ще отида да взема някакви парцали.

— О, аз ще ти донеса! — Русото момче изчезна от прозореца. Останалите веднага го последваха и след по-малко от пет минути половин дузина хлапета се изсипаха на площадката с купчина набързо сгънати чаршафи, чийто произход Лорънс подозираше.

Той ги взе, благодари на момчетата и се качи на гърба на Темерер, напомняйки си занапред да обръща внимание на русокосия малчуган. Точно такава инициативност обичаше и я считаше за един от признаците, загатващи бъдещия офицер.

— Утре можем да си вземем коланите и да летим с теб, за да ти помагаме — додаде веднага момчето.

Лорънс го изгледа и се зачуди дали трябваше да насърчава подобна прямота, но вътре в себе си се ободри от ентусиазма на детето. Ето защо се задоволи само да им каже строго:

— Ще видим.

Хлапетата ги наблюдаваха от скалната козирка, а Лорънс гледаше зачервените им от емоция лица, докато Темерер не зави покрай замъка, скривайки ги от поглед. При езерото остави дракона да поплува, за да отмие по-голямата част от мръсотията, след което го избърса старателно. Като човек, израснал едва ли не с пемза в ръка, търкайки ежедневно палубата, той се отвращаваше от мисълта, че летците оставят драконите си да се почистват сами. Докато разтриваше гладката черна кожа, изведнъж се замисли за юздата.

— Темерер, дразнят ли те тези? — попита, докосвайки ремъците.

— О, вече не толкова… — отвърна драконът. — Кожата ми вече е доста по-дебела. А когато юздата ме притеснява, понамествам малко и всичко се оправя веднага.

— Драги мой, тъна в срам — каза Лорънс. — Въобще не биваше да те карам да стоиш с нея. Отсега нататък няма да я носиш и миг, ако летенето ни не го налага.

— Но не е ли необходима като дрехите ти? Не искам хората да си мислят, че съм нецивилизован.

— Ще ти взема по-голяма верижка за врата и мисля, че това ще е достатъчно. — Лорънс си мислеше за златния наший ник, който Селеритас носеше. — Няма да страдаш заради някакъв обичай, който, доколкото разбирам, не е нищо повече от проява на мързел. Смятам, че едно изразително оплакване пред следващия адмирал, когото срещна, би било съвсем на място.

Той веднага изпълни обещанието си и свали юздата от крилатия си приятел веднага щом се приземиха в двора. Темерер хвърли нервен поглед към другите дракони, които ги наблюдаваха с интерес още откакто се върнаха от езерото.

Нито един от тях обаче не изглеждаше изненадан и щом Лорънс извади верижката от злато и перли и я омота около един от ноктите на Темерер като пръстен, Империалът се успокои напълно и се настани на топлите павета.

— По-приятно е без нея. Не съзнавах колко хубаво било — довери му той тихо и се почеса по едно тъмно петно на кожата си, където закопчалката му бе направила мазол.

Уилям спря да почиства юздата и го погали извинително.

— Наистина те моля да ми простиш — изрече, гледайки раздразненото място с разкаяние. — Ще се опитам да намеря някакъв балсам за раните.

— Искам да махнеш и моята — изцвърча внезапно един от Уинчестърите и подхвръкна надолу от гърба на Максимус, приземявайки се пред Лорънс. — Може ли?

Уилям се поколеба. Не му изглеждаше правилно да пипа нечий друг звяр.

— Мисля, че само твоят ездач може да стори това — каза. — Не бих искал да го обидя.

— Вече трети ден не се връща — въздъхна тъжно Уинчестърът и малката му глава клюмна. На размери бе колкото два товарни коня и рамото му едва надхвърляше човешки бой. Лорънс се вгледа по-внимателно и видя, че по кожата му са засъхнали струйки кръв, а юздата му не изглежда особено чиста или добре поддържана като тези на другите дракони. Цялата бе на петна и на места изглеждаше доста груба.

— Ела и дай да те погледна — рече тихо Лорънс и като взе още мокрите парцали започна да почиства малкия дракон.

— О, благодаря ти — кимна признателно Уинчестърът, докато се притискаше щастливо в мокрия плат. — Казвам се Левитас — добави срамежливо.

— Аз съм Лорънс, а това е Темерер.

— Лорънс е мой капитан — каза Империалът със съвсем лека нотка на заплаха, наблягайки на „мой“. Уилям го изгледа изненадано и прекрати почистването, за да го потупа. Темерер отново се отпусна, но наблюдава цялата процедура със свити зеници.

— Да видя ли какво може да се е случило с ездача ти? — обърна се Лорънс към Левитас. — Сигурно просто не се чувства добре, но ако е така, сигурен съм, че скоро ще се оправи.

— О, не мисля, че е болен — отвърна Уинчестърът. — Но вече се чувствам далеч по-добре — добави и с благодарност отърка глава в рамото на Лорънс.

Темерер издаде ниско, недоволно ръмжене и сви ноктите си върху каменната настилка. Левитас изписука стреснато, върна се на гърба на Максимус и се сгуши пак в другия Уинчестър. Уилям се обърна към Империала.

— Да не би случайно да ревнуваш? — попита внимателно. — Не може да се сърдиш, че го пооправих, след като собственият му ездач не му обръща внимание.

— Ти си мой — упорито натърти Темерер. Миг по-късно наведе гузно глава и добави с тъничко гласче: — Него ще ти е по-лесно да го чистиш…

— Не бих дал и сантиметър от кожата ти, ако ще и да беше два пъти по-едър от Летификат — заяви Лорънс. — Но ще проверя дали някое от момчетата не би искало да го почисти утре.

— А, добре — оживи се Темерер. — Не мога да разбера защо ездачът му не е дошъл. Ти никога не би отсъствал толкова дълго, нали?

— Кълна се в живота си. Освен ако нещо не ме задържи насила — рече Уилям. Можеше да си представи, че някой не би намерил компанията на един глуповат звяр за интелектуално задоволителна, ала да липсва и онази привързаност, която бе видял между Джеймс и Волатил… Въпреки че бе по-малък, Левитас със сигурност бе по-интелигентен от Воли. Навярно случаят не бе толкова странен — както във всяка друга сфера на военната служба, и при летците се намираха не толкова отдадени мъже, но при недостига на дракони бе просто жалко един от тях да страда така… Това със сигурност щеше да се отрази върху работата му.

Лорънс отнесе със себе си юздата на Темерер при големите кошари, където работеха наземните екипи. Въпреки късния час на деня неколцина мъже още стояха отпред и доволно пушеха. Изгледаха го с любопитство, без да му отдадат чест, но и без враждебност.

— А, ти си този с Темерер — подхвърли един от тях и посегна да вземе юздата. — Да не се е счупила? След няколко дни ще имаш свястна юзда, но междувременно може да пооправим тая.

— Не, просто се нуждае от почистване — каза Лорънс.

— Още нямаш човек, който да се грижи за юздата ти. Не може да ти зачислим наземен екип, докато не разберем как ще тренирате — рече мъжът. — Обаче ще се погрижим за теб. Холин, я вземи и поизтъркай тази! — извика той, привличайки вниманието на един младеж, който работеше вътре върху парче кожа.

Холин излезе, бършейки се в престилката си, и пое юздата в големите си, сръчно изглеждащи ръце.

— Нямаш грижи. Ще ми създава ли проблеми след това, като му я слагам обратно?

— Няма да е нужно, благодаря. Чувства се по-комфортно без нея, тъй че просто я оставете до него — заяви Лорънс, без да обръща внимание на погледите, които тези му думи предизвикаха. — Юздата на Левитас също има нужда от внимание.

— Левитас? Хм, бих казал, че по тоя въпрос неговият капитан трябва да поговори с екипажа си — изтъкна първият мъж и подръпна замислено от лулата си.

Това бе съвсем вярно. Отговорът обаче звучеше малодушно. Лорънс му отправи студен, неподвижен поглед и остави мълчанието си да говори вместо него. Останалите се пораздвижиха неловко под гневния му взор.

— Ако трябва да бъдат смъмрени, за да свършат дълга си, тогава това ще се уреди — рече тихо, ала твърдо. — Не съм и предполагал, че някой от Корпуса трябва да бъде убеждаван дълго, че здравето и удобството на един дракон са в опасност, за да се погрижи за ситуацията.

— Аз ще го направя, като отида да оставя юздата на Темерер — побърза да се намеси Холин. — Няма проблеми. Толкова е малък, че само ще изтръскам неговата няколко пъти и е готова.

— Благодаря ви, господин Холин. Радвам се да видя, че не съм грешал. — С тези думи Лорънс се обърна към замъка и ги чу да си шушукат зад гърба му:

— Цял татарин е тоя. Няма да е леко в неговия екипаж.

Не му беше приятно да го чуе. Никога не го бяха считали за суров капитан и той винаги се бе гордял, че командва хората си посредством уважение, а не страх или тежки наказания. Мнозина от екипажите му бяха доброволци.

Усещаше в себе си и вина — със силните си думи определено си бе позволил повече спрямо Левитас и капитанът му имаше пълното право да недоволства. Лорънс обаче трудно можеше да изпитва съжаление. Очевидно за Левитас не се грижеше никой и просто бе против чувството му за дълг да остави създанието така. Свободното поведение в Корпуса сега можеше и да му е от полза. Ако имаше късмет, можеха да не счетат това за директна намеса или за грубо престъпване на етикета, както биха го приели във Флота.

Първият му ден не мина твърде успешно. Лорънс се чувстваше уморен и обезкуражен. Страховете му, че ще се сблъска с нещо шокиращо, не се оправдаха, нямаше нищо непоносимо, но нямаше и нищо леко или познато. Просто нямаше как да не се сети с носталгия за успокояващата флотска система, в която бе живял през всичките тези години, и да си помечтае двамата с Темерер да се върнат на палубата на „Самоуверен“ — с целия просторен океан около тях.