Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (4)

Четвърта глава

— Не издуй повече гръдния кош, ето така. — Летификат застана на хълбоци и демонстрира, а огромният й червено-златист корем се разшири, когато вдиша.

Темерер повтори движението. Неговото издуване не бе толкова зрелищно, понеже му липсваше ярката окраска на женския Копър Регал^[1] и, разбира се, все още бе на една пета от нейните размери, но този път успя да произведе много по-мощен рев.

— А, ето — отбеляза доволен той и отново стъпи на четири крака. Кравите тичаха, обезумели от ужас из кошарата.

— Много по-добре — кимна Летификат и го побутна одобрително по гърба. — Упражнявай се всеки път, когато се храниш. Ще ти помогне за разгръщането на белите дробове.

— Предполагам, едва ли си изненадан от това колко силно се нуждаем от него, като се има предвид настоящото положение — обърна се Портланд към Лорънс. Двамата стояха встрани от полето, на безопасно разстояние от бъркотията, която драконите щяха всеки момент да направят. — Повечето зверове на Бонапарт са разположени по Рейн, а както знаем, не е бездействал и в Италия. Единствено този факт и морските ни блокади ни разделят от нашествие. Но ако нареди нещата в своя полза на Континента и успее да освободи няколко въздушни дивизии, може да се сбогуваме с блокадата при Тулон. Просто не разполагаме с достатъчно дракони в Средиземноморието, за да защитим флотилията на Нелсън. Ще трябва да отстъпим и тогава Вилньов ще нахлуе право в Канала.

Лорънс кимна мрачно. Бе следял новините за маневрите на Бонапарт с голяма тревога още от акостирането на „Самоуверен“.

— Знам, че Нелсън се опитва да прилъже френския флот към битка, но Вилньов не е глупак, дори и да не е мореплавател. Въздушната бомбардировка е единствената ни надежда да го измъкнем от удобното му пристанище.

— Което значи, че надежда няма — не и със силите, които можем да отделим в момента — рече Портланд. — Вътрешната дивизия разполага с два Лонгуинга^[2] и те биха били способни да го сторят. Но не можем да ги заделим. Бонапарт незабавно ще се нахвърли върху Флота в Канала.

— Обикновена бомбардировка няма ли да свърши работа?

— Не е достатъчно прецизна от голямо разстояние, а в Тулон разполагат с оръдия с отровни шрапнели. Никой нормален летец не би доближил дракона си до укрепленията — Портланд поклати глава. — Никой. Но в момента разполагаме с един млад Лонгуинг в процес на обучение и ако Темерер би бил така добър да побърза с растежа си, може би заедно биха могли да заместят Екзидий и Мортифер на Канала, а дори един от тези двамата би ни стигнал при Тулон.

— Сигурен съм, че ще стори всичко по възможностите си да сте доволни — увери го Лорънс и хвърли поглед през полето. Въпросният дракон се захващаше с втората си крава. — И бих казал, че и аз ще сторя същото. Знам, че не съм този, когото желаехте за този пост, нито пък ще споря с това, че един по-опитен летец със сигурност е за предпочитане в толкова важна роля, ала се надявам опитът ми на морски офицер да не се окаже напълно безполезен в това поприще.

Портланд въздъхна и заби поглед в земята.

— О, по дяволите. — Странна реакция, но Портланд изглеждаше неспокоен, а не гневен, и след миг добави: — Няма как да ти го кажа инак. Ти не си летец. Ако беше просто въпрос на умения или познания, пак щеше да е достатъчно трудно, но… — Той се спря.

Лорънс не мислеше, че капитанът поставя куража му под въпрос. Дори тази сутрин се държеше по-приятелски. Досега на Лорънс му се струваше, че летците просто са докарали племенните си отношения до крайност и веднъж приемат ли те в кръга си, студеното им поведение се изпаряваше. Затова не се обиди и рече:

— Сър, не мога да си представя къде другаде вярвате, че би могло да има трудности.

— Естествено, че не можете — отвърна рязко Портланд. — Е, нямам намерение да си тормозя излишно ума. Може да решат да ви изпратят на съвсем различно място, а не в Лох Лаган. Но избързвам — онова, което всъщност има значение, е че двамата с Темерер трябва да отидете на обучение в Англия възможно най-скоро. Там Въздушното командване ще реши най-добре какво да правят с вас.

— Но може ли Темерер да стигне до Англия, без да спира никъде? — угрижи се Лорънс. — Сигурно има повече от хиляда километра. Той никога не е прелитал разстояние, по-голямо от този остров.

— По-скоро две хиляди. Разбира се, никога не бихме го рискували така. От Нова Скотия пристига транспортен кораб. Преди три дни два дракона се присъединиха от него към дивизията ни, тъй че знаем доста добре координатите му — според мен е на по-малко от сто и петдесет километра оттук. Ще ви ескортираме до него. Ако Темерер се измори, Летификат може да го подкрепя достатъчно дълго, за да му позволи глътка въздух.

Предложеният план облекчи бившия моряк, но разговорът го наведе на мисли за това в каква неприятна позиция е, докато не се отърве от невежеството си. Ако Портланд не бе споменал за рисковете, самият Лорънс нямаше да може да прецени ситуацията. Дори сто и петдесет километра си беше сериозно разстояние — минимум три часа във въздуха. Но поне се чувстваше уверен, че ще успее. Завчера бяха прелетели три пълни дължини на острова — когато търсеха сър Едуард, — и Темерер не изглеждаше никак уморен.

— Кога предлагате да тръгнем?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Транспортният кораб се отдалечава от нас, все пак — отвърна Портланд. — Ще бъдете ли готов след половин час?

Лорънс се опули.

— Сигурно бих могъл, ако изпратя повечето си неща обратно на „Самоуверен“ — промърмори скептично.

— Че защо? Лет може да носи всичко, което имаш. Няма да товарим Темерер.

— Не, имам предвид, че нещата ми не са опаковани — изтъкна Лорънс. — Свикнал съм да чакам прилива. Виждам, че отсега нататък трябва да мисля за всичко малко по-отрано.

Портланд изглеждаше все така объркан и когато влезе в стаята на Лорънс след двадесет минути, зяпна моряшкия сандък, който дори не беше пълен до половината. Бившият флотски офицер се спря насред нареждането на няколко одеяла и попита:

— Нещо не е наред ли? — Според него сандъкът не беше толкова голям, че да представлява трудност за Летификат.

— Нищо чудно, че ти трябваше време. Винаги ли опаковаш толкова педантично? Не можеш ли просто да метнеш нещата си в няколко торби? Лесно можем да ги завържем.

Лорънс преглътна първия отговор, дошъл му наум. Вече нямаше да се чуди защо летците до един изглеждаха мърляви и омачкани. Мислеше си, че е заради някаква майсторска техника на летене.

— Не, благодаря ви. Фернао ще занесе останалото на „Самоуверен“, а на мен това тук ще ми е напълно достатъчно — рече той и вкара одеялата. Завърза ги, закрепи останалия багаж и заключи сандъка. — Така. Сега съм на вашите услуги.

Портланд извика няколко младши летци, за да изнесат сандъка. Лорънс ги последва и за пръв път стана свидетел на работата на пълен въздушен екипаж. И той, и Темерер наблюдаваха с интерес отстрани, докато Летификат стоеше търпеливо под щъкащите по нея младежи, които тичаха нагоре-надолу със същата лекота, с която висяха под корема й или се катереха по гърба й. Момчетата вдигаха две платнени палатки — една отгоре и една отдолу. Бяха малки и накривени и за рамки им служеха множество тънки, гъвкави метални ленти. Предните панели, образуващи най-голямата част от палатките, бяха дълги и наклонени, явно за да се намали колкото се може повече съпротивлението, а страничните и задната стени бяха мрежести.

Най-младите от екипажа като че ли бяха под дванайсетгодишни. Разликата във възрастта между по-старшите бе по-голяма — също като в кораб — и сега четирима от най-големите се тътреха под тежестта на увита в кожа верига, която замъкнаха пред Летификат. Самата тя я вдигна и я постави малко над плешките си, точно пред палатката, а децата забързаха да я застопорят към останалата част от юздата посредством множество ремъци и по-малки вериги.

Използвайки голямата верига, те закачиха нещо като хамак, направен от метални брънки, под корема на Летификат. Лорънс видя как хвърлят вътре собствения му сандък наред с още дузина други торби и колети. Той потръпна от произволния маниер на съхранение на багажа и си благодари за проявеното старание в опаковането — беше убеден, че дори и да подхвърлят сандъка му още десетина пъти, пак няма да разбъркат нещата вътре.

Огромна подплънка от кожа и вълна, дебела колкото мъжка ръка, бе хвърлена над всичко това и опъната по юздата до максимум, за да се разпредели тежестта на съдържанието и то да се притисне плътно към корема на дракона. Лорънс усети леко неудовлетворение от тези приготовления. Помисли си, че ще трябва да измисли нещо по-добро за Темерер, когато му дойде времето.

Процесът обаче имаше едно значително предимство пред плавателните приготовления — от началото до края минаха не повече от петнадесет минути и пред очите им застана дракон в пълна лека екипировка. Летификат се изправи на задните си крака, отръска криле и ги размаха няколко пъти. Вятърът бе достатъчно силен да отблъсне Лорънс крачка назад, но събраният багаж почти не се размести.

— Всичко стои добре — отбеляза Летификат и отново слезе на четири крака. Земята се разтресе от удара.

— Съгледвачи — на борда! — нареди Портланд. Четирима от най-младите се покачиха и заеха места при раменете и таза, отгоре и отдолу, като се закачиха за юздата.

— Топмени и белмени!^[3] — Сега бе ред на две групи от по осем офицери. Едната се настани в палатката отгоре, а другата — в тази отдолу. Лорънс се изненада от размерите на загражденията. Изглеждаха малки само в сравнение с огромните размери на Летификат.

Последваха дванадесет стрелци, които, докато другите екипираха дракона, проверяваха пушките си. Лорънс забеляза, че ги води лейтенант Дейс, и се намръщи. В бързането съвсем бе забравил за него. Лейтенантът не му бе поднесъл извинението си и навярно нямаше да го направи скоро. А навярно така бе най-добре, Лорънс можеше и да не го приеме, след като Темерер му бе разказал за случилото се, и тъй като нямаше как да го предизвика на дуел, ситуацията щеше, меко казано, да стане доста напрегната.

След изкачването на стрелците Портланд направи пълна обиколка около и под дракона.

— Много добре. Наземен екипаж — на борда. — Останалите шепа хора се качиха, завързаха се и едва тогава дойде ред на Портланд, като го повдигна самата Летификат. Той повтори инспекцията си и отгоре, като се движеше по юздата също тъй лесно, както и малчуганите, и накрая се настани на мястото си в основата на врата.

— Мисля, че сме готови. Капитан Лорънс?

Лорънс със закъснение се усети, че още е на земята. Бе твърде погълнат от процеса, за да се сети да се качи. Обърна се, ала преди да се закатери по юздата, Темерер посегна внимателно и го постави върху себе си, повтаряйки действието на Летификат. Лорънс се ухили и потупа дракона по шията.

— Благодаря ти, Темерер — каза той и се завърза. Портланд бе оценил импровизираната юзда като подходяща за пътуването, макар и да не бе изпаднал във възторг от нея. — Сър, готови сме!

— Тогава започвайте. По-малкият излита пръв. Ще поемем водачеството във въздуха.

Лорънс кимна. Темерер напрегна мускулите си, отскочи — и светът пропадна под тях.

 

 

Въздушното командване се намираше в провинцията, на югоизток от Четъм, ала достатъчно близо до Лондон, за да са възможни ежедневни консултации с Адмиралтейството и Военното министерство. Едночасовият полет от Дувър мина леко — вълнообразните зелени ливади, които Лорънс познаваше толкова добре, се простираха под него като дъска за шах, а от Лондон се виждаха единствено някои от кулите му — далечни, тъмнопурпурни и трудноразличими.

Въпреки че съобщенията бяха пристигнали много преди него и вероятно вече го очакваха, Лорънс бе повикан в офиса едва на следващата сутрин. Дори тогава го оставиха да виси пред кабинета на адмирал Пауис почти два часа. Най-сетне вратата се отвори. Когато пристъпи вътре, не можа да сдържи любопитния си поглед към адмирал Пауис и адмирал Боудън, който седеше отдясно на бюрото. Докато чакаше, просто нямаше как да не обърне внимание на високия тон, с който разговаряха помежду си. Боудън все още бе зачервен и се мръщеше.

— О, капитан Лорънс, моля, заповядайте — каза Пауис, махвайки му с дебелата си длан. — Колко величествен изглежда Темерер! Тази сутрин го видях да се храни: бих казал, че вече тежи почти девет тона! Заслужавате най-висока похвала. Значи сте го хранили само с риба през първите две седмици, както и на транспортния кораб? Забележително, наистина забележително. Трябва да помислим за промяна в общия хранителен режим.

— Да, да. Това обаче е встрани от темата — нетърпеливо започна Боудън.

Пауис го изгледа изпод вежди, след което продължи, може би твърде приятелски:

— Във всеки случай определено е готов за началото на тренировъчната си програма и, разбира се, трябва да направим всичко по силите си да предложим възможно най-доброто обучение и на вас. Разбира се, запазили сме чина ви. А и бидейки ездач, така или иначе ще станете капитан. Надявам се, съзнавате, че имате много за вършене. Десетгодишно обучение не се наваксва за един ден.

Лорънс се поклони.

— Сър, и двамата с Темерер сме на вашите услуги — без колебание обяви той, но, досущ като в случая с Портланд, и у единия, и у другия долавяше същата странна уклончивост относно обучението му. През двете седмици, прекарани на транспортния кораб, на Лорънс му бяха хрумнали множество възможни обяснения, повечето неприятни. Едно седемгодишно момче, взето от дома му преди характерът му наистина да се е оформил, лесно може да бъде принудено да изтърпи отношение, което един зрял мъж никога не би позволил, а пък самите летци, до един преминали през това, вероятно го считаха за безусловна необходимост. Лорънс не се сещаше за друга причина, поради която да са толкова уклончиви по темата.

Сърцето му се сви още повече, когато Пауис каза:

— Значи така… Ще те пратим в Лох Лаган. — Портланд бе споменал именно това място, и то с голямо неспокойствие. — Без съмнение това е най-доброто място за вас — продължи Пауис. — Не можем да губим дори миг от подготовката ви за активна служба и няма да се изненадам, ако Темерер достигне тегло за тежки военни сражения до края на лятото.

— Сър, моля за извинение, но никога не съм чувал за това място… Предполагам, намира се в Шотландия? — попита Лорънс. Надяваше се да направи Пауис по-словоохотлив по въпроса.

— Да, в Инвърнесшир. То е един от най-големите ни терени и със сигурност най-добрият за интензивно обучение — отбеляза Пауис. — Навън лейтенант Грийн ще ви покаже маршрута и ще ви маркира някой терен по пътя, където да прекарате нощта. Сигурен съм, че няма да срещнете трудности с прелета.

Явно аудиенцията бе приключила и Лорънс знаеше, че не може да задава допълнителни въпроси. Обаче имаше една належаща молба.

— Ще говоря с него, сър — кимна утвърдително. — Но ако нямате нищо против, бих се радвал през нощта да се отбия в семейния си дом в Нотингамшир. Там има достатъчно място за Темерер, както и дивеч за ядене. По това време на годината родителите му бяха в града, но семейство Галман често прекарваха времето си в провинцията и имаше някаква възможност да види Едит, макар и за кратко.

— О, разбира се, разбира се… — усмихна се Пауис. — Съжалявам, че не мога да ви дам по-дълъг отпуск. Със сигурност сте го заслужили, но не мисля, че можем да отделим достатъчно време — една седмица може да значи всичко за нас.

— Благодаря ви, сър, напълно разбирам ситуацията — отвърна Лорънс, поклони се и излезе.

Снабден от лейтенант Грийн с чудесна карта на маршрута, капитанът започна веднага приготовленията си. Бе отделил няколко часа в Дувър да се сдобие с няколко леки кутии за шапки. Беше преценил, че цилиндричната им форма би прилегнала по-добре на тялото на Темерер и прехвърли принадлежностите си в тях. Знаеше, че представлява необичайна гледка с десетината кутии за дамски шапки, но когато ги завърза за корема на Темерер и видя колко малко добавят към силуета му, не можеше да не се почувства доволен от себе си.

— Наистина са удобни. Въобще не ги усещам — увери го Темерер, като се изправи на задните си крака и помаха с криле, за да се ги намести по-добре, точно както бе направила Летификат в Мадейра. — Може ли да вземем една от онези палатки? Много по-удобно ще ти е да яздиш на завет.

— Обаче нямам представа как да я опъна, драги — усмихна се Лорънс на грижовността на дракона. — Спокойно, ще се оправя. С това кожено палто, което ми дадоха, ще ми е достатъчно топло.

— Палатката ще трябва да почака, докато получиш нормална юзда. За нея ще ти трябват специални закопчалки. Май си почти готов, а, Лорънс? — Боудън бе дошъл и сега се намеси без никакво предупреждение в разговора им. Приближи се до дракона и се спря пред гърдите му, за да разгледа кутиите. — Хм, виждам, че твърдо си решил да преобърнеш всичките ни обичаи, както ти е угодно.

— Надявам се не, сър — отвърна Лорънс, като запази самообладание. Не можеше да си позволи да обтегне отношенията им, понеже адмиралът бе един от старшите командващи на Корпуса и можеше да има думата за всяко бойно назначение на Темерер. — Обаче сандъкът ми му беше неудобен, а тези ми се сториха най-подходящите заместители за краткото време, с което разполагах.

— Може би ще свършат работа — подхвърли Боудън. — Надявам се, че със същата лекота, с която си се отървал от сандъка, ще успееш да се отърсиш и от останалата част от флотското си мислене. Сега трябва да бъдеш летец.

— Аз съм летец, сър, и това е моето желание. Но не мога да се престоря, че възнамерявам да забравя навиците и начина си на мислене, градени цял живот. Дори и да имах намерение да го сторя, съмнявам се, че би било възможно.

За щастие Боудън прие това спокойно, но поклати глава.

— Така е. Така и казах на… както и да е. Дойдох да изясня нещо — ще ми направиш услугата да се въздържаш от обсъждане с непринадлежащите към Корпуса на каквито и да било подробности от обучението ти. Негово величество счита за най-правилно да мислим със собствените си глави, за да постигнем най-доброто в службата си. Не ни е грижа за мненията на външните хора. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна мрачно Лорънс, странната заповед потвърждаваше най-лошите му предчувствия. Но ако никой от тях не искаше да каже нещата направо, той не можеше да възрази. Беше вбесяващо. — Сър — започна, решил да се помъчи отново да измъкне истината, — ако бихте били така добър да ми кажете с какво теренът в Шотландия е по-подходящ от този за обучението ми, ще ви бъда безкрайно благодарен.

— Заповядано ти е да отидеш там. Това го прави единственото подходящо място — отсече Боудън. Все пак като че ли отстъпи, защото добави по-меко: — Главният обучаващ в Лаган е особено добър в бързото ориентиране на неопитни ездачи.

— Неопитни? — повтори учудено Лорънс. — Мислех, че летците постъпват на служба на седем. Предполагам, не твърдите, че момчетата летят на тази възраст.

— Не, разбира се, че не. Но ти не си първият ездач, дошъл извън каналния ред, нито първият с по-малко обучение, отколкото ни се харесва. Понякога някое новоизлюпено може да получи гневен пристъп и тогава трябва да вземем всеки, когото би приело. — Внезапно се изсмя задавено. — Драконите са странни създания, не можеш ги разбра. Някои даже си харесват морски офицери. — Той шляпна Темерер и си замина тъй, както бе дошъл — без нито дума на изпроводяк, но очевидно в по-добро настроение, оставяйки в същото време Лорънс също толкова объркан, както и преди.

 

 

Полетът до Нотингамшир им отне няколко часа и му осигури повече свободно време, отколкото му се искаше, в което да разсъждава какво го чака в Шотландия. Не му се щеше да си представя, че Боудън, Пауис и Портланд очакваха той да се провали, а още по-малко му се мислеше какво би правил, ако ситуацията там се окаже непоносима.

Само веднъж бе изпитал истинско нещастие във флотската си служба — като току-що произведен лейтенант, още седемнадесетгодишен, той бе назначен на „Шоруайз“ под командването на капитан Барстоу — динозавър от по-стария Флот, когато от офицерите не се е изисквало да са и джентълмени. Барстоу бил незаконен син на средно заможен търговец и жена с не твърде висока репутация. Захванал се с мореплаване още като момче — първо на корабите на баща си, а след това бил натикан във Флота като юнга на предната мачта. Демонстрирал голям кураж в битките и остър математически усет, които му спечелили повишение в помощник на капитана, след това в лейтенант, а накрая, по щастливо стечение на обстоятелствата, и в капитан, но така и не се бе отърсил от грубите си, простовати маниери.

Още по-лошо — Барстоу съзнаваше липсата си на маниери и ненавиждаше тези, които според него го караха да се чувства така. Тази ненавист не бе необоснована — мнозина сред офицерите го гледаха накриво и мърмореха под носа си по негов адрес. Той обаче съзря подобна злонамереност и в приятното и елегантно поведение на Лорънс, за което безмилостно го наказваше при всеки удобен случай. Смъртта на Барстоу от пневмония три месеца след началото на пътуването вероятно спаси живота на Лорънс или поне го измъкна от постоянния шок на двойните, дори тройни смени, неизменната диета от сухари и вода и опасността да предвожда екипаж, състоящ се от най-некадърните мъже на борда.

Лорънс още изпитваше инстинктивен ужас при спомените за това време. Не бе никак подготвен да служи на друг такъв човек, а от обезпокоителните забележки на Боудън за това как Корпусът прибира всеки, приет от новоизлюпено, той долови намек, че бъдещите му колеги обучаващи се, ще са долна стока. И макар че вече не беше на седемнадесет, нито пък в толкова безпомощна позиция, сега трябваше да мисли за Темерер и споделения им дълг.

Ръцете му несъзнателно стиснаха юздите и драконът се обърна.

— Добре ли си, Лорънс? — попита той. — Много си се умълчал.

— Прости ми, отплеснах се — отвърна мъжът и потупа Темерер по врата. — Ти как си, уморяваш ли се? Би ли желал да спрем да починем за малко?

— Не, не съм уморен, но ти не ми казваш истината — отвърна притеснено Темерер. — Мога да усетя, когато си нещастен… Не е ли хубаво, че започваме обучение? Или корабът ти липсва?

— Откривам, че ме четеш като отворена книга — унило отбеляза Лорънс. — Корабът ми изобщо не ми липсва, но ще призная, че съм малко обезпокоен за обучението ни. Пауис и Боудън се държаха много странно и не съм сигурен какво посрещане трябва да очакваме в Шотландия… и дали там ще ни хареса.

— Ако не, по всяко време можем да си тръгнем отново, нали? — попита драконът.

— Не е толкова лесно. Както знаеш, не сме свободни. Аз съм офицер на Негово величество, а ти си Негов дракон. Не можем да правим каквото си искаме.

— Никога не съм срещал краля. Не съм негова собственост, като някоя овца — заяви Темерер. — Ако принадлежа на някого, това си ти, а ти принадлежиш на мен. Няма да стоя в Шотландия, ако ти си нещастен там.

— Майчице! — промърмори мъжът. Не за пръв път драконът демонстрираше обезпокоителен уклон към независима мисъл и това се засилваше с всеки изминал ден — навярно бе свързано с растежа и увеличеното време, което прекарваше буден. Самият Лорънс не бе особено заинтересуван от политическата философия и му се стори абсурдно да измисля обяснения за неща, които му се струваха естествени и очевидни.

— Не е точно собственичество. Ние му дължим верността си. Освен това — добави, — трудно бихме те държали сит, ако Короната не плащаше прехраната ти.

— Кравите са много хубави, но нямам нищо против да ям риба — отвърна Темерер. — Не може ли да си вземем голям кораб, като транспортния, и да се върнем в морето?

Лорънс се засмя, щом си го представи.

— А аз мога се превърна в пиратски главатар и заедно да правим набези по бреговете на Индия и да ти напълним някоя поляна със злато от испански галери. — Той погали дракона.

— Това звучи вълнуващо. — Въображението на Темерер явно бе запленено. — Не може ли?

— Не, твърде късно сме родени. Вече няма истински пирати — въздъхна капитанът. — Преди век испанците прогониха и последната пиратска банда от Тортуга. Сега там има само няколко независими кораба или драконови екипажи, ала всеки момент могат да бъдат заловени. А и не мисля, че би ти харесало да се сражаваш единствено в името на алчността. Не е същото като да изпълняваш дълга си към краля и страната — да знаеш, че защитаваш Англия.

— Тя има ли нужда от защита? — Темерер погледна надолу. — Всичко ми се струва спокойно, доколкото мога да видя.

— Да, защото нашата работа и тази на Флота е да пазим това спокойствие. Ако не я вършим, французите ще дойдат през Канала. Те са там, на изток, не много далеч, и Бонапарт има армия от сто хиляди мъже, които само чакат да го пресекат в мига, когато им позволим. Затова трябва да изпълняваме дълга си. Също като моряците на „Самоуверен“. Те не могат да правят всичко, което си поискат, понеже корабът няма да плава.

Драконът изхъмка дълбоко и замислено в отговор. Лорънс усещаше как звукът отеква в собственото му тяло. Темерер забави скоростта си. Остави се на течението да го носи известно време, след което се издигна отново нагоре в спираловидна траектория, преди отново да застане хоризонтално. Много приличаше на някой, който крачи напред-назад. Отново обърна муцуна.

— Лорънс, размислих. Ако трябва да отидем в Лох Лаган, значи в момента не можем да вземем никакво решение. И тъй като не знаем какъв ли ще е проблемът там, не можем да размишляваме какво да правим сега. Значи не бива да се тревожиш, докато не пристигнем и не видим как точно стоят нещата.

— Драги мой, това е чудесен съвет и аз ще се опитам да се вслушам в него — каза Лорънс и добави, — но не съм сигурен, че мога. Трудно е да не мислиш за това.

— Може пак да ми разкажеш за Армадата и как сър Френсис Дрейк унищожил испанската флота — предложи Темерер.

— Пак ли? Е, добре. Макар че скоро ще започна да се съмнявам в паметта ти, ако това продължава така.

— Помня историята перфектно — гордо отбеляза драконът. — Просто искам да чуя как я разказваш ти.

С всичките молби на Темерер да му повтаря любими моменти и с всичките му въпроси за дракони и кораби — въпроси, на които според Лорънс дори учен не би могъл да отговори, — останалата част от полета протече, без да му се удаде възможност да се тревожи допълнително. Когато най-сетне наближиха фамилния му дом в Уолатън Хол, вечерта бе напреднала и повечето прозорци светеха в здрача.

Темерер описа няколко кръга над имението просто от любопитство, разглеждайки всичко наоколо с широко отворени очи. Лорънс преброи осветените прозорци и си даде сметка, че къщата не може да е празна. Бе предположил обратното, тъй като сезонът в Лондон още вървеше с пълна пара, ала сега вече бе твърде късно да търси нов подслон за дракона.

— Темерер, зад оборите трябва да има празна ливадка, ето там, на югоизток. Виждаш ли я?

— Да, оградена е. Там ли да кацна?

— Да, благодаря ти. Боя се, че ще трябва да те помоля да останеш там, понеже конете без съмнение ще се разпенят от страх, ако доближиш конюшните.

Щом Темерер се приземи, Лорънс слезе и го погали по топлия нос.

— Ще се погрижа да получиш нещо за ядене веднага щом говоря с родителите си, ако наистина са си вкъщи, но това може да отнеме време — обясни с извинителен тон.

— Не е нужно да ми носиш храна тази вечер. Хапнах добре, преди да тръгнем, а и ми се спи. На сутринта ще си взема от онези сърни ей там — рече драконът, докато се настаняваше на земята и увиваше опашка около краката си. — Трябва да останеш вътре. Тук е по-студено от Мадейра и не искам да се разболееш.

— Има нещо много любопитно в това как шестседмично създание се държи с мен като дойка — развесели се мъжът. Но дори когато го казваше, трудно можеше да повярва, че Темерер е толкова млад. В много отношения той изглеждаше пораснал още от черупката и оттогава попиваше знания за света с такъв ентусиазъм, че празнотите в разбирането му се запълваха с невероятна скорост. Лорънс вече не мислеше за него като за създание, за което носи отговорност, а като за приятел, станал най-важният в живота му, на когото можеше да разчита безусловно.

Обучението вече не му изглеждаше толкова плашещо, докато наблюдаваше дремещия Темерер, а Барстоу избледня в съзнанието му като глупав торбалан. Нямаше нищо, което да не можеха да посрещнат заедно.

Пред семейството си обаче трябваше да се изправи сам. Докато вървеше към къщата откъм страната на конюшните, видя, че първото му впечатление от въздуха е било вярно — приемната бе ярко осветена и в много от спалните мъждукаха свещи. Явно семейството му бе устроило някакво празненство, въпреки сезона.

Лорънс изпрати един прислужник да уведоми баща му за пристигането му и се качи по задното стълбище в стаята си, за да се преоблече. Искаше му се да се изкъпе, но реши, че учтивостта повелява да слезе веднага. Всичко друго можеше да се изтълкува като избягване. Задоволи се да измие ръце и лицето си в легена. За щастие си бе донесъл вечерната униформа. Изглеждаше странен в очите си, когато застана пред огледалото — с бутилковозеленото палто на Корпуса със златни плочки вместо еполети. Бяха го купили в Дувър и макар че бе започнато за друг, след прекрояването му пасваше сравнително добре.

Освен родителите му, в приемната се бяха събрали над десет души. Щом влезе, ленивите разговори мигом утихнаха, а после се превърнаха в шепот, който го следваше из помещението. Майка му пристъпи към него, за да го посрещне. Лицето й изглеждаше спокойно, но изражението й му се струваше малко изкуствено и той почувства напрежението й, когато се наведе да я целуне по бузата.

— Извинявам се, че връхлитам без предизвестие — рече Лорънс. — Не очаквах да намеря някого вкъщи. Тук съм само за тази вечер, а утре сутринта летя за Шотландия.

— О, съжалявам да го чуя, скъпи, но много се радваме да си с нас дори и за малко — отвърна тя. — Познаваш ли госпожица Монтегю?

Гостите бяха най-вече дългогодишни приятели на родителите му — Лорънс не ги познаваше много добре, — но, както предполагаше, съседите им също присъстваха и Едит Галман беше тук с майка си и баща си. Не знаеше дали да се чувства радостен, или нещастен. Трябваше да е доволен от това, че я вижда — от тази възможност, която иначе не би му се удала лесно. И все пак под погледите на цялата компания сякаш прозираше нещо друго, силно смущаващо, и той се чувстваше напълно неподготвен да застане лице в лице с нея на такова публично събитие.

Изражението й, когато се наведе над ръката й, не му подсказа нищо за чувствата й. Едит не се смущаваше лесно и ако е била изненадана от новините за посещението му, вече бе възстановила хладнокръвието си.

— Радвам се да те видя, Уил — каза тя, тихо и спокойно както обикновено. Той не усети някаква особена топлота в гласа й, но поне не изглеждаше гневна или разстроена.

За жалост в момента нямаше възможност да размени повече думи насаме с нея. Тя вече бе повела разговор с Бъртрам Улви и, с обичайните си добри обноски, се обърна веднага, щом се поздравиха. Улви му кимна учтиво, ала не помръдна от мястото си. Родителите им се движеха в същите среди, но от Улви, който бе първороден син, никой не бе искал да се заеме с някаква професия, той не се интересуваше особено и от политика, така че прекарваше времето си в лов в провинцията или на масата за залагания в града. Според Лорънс компанията му бе отегчителна и затова никога не се бяха сприятелили.

Във всеки случай, не можеше да не обърне внимание и на останалата част от компанията. Трудно можеше да си невъзмутим пред откритото зяпане и единственото по-неприятно нещо от укора в повечето гласове бе нотката на съжаление у други. Най-трудният момент дойде, когато Лорънс се приближи до масата, където баща му играеше вист. Лорд Алъндейл изгледа неодобрително облеклото му и не пророни нито думичка на сина си.

Тишината, която се възцари над техния ъгъл от стаята, бе изключително неловка. Лорънс бе спасен от майка си, която го помоли да попълни карето на друга маса и той с благодарност седна и се потопи в тънкостите на играта. Останалите на масата бяха по-възрастни господа — лорд Галман и още двамина, приятели и политически съюзници на баща му. Те бяха отдадени играчи и не го безпокояха с много приказки извън рамките на вежливостта.

Не можа да се въздържи да не поглежда към Едит от време на време, макар че не различаваше гласа й. Улви все така заемаше цялото й внимание и Лорънс не можеше да не се подразни от това колко близо се навеждаше до нея и от интимната атмосфера на разговора им. Наложи се лорд Галман деликатно да привлече вниманието му обратно към картите, след като разсеяността му започна да бави играта. Силно смутен, Лорънс се извини на другите играчи и отново се вглъби в картите.

— Запътил си се към Лох Лаган, предполагам? — подхвърли адмирал Макинън, като му даде няколко секунди да се върне в потока на играта. — Живеех недалеч оттам като момче, а един мой приятел живееше съвсем близо до село Лаган. Често гледахме полетите.

— Да, сър. Ще се обучаваме там — отвърна Лорънс, оставяйки карта на масата. Вляво от него виконт Хейл продължи играта, а лорд Галман спечели раздаването.

— Чудаци са там. Половината село постъпва на служба, само че докато местните отскачат нерядко дотам, летците рядко се вясват, освен когато се отбиват в кръчмата при някое от момичетата. С тая работа поне им е по-лесно, отколкото на моряците, ха, ха! — След тази груба забележка Макинън със закъснение си спомни в каква компания е. Погледна през рамо, силно обезпокоен дали някоя от дамите не е чула, и изостави темата.

Когато дойде време за хранене, Улви заведе Едит до масата. С присъствието си Лорънс нарушаваше изготвения план на вечерята и трябваше да седне в най-отдалечения ъгъл, където да приеме цялото унижение от това да слуша разговорите без удоволствието да участва в тях. Госпожица Монтегю, вляво от него, беше хубавка, но не спря да се цупи и да демонстрира почти грубо пренебрежение спрямо капитана в полза на господина от другата си страна, заклет комарджия, когото Лорънс познаваше по-скоро по репутация, отколкото лично.

Подобно презрение бе ново за него. Знаеше, че вече не е добра партия за брак, но не очакваше това да има чак такова значение за обичайното отношение към него. Да се окаже, че е ценен по-ниско от някакъв рошав пройдоха с налети с кръв бузи, бе просто потресаващо. Виконт Хейл, вдясно от него, се интересуваше само от храната си и Лорънс нямаше с кого да размени две думи.

Липсата на разговор, който да ангажира вниманието му, доведе до това, че просто нямаше как да не чуе как Улви се разпростира, с големи неточности, върху темата за войната и готовността на Англия за посрещане на евентуална инвазия. Младежът демонстрираше абсурден ентусиазъм и приказваше как доброволците щели да дадат добър урок на Бонапарт, ако посмее да прехвърли армията си. Лорънс се принуди да забие поглед в чинията си, за да прикрие изражението си. Наполеон, владетелят на континента, със сто хилядна армия на разположение, щял да се обърне в бяг от доброволците — пълни глупости. Разбира се, това бе точно онзи тип глупости, които Министерството на войната насърчаваше, за да държи висок бойния дух на хората си, ала как можеше Едит да слуша подобни приказки с видно одобрение?

Капитанът си помисли, че тя нарочно държи лицето си извърнато от него. Едит определено се стараеше да избягва погледа му — бе съсредоточена най-вече върху чинията си и се хранеше механично, потънала в нехарактерно мълчание. Вечерята му се стори безкрайна. За щастие баща му стана от трапезата веднага след като жените ги оставиха и на връщане към приемната Лорънс се възползва от възможността да се извини на майка си и да избяга под претекста на предстоящото пътуване.

Само че един от слугите, останал без дъх, го пресрещна точно пред вратата на стаята му. Баща му искал да го види в библиотеката. Лорънс се поколеба. Можеше да се извини и да отложи срещата, но нямаше смисъл да бави неизбежното. Все пак слезе бавно по стълбите и задържа ръката си на бравата миг по-дълго, отколкото бе нужно. Една от камериерките обаче се зададе по коридора и вече не можеше повече да се прави на страхливец, тъй че натисна дръжката и влезе.

— Чудя се на посещението ти — започна лорд Алъндейл в момента, в който вратата се затвори, без капчица елементарна учтивост. — Наистина се чудя. Какво целиш с него?

Лорънс се наежи, но отговори тихо:

— Мислех само да спра и да почина от пътуването си. На път съм към следващото си назначение. Нямах представа, че сте тук, сър, и че имате гости… Много се извинявам, че нахълтах така.

— Разбирам. Сигурно си смятал, че ще останем в Лондон, след като тези новини ни превърнаха в клюкарска сензация? Да, ново назначение наистина. — Той изгледа с презрение зеленото палто на Лорънс и младият мъж тутакси се почувства също тъй окъсан и зле облечен, както когато търпеше подобни инспекции като дете, след като бе лудувал в градината. — Няма да си правя труда да те порицавам. Знаел си прекрасно какво бих казал за всичко това и не си се повлиял — е, добре. Бих ви помолил, сър, занапред да избягвате тази къща, както и резиденцията ни в Лондон, ако въобще можете да отделите достатъчно време от скотовъдството си, за да стъпите в града.

Лорънс почувства как го обгръща тежък студ. Внезапно се почувства ужасно уморен, нямаше воля да спори. Чу собствения си глас сякаш отдалеч, лишен от каквато и да е емоция, когато произнесе:

— Разбира се, сър. Ще си тръгна веднага. — Трябваше да заведе Темерер да спи в селото, без съмнение за ужас на селското стадо, а на сутринта да му купи няколко овце от собствения си джоб или да го помоли да лети на празен стомах. Все щяха да се справят някак.

— Не ставай смешен — скастри го лорд Алъндейл. — Не се отричам от теб. Не че не го заслужаваш, но не съм решил да разигравам някаква мелодрама, за да ни зяпа цял свят. Ще останеш тази нощ и ще си тръгнеш на сутринта, както си казал. Така е добре. Мисля, че нямаме нищо друго за казване. Можеш да си вървиш.

Лорънс се качи по стълбището с цялата бързина, на която бе способен. Затворената зад него врата на спалнята сякаш му позволяваше да свали товара от плещите си. Имаше намерението да си поръча баня, но не мислеше, че ще понесе да говори с когото и да било — дори с камериерка или прислужник. Самотата и тишината му бяха достатъчни. Успокои се, когато си напомни, че ще си тръгнат рано сутринта, и нямаше да му се наложи да изстрада официалната закуска, нито пък да разговаря с баща си, който рядко ставаше преди единадесет дори и в провинцията.

Погледна към леглото, след което грабна един шлифер и чифт износени панталони от гардероба си и излезе. Темерер вече спеше, свит на кълбо, ала преди Лорънс да може отново да се измъкне, едното му око се отвори наполовина и драконът вдигна крило в инстинктивна покана. Мъжът бе взел одеяло от конюшните. Изтегнат върху широкия преден крак на крилатия си приятел, едва ли можеше да иска повече топлина и удобство.

— Всичко наред ли е? — тихичко попита Темерер, притискайки Лорънс по-близо до гърдите си с другия си преден крак. Крилете му се надигнаха като мантия. — Нещо те е разстроило. Искаш ли веднага да тръгваме?

Мисълта бе изкушаваща, но нямаше смисъл да бързат. И за двамата би било по-добре да си починат и да закусят на сутринта, а и така нямаше да се изниже засрамен.

— Не — въздъхна, като галеше дракона, докато хрилете му отново не се отпуснаха. — Няма нужда, уверявам те. Просто си разменихме реплики с баща ми. — Той млъкна. Не можеше да се отърси от спомена за срещата с баща му, от студеното му презрение.

— Да не ни е ядосан, задето дойдохме? — попита Темерер.

Чувствителността на дракона и притеснението в гласа му подействаха на Лорънс като лек срещу скръбта му и накараха мъжа да говори по-свободно, отколкото бе смятал.

— В сърцевината си е все същата стара дрязга — изтъкна той. — Баща ми искаше да ме прати в Църквата, както брат ми. Никога не е считал Флота за достойна кариера.

— Значи да си летец е още по-зле, така ли? — попита Темерер. — Затова ли не ти се искаше да напуснеш Флота?

— В неговите очи Корпусът може да е по-зле, но не и в моите. Компенсацията е твърде голяма. — Посегна да погали Темерер по носа и драконът му отвърна, като се притисна в дланта му. — Но да, никога не е одобрявал избора ми на кариера. Като момче трябваше да избягам от къщи, за да ме пусне да плавам. Не мога да си позволя да ме командва, защото разбирам дълга си по-различно от него.

Темерер изпръхтя, а топлия му дъх се заувива във въздуха като дим.

— Не ти ли позволи да пренощуваш вътре?

— О, не е това… — започна Лорънс, леко смутен от слабостта, която го бе довела при Темерер. — Просто почувствах, че предпочитам да съм с теб, отколкото да спя сам.

Изглежда драконът не виждаше нищо необичайно в това.

— Стига да ти е достатъчно топло — рече той и отново се намести удобно, като изпъна крилете си напред, за да ги заслонят от вятъра.

— Много ми е удобно. Моля те, не се тревожи — рече мъжът и се изтегна, завивайки се с одеялото. — Лека нощ, драги. — Внезапно го налегна силна умора, но тя бе естествена, физическа — дълбокото, просмукващо се в костите изтощение го нямаше.

 

 

Събуди се много рано, току преди изгрева, когато коремът на Темерер за втори път изкъркори достатъчно силно, за да ги събуди и двамата.

— А, гладен съм! — надигна се драконът с блясък в очите и погледна с нетърпение към стадото сърни, неспокойно сновящи насам-натам от другата страна на парковата ограда.

Лорънс слезе.

— Ще те оставя да закусваш и ще отида да направя същото — рече му той и го потупа, преди да закрачи към къщата. Видът му изобщо не беше представителен, но за щастие часът бе толкова ранен, че гостите още не бяха станали от леглата си. Ето защо стигна до спалнята си без друга среща, която да срине допълнително всеобщото мнение за него.

Изми се и сложи униформата си, докато един слуга подреждаше оскъдния му багаж, и слезе веднага щом това му се стори приемливо. Камериерките вече сервираха първите блюда на бюфета и току-що бяха поставили на масата кана с кафе. Надяваше се да избегне всякаква компания, но за негова изненада Едит вече седеше на масата за закуска. Странно — Лорънс добре знаеше, че тя не става рано.

Външно лицето й изглеждаше спокойно, дрехите й бяха в перфектно състояние, а косата й — изтеглена в златен кок, но ръцете й, стиснати здраво в скута й, я издаваха. Не си взимаше храна, пред нея стоеше само чаша чай и дори тя не бе докосната.

— Добро утро — поздрави го тя с жизнерадост, която прозвуча кухо, и погледна към прислугата. — Може ли да ти налея?

— Благодаря ти — каза той — единственият възможен отговор, — и зае мястото до нея. Тя му сипа кафе и добави половин лъжичка захар и половин лъжичка сметана, точно според вкуса му. Стояха неловко заедно, без да се хранят и говорят, докато слугите приключиха с приготовленията и напуснаха стаята.

— Надявах се да имам шанс да поговорим, преди да си тръгнеш — рече тихо тя и едва сега го погледна. — Толкова много съжалявам, Уил. Предполагам, че не си имал друг избор?

Трябваше му секунда да разбере, че Едит има предвид поемането на юздите на Темерер. Въпреки несигурностите около предстоящото им обучение, вече бе забравил да гледа на ситуацията като на нещо зло.

— Не, дългът ми бе ясен — отвърна лаконично. Единствените критики, които търпеше по въпроса, бяха от баща му.

Едит само кимна.

— Още щом го чух, разбрах, че случаят е такъв. — Тя отново сведе глава. Ръцете й, които нервно кършеше допреди миг, се спряха.

— Случаят не е променил чувствата ми — рече накрая Лорънс, когато му стана ясно, че тя няма да продума. Май вече бе получил отговора, съдейки по липсата на топлота в поведението й, но така тя не можеше да каже по-късно, че не е бил верен на думата си. Щеше да остави нея да сложи край на уговорката им. — Ако при теб е различно, само кажи една дума и ще си замълча. — Докато правеше предложението, усети как в гласа му се промъква непривична студенина — странен тон за предложение за брак.

Тя си пое дъх — бързо и сепнато — и почти яростно отвърна:

— Как можеш да говориш така? — За секунда надеждата му се върна, ала Едит веднага продължи: — Някога да съм била невярна? Някога да съм те укорявала за пътя, по който си поел, с всичките му опасности и неудобства? Ако бе избрал Църквата, със сигурност щеше да се радваш на всякакви удобства. Вече щяхме да живеем спокойно и щастливо, да гледаме децата си и нямаше да ми се налага да прекарвам толкова много часове в страх за теб, докато ти кръстосваш моретата.

Говореше много бързо — доста по-разпалено, отколкото бе свикнал да я вижда, — а по бузите й бяха избили червеникави петна. В забележките й имаше много верни неща — Лорънс, разбира се, бе съгласен с тях и не можеше да не се почувства засрамен от собствената си враждебност. Почти посегна да хване ръката й, ала тя започна отново:

— Не съм се оплаквала, нали? Чаках. Бях търпелива. Но чаках за нещо повече от живот в усамотение, далеч от всичките ми приятели и семейството ми, оставена без никакво внимание. Чувствата ми са все същите, но не съм толкова безразсъдна или сантиментална, та да разчитам само на чувствата да ми осигурят щастие пред лицето на всички възможни препятствия.

Тук тя най-сетне замълча.

— Прости ми — рече Лорънс, покрусен. Не можеше да не се съгласи с нея. Всичко, което младата жена бе казала, му се струваше справедливо обвинение. — Не биваше да започвам, Едит. По-скоро трябваше да помоля за извинение, че те поставям в толкова неприятна ситуация. — Той стана от масата и се поклони. Разбира се, вече не можеше да остане с нея. — Моля да ме извиниш. И моля те, приеми най-добрите ми пожелания за щастието ти.

Тя обаче също стана, клатейки глава.

— Не, трябва да останеш и да довършиш закуската си. Предстои ти дълго пътуване. Аз никак не съм гладна. Не, моля те, наистина, аз ще си тръгна. — Едит му подаде ръката си и го дари с усмивка, която потреперваше по краищата. Лорънс си каза, че се опитва да се сбогува учтиво, но ако това бе намерението й, то се провали в последния момент.

— Не мисли лошо за мен — почти прошепна Едит и побърза да напусне трапезарията.

Нямаше нужда да се тревожи. Да си помисли нещо лошо за нея бе невъзможно. Напротив, у него гореше единствено вина, задето дори за миг си беше позволил безсърдечно отношение и се е провалил в задълженията си към нея. Уговорката им бе сключена между дъщерята на джентълмен, разполагаща със сериозна зестра, и флотски офицер с малки шансове за наследство, но с обещаващо бъдеще. Бе изгубил престижа си със собствените си действия и не можеше да отрече, че почти целият свят би бил несъгласен със собствените му разбирания за дълг в случая.

Едит имаше пълното право да иска повече, отколкото един летец можеше да й даде. Лорънс трябваше само да се сети колко внимание и привързаност изискваше Темерер, за да осъзнае колко малко от тях би могъл да отдели за евентуалната си съпруга дори и в редките случаи, когато бе свободен. Беше проявил егоизъм да отправи подобно предложение — да иска от нея да пожертва щастието си в името на неговото удобство.

Нямаше нито апетит, нито желание да закусва, ала не искаше да му се налага да спира насред пътя. Ето защо напълни чинията си и се насили да хапне. Не остана дълго сам. Скоро след като Едит си тръгна, в трапезарията слезе госпожица Монтегю, облечена в елегантни жокейски дрехи, по-подходящи за спокойна разходка из Лондон, отколкото за езда в провинцията, които подчертаваха прекрасно фигурата й. Тя се усмихваше на влизане, но това й изражение бързо се превърна в намръщване, щом забеляза, че само той е там, и си избра място в другия край на масата. Улви скоро се присъедини към нея — и той беше облечен за езда. Лорънс им кимна, колкото да не кажат, че не е проявил учтивост, и не обърна никакво внимание на бъбренето им.

Точно когато приключваше, слезе и майка му, облечена като че ли набързо и със сенки под очите. Тя го изгледа притеснено. Той й се усмихна с надеждата да я успокои, но видя, че няма голям успех. Въпреки усилията му, сдържаността, която бе превърнал в своя броня срещу неодобрението на баща си и любопитството на компанията, както и покрусата му от думите на Едит, си личаха на лицето му.

— Скоро трябва да тръгвам. Ще дойдеш ли да се запознаеш с Темерер? — попита я той, мислейки, че биха могли да получат няколко минути насаме, докато вървят натам.

— Темерер? — повтори озадачено лейди Алъндейл. — Уилям, нямаш предвид, че драконът ти е тук, нали? Небеса, къде е?

— Разбира се, че е тук. Как иначе щях да пътувам? Оставих го навън, зад конюшните, в ливадата за жребчетата. Сигурно вече е ял. Казах му да се възползва от сърните.

— О! — възкликна госпожица Монтегю, щом дочу разговора им. Любопитството явно надви отвращението й от компанията на летец. — Никога не съм виждала дракон. Дали бихме могли да дойдем? Колко интересно!

Лорънс нямаше как да откаже, макар и да му се искаше, така че позвъни да му донесат багажа и четиримата излязоха заедно на полето. Темерер бе приклекнал на задните си крака и съзерцаваше как утринното слънце прогаря мъглата, легнала над пейзажа. На фона на студеното сиво небе силуетът му се издигаше високо и бе впечатляващ дори от голямо разстояние.

Капитанът спря за малко, за да вземе кофа и парцали от конюшните, и поведе своите внезапно разколебали се спътници. При звука от провлачените, колебливи стъпки на Улви и госпожица Монтегю душата му се изпълни с удоволствие. Майка му също не бе особено спокойна, но не го показваше — само стисна ръката на сина си малко по-здраво и спря на няколко крачки от Темерер, когато Лорънс отиде при него.

Драконът изгледа непознатите с интерес, след като наведе глава, за да бъде измит. Челюстите му бяха оплескани с кръв от сърните и той отвори зъбатата си паст, за да може Лорънс да почисти ъгълчетата на устата му. На земята се валяха три или четири чифта рога.

— Опитах да се изкъпя в онова езерце, само че беше твърде плитко и носът ми се напълни с кал — измънка извинително той.

— О-о-о, той говори! — възкликна госпожица Монтегю, хванала се за ръката на Улви. Двамата заотстъпваха при гледката на лъскавите бели зъби — резците на Темерер вече бяха по-големи от мъжки юмрук и имаха назъбени ръбове.

Отначало реакцията й сепна дракона, ала после зениците му се разшириха и той кимна:

— Да, говоря. — После се обърна към Лорънс: — Дали дамата би желала да се качи на гърба ми и да поогледа?

Капитанът не можа да скрие дяволитото пламъче, проблеснало в очите му.

— Сигурен съм, че иска. Приближете се, госпожице Монтегю — виждам, че не сте някое от онези малодушни създания, които се страхуват от дракони.

— Не, не! — пребледня тя и се отдръпна. — Достатъчно се натрапих на господин Улви, трябва да отиваме на езда.

Улви смотолеви няколко също толкова фалшиви извинения и двамата избягаха заедно на мига, препъвайки се в бързината да се измъкнат.

Темерер примигна, леко изненадан.

— О, те просто са се страхували! — възкликна накрая — Първо си помислих, че са като Воли. Не разбирам. Не е като да са крави, а и току-що ядох.

Лорънс прикри личното си чувство на победа и поведе майка си напред.

— Не се бой, няма никаква причина — внимателно я увери той. — Темерер, това е майка ми — лейди Алъндейл.

— О, майка? Това е нещо специално, нали? — Темерер наведе глава, за да я огледа по-отблизо. — За мен е чест да се запозная с вас.

Лорънс взе ръката на майка си и я положи върху муцуната на дракона. Ала още щом докосна за пръв път топлата му кожа, жената започна да я гали по-уверено.

— Удоволствието е изцяло мое — рече тя. — Колко е мека! Никога не бих предположила.

След този комплимент и галенето Темерер избоботи доволно, а Лорънс ги загледа с умиление и доброто му настроение се възвърна. Помисли си какво нищожно значение има мнението на света за него, след като виждаше одобрението на онези, които ценеше най-много… и знаеше, че изпълнява своя дълг.

— Темерер е китайски Империал — похвали се той на майка си с неприкрита гордост. — Един от най-най-редките дракони. Единствен в цяла Европа.

— Наистина ли? Това е възхитително, драги мой! Чувала съм, че китайските дракони наистина са много необичайни. — Все пак обаче го изгледа неспокойно, а в очите й се четеше неизречен въпрос.

— Да — кимна й Лорънс. — Считам се за голям късметлия, уверявам те. Някой ден може би ще те вземем на един полет, когато имаме повече време — добави. — Наистина е невероятно. Няма с какво да се сравни.

— О, моля ти се, летене! — с престорено възмущение каза тя. — Отлично знаеш, че не мога да се крепя дори на кон. Какво ще диря на гърба на дракон?

— Ще те завържем сигурно, също като мен. Темерер не е кон, няма да се опита да те хвърли.

Драконът също се намеси:

— О, да, а и дори да паднете, смея да твърдя, че ще ви хвана. — Това май не подейства особено успокояващо, ала желанието му да се хареса бе очевидно и лейди Алъндейл му се усмихна.

— Колко си мил! Нямах представа, че драконите притежават такива добри обноски — рече тя. — Ще се грижиш добре за Уилям, нали? Винаги ми е причинявал двойно повече тревоги от другите ми деца и все се забърква в неприятности.

Лорънс се почувства като малко хлапе, когато чу как го описват.

— Обещавам, никога няма да позволя да го наранят — кимна драконът, с което го засрами още повече.

— Виждам, че ви оставих да си говорите твърде дълго. Сигурно скоро ще ме увиете в памучни пелени и ще започнете да ме храните с каша — засмя се той и се наведе да целуне майка си по бузата. — Майко, може да ми пишеш в Лох Лаган в Шотландия. Там ще тренираме. Темерер, би ли се изправил, за да сложа кутията на мястото й?

— А дали може да вземеш онази книга на Дънкан? — попита Темерер, докато се изправяше. — „Флотският Тризъбец“? Така и не дочетохме за битката на Славния първи Август, може да я довършим по пътя.

— Той ти чете? — развеселена, попита лейди Алъндейл.

— Да. Виждате ли, не мога да държа книгите сам, защото са твърде малки, а и не обръщам страниците твърде успешно — обясни драконът.

— Не, не разбираш. Тя е изненадана да научи, че някой въобще ме е убедил да отворя книга. Постоянно се опитваше да ме накара да седна да чета, когато бях хлапе — каза Лорънс, докато ровичкаше в една от кутиите, за да намери томчето. — Ще се изумиш в какъв книжен плъх съм се превърнал. Направо е ненаситен за книги. Готов съм, Темерер.

Тя се засмя и отстъпи до края на полето. Драконът сложи Лорънс на гърба си и излетя, докато майката на Уилям стоеше и ги гледаше, заслонила очи с ръка — малка фигурка, смаляваща се все повече и повече с всеки размах на големите криле. Накрая кулите и градините на имението се скриха зад изпъкналия хребет на един висок хълм.