Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (2)

Втора глава

На следващата сутрин Лорънс бе събуден от Темерер.

Мъникът се мъчеше да слезе от койката си, която се завъртя два пъти и се уви около него. Мъжът трябваше да я откачи, за да го освободи, и драконът изскочи от разплетените нишки, съскайки от възмущение. Наложи се Лорънс да го гали и приласкава като разгневена котка, за да го успокои. После мъничето отново огладня.

За щастие не беше твърде рано и моряците бяха имали късмет с риболова, тъй че още имаше яйца за собствената му закуска (кокошките щяха да оцелеят поне ден), както и двадесеткилограмова риба тон за закуската на дракона. Темерер някак си успя да погълне цялата риба и в резултат на това тумбакът му толкова натежа, че не успя да се върне в койката си — просто се разплу на пода и заспа там.

Остатъкът от първата седмица премина по същия начин — когато не ядеше, Темерер спеше, а се хранеше и растеше с тревожна скорост. В края на седмицата вече не го държаха долу, защото Лорънс се боеше, че няма да е възможно да го изкарат от каютата — вече тежеше повече от впрегатен кон и бе по-дълъг и от най-голямата им лодка. След като обсъдиха въпроса за растежа му, решиха да преместят складовете на носа и да сложат дракона на палубата, близо до кърмата, за да служи като противотежест.

Сториха го тъкмо навреме — макар и с тясно прибрани криле, Темерер едва успя да се провре навън от каютата и през следващата нощ порасна с още тридесетина сантиметра на широчина, според измерванията на господин Полит. За щастие, както си лежеше на кърмата, не пречеше особено, а и проспиваше по-голямата част от деня, потрепвайки с опашка от време на време. Почти не мърдаше, дори когато на моряците им се налагаше да се катерят по него, за да си вършат работата.

През нощта Лорънс спеше на палубата до него, понеже усещаше че трябва да е там. Времето се задържа добро, така че неудобства нямаше. Все повече се тревожеше за храната — въпреки риболова, щеше да се наложи да заколят и вола до ден-два. При бързо растящия му апетит, дори Темерер да се покажеше благосклонен към сушеното месо, като нищо щеше да изчерпи запасите им, преди да достигнат брега. Лорънс подозираше, че би било много трудно да склони един дракон към намалени дажби, а и това щеше да изправи екипажа на нокти. Да, Темерер имаше юзда и се водеше питомен, ала от време на време се случваше някой див дракон, избягал от развъдник, да изяде човек, ако не намереше нищо по-подходящо. От притеснените погледи на моряците си личеше, че всички си дават сметка за това.

По средата на втората седмица, когато теченията се промениха за пръв път, Лорънс подсъзнателно го усети и се събуди малко преди изгрев-слънце, няколко часа преди да завали. Фенерите на „Дружба“ не се виждаха никъде — корабите се бяха раздалечили под натиска на усилващия се вятър през нощта. Скоро след просветляването на небето по платната забарабаниха и първите тежки капки.

Бившият капитан знаеше, че не може да стори нищо — именно сега Райли трябваше да затвърди командването си и затова Лорънс се зае да прави компания на Темерер, за да не разсейва мъжете. Това се оказа трудно, понеже дъждът се стори доста интересен на дракона и той разперваше криле в желанието си да почувства падащата вода по тях. Не го плашеха нито гръмотевиците, нито светкавиците.

— Откъде идват? — попита той и бе разочарован, когато Лорънс не можа да му предложи отговор. — Можем да отидем и да видим — предложи, като разпери отново криле и пристъпи към перилото на кърмата. Мъжът трепна притеснено — вглъбеният в храната Темерер не бе правил опити да лети след първия ден и при все че три пъти уголемяваха юздата, така и не бяха заменили веригата с по-тежка. Сега се виждаше как железните брънки се разтягат и разтварят, въпреки че крилатото създание едва-едва я подръпваше.

— Не сега, Темерер, трябва да оставим другите да работят и да гледаме оттук. — Той стисна най-близкия страничен ремък и вкара лявата си ръка през него. Осъзна, че теглото му вече не представляваше пречка за Темерер, но ако литнеха заедно, навярно все още можеше да убеди дракона да се върне обратно. Е, можеше и да падне, ала побърза незабавно да прогони от ума си тази мисъл.

За щастие Темерер се върна на мястото си, макар и със съжаление, и се зае отново да наблюдава небето. Лорънс се огледа с половинчатата идея да поиска по-дебела верига, но всички от екипажа бяха заети и той не искаше да ги смущава. Зачуди се дали на борда изобщо има верига, която би могла да свърши работа. Внезапно забеляза, че плешката на дракона се извисява на повече от тридесет сантиметра над главата му, а предната му лапа, доскоро деликатна като дамска китка, вече бе по-дебела от бедрото му.

Райли раздаваше гръмки заповеди през рупора. Лорънс се постара да не го слуша — не можеше да се намеси, а и само щеше да му стане неприятно от някоя недотам обмислена заповед. Екипажът вече бе преминал през една противна буря и си знаеше работата. За щастие вятърът не бе неблагоприятен, тъй че имаха шанс да изпреварят вихъра, а и вече бяха свалили платното от най-горната мачта. Досега всичко бе наред и поддържаха източен курс, ала зад тях една плътна завеса от неспирен дъжд изличаваше света и се движеше по-бързо от „Самоуверен“.

Стената от вода се стовари с грохот на палубата и незабавно го намокри въпреки уж непромокаемата му наметка и шапка. Темерер изпръхтя и тръсна глава като куче, пръскайки вода наоколо, набързо отвори криле и се покри под тях. Лорънс, все още притиснат към хълбока на дракона, сграбчил здраво юздата, също се оказа защитен от живия купол. Струваше му се странно да е на топло и сухо сред вилнеещата буря. Все още можеше да гледа навън през процепите, където крилата не се припокриваха напълно и по лицето му пръскаха хладни капки.

— Онзи човек, който ми донесе акулата, е във водата — обади се не след дълго Темерер и Лорънс проследи погледа му. През почти монолитната стена от дъжд можеше да различи червено-бяла риза на приблизително шест румба от кърмата и нещо като махаща ръка. Това бе Гордън, един от моряците, които помагаха с риболова.

— Човек зад борда! — извика бившият капитан, сключил ръце около устата си, и посочи към мятащата се във водата фигура. Райли погледна угрижено натам. Тутакси хвърлиха няколко въжета, но човекът изоставаше твърде много. Бурята ги духаше пред себе си и нямаше никаква възможност да го приберат с лодките.

— Твърде далеч е от онези въжета — изтъкна Темерер. — Ще отида да го взема.

Преди да успее да възрази, Лорънс увисна във въздуха, а строшената верига се люшна на врата на Темерер. Мъжът я сграбчи със свободната си ръка и я уви няколко пъти около ремъците на юздата, за да не се размотае и да не удря Темерер като камшик. После остана да виси с мрачна решимост и се опита да запази самообладание, докато краката му висяха свободно във въздуха — ако се пуснеше, долу го чакаха единствено обятията на океана.

Инстинктът на дракона бе достатъчен да се издигнат, но едва ли щеше да ги задържи във въздуха, понеже силният вятър изтласкваше Темерер все по на изток от кораба. Той се помъчи да се пребори със стихията и в продължение на един отвратителен главозамайващ миг, в който двамата се запремятаха във въздуха, Лорънс си помисли, че с тях е свършено и ще се забият във вълните.

— С вятъра! — изрева той с пълно гърло, школувано в продължение на осемнадесет години мореплаване, като се надяваше, че Темерер може да го чуе. — Лети с вятъра, дявол те взел!

Мускулите под врата на дракона се напрегнаха и като възстанови равновесието си, той се обърна на изток. Внезапно дъждът спря да бие по лицето на Лорънс — да, вече летяха с вятъра. Мъжът започна да се дави за въздух, а от невероятната скорост от очите му захвърчаха сълзи, тъй че трябваше да ги затвори. Това бе до такава степен по-различно от усещането в наблюдателницата при ход на кораба десет възела, колкото то от своя страна се различаваше от стоенето насред някое поле в горещ, безветрен ден. В гърлото му напираше да изригне безразсъден момчешки смях и той с мъка успя да го потисне и да разсъждава нормално.

— Не можем да тръгнем право към него! — извика отново. — Трябва да лавираш — да тръгнеш на север, после на юг. Схващаш ли, Темерер?

Ако имаше отговор, то вятърът го отнесе, но изглежда драконът бе разбрал идеята. Той се спусна рязко и зави под ъгъл на север с издути от вятъра криле. Стомахът на Лорънс се люшна като при силно вълнение в проста лодка. Дъждът и вятърът още ги шибаха, но вече не толкова настойчиво, и Темерер лавираше по съвършен начин, носеше се из въздуха на зигзаг и постепенно напредваше обратно в западна посока.

Ръцете на Лорънс горяха — за да не се пусне, той пъхна пръстите на лявата през ремъка около гърдите на Темерер и отпусна дясната, за да я облекчи. Когато първо се изравниха, а после подминаха кораба, успя да различи борещия се в далечината Гордън. За щастие мъжът можеше да плува добре и въпреки яростта на дъжда и вятъра вълнението не бе толкова силно, та да го завлече надолу. Лорънс огледа със съмнение ноктите на Темерер — бяха огромни като ножове и ако драконът грабнеше Гордън, можеше със същата лекота и да го спаси, и да го убие. Значи Лорънс трябваше да се нагласи така, че той да вдигне клетия моряк.

— Темерер, аз ще го хвана! Изчакай да се подготвя и се сниши, колкото можеш! — извика той.

После се придвижи бавно надолу по юздата, за да увисне от корема на звяра, като не изпускаше ремъците. Напредваше с ужас, но след като веднъж вече се спусна, нещата се улесниха, тъй като Темерер го засланяше от вятъра и дъжда. Той подръпна широката ивица, която минаваше през туловището на дракона — изглеждаше достатъчно хлабава. Един по един, вмъкна краката си между корема на Темерер и кожения каиш, за да освободи и двете си ръце, след което потупа дракона отстрани.

Крилатото създание пикира като устремен надолу ястреб. Лорънс се остави да увисне с главата надолу, доверявайки се на инстинктите на дракона, и в продължение на няколко метра пръстите му дълбаха бразди във водата, преди да се впият в прогизнал плат и плът. Когато това стана, стисна здраво и Гордън отвърна със същото. Темерер се заиздига нагоре, далеч от водата, махайки яростно с криле, но за щастие сега можеха да се носят с вятъра, вместо да се борят с него. Гордън дърпаше надолу с тежестта си Лорънс и разтягаше докрай всеки негов мускул. Каишът така стягаше прасците му, че вече не усещаше краката си под коляното, а наред с това и цялата му кръв сякаш се качи в главата му. Люшкаха се тежко напред-назад, като махало, докато Темерер стремително наближаваше кораба и светът около Лорънс се въртеше лудо.

Изсипаха се в пълно безредие обратно на палубата, разклащайки кораба. Темерер стоеше на задните си крака и трепереше, като в същото време се мъчеше да затвори криле и да балансира с двамата, които го дърпаха надолу за кожения ремък. Гордън се пусна и изтърча уплашен надалеч, оставяйки Лорънс да се измъкне, а Темерер сякаш щеше всеки миг да се стовари върху него. Вкочанените му пръсти така и не можеха да се справят със закопчалките и внезапно до него се появи Уелс, който започна да реже ремъка с ножа си.

След цяла вечност краката му се стовариха тежко на палубата и кръвта нахлу отново в тях. Темерер се отпусна на четири крака и ударът разтресе цялата палуба. Лорънс лежеше по гръб и дишаше тежко, без да обръща внимание на шибащия го през лицето дъжд — мускулите му просто не му се подчиняваха. Уелс го гледаше въпросително, ала бившият капитан му махна с ръка да се връща към работата си и с усилие се изправи на краката си. Вече го слушаха и му позволяваха да стои прав, а когато се насили да се раздвижи, болката от върналата се чувствителност отслабна.

Около тях бурният вятър не спираше да вилнее, но корабът вече бе подготвен и се носеше леко пред бурята със свити платна, а ситуацията на палубата се нормализираше. Лорънс откъсна очи от стореното от Райли с гордост, примесена със съжаление, и придума Темерер да се премести в средата на кърмата, за да не разбалансира тежестта му кораба. Това стана в последния момент — веднага щом драконът се намести отново, той се прозина и пъхна глава под крилото си, готов да заспи поне веднъж без обичайните си претенции за храна. Лорънс се отпусна бавно върху палубата и се облегна на топлото тяло — собствените му мускули още го боляха жестоко след усилието.

Надигна се само още веднъж, за един миг, понеже усети нужда да каже нещо, въпреки че чувстваше езика си удебелен и вързан на възел от изтощение.

— Темерер — каза той, — справи се чудесно. Беше много смело от твоя страна.

Драконът измъкна глава и се загледа в него, а цепнатините на очите му се разшириха до овали.

— О! — отвърна с известна неувереност. Лорънс изпита кратко угризение, задето досега почти не бе казал мила дума на дракона. Сътресението в живота му може и да беше в известен смисъл по вина на Темерер, но той просто се подчиняваше на природата си и едва ли бе достойно да кара крилатото създание да страда.

Сега обаче бе твърде уморен за нещо повече, освен да повтори глупаво „Справи се чудесно“ и да потупа гладката черна кожа. И все пак като че ли това бе достатъчно — Темерер не каза нищо повече, но се попремести и внимателно се сви около Лорънс, разпервайки крило да го прикрие от дъжда. Получилият се навес приглушаваше яростта на бурята, а мъжът усещаше ритъма на голямото сърце до бузата си. За броени секунди се стопли напълно и бързо потъна в дълбок сън.

 

 

— Сигурен ли сте, че е безопасно? — попита притеснен Райли. — Сър, убеден съм, че можем да скалъпим някаква мрежа? Може би не бива да го правите…

Лорънс премести тежестта си и дръпна ремъците, обвити плътно около бедрата и прасците му. Те не поддадоха, нито пък основната част на юздата, и той остана стабилно върху мястото си на гърба на Темерер, точно зад крилете.

— Не, Том, ще го направя и ти го знаеш. Това не е рибарска лодка, а и хората ти трябват. Като нищо може да срещнем някой французин в близките дни и тогава какво? — Той се наведе напред и потупа Темерер по шията — главата на дракона се беше извила назад и той с интерес наблюдаваше приготовленията.

— Готов ли си? Може ли да тръгваме? — попита той, като сложи предна лапа на перилото. Под гладката кожа потрепваха мускулите му, а в гласа му ясно се долавяше нетърпение.

— Том, отдръпни се — нареди Лорънс, хвърли веригата и се хвана за ремъка на врата. — Добре, Темерер, нека… Един-единствен скок и вече летяха — огромните криле пореха въздуха в широки дъги от двете му страни, а дългото тяло бе изпънато като стрела, устремена към небето. Лорънс погледа надолу през рамото на Темерер. „Самоуверен“ вече се бе смалил до размерите на детска играчка и се люшкаше самотно сред огромната морска равнина. Можеше да види и „Дружба“ — на двадесет мили на изток. Вятърът бе свиреп, но ремъците го държаха и той осъзна, че отново се е ухилил като идиот.

— Ще държим западен курс, Темерер. — Не му се щеше да се приближава до сушата, където можеше да срещне френски патрул. Бе сложил една лента около врата на Темерер, точно под главата му, и бе я съединил с юзди, за да може по-лесно да дава инструкции на дракона. Сега се консултира с компаса си, завързан за дланта му, и подръпна дясната юзда. Създанието преустанови издигането и с охота зави, заемайки хоризонтална позиция. Денят бе ясен и безоблачен, вълнението — слабо. Темерер вече не махаше толкова често с криле, но дори и така пореше въздуха и гълташе миля след миля — „Самоуверен“ и „Дружба“ вече не се виждаха.

— А, виждам една — възкликна Темерер и незабавно се понесоха с още по-голяма скорост. Лорънс впи ръце в юздите и преглътна крясъка си — абсурдно бе да се чувства тъй по детински весел. Разстоянието му даде малко по-ясна представа за зрението на дракона — би трябвало да е невероятно, ако му позволяваше да забележи плячка от такова разстояние. Нямаше време дори да мигне преди оглушителния плясък, а миг след това Темерер се издигаше отново с голям мятащ се делфин в ноктите си, от който във всички посоки пръскаше вода.

Поредното изумление — Темерер спря и увисна във въздуха, за да се нахрани, а крилете му описваха въртеливи дъги перпендикулярно на тялото му. Лорънс нямаше представа, че драконите са способни на подобни маневри. Не беше кой знае колко удобно, тъй като контролът на дракона не бе особено прецизен и той се клатушкаше бясно нагоре-надолу, но се оказа много практичен. Докато Темерер разпръскваше карантии в океана под тях, изплуваха и други риби, за да се хранят с останките, и когато приключи с делфина, веднага грабна от водата две едри риби тон и също ги изяде, както постъпи и с една чудовищна риба меч след това.

С ръка, подпъхната в ремъка на врата, за да се задържи, Лорънс можеше на воля да се оглежда и да разсъждава върху усещането да си господар на целия океан — не се виждаха ни живо създание, ни кораб, докъдето поглед стигаше. Не можеше да не се чувства горд от успеха на начинанието, а вълнението от полета бе невероятно. Докато можеше да му се радва, без да мисли за онова, което щеше да му коства, се чувстваше напълно щастлив.

Темерер погълна последната хапка от рибата-меч и хвърли острата горна челюст, след като я разгледа любопитно.

— Натъпках се — изсумтя доволно, набирайки отново височина. — Ще полетим ли още малко?

Предложението бе изкушаващо. Но вече летяха повече от час и Лорънс още не бе сигурен в издръжливостта на дракона. Ето защо му отвърна:

— Да се върнем на „Самоуверен“ и, ако желаеш, може да покръжим около него.

Отново бясно препускане през океана — този път летяха близо до вълните, към които Темерер от време на време игриво посягаше, а лицето на Лорънс се покриваше с пръски и очертанията на света около него се замазваха, като само тялото на дракона оставаше сигурно. Поемаше солен въздух на дълбоки глътки и се изгуби в тази наслада, като спираше само от време на време да погледне компаса и да дръпне юздите, докато накрая стигнаха до „Самоуверен“.

Темерер каза, че най-после е готов да поспи, тъй че се приземиха, този път доста по-успешно, и корабът не толкова подскочи, колкото хлътна малко по-дълбоко във водата. Лорънс освободи краката си и слезе, откривайки с изненада, че ездата го е поожулила. Райли забързано се приближи да ги посрещне, видимо облекчен. Бившият капитан му кимна успокояващо.

— Няма нужда от притеснения. Той се справи великолепно и мисля, че няма защо да се тревожим за храненето му занапред — каза, докато галеше дракона. Дремещият Темерер отвори едното си око и измърка доволно, а после пак го затвори.

— Много съм доволен да го чуя — зарадва се Райли, — пък и това значи, че вашата вечеря ще бъде подобаваща: докато ви нямаше, продължихме с риболова и сега разполагаме с първокачествен калкан, от който явно ще можем да се възползваме. И ако сте съгласен, бих могъл да поканя и някои от младшите офицери да ни правят компания.

— На драго сърце. Ще ви чакам с нетърпение — отвърна Лорънс и се протегна, за да поотпусне схванатите си крайници. Бе настоял да предостави капитанската каюта на Райли, когато преместиха Темерер на палубата. Новият командир най-сетне се бе съгласил, но успокояваше съвестта си, като канеше Лорънс на вечеря кажи-речи всеки ден. Бурята бе прекъснала този обичай, но след края й предишната вечер сега възнамеряваха отново да го възобновят.

Прекараха весело и се нагостиха добре, особено след като бутилката обиколи масата няколко пъти и по-младите офицери изпиха достатъчно. Лорънс бе надарен с чудесно красноречие и сътрапезниците му винаги се чувстваха добре дошли на масата му. Още повече че сега между него и Райли бързо укрепваше истинско приятелство, когато стената на военния чин вече не ги разделяше.

Така атмосферата на събирането бе почти неофициална, а щом Карвър приключи с пудинга си, се осмели да се обърне директно към Лорънс и плахо попита:

— Сър, ако ми позволите дързостта, вярно ли е, че драконите могат да бълват огън?

С пълен със сливов пудинг стомах и изпил няколко чаши качествен ризлинг^[1], Лорънс прие радушно въпроса.

— Това зависи от породата, господин Карвър. — Той остави чашата си. — Мисля обаче, че подобна способност е изключително рядка. Аз лично съм наблюдавал такава проклетия само веднъж, при един турски дракон в битката за Нил, и, казвам ви, благодарих, че турците са на наша страна.

Всички около масата потрепериха и закимаха. Малко неща бяха по-смъртоносни от неконтролиран огън на палубата.

— Самият аз бях на „Голиат“ — продължи Лорънс. — Не се намирахме и на половин миля от „Ориент“, когато видях как лумна като факла. Бяхме неутрализирали оръдията му и стрелците от наблюдателницата, тъй че драконът можеше да го обстрелва на воля.

Той се умълча при спомена — горящите платна, размотаващи след себе си дълги струи дим; огромният черно-оранжев звяр се спуска и излива още огън върху тях, а крилете му раздухват пламъците; ужасяващ рев, заглушен най-сетне от експлозията, и всички звуци почти цял ден след това звучат глухо. Спомни си времето, когато посети Рим като момче — как бе разглеждал във Ватикана картината на Ада от Микеланджело, където драконите изпепеляваха душите на обречените… Сходството бе поразително.

Последва миг на всеобщо мълчание, докато въображението рисуваше сцената за онези, които не бяха присъствали. Господин Полит се окашля и рече:

— За щастие способността им да плюят отрова или киселина е по-често срещана. Не че това не са опасни оръжия сами по себе си…

— За Бога, да — отвърна Уелс. — Виждал съм как драконова струя прояжда цяло главно платно за по-малко от минута. Но поне няма да подпали боеприпасите и да взриви кораба на трески под краката ти.

— Темерер ще го може ли? — попита Батърси, ококорен от тези приказки, и Лорънс се сепна. Той седеше отдясно на Райли, сякаш бе поканен от младшите офицери на вечеря, и за миг съвсем забрави, че е гост в бившата си каюта, на борда на бившия си кораб.

За щастие господин Полит отговори, тъй че Лорънс можа да скрие объркването си.

— Понеже породата му не е сред описаните в книгата ми, ще трябва да изчакаме отговора, докато стигнем сушата и установим какъв е точно, дори да притежава подобно умение, то няма да се прояви, докато не завърши растежа си, което ще отнеме доста месеци.

— Слава на Бога! — въздъхна Райли, предизвиквайки всеобщ смях на съгласие. Лорънс също се усмихна и вдигна тост в чест на Темерер заедно с другите на масата.

По-късно, след като пожела лека нощ на останалите в каютата, Лорънс се върна, като залиташе леко, обратно на кърмата, където Темерер лежеше сам в цялото си великолепие — екипажът бе оставил тази част от палубата на негово разположение, докато расте. Щом мъжът го наближи, отвори едно блестящо око и вдигна подканващо крилото си. Мъжът се изненада от жеста, ала взе сламеника си и се мушна удобно на топло. Разгъна постелката си и седна на нея, облягайки се на дракона, а Темерер свали крилото си.

— Мислиш ли, че ще мога да бълвам огън или да плюя отрова? — попита Темерер. — Не съм сигурен как да разбера. Опитах, но излезе само въздух.

— Дочул си разговора ни? — изненада се Лорънс. Бяха отворили прозорците откъм кърмата и разговорът им навярно се е чувал на палубата, но не му бе хрумвало, че Темерер би ги слушал.

— Да — отвърна драконът. — Онази част с битката беше много вълнуваща. В много ли си участвал?

— О, да, предполагам. Но не в повече, отколкото са участвали мнозина други. — Това не бе съвсем вярно. Имаше в биографията си необикновено голям брой сражения, което му бе спечелило място в списъка за повишение на сравнително ранна възраст, и поради тази причина го смятаха за боен капитан. — Така и те намерихме, преди още да си се излюпил. Намираше се на борда на нашата плячка, когато я превзехме — добави той и посочи „Дружба“, чиито фенери се виждаха на около двадесет и три градуса вляво.

Темерер погледна натам с интерес.

— Спечелил си ме в битка? Не знаех. — Той прозвуча доволно. — Ще има ли друга скоро? Ще ми се да видя. Със сигурност бих могъл да помогна, нищо, че още не мога да бълвам огън.

Лорънс се усмихна на ентусиазма му — драконите бяха всеизвестни с бойния си дух, който ги правеше толкова ценни във военно отношение.

— Едва ли ще има друга, докато хвърлим котва, но смея да кажа, че след това ще им се нагледаме. Англия няма много дракони, тъй че пораснеш ли веднъж, вероятно често ще се възползват от нас.

Той погледна нагоре към Темерер, който бе вдигнал глава, за да съзерцава морето. Освободен от притесненията как да го храни, сега Лорънс можеше да помисли върху другите значения на цялата тази сила, на която бе опрял гръб. Драконът вече бе по-едър от някои напълно пораснали други породи и според собствената му недотам опитна преценка беше много бърз. Наистина би могъл да е безценна придобивка за Корпуса и за Англия — със или без огнен дъх. Не без гордост си помисли, че нямаше опасност Темерер да се покаже плах. И ако наистина го чакаха тежки задължения, трудно би си пожелал по-достоен другар.

— Ще ми разкажеш ли още за битката при Нил? — погледна го изотгоре Темерер. — Само твоят и другият кораб ли бяха?

— О, не, имаше тринадесет бойни кораба от наша страна, а в поддръжка — осем дракона от Трета дивизия на Въздушния Корпус, както и още четири дракона на турците — отговори му Лорънс. — Французите имаха седемнадесет кораба и четиринадесет дракона, тъй че ни превъзхождаха по брой, но стратегията на адмирал Нелсън ги остави напълно изненадани… — Докато той говореше, Темерер сниши глава и се сви по-близо до него, а големите му очи лъщяха в мрака. Двамата продължиха да си говорят тихичко чак до късна нощ.