Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (14)

Избрани откъси от книгата на сър Едуард Хауи

Избрани откъси от Наблюдения върху разред Draconia в Европа, с бележки, отнасящи се до ориенталските породи от сър Едуард Хауи, Ф.К.О.

ЛОНДОН

Джон Мъри, улица „Албъмарл“

1796

Предисловие от автора относно измерването на Драконовото тегло

Скептицизъм — това би била най-вероятната реакция у повечето ми читатели пред цифрите, които споменавам по-долу, за да опиша теглото на различните драконови породи — цифри, разминаващи се напълно с досегашните данни по въпроса. Приблизително десеттонното тегло на напълно пораснал Регал е стандартна мярка според повечето и тази огромна маса е достатъчна, за да изуми всекиго. Какво тогава би си помислил читателят, когато отбележа, че това е драстично подценяване, и спомена за нещо от порядъка на тридесет тона, а при най-едрите представители на породата дори петдесет?

За да обясня, ще насоча читателя към скорошните изследвания на мосю Кювие. В последните си анатомични проверки на въздушните мехове, позволяващи на драконите да летят, мосю Кювие е използвал за основа работата на господин Кавендиш и успешната му изолация на странните газове, по-леки от обичайния състав на въздуха, които изпълват меховете. В резултат на това Кювие предлага нова система за претегляне, която взема предвид теглото, изместено от обема на меховете, и по-добра степен на сравнение между драконовата маса и тази на други едри сухоземни, които не разполагат с подобни приспособления.

Сред вас може да има и скептици — особено сред тези, които никога не са виждали дракон на живо, и по-точно не са виждали представител на най-едрите породи, при когото разликата в размерите с останалите животни е най-очебийна. Тези обаче, които са имали щастието да зърнат Копър Регал, застанал до един от най-едрите индийски слонове (самите те с тегло около шест тона), навярно ще предпочетат схема на измерване, която не предполага абсурди като този, че Регалът, способен да погълне почти цял слон наведнъж, е само два пъти по-тежък от него.

Пета глава

Местни породи от Британските острови. Често срещани породи. Родствени връзки с Континентални породи. Ефектът на съвременния хранителен режим върху размерите. Родословие на Копър Регала. Отровни и киселинни породи

… също тъй добре е да си припомним, че драконите от вида Йелоу Рийпър, толкова често несправедливо гледани с презрение, породено от високата им численост, виреят навсякъде заради многото си чудесни качества — те са издръжливи и не особено придирчиви към храната си, нямат затруднения с никакъв климат, освен с непоносим студ или жега, имат лесен характер и вследствие на това са допринесли към почти всяка кръвна линия на Острова. Тези дракони попадат точно в средната категория, макар в тази порода теглото да варира в по-големи граници, отколкото в другите — от десет до цели седемнадесет тона, измерени при един скорошен едър екземпляр. Обикновено тежат около дванадесет и петнадесет тона, на дължина са около петнадесет метра, а размахът на крилете им е двадесет и четири метра, напълно съразмерен с останалите габарити на породата.

 

 

Малахитените Рийпъри се отличават лесно от по-често срещаните си братовчеди по оцветяването — последните са мръсножълти, понякога с бели ивици по крилете и тялото, а Малахитените са по-бледо жълто-кафяви, с бледозелени петна. За тях се счита, че са резултат от неконтролирано смесване между Йелоу Рийпърите и скандинавските Линдорми по време на англосаксонските нашествия, Малахитените Рийпъри предпочитат по-хладен климат и обикновено се срещат в североизточна Шотландия.

От ловни експедиции и костни колекции знаем, че породата Грей Уидоумейкър някога е била почти толкова разпространена, колкото Рийпърите, въпреки че сега се среща рядко. Те са агресивни, трудно контролируеми и склонни да крадат добитък, заради което са били изловени почти до изчезване, въпреки че някои индивиди могат да се срещнат на свобода и днес в изолираните планински райони, най-вече в Шотландия, а още няколко са били привлечени за разплод, за да се запази кръвната им линия. Обикновено са малки и рядко надхвърлят осем тона, а мръсносивата им оцветка ги скрива идеално докато летят. Това вдъхновява кръстоската им с по-спокойните по нрав Уинчестъри, за да се създаде породата Грейлинг.

Най-често срещаните френски породи — Пешьор Курон и Пешьор Рай — са по-близки до Уидоумейкъра, отколкото до Йелоу Рийпърите, ако се съди по структурата на крилете и гръдната кост, която и при двете породи е във формата на кил, съединен с ключицата. Тази анатомична особеност ги прави по-полезни за получаването на куриери и леки бойци…

На кръстоски с континентални видове се дължи и съществуването на всички тежки породи, намиращи се на британска територии, от които нито една не би могла да се счита за изцяло местна. Най-вероятната причина за това е климатът — по-тежките дракони предпочитат топлото време, понеже тогава въздушните им мехове могат по-лесно да компенсират огромното им тегло. Някои предполагат, че Британските острови не могат да поддържат достатъчно големи стада, за да изхранват най-големите породи. Пробойните в подобна логика са видими в светлината на широките вариации в количеството храна, с което драконите могат да оцелеят.

Добре известен факт е, че на свобода драконите понякога ядат само веднъж на две седмици, особено през лятото, когато предпочитат да спят, а плячката им е най-угоена. Не е изненадващо тогава, че дивите дракони не доближават размерите на питомните си сродници, които са хранени дневно по няколко пъти, особено през толкова важните за растежа първи години.

Като пример можем да посочим пустинните райони на Алмерия в югоизточна Испания — дом на редки стада кози и на свирепия Кахадор Реал, частичен предшественик на нашия Копър Регал. Опитомени, представителите на тази порода достигат тегло от около двадесет и пет тона, но на свобода рядко надхвърлят десет-дванадесет тона…

Копър Регалът е най-едрата от всички познати породи, като в зряла възраст достига тегло до петдесет тона и дължина тридесет и шест метра. Оцветката им е много ярка, с отсенки от червено до жълто, като сред индивидите съществуват много вариации. Мъжкият обикновено е малко по-дребен от женската и по време на съзряването развива рогове. И двата пола притежават дълъг костен израстък по протежение на гръбнака, което ги прави особено опасни за абордаж.

Тези огромни зверове безспорно са най-големият триумф на британските развъдници — продукт на десетина поколения усилена работа и внимателно кръстосване, както и доказателство за неочакваните ползи от на пръв поглед не особено ценните чифтосвания. Роджър Бейкън пръв предлага идеята да се чифтосат женски от по-дребния вид Брайт Копър^[1] с могъщия мъжки Конкистадор, дошъл в Англия като част от зестрата на Елеонора Кастилска. Макар предположенията на Бейкън да са били основани на тогавашното погрешно предположение, според което цветът е показателен за определено влияние и следователно споделеният от двете породи оранжев цвят е признак на близост, кръстоската все пак се оказала плодотворна и довела до потомци, още по-големи от баща им и по-издръжливи във въздуха.

Господин Джозая Колкуън от Глазгоу твърди, че непропорционално големият размер на въздушните мехове на Брайт Копърите спрямо структурата им е главният виновник за този успех и е сигурно, че Регалите споделят тази характеристика с прадедите си по майчина линия. Анатомичните изследвания на мосю Кювие наистина потвърждават, че титаничната маса на Регала би смазала дробовете му, ако няма нещо друго, което да ги поддържа, освен изненадващо деликатната му скелетна система.

На Британските острови не се срещат пирогенни^[2] видове, при все многократните опити от страна на драконовъдите ни да породят тази тъй полезна способност, смъртоносна за корабите ни в лицето на френския Флам-дьо-Глор и испанският Флека-дел-Фуего, но местната порода Шарпспитър^[3] е известна с това, че произвежда отрова, за да обездвижи плячката си. Самият Шарпспитър е твърде малък и не е способен да лети нависоко, тъй че не е подходящ за боец, ала кръстоската му с френския Оньор д’Ор, за размер, и руския Айрънуинг^[4], друга отровна порода, създава няколко ценни хибрида — по-добри летци, със средни размери и с по-силна отрова.

Последвалите чифтосвания между тях, с често включване и на родителските породи, кулминират в успешното излюпване на първия дракон, който може да се нарече Лонгуинг, през периода на Хенри Седми. У тази порода отровата е толкова силна, че е по-правилно да се нарече киселина. Разяждащата й сила е толкова мощна, че може да се използва не само срещу други зверове, но и срещу цели на земята. Единствените други киселинни породи са инкската порода Копакати и японската Ка-Риу.

За нещастие Лонгуингите са моментално разпознаваеми на бойното поле и е невъзможно да бъдат скрити от дракони примамки поради необичайните пропорции, заради които получават името си. Макар и рядко да надминават двадесет метра на дължина, тридесет и шест метровият размах не е нещо необичайно сред тях, а оцветката на крилете им е особено ефектна — с отсенки между синьото и оранжевото и ярки черно-бели ивици по краищата. Притежават същите жълто-оранжеви очи като предшестващия ги Шарпспитър, които са изключително зорки. Въпреки че първо породата се е считала за неподатлива на възпитаване и дори се е обмисляло тяхното унищожение (поради потенциалните опасности, ако се оставят на свобода), през периода на Елизабет Първа се разработват нови методи на впрягане, които осигуряват успешното им опитомяване, и впоследствие Лонгуингите допринасят за унищожението на Великата армада…

Седемнадесета глава

Сравнение между ориенталските и западните породи. Ориенталските породи в древността. Широко познати породи, местни за Китайската и Японската империи. Отличителни белези на Империала. Бележка за Селестиала

… Тайните на Имперската програма за развъждане се пазят най-ревностно, също като всяко национално съкровище (а те са такива), и се предават единствено и само от уста на уста сред група довереници чрез сложно кодирани документи. Затова на Запад и дори извън околностите на имперската столица се знае много малко за тези породи.

 

 

Частичните наблюдения на пътешествениците ни дават само шепа непълни детайли. Знаем, че Империалът и Селестиалът се различават по броя нокти на лапите си (пет), докато всички останали драконови породи са с по четири. Освен това крилете им имат шест шипа, а не пет, както е обичайно сред европейските им сродници. В Ориента за тези две породи се счита, че притежават изумителен интелект и запазват невероятната си памет и езикови способности, които драконите обикновено губят доста рано през живота си.

За истинността на това твърдение имаме само едно скорошно потвърждение, макар и благонадеждно — мосю льо Ком дьо ла Перуз срещнал Империал в корейския кралски двор, където поради близките си роднински връзки с китайския трон често получавали като дар яйце на Империал. Бидейки първият французин, посетил този кралски двор от много време насам, ла Перуз бил помолен да дава уроци по родния си език на дракона и според разказите му „ученикът“, макар и напълно пораснал, се научил без проблеми да води разговор, при това само за един месец! Постижение, достойно за възхита дори от надарен лингвист…

Че Селестиалът е близък сродник на Империала може да се предположи от няколкото илюстрации на тази порода, с които ние, на Запад, сме успели да се сдобием, но иначе за тях се знае много малко. За Божествения вятър, най-мистериозната от всички драконови способности, знаем само от слухове, според които Селестиалите са в състояние да предизвикват земетресения или бури, разрушаващи градове. Явно е, че ефектите са доста преувеличени, но сред ориенталските народи те са си спечелили сериозно уважение, ето защо не бива с лека ръка да отхвърляме тази способност като проста фантасмагория…