Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (11)

Единадесета глава

Лорънс не можеше да не трепне от безразборния начин, по който Джейн мяташе дрехите от гардероба си на купчини по леглото.

— Може ли да ти помогна? — попита накрая и сложи ръка на багажа й. — Не, умолявам те, позволи ми. Междувременно ти можеш да обмислиш плана си за полета.

— Благодаря ти, Лорънс, много си мил. — Тя седна пред картите си, като започна да драска изчисления и да движи парченцата дърво, представляващи транспортните кораби, които щяха да осигурят на Екзидий и формацията му места за отдих по пътя към Кадис. — Надявам се да е праволинеен полет. Стига времето да се задържи така, ще сме там за по-малко от две седмици. — За тази спешна мисия драконите нямаше да използват само един транспортиращ кораб, а щяха да ги сменят, опитвайки се да предвидят местоположението им по морските течения и вятъра.

Уил кимна, макар и малко мрачно. Само ден оставаше до октомври и по това време на годината съществуваше голяма вероятност времето да се промени. Тогава тя щеше да се изправи пред опасния избор да търси отклонил се от курса си транспорт или да дири подслон на сушата, в близост до испанската артилерия. Ако, разбира се, самата формацията не бъде разпръсната от някоя буря — от време на време драконите бяха сваляни от мълнии или силни ветрове и ако попаднеха в бурни води, лесно можеха да се удавят с целия си екипаж.

Но нямаше избор. Лили се бе възстановила изключително бързо през последните седмици. Предния ден бе повела формацията на пълен патрул и се бе приземила без болка или схващане. След кацането Лентън я огледа, поговори с нея и капитан Харкорт и веднага отиде да даде заповедта на Джейн да отпътува за Кадис. Лорънс го очакваше, но не можеше да не се притеснява за заминаващите дракони и за тези, които оставаха.

— Така, това ще свърши работа — каза тя, като свърши с чертането и хвърли молива настрана. Той вдигна изненадан поглед от багажа й. Потънал в тежки мисли, бе опаковал машинално нещата й. Сега осъзна, че е мълчал почти двадесет минути и в момента държи един от корсетите й. Побърза да го хвърли върху прилежно сгънатите в малкия куфар дрехи и го затвори.

Слънчевата светлина заструи през прозореца. Времето им бе свършило.

— Хайде, Лорънс не бъди толкова умърлушен. Пътувала съм до Гибралтар поне десетина пъти. — Тя отиде до него и го целуна. — По-трудно ще ви е на вас тук, страхувам се. Несъмнено ще опитат някой мръсен номер, когато узнаят, че ни няма.

— Вярвам ти напълно — рече Уил, докато звънеше на прислугата. — Само се надявам да сме преценили всичко правилно. — Не можеше да си позволи да критикува Лентън повече, особено след като бе пристрастен. Но дори и да нямаше лични възражения за това да се изложат на опасност Екзидий и формацията му, пак би бил притеснен от недостатъчната информация.

Три дни по-рано Воли бе пристигнал с доклад, изобилстващ от лоши новини. Няколко френски дракона пристигнали в Кадис — били достатъчно, за да попречат на Мортифер да измъкне флотилията оттам, но представлявали по-малко от една десета от френските сили, които преди това били край Рейн. И още по-притеснително — въпреки че на почти всеки лек, бърз дракон, незает с разносвачески задачи, му бе заповядано да разузнава и шпионира, все още не знаеха нищо повече за действията на Бонапарт оттатък Канала.

Уил вървя с нея до поляната на Екзидий и я изпрати на борда. Странно — имаше чувството, че трябва да изпитва нещо повече. По-скоро би се застрелял, отколкото да остави Едит да се сблъска с опасност без него, но с Джейн се сбогува лесно, само с леката тъга, която съпровождаше сбогуването с приятел. Тя му изпрати въздушна целувка от гърба на Екзидий, когато всички от екипажа й бяха готови.

— Ще се видим след няколко месеца, а може и по-скоро, ако успеем да измъкнем жабарите от пристанището! — извика му тя. — Попътен вятър, и гледай Емили да не лудува много!

Той вдигна ръка.

— Успех! — Той наблюдаваше неподвижен, докато огромните криле на Екзидий го издигаха във въздуха. Останалите дракони от формацията му излетяха след него и накрая всички се изгубиха от поглед на юг.

 

 

Макар да наблюдаваха внимателно небесата над Канала, първата седмица след заминаването на Роланд се оказа спокойна. Нямаше атаки, а и Лентън бе на мнението, че според французите Екзидий е още там, та затова не бързат с опитите си.

— Колкото по-дълго можем да ги залъгваме, толкова по-добре — каза той на събралите се капитани след поредния безинтересен патрул. — Освен предимството за нас, по-добре е да не научават, че още една наша формация наближава скъпоценния им флот при Кадис.

С огромно облекчение получиха новината за благополучното пристигане на Екзидий, която Воли донесе точно две седмици след заминаването.

— Атаките вече бяха започнали, когато потеглих — сподели с другите капитан Джеймс, докато хапваше набързо, преди да отпътува. — Воят на испанците се чуваше от километри — търговските им кораби се разпадат също тъй бързо под киселинната струя, както и бойните им кораби, магазините и къщите им. Очаквам да се нахвърлят върху французите, ако Вилньов не пристигне — нищо, че са им съюзници.

Атмосферата поолекна след окуражаващата новина и Лентън посъкрати патрулите им, давайки им малко време за празнуване. Това бе добре дошло за всички, тъй като в последно време работеха като луди. По-енергичните слязоха в града. Повечето, включително и уморените дракони, си отспаха.

Уил използва възможността да се наслади на тиха вечер с Темерер и книга. Останаха заедно до късно през нощта, четейки на светлината на фенерите. Лорънс се разбуди от леката си дрямка малко след като луната изгря. Главата на Империала бе черна на фона на осветеното небе и той бе вперил търсещ поглед на север от полянката им.

— Има ли нещо? — попита го Уил. Докато се изправяше, дочу някакъв слаб звук — странен и тънък.

Миг по-късно той секна.

— Лорънс, мисля, че това е Лили. — Яката на Темерер настръхна.

Уил веднага слезе от дракона.

— Стой тук. Ще се върна възможно най-скоро.

Темерер кимна, без дори да извръща поглед.

Пътеките през базата бяха празни и тънеха в мрак — формацията на Екзидий я нямаше, всички леки дракони патрулираха, а нощта бе достатъчно студена да изпрати дори най-отдадените екипажи в казармата. Земята бе замръзнала преди три дни и беше сплъстена и достатъчно твърда, за да почукват подметките му, докато върви.

Полянката на Лили пустееше. От казармата, чиито прозорци се виждаха между дърветата, долитаха слаби шумове, но около сградата нямаше никого. Самият Лонгуинг бе прилегнал на земята — неподвижен, с кървясали жълти очи, безмълвно дерящ земята. Още звуци — тихи гласове и плач. Лорънс се зачуди дали не се натрапва, но пристъпи напред, щом усети страха на Лили.

— Харкорт? Тук ли си? — извика.

— Стой там! — дочу се отнякъде гласът на Шоасьол, тих и остър. Уил заобиколи главата на драконката и спря, ужасен и изненадан. Французинът държеше Харкорт за ръка, а на лицето му се четеше израз на пълно отчаяние. — Не издавай звук, Лорънс. — Държеше сабя, а на земята зад него Уил видя проснат млад офицер, на чието палто се разрастваха тъмни петна кръв. — Никакъв звук!

— За Бога, какво си мислиш, че вършиш? Харкорт, добре ли си?

— Той уби Уилпойс — приглушено се обади Катрин. Трепереше и когато сиянието на факлата огря лицето й, синината, покрила половината й чело, стана видима. — Лорънс, не се тревожи за мен, а тичай за помощ. Възнамерява да стори нещо на Лили…

— Не, никога, никога — каза Шоасьол. — Нищо лошо няма да сторя нито на нея, нито на теб, Катрин, кълна се. Но не отговарям, ако се намесиш, Лорънс. Не прави нищо. — Той вдигна сабята. Острието бе оплискано с кръв и се намираше току до врата на Харкорт, а драконката отново нададе пронизителния, призрачен звук. Французинът бе блед, лицето му зеленееше на светлината и изглеждаше достатъчно отчаян, за да направи всичко. Уил остана на мястото си, надявайки се на удобен за действие момент.

Шоасьол продължи да го гледа още миг и щом се увери, че Лорънс не смята да мърда, изрече:

— Всички заедно ще отидем при Прекурзорис. Лили, ти ще останеш тук и ще ни последваш, когато излетим. Обещавам ти, че Катрин няма да пострада, стига да се подчиниш.

— Нещастно, страхливо предателско псе — процеди Харкорт, — да не мислиш, че ще дойда във Франция с теб, за да ближа подметките на Бонапарт? Откога планираш това? — Тя се задърпа срещу него, при все слабостта си, но Шоасьол я разтърси и Катрин за малко да падне.

Лили изръмжа и се понадигна, понечвайки да разпери криле. Лорънс виждаше как черната киселина проблясва по краищата на костните й шипове.

— Катрин! — изсъска тя, а звукът се изкриви през стиснатите й зъби.

— Тишина, достатъчно. — Шоасьол дръпна Харкорт близо до себе си и сграбчи ръцете й. Още стискаше сабята в другата си ръка, а очите на Уил не се отделяха от него, за да не изпусне шанса си. — Ще ни последваш, Лили. Ще направиш каквото казвам. Сега тръгваме. Натам, мосю, бързо.

Той посочи със сабята. Лорънс не се обърна, а заотстъпва назад, и когато застана под сянката на дърветата, забави ход. Така французинът, без да се усети, се приближи повече, отколкото трябваше.

Последва миг на диво боричкане. Накрая и тримата се търкулнаха на земята, сабята излетя настрани, а Харкорт се озова между тях. Удариха се тежко в твърдата пръст, ала Шоасьол бе най-отдолу и за секунда Уил имаше предимство. Принуди се да го пожертва, за да изтласка Катрин в безопасност настрани, а французинът го удари в лицето веднага щом се освободи и го отхвърли от себе си.

Затъркаляха се по земята, млатейки се нескопосно в отчаяните си усилия да достигнат сабята. Шоасьол имаше мощно телосложение и беше по-висок, и въпреки че Лорънс имаше много по-голям опит в ръкопашните схватки, теглото на французина си казваше думата. Лили вече ревеше с пълно гърло, а в далечината се чуваха гласове и отчаянието даде на предателя допълнителни сили. Той заби юмрук в стомаха на Уил и се хвърли към сабята, докато противникът му се гърчеше и се мъчеше да си поеме въздух.

Внезапно във въздуха над тях проехтя оглушителен рев — земята потрепери, затрошиха се клони и заваляха сухи листа и борови иглички. Едно огромно старо дърво до тях бе изтръгнато от корените. Темерер махаше бясно с криле, докато го изкореняваше. Още рев, този път на Прекурзорис — бледите мрамороподобни криле на френския дракон се приближаваха в мрака и Империалът плавно се извърна, за да го посрещне с изпънати лапи. Лорънс се довлече до Шоасьол и се хвърли върху него, събаряйки го на земята. През цялото време му се гадеше, но опасността пред Темерер го караше да бърза.

Французинът успя да се покатери върху него и да стисне здраво гърлото на Уил. Полузадушен, Лорънс мярна някакво светкавично движение и Шоасьол отпусна захвата си. Харкорт го бе ударила по главата с железния прът от екипировката на Лили.

Тя почти припадна от усилието, а драконката се опитваше да се промъкне между дърветата, за да я достигне. Екипажът най-сетне достигна полянката и няколко души изправиха Уил на крака.

— Застанете при онзи там и донесете факли — успя да изрече Лорънс. — И доведете някой гласовит с рупор. Бързо, мътните ви взели. — Над тях Темерер и Прекурзорис още се дебнеха взаимно, а ноктите им проблясваха.

Старши лейтенантът на Харкорт бе широкоплещест мъжага с глас, който нямаше нужда от рупор — още щом проумя ситуацията, той събра длани пред устата си и изрева към Прекурзорис. Тежкият френски дракон прекрати маневрите и закръжа отчаяно в кръг за известно време, докато се взираше надолу, където мъжете се бяха струпали около Шоасьол. Накрая, оклюман, се върна на земята. Темерер махаше с криле на едно място и наблюдаваше приземяването му.

Максимус бе разположен наблизо и Бъркли, който при шума бе дошъл веднага на полянката, незабавно пое нещата в свои ръце — нареди на едни да оковат Прекурзорис, на други — да заведат Харкорт и Шоасьол при лекарите, а на трети — да отнесат злочестия Уилпойс и да го погребат.

— Не, благодаря, мога да се оправя. — Уил се освободи от ръцете на хората, които щяха да заведат и него при лекарите. Вече дишаше по-нормално и се упъти бавно към полянката, където Темерер бе кацнал до Лили. Искаше да разсее притесненията на двата дракона и да ги успокои.

 

 

Шоасьол се събуди след почти цял ден, прекаран в несвяст, и когато отвори очи, речта му бе трудноразбираема и несвързана. На следващата сутрин обаче вече бе възвърнал контрола над себе си и първоначално отказваше да отговаря на каквито и да било въпроси.

Прекурзорис бе обграден от всички останали дракони и му беше заповядано да остане на земята — в противен случай щеше да бъде наказан със смъртта на ездача си. Само подобна заплаха би удържала буйстващ дракон и сега използваха способа, чрез който Шоасьол се надяваше да застави Лили да го последва във Франция, срещу него самия. Прекурзорис не се опита да наруши заповедта, а вместо това се сви нещастен на кълбо под оковите си, без да яде, като от време на време скимтеше тихо.

— Харкорт — каза Лентън, щом влезе в дневната при събралите се капитани, — съжалявам страшно много, но ще трябва да те помоля да опиташ. Не е говорил с никого другиго, но ако има достойнство поне колкото на плъх, би трябвало да ти дължи обяснение. Ще го попиташ ли?

Тя кимна и пресуши чашата си, но лицето й беше тъй бледо, че Лорънс я попита тихо:

— Би ли желала да те придружа?

— Да, ако обичаш — веднага отвърна Катрин и Лорънс я последва до мрачната килия, където бе затворен Шоасьол.

Той не посмя да срещне погледа й, нито да говори с нея. Само оброни глава, потрепери и дори започна да плаче, докато тя му задаваше въпроси с пресипнал глас.

— О, проклет да си! — извика накрая, пламнала от гняв. — Как можа… как можа да имаш наглостта да направиш това? Всяка твоя дума се оказа лъжа. Кажи ми, ти ли организира първата засада на път за насам? Отговори ми!

Гласът й се губеше, а французинът бе скрил лице в дланите си. Сега вдигна поглед и извика на Лорънс:

— За Бога, накарай я да си върви! Всичко ще ти кажа, само я изведи оттук. — После пак се приведе.

Уил не изгаряше от желание да го разпитва, но и не искаше да удължава страданието на Харкорт. Докосна я нежно по рамото и тя веднага избяга. Бе изключително неприятно да задава въпроси на Шоасьол, а още по-неприятно бе да чуе, че е бил предател още от идването си от Австрия.

— Разбирам за какъв ме мислиш — добави французинът, видял отвратеното изражение на Уил. — Имаш право. Но нямах никакъв избор.

Лорънс се придържаше строго към разпита, ала този жалък опит за извинение го изпълни с неконтролируем гняв.

— Можеше да избереш честността и да изпълниш дълга си там, където ти позволихме да останеш.

Шоасьол се изсмя тъжно.

— Така ли? И когато Бонапарт посрещне Коледа в Лондон, какво ще правя, а? Гледай на мен, както пожелаеш. Аз нямам съмнения и те уверявам, че ако бях дори мъничко убеден, че някое мое дело би променило изхода на събитията, щях да го извърша.

— Вместо това стана двоен предател и му помогна, а първото ти предателство би могло да бъде извинено само ако бе продиктувано от принципите ти. — Липсата на съмнение у Шоасьол смущаваше Лорънс, обаче нямаше никакво намерение да се издава.

— Какви принципи? — Дързостта бе изоставила французина и сега той изглеждаше просто примирен и изтощен. — Франция не страда от липса на бойна сила като вас, а Бонапарт е екзекутирал дракони изменници и преди. Какво ме интересуват принципите, когато видях как над Прекурзорис виси сянката на гилотината? Къде да го заведа? В Русия? Ще ме надживее с два века, а вероятно знаеш как се отнасят с драконите там. Едва ли бих могъл да летя с него до Америка без подходящ транспорт. Единствената ми надежда бе амнистията, ала Бонапарт я предложи срещу висока цена.

— Имаш предвид Лили — студено рече Уил.

Шоасьол поклати глава и го изненада.

— Не, цената не бе драконът на Катрин, а твоят. — Когато видя неразбиращия поглед на Лорънс, той добави: — Китайското яйце бе подарък от Имперския трон. Искаше да му го върна. Не знаеше, че Темерер вече се е излюпил. — Шоасьол вдигна рамене и разпери ръце. — Мислех, че ако го убия, може би…

Уил го удари в лицето с такава сила, че го събори на каменния под. Столът му се разклати и изтрака на земята. Шоасьол се изкашля и обърса кръвта от устните си, а пазачът отвори вратата и погледна вътре.

— Всичко наред ли е, сър? — обърна се той към Лорънс, без да обърне никакво внимание на нараняването на Шоасьол.

— Да, може да излезеш — отвърна безстрастно Уил, докато бършеше с кърпичка кръвта от дланта си. Обикновено би изпитал срам от направеното, но не и в този случай. Сърцето му още биеше много бързо.

Французинът бавно изправи стола си и пак седна.

— Съжалявам — въздъхна. — В крайна сметка не можах да го сторя и вместо това си помислих… — Той замлъкна, щом видя как лицето на Лорънс потъмнява отново.

Самата представа, че подобно зложелателство се е спотайвало тъй близо до Темерер през всичките тези месеци, възпирано единствено от съвестта на Шоасьол, караше кръвта да замръзва в жилите му.

— Вместо това се опита да прелъстиш девойка, едва прехвърлила ученическата възраст, и да я отвлечеш — процеди Уил с омраза.

Французинът не каза нищо. Лорънс не можеше да си представи как би могъл да се защити. След кратка пауза Уил добави:

— Свършено е с претенциите ти за чест. Кажи ми какво планира Бонапарт и може би Лентън ще изпрати Прекурзорис в развъдника в Нюфаундленд, ако наистина си свършил всичко това заради него, а не заради собствената си нещастна кожа.

Шоасьол пребледня, но рече:

— Знам много малко, но ще ви кажа, ако той даде думата си да стори това.

— Не. Ще ни кажеш и ще се надяваш на милост, каквато не заслужаваш. Няма да се пазаря с теб.

Предателят наведе глава и когато проговори, звучеше прекършен — гласът му се чуваше толкова тихо, че Уил с мъка различаваше думите.

— Не знам какво точно възнамерява, но желаеше специално да работя за отслабването на тази база и да съдействам колкото се може повече хора да бъдат изпратени в Средиземноморието.

На Лорънс му прилоша — поне тази цел бе изцяло постигната.

— Намерил ли е начин флотилията му да избяга от Кадис? Смята ли, че може я доведе тук, без да срещне Нелсън?

— Мислиш ли, че Бонапарт споделя такива неща с мен? Аз бях предател и за него. Възложени ми бяха задачи за изпълнение, но не ми беше дадено нищо повече.

След още няколко въпроса Уил се увери, че това наистина е така. Напусна стаята омърсен и обезпокоен и веднага отиде при Лентън.

 

 

Новините хвърлиха тежкото си бреме върху всички. Капитаните не разпространиха подробностите, но и най-простият кадет виждаше, че над тях се е спуснала сянка. Шоасьол добре бе разчел времето на измяната си — носещият съобщенията щеше да пристигне чак след шест дни, а оттогава щяха да минат поне две седмици, докато се върне някаква част от силите, разположени по Средиземноморието. Вече бяха изпратили молба за допълнителни подкрепления от запаса, както и няколко военни части. Надяваха се, чете ще пристигнат до няколко дни, за да подсилят артилерията по бреговата линия.

Лорънс, който имаше допълнителна причина за безпокойство, инструктира Гранби и Холин да са още по-бдителни с Темерер. Ако завистта на Бонапарт от отнемането на толкова скъп дар бе достатъчно голяма, би могъл да изпрати и друг свой агент, който да убие дракона.

— Трябва да ми обещаеш да внимаваш — каза той и на Империала. — Не яж нищо, освен ако някой от нас не е наблизо и го одобри. И ако някой, с когото не съм те запознавал, се опита да те доближи, не му позволявай, дори и да трябва да отлетиш на друга поляна.

— Ще се оглеждам, Лорънс, обещавам. Не разбирам обаче защо френският император ме иска мъртъв? Това с какво ще му помогне? По-добре да им поиска друго яйце.

— Драги мой, китайците едва ли биха склонили да му дадат второ, след като собствените му мъже държаха в ръцете си първото и го изгубиха. Аз недоумявам как са му дали и това. Навярно е пратил в двора им някой изключително даровит дипломат. Предполагам, че гордостта му е сериозно наранена от факта, че един нищо и никакъв британски капитан е заел мястото, запазено за него.

Темерер изпръхтя пренебрежително.

— Сигурен съм, че никога не бих го харесал, дори да се бях излюпил във Франция. Изглежда ми като доста неприятен човек.

— О, не знам със сигурност. Много се говори за надменността му, но не може да се отрече, че е велик, пък макар и тиранин — неохотно призна Уил. Много по-добре би се чувствал, ако можеше да се убеди, че Бонапарт е глупак.

Лентън нареди патрулите да се състоят само от половин формация, а останалите да стоят в базата за интензивни бойни тренировки. Под прикритието на нощта няколко допълнителни дракона тайно пристигнаха от базите в Единбург и Инвърнес, в това число и Викториатос — Парнасият, когото бяха спасили сякаш преди цяла вечност. Капитанът му Ричард Кларк прояви благородство, като дойде да поздрави Лорънс и Темерер.

— Надявам се да ми простите, че не дойдох да ви благодаря по-рано. Признавам, в Лаган не мислех за нищо друго, освен за възстановяването му, а след това бяхме преместени без предупреждение, също като вас.

Уил стисна дружески ръката му.

— Моля те, не му мисли. Надявам се, че вече е напълно възстановен…

— Напълно, благодаря на небесата, а и точно навреме — мрачно отбеляза Кларк. — Разбирам, че атаката се очаква всеки миг.

И все пак дните се нижеха, болезнено разтеглени от очакването, а атака нямаше. Още три Уинчестъра се присъединиха към разузнаването, но всички се върнаха от опасните си полети с новините, че вражеската брегова линия се охранява сериозно през цялото време. Нямаха възможност да проникнат по-навътре, за да съберат повече информация.

Сред тях бе и Левитас, но групата бе достатъчно голяма и Лорънс не бе принуден да гледа твърде често физиономията на Ранкин, за което бе благодарен. Опитваше се да не забелязва признаците на занемаряване, понеже не можеше да направи нищо за тях. Имаше чувство, че не може да посети малкия дракон, без да предизвика кавга, която да се окаже катастрофална за всички. Все пак се помири със съвестта си, като не каза нищо, щом видя Холин да се връща през полянката на Темерер с кофа, пълна с мръсни парцали и виновно изражение.

Когато настъпи неделната вечер, в края на първата седмица чакане, над лагера се спусна остър хлад. Волатил закъсняваше от графика си. Времето бе ясно и със сигурност не то беше причината за забавянето. Положението се задържа без промяна още два дни, след това и трети. Все още никой не пристигаше. Лорънс се опита да не гледа към небето и да не обръща внимание на хората си, когато самите те вперваха взор нагоре, докато една вече не завари Емили да плаче тихо в края на полянката.

Тя много се засрами и се престори, че има прах в очите. Лорънс я заведе в стаята си и поръча горещо какао.

— Бях две години по-голям от теб, когато за пръв път излязох в морето, и цяла седмица ревах всяка нощ. — Тя го изгледа тъй скептично, че той прихна. — Не, не си го измислям заради теб. Когато станеш капитан и намериш един от своите кадети в подобни условия, предполагам, че ще им кажеш това, което ти казах сега.

— Не ме е страх. — Умората и какаото я направиха сънлива и по-разговорлива. — Знам, че Екзидий никога няма да позволи да се случи нещо на мама, а той е най-добрият дракон в цяла Европа. — Тя се смути след това изказване и побърза да добави: — Темерер е почти толкова добър, разбира се.

Лорънс кимна.

— Темерер е много по-млад. Може би някой ден ще се изравни с Екзидий, когато добие повече опит.

— Да, точно така — каза тя с облекчение и той скри усмивката си. Пет минути по-късно момичето заспа. Той я сложи в леглото си и отиде да спи при Империала.

 

 

— Лорънс, Лорънс!

Той се размърда и замига, зареял поглед нагоре. Темерер го побутваше настоятелно, макар небето още да тъмнееше. Дочуваше смътно нисък рев, множество гласове и пукот на пушки. Веднага скочи. Никой от екипажа му не бе наблизо, нито пък някой от офицерите му.

— Какво има? — Империалът се изправи на крака и разгъна криле, докато Уил слизаше. — Атакуват ли ни? Не виждам никакви дракони във въздуха.

— Сър, сър! — Морган се втурна на полянката и почти се спъна от бързане и нетърпение. — Воли е тук, сър, имало голяма битка и Наполеон го убили!

— О, значи ли това, че войната вече свърши? — попита разочаровано Темерер. — Още не съм участвал в нито една истинска битка!

— Навярно историята се е пораздула с времето. Бих се изненадал да науча, че Бонапарт наистина е мъртъв. — Уил обаче чуваше радостните възгласи в далечината, значи със сигурност имаше добри новини, пък макар и не чак толкова абсурдни. — Морган, отиди да събудиш господин Холин и наземната бригада, предай извиненията ми за часа и ги помоли да донесат на Темерер закуската му. Драги мой — обърна се към Империала, — ще отида да науча, каквото мога, и ще се върна възможно най-бързо.

— Да, моля те, и побързай — настоя Темерер, изправяйки се на задни крака, за да погледне любопитно над дърветата.

Главният щаб бе облян от светлина. Воли стоеше на плаца пред сградата и разкъсваше лакомо една овца, а двамина от службата по съобщенията едва удържаха нарастващата тълпа, изливаща се от казармата. Неколцина младежи от пехотата и местните запасняци стреляха във въздуха, обзети от въодушевление, и Лорънс се принуди да си пробие път с бутане, за да стигне до вратата.

Кабинетът на Лентън бе затворен, но капитан Джеймс седеше в клуба на офицерите и ядеше с не по-малко настървение от дракона си, а другите капитани вече го бяха обградили и слушаха новините.

— Нелсън ми каза да изчакам. Каза, че французите ще са напуснали пристанището, преди да имам време за още един курс — говореше Джеймс с пълна уста, докато Сътън се опитваше да скицира сцената на парче хартия. — Почти не му повярвах, но ето че до неделя сутрин вече бяха излезли. Посрещнахме ги при нос Трафалгар рано в понеделник.

Изпи набързо чаша кафе, а цялата компания чакаше нетърпеливо края на историята. Той избута чинията встрани и взе хартията от Сътън.

— Ето, дайте. — Джеймс започна да рисува малки кръгчета, отбелязвайки позициите на корабите. — Двадесети седем кораба и дванадесет дракони от нашата страна срещу тридесет и три техни кораба и десет звяра.

— Две колони, които пробиват строя им на две места? — попита Лорънс, като изучаваше със задоволство схемата. Точно такава стратегия можеше да хвърли французите в паника, от която зле обучените им екипажи да не се възстановят.

— Какво? А, корабите, да. Екзидий и Летификат с наветрената колона, Мортифер с подветрената. Нещата направо пареха отпред, казвам ви. И една мачта не можех да видя да се подава от облаците дим. В един момент си помислих, че „Виктъри“^[1] със сигурност се е взривил. Испанците имаха един от ония проклети Флека дел Фуего^[2], който хвърчеше насам-натам по-бързо, отколкото стрелците ни можеха да се прицелят. Подпали всичките й платна, преди Летификат да го прогони.

— А загубите ни? — Тихият глас на Уорън помрачи въодушевлението им.

Джеймс поклати глава.

— Истинска кървава баня, дума да няма. Сигурно имаше около хиляда убити. Горкият Нелсън също бил на косъм — огнедишащият подпалил едно от платната на „Виктъри“ и то се стоварило върху него на квартердека. Двамина съобразителни моряци мигом го полели с каца вода, но сега казват, че медалите му са слепени за кожата и вече ще си ги носи постоянно.

— Хиляда. Бог да се смили над душите им — въздъхна Уорън. Разговорите секнаха и когато започнаха наново, бяха тихи.

Постепенно обаче възбудата и радостта преодоляха тъгата.

— Надявам се да ме извините, господа — почти извика Лорънс през глъчката, която отново бе добила сила. Шансът да получи още нова информация вече се бе стопил. — Обещах на Темерер да се върна веднага. Джеймс, предполагам, че вестта за гибелта на Бонапарт е фалшива?

— Да, за съжаление. Освен ако не се гътне при новините — извика Джеймс, предизвиквайки всеобщ смях, който преля в песента „Сърца от дъб“. Мелодията последва Уил през вратата и дори през цялата база, тъй като я подеха и мъжете отвън.

 

 

До изгрев-слънце мястото опустя. Почти никой не спеше. Преобладаващото настроение, разбира се, бе радостно и почти граничеше с истерия — нерви, опънати почти до скъсване, сега се отпускаха изведнъж. Лентън не се опита да строи хората си и не обърна внимание, когато се изсипаха в града, за да разнесат новините на тези, които още не бяха ги чули, и да смесят гласовете си с всеобщото празнуване.

— Какъвто и план за нашествие да е имал Бонапарт, това му е сложило край — ликуваше Ченъри по-късно същата вечер, докато стояха на балкона и гледаха как завръщащите се тълпи се мотаят на плаца, всички напълно пияни, но твърде щастливи за кавги. От време на време сред тях избухваха припеви. — Тъй ми се ще да му видя мутрата!

— Мисля, че прекалено го надценявахме — обади се Лентън. Бузите му червенееха от бренди и задоволство. Решението му да изпрати Екзидий се оказа разумно и бе допринесло решително за победата. — Наполеон може и да разбира от сухопътни битки, но от морски — не. И най-големият профан ще разбере, че тридесет и три бойни кораба нямат извинение за такова съкрушаващо поражение от двадесет и седем.

— Но защо са се забавили въздушните им формации? — включи се Харкорт. — Само десет дракона, и по думите на Джеймс повече от половината — испански. Това не е и една десета от силата, с която е разполагал в Австрия. Може би въобще не е мръднал от Рейн?

— Чувал съм, че преходите през Пиренеите са голяма проклетия, макар и да не съм бил там — подхвърли Ченъри. — Но бих казал, че не ги е пратил, понеже си е мислел, че Вилньов разполага със силите, от които има нужда, та животинките са си висели из базата и са тлъстеели. Без съмнение е вярвал, че Вилньов ще мине право през Нелсън и ще загуби не повече от кораб-два. Чакал ги е ежедневно и се е чудел къде са, а ние тук сме си гризали ноктите без причина.

— И сега армията му не може да прекоси — каза Харкорт.

— Както казва лорд Сейнт Винсънт, „Не казвам, че не могат да дойдат, а че не могат да минат по вода“ — ухили се Ченъри. — Ако Бонапарт смята да атакува Британия с четиридесет дракона и екипажите им, е добре дошъл — тъкмо ще му дадем да опита оръдията, дето юнаците от запаса толкова усилено ги строят. Да не отива цялата им работа нахалост.

— Признавам, че не бих имал нищо против да дам на кучия му син още малко лекарство — засмя се Лентън. — Но няма да сглупи чак дотам. Да се задоволим с това, че сме изпълнили дълга си, и да оставим австрийците да го довършат. С надеждите му за нашествие е свършено. — Адмиралът пресуши и последната глътка бренди и внезапно каза: — Боя се, че не можем да отлагаме повече. Вече нямаме нужда от Шоасьол.

Харкорт си пое рязко въздух във внезапно падналата тишина и звукът бе почти като от проплакване. Тя обаче не възрази и гласът й остана възхитително спокоен, когато попита:

— Решихте ли какво ще правите с Прекурзорис?

— Ще го изпратим в Нюфаундленд, ако желае. Там имат нужда от още един мъжки, за да попълнят бройката си. Той самият не е зъл — отбеляза Лентън. — Проблемът е у Шоасьол, не у него. — Адмиралът поклати глава. — Много е жалко, разбира се, да не говорим и че останалите зверове с дни ще обикалят умърлушени, но не може да се направи нищо. Най-добре да приключим бързо. Утре сутринта.

Оставиха Шоасьол с Прекурзорис за няколко минути. Огромният дракон бе почти затрупан от веригите, а Темерер и Максимус го наблюдаваха от двете страни. Лорънс усещаше тръпките, преминаващи през тялото на Империала, докато стояха на стража, заставени да гледат как Прекурзорис мята глава наляво-надясно, отказвайки да възприеме реалността, а Шоасьол се опитва отчаяно да го убеди да приеме подслона, който му предлага Лентън. Накрая френският дракон даде, едва доловимо, съгласието си и ездачът му пристъпи по-близо и допря лице до носа му.

Пазачите също пристъпиха напред. Прекурзорис се опита да ги нападне, но веригите го дръпнаха назад, и докато отвеждаха Шоасьол, драконът изпищя. Звукът бе ужасяващ. Темерер се сви, разгъна криле и тихо изстена. Лорънс се наведе напред и се притисна до шията му, галейки го нежно.

— Не гледай, драги мой. — Думите едва преминаваха през буцата в гърлото му. — След миг всичко ще свърши.

Прекурзорис изпищя още веднъж, в самия край. После се строполи тежко на земята, сякаш цялата жизнена сила бе изсмукана от него. Лентън им показа с жест, че може да си ходят, и Уил потупа Империала.

— Да вървим.

Темерер веднага се изстреля далеч от ешафода и размаха криле над чистото, празно море.

 

 

— Лорънс, може ли да доведа тук Максимус и Лили? — попита го Бъркли по обичайния си рязък начин, след като дойде при него без предупреждение. — Поляната ти май е достатъчно голяма.

Уил вдигна глава и го изгледа с празен поглед. Темерер още стоеше сгушен и нещастен, скрил муцуна под крилете си. Бяха летели с часове — само двамата и океанът под тях, — докато накрая Лорънс не го замоли да се върне, опасявайки се, че Империалът ще се преумори. Самият той се чувстваше наранен и болен, сякаш беше трескав. И преди бе ставал свидетел на обесвания — мрачна реалност от морския живот, — а и Шоасьол заслужаваше съдбата си повече, отколкото мнозина други, които Уил бе виждал да увисват. Въпреки това не можеше да си обясни емоциите, обзели го в момента.

— Ако искаш — отвърна без ентусиазъм и отново оброни глава. Не вдигна поглед към сянката на Максимус, която закри слънцето над него, докато грамадното му тяло не се приземи тежко до Темерер. Лили го следваше. Тримата се сгушиха веднага един в друг. След малко Империалът се поизтегна и се притисна още по-силно към тях, а Лили разпери огромните си криле над тримата.

Бъркли доведе Харкорт при Лорънс, който седеше облегнат на Темерер, и я накара да седне до него. Отпусна се срещу тях и им подаде някаква тъмна бутилка. Уил я взе и отпи разсеяно. Оказа се силен, неразреден ром, а не бе ял нищо цял ден. Замая го много бързо и приглуши приятно сетивата му.

Не след дълго Катрин се разплака, а Лорънс с ужас осъзна, че и собственото му лице е влажно, когато я хвана за рамото.

— Той беше предател, един долен лъжлив предател. — Харкорт бършеше сълзите с опакото на дланта си. — Никак не съжалявам. Никак. — Беше й трудно да говори, сякаш се мъчеше сама да се убеди.

Бъркли пак й подаде бутилката.

— Проклетата гадина си го заслужаваше. Съжаляваш за дракона, те също. Тях не ги интересуват Краля и родината, нали знаеш. Прекурзорис не е знаел нищичко, освен това, което му е казал Шоасьол.

— Кажи ми — обади се изведнъж Лорънс, — Бонапарт наистина ли би екзекутирал дракон за измяна?

— Като едното нищо. Тия на континента го правят, макар и по веднъж на дълго време. По-скоро за да усмирят ездачите, отколкото заради зверовете.

Уил съжали, че попита. Поне за това Шоасьол бе казал истината.

— Корпусът със сигурност щеше да му намери подслон в колониите, ако бе помолил — разгневи се той. — Няма извинение. Искаше обратно мястото си във Франция. Готов бе да рискува живота на Прекурзорис, за да си го върне — ами ако бяхме решили да умъртвим дракона му, вместо него?

Бъркли поклати глава.

— Твърде сме закъсали в развъдниците, че да го правим. Не че го извинявам. Сигурно си прав. Помислил е, че Бонапарт ще ни намете, а и не е искал да живее в колониите. — Бъркли сви рамене. — И все пак жалко за дракона — нищо лошо не е сторил.

— Напротив — намеси се неочаквано Темерер и те го погледнаха. Максимус и Лили също надигнаха глави, за да слушат. — Шоасьол не би могъл да го насили да излети от Франция, нито пък да дойде тук, за да ни нарани. Не ми се струва, че е по-малко виновен.

— Сигурно не е разбирал какво се иска от него — плахо възрази Харкорт.

— Тогава е трябвало да откаже да се подчини, докато разбере. Не е глупав като Воли. Тогава би могъл да спаси живота на ездача си и честта си. Бих се срамувал да допусна да екзекутират ездача ми, а да оставят мен жив, ако бях постъпил като Прекурзорис. — След което добави злобно, размахвайки опашка: — А и не бих позволил никому да екзекутира Лорънс. Ще ми се да ги видя как ще го направят.

Максимус и Лили изсумтяха в съгласие.

— Никога няма да позволя на Бъркли да стане предател — заяви Максимус, — но ако стане, ще смачкам всекиго, който се опита да го обеси.

— Аз просто бих отвела Катрин далеч — рече Лили. — Но може би Прекурзорис е искал да стори същото. Сигурно не е могъл да счупи всички тези вериги, по-дребен е и от двама ви и не може да плюе киселина. А и беше сам, под стража. Не знам какво бих сторила, ако нямах възможност да избягам.

С всяка дума гласът й затихваше и те се отпуснаха и пак се сгушиха един в друг. Унинието отново ги беше обзело. Изведнъж обаче Темерер заяви с внезапна решителност:

— Ще ви кажа какво ще направим. Ако някога има нужда да избавяш Катрин, или пък ти, Максимус, да спасяваш Бъркли, аз ще ви помогна, а вие ще направите същото за мен. Тогава няма да се тревожим. Не вярвам някой да може да спре трима ни — най-малкото, не и преди да избягаме.

И тримата изглеждаха безкрайно обнадеждени от прекрасния план. Сега Лорънс съжали за изпития ром, защото не можеше да възрази като хората, а имаше нужда, при това веднага.

— Я стига, проклети заговорници. Ще вземат да ни обесят заради вас, много преди да си го заслужим сами — избоботи за негова радост Бъркли. — Ще ядете ли нещо? Няма да ядем преди вас и ако сте толкова заети да ни пазите, можете първо да ни опазите от гладна смърт.

— Не мисля, че има опасност да умреш от глад — каза Максимус. — Само преди две седмици лекарят каза, че си твърде дебел.

— Гадина! — възмути се Бъркли и се заизправя, а Регалът изсумтя, развеселен, че е успял да го провокира. Скоро след това обаче трите дракона получиха храна и Максимус и Лили се върнаха на полянките си.

— Все пак съжалявам за Прекурзорис въпреки грешките му — сподели Темерер, привършвайки с храненето си. — Не виждам защо не позволиха на Шоасьол да отиде с него в колониите.

— За такива прегрешения се заплаща, иначе хората щяха да ги вършат по-често, а и той напълно си заслужаваше наказанието — отвърна Лорънс, който междувременно се бе освежил с малко храна и силно кафе. — Шоасьол възнамеряваше Лили да страда така, както сега страда Прекурзорис. Представи си само ако французите ме бяха затворили и искаха да летиш срещу приятелите си и някогашните си другари, за да спасиш живота ми…

— Да, разбирам. — В тона на Империала обаче се усещаше недоволство. — И все пак ми се струва, че можеха да го накажат другояче. Не би ли било по-добре да го държим като затворник и да накараме Прекурзорис да лети за нас?

— Виждам, че имаш добър усет за уместното. Но не знам дали мога да си представя по-слабо наказание за нещо като измяна. Твърде долно престъпление е, за да се накаже само със затвор.

— А Прекурзорис не е наказан така, само защото е практично и е нужен за разплод?

Уил обмисли въпроса, но не можа да намери отговор.

— Ако трябва да съм честен, след като сме летци, няма как да харесаме идеята да умъртвим някой дракон, ето защо сме си намерили извинение да го оставим жив. И тъй като законите ни важат за хора, не е съвсем честно да ги налагаме и на него.

— О, с това определено съм съгласен. Някои от законите, които съм научил, са почти безсмислени и не знам дали бих им се подчинил, ако не е заради теб. Струва ми се, че ако ще ни налагате закони, най-правилно е да се посъветвате с нас, а от това, което си ми чел за Парламента, май драконите не са канени там.

— Още малко и ще почнеш да скандираш против данъците без право на представителство в управлението и ще метнеш кошница чай в пристанището — засмя се Лорънс. — Същински якобинец си по дух и мисля, че трябва да прекратя опитите да те превъзпитавам. Мога само да си измия ръцете и да се отрека от всякаква отговорност.