Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темерер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
His Majesty’s Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция
sqnka(2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata(2020)

Издание:

Автор: Наоми Новик

Заглавие: Драконът на Негово Величество

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Уникорп“ ООД

Редактор: Адриан Лазаревски

ISBN: 978-954-761-350-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8338

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Имаше достатъчно опит, за да не се изненада особено на следващата сутрин, когато откри, че прекараната до късно вечер не бе довела до никакви шушукания. Вместо това капитан Роланд го поздрави радушно на закуска и го запозна с лейтенантите си без никаква неловкост, след което излязоха заедно при драконите си.

Уил видя как Темерер довършва собствената си обилна закуска и отдели миг за строг личен разговор с Колинс и Дън относно недискретността им. Нямаше намерение да проповядва непорочност и въздържание, ала и не смяташе, че е твърде превзето по-старите офицери да дават добър пример на младоците.

— Ако ще споделяте подобна компания, поне не се изживявайте като сводници и не подхвърляйте на мичманите и кадетите идеята, че те също трябва да се държат така — говореше той на двамата офицери. Дън дори отвори уста, за да възрази, но я затвори под ледения поглед на Лорънс, който нямаше намерение да толерира подобно неподчинение.

Но ето че след конското, когато ги освободи да си вършат работата, му стана малко неудобно и той си спомни, че собственото му поведение предната вечер също не беше безупречно. Утеши се, като си припомни, че Роланд е другар офицер. Компанията й едва ли можеше да се сравни с тази на проститутки, а и не бяха предизвикали нищо нередно, което бе най-важното в случая. Обяснението обаче издрънча малко кухо и той с радост се разсея с работа: Емили и другите двама куриери вече чакаха до Темерер с тежките торби поща, събрала се за флота на блокадата.

Британският флот поставяше корабите на блокадата в странна изолация. Рядко се налагаше да им пращат дракони на помощ и те получаваха всичко, освен най-спешните съобщения и провизии, по вода, ето защо нямаха възможност да узнаят последните новини или да получат пощата си. Французите може и да имаха двадесет и един кораба при Брест, но не смееха да се изправят лице в лице с далеч по-умелите британски моряци. Без подкрепа по море дори пълна тежкобойна въздушна дивизия не би рискувала набег — чакаха ги стрелци, винаги готови по наблюдателниците, както и харпуни и оръдия по палубата. Понякога имаше нощни нападения, обикновено от един-единствен дракон, но обикновено стрелците се представяха отлично при подобни обстоятелства и ако французите опитаха мащабна нощна акция, британските дракони, патрулиращи на север, лесно можеха да бъдат предупредени със сигнални светлини.

Адмирал Лентън бе решил всеки ден да пренарежда здравите дракони от формацията на Лили според необходимостта, за да ги държи заети и да покрие по-голямо пространство при патрулирането. Днес Темерер летеше на върха, а Нитидос и Дулсия — до него. Щяха да следват формацията на Екзидий при първата обиколка от патрулирането над Канала, а след това щяха да се откъснат и да прелетят над главната ескадра на флота, точно до Ушант, която блокираше френското пристанище при Брест. Наред с чисто военните си функции, посещението щеше да предложи на мъжете от корабите поне малко разнообразие в самотната монотонност на задълженията им.

Сутринта бе толкова студена и освежаваща, че нямаше мъгла, небето бе поразително блестящо, а водата под тях беше почти черна. Примижавайки срещу светлината, на Лорънс му се прищя да се почерни под очите като мичманите и офицерите си, но като лидер на формацията в полет той беше и командир, и по всяка вероятност щяха да го поканят на флагманския кораб за среща с адмирал Гарднър.

Благодарение на хубавото време полетът бе приятен, макар и не твърде гладък — въздушните течения сякаш се променяха непредсказуемо, когато излязоха над открити води, и Темерер следваше някакъв несъзнателен инстинкт, като се издигаше и спускаше, за да хване най-благоприятния вятър. След час патрулиране настана време да се разделят. Капитан Роланд вдигна ръка за сбогом, докато Империалът свиваше на юг, минавайки покрай Екзидий. Слънцето грееше право отгоре и океанът блещукаше под тях.

— Лорънс, виждам кораби пред нас — обади се Темерер половин час по-късно и Уил вдигна телескопа си. Заслони окото си с ръка и примижа срещу слънцето, преди да успее да различи платната над водната повърхност.

— Браво — извика му в отговор Лорънс. — Господин Търнър, покажете им тайния сигнал, ако обичате. — Сигналчикът започна да размахва флаговете в последователност, която щеше да ги идентифицира като британска група, заради необичайния вид на Темерер в конкретния случай това не беше само формалност.

Не след дълго ги забелязаха и идентифицираха. Водещият кораб изстреля впечатляващ залп от девет оръдия — повече, отколкото се полагаха на Империала по принцип, защото той не беше лидерът на формацията. Независимо дали бе следствие на недоразбиране или щедрост, Лорънс остана доволен от вниманието и нареди на стрелците си да върнат жеста, докато драконът минаваше над кораба.

Флотилията представляваше внушителна гледка — по-малките и елегантни съдове вече се трупаха около флагманския в очакване на пощата, а огромните линейни кораби отмерено променяха посоката си спрямо вятъра, за да запазят позиции, при което белите платна искряха над водата и цветовете се развяваха гордо от всяка мачта. Уил не можа да устои и се наведе над рамото на Темерер, за да погледа.

— Сигнал от флагмана, сър — каза Търнър, когато се приближиха достатъчно, за да разчетат знаците. — „Капитанът да се качи на борда след кацането“.

Лорънс кимна. Както очакваше.

— Моля потвърдете, господин Търнър. Господин Гранби, мисля да минем над останалата част от флотилията на юг, докато се подготвят за нас.

Екипажът на „Хиберния“ и съседния му „Азенкур“[1] заизваждаха плаващите платформи, които щяха да послужат като площадки за приземяване, а един от по-малките кораби вече се движеше сред тях и събираше тегличите. Лорънс знаеше от опит, че процедурата изисква немалко време и няма да приключи бързо. Щом обаче приключиха с първата си обиколка, платформите бяха готови.

— Белмените да се качат на гърба, господин Гранби.

Екипажът от долната част на такелажа бързо се заизкачва. Моряците разчистиха палубата, докато Империалът се спускаше, а Нитидос и Дулсия го следваха отблизо. Платформата заподскача и накрая потъна под водата, когато Темерер я натисна с огромното си тегло, но въжетата издържаха. След като той се настани, Нитидос и Дулсия се приземиха в противоположните ъгли и Лорънс слезе.

— Куриери, донесете пощата. — Самият той носеше запечатания плик с новините от адмирал Лентън и адмирал Гарднър.

Уил се качи на чакащия го катер, докато Роланд, Данър и Морган бързаха да подадат чувалите с пощата в протегнатите ръце на моряците. Темерер лежеше ниско на платформата, за да запази баланса й, а главата му почиваше съвсем близо до корабчето за ужас на екипажа му.

— Ще се върна скоро — рече му Лорънс. — Кажи на лейтенант Гранби, ако желаеш нещо.

— Добре, но не мисля, че ще има нужда. Така ми е добре. — Този отговор предизвика стреснати погледи от страна на моряците, които се умножиха, когато драконът добави: — Ако можем да отидем на лов след това, ще бъда много радостен. Сигурен съм, че видях някои чудесни големи риби по пътя.

Катерът бе елегантен, практично оформен съд и носеше Уил към „Хиберния“ със скорост, която той би определил като невероятна. Сега обаче само стоеше, гледаше натам, накъдето сочеше бушпритът, и едва усещаше бриза по лицето си.

От едната страна на „Хиберния“ бяха закачили стол, какъвто корабните техници използват при поправките на корпуса, но Лорънс категорично го пренебрегна. Не бе изгубил морския си тренинг, а и качването на кораба не представляваше трудност. Капитан Бедфорд го чакаше, за да го поздрави, и направо подскочи от изненада, когато Уил се появи на борда — двамата бяха служили заедно на „Голиат“ при Нил.

— Боже милостиви, Лорънс! Нямах представа, че си на Канала. — Забравил всички официални поздрави, Бедфорд го посрещна със сърдечно ръкостискане. — Значи това е звярът ти? — попита той, като гледаше към Темерер, който не отстъпваше по размери на „Азенкур“ със седемдесет и четирите му оръдия. — Мислех, че се е излюпил само преди шест месеца.

Лорънс почувства прилив на гордост. Надяваше се, че го е прикрил, докато отговаряше:

— Да, това е Темерер. Още няма осем месеца, но е почти напълно пораснал. — С мъка се удържа от още хвалби. Добре знаеше, че няма по-досадно нещо от това да е като онези, които не спираха да говорят колко са красиви жените им или колко са умни децата им. Във всеки случай, Империалът не се нуждаеше от похвали. Всеки можеше да види колко е елегантен на вид и как се откроява от останалите.

— Аха, ясно. — Бедфорд го гледаше озадачен. Тогава лейтенантът до него се прокашля недвусмислено, капитанът го изгледа и каза:

— Прости ми. Толкова се изненадах, че взех да те бавя. Ела, заповядай насам — лорд Гарднър те очаква.

Лорд адмирал Гарднър бе поел наскоро позицията главнокомандващ на Канала от сър Уилям Корнуолис. Бремето на тъй успешен предводител, доказал се на толкова трудна позиция, взимаше своя дан. Лорънс бе служил известно време във флотилията на Канала като лейтенант и въпреки че никога не ги бяха представяли един на друг, Уил го бе виждал няколко пъти. Лицето на Гарднър определено се беше състарило.

— Така, Лорънс, нали? — започна адмиралът, когато корабният сигналчик го представи, и промърмори няколко думи, които Уил не можа да чуе. — Моля, седни. Трябва да прочета незабавно съобщенията и да ти дам да отнесеш няколко писма на Лентън. — Докато говореше, той разчупи восъка на пликовете и заразглежда съдържанието им, бумтеше и си кимаше, докато четеше. По присвитите му очи Уил разбра кога е стигнал до разказа за скорошната въздушна битка.

— Е, Лорънс, виждам, че вече си минал през едно сериозно сражение. — Той най-накрая остави листовете настрана. — Добре е да добиеш малко закалка, предполагам. Други като тях няма да се бавят и трябва да предадеш думите ми на Лентън. Пращам всяка платноходка, бриг и катер, които смея да изложа на риск, близо до брега — французите са като пчели навътре в сушата, до Шербург. Не знаем с какво точно са заети, но едва ли е нещо друго, освен нашествие и, съдейки по активността им, бих казал, че възнамеряват да го започнат скоро.

— Бонапарт не може да разполага с повече новини за флота в Кадис от нас — изтъкна Уил. Подобни приготовления говореха за голяма самоувереност и макар че Наполеон си беше доста арогантен, това рядко беше без причина.

— Да, за щастие вече съм сигурен в това. Донесли сте ми потвърждения, че въздушните ни куриери провеждат безпрепятствено курсовете си. — Гарднър почука с пръст по събраните листове на бюрото си. — Не може обаче да е толкова неразумен да си въобразява, че може да премине без флотилията си, а това предполага, че я очаква скоро.

Уил кимна. Подобно очакване можеше да е неоснователно или да се основава само на надеждата, ала щом Бонапарт действаше по този начин, значи корабите на Нелсън бяха в непосредствена опасност.

Гарднър запечата плика с отговорите си и му ги подаде.

— Така. Благодарен съм ти, Лорънс, че ни достави пощата. Надявам се, сега ще се присъединиш към нас за вечеря, както и колегите ти? — Адмиралът стана от бюрото. — Мисля, че капитан Бригс от „Азенкур“ също ще бъде там.

Цял живот морско обучение бе набило в главата на Уил знанието, че такава покана важи със силата на заповед и макар че Гарднър не му беше висшестоящ, бе невъзможно дори да помисли да откаже. Лорънс обаче си помисли с безпокойство за Темерер, както и за Нитидос. Той бе нервно създание, което често се нуждаеше от внимание от страна на капитан Уорън дори в нормални обстоятелства, а сега се намираше на плаваща платформа без ездача си и нито един офицер над чин лейтенант.

И все пак драконите трябваше да чакат при такива обстоятелства. Ако над флотилията тегнеше голяма заплаха, на някои даже им се налагаше да стоят по платформи през цялото време, докато капитаните им биваха привиквани да се консултират в плановете си с морските офицери. На Лорънс не му се нравеше да оставя зверовете сами заради някаква си вечеря, но не можеше и сериозно да се притеснява за тях.

— Сър, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие и съм сигурен, че това се отнася за капитан Уорън и капитан Ченъри.

Нищо друго не можеше да се направи. И наистина, Гарднър сякаш дори не чакаше отговор. Вече бе отишъл до вратата да извика лейтенанта си.

Единствено Ченъри обаче се яви в отговор на поканата.

— Нитидос ще нервничи, ако го оставят сам, тъй че Уорън смята за по-разумно да не го напуска. — Ченъри предложи само това обяснение — изглежда не съзнаваше сериозното си нарушение.

Уил потръпна от стреснатите, донякъде обидени погледи, които това изказване предизвика, ала вътрешно се почувства облекчен. Вечерята обаче започна неловко и продължи в същия дух.

Адмиралът очевидно бе потиснат от мисли по работата си и не се включваше активно в разговора. Цялата вечеря можеше да протече в мрачно мълчание, но Ченъри бе както винаги весел и разговорлив и говореше без задръжки, в пълно незачитане на обичая във флота, който пазеше за лорд Гарднър правото да започне разговор.

Когато някой от морските капитани бе заговорен, той правеше многозначителна пауза, преди да отговори възможно най-лаконично и след това да изостави темата. Лорънс първо се измъчваше за Ченъри, а сетне се ядоса. Дори за най-докачливите сред тях трябваше да е ясно, че Ченъри не е запознат с привичките им. Темите, които избираше, бяха безвредни и обвинителното мълчание на моряците се струваше на Уил далеч по-грубо.

Ченъри, разбира се, забеляза студенината им. Беше по-скоро объркан, отколкото обиден, но не задълго. При поредния му опит Лорънс нарочно се включи с отговор. Двамата продължиха да си бъбрят още няколко минути и тогава Гарднър, малко поразсеян от тежките си размишления, погледна към тях и направи коментар. Така разговорът бе благословен и останалите офицери най-сетне се включиха. Уил с големи усилия запази нишката на дискусията до края на вечерята.

Така това, което трябваше да бъде удоволствие, се превърна в досадно задължение. Лорънс бе много доволен, когато взеха портвайна от масата и бяха поканени да излязат на палубата за пури и кафе. С чашата си в ръка, Уил се облегна на едно перило, откъдето по-добре да вижда плаващата платформа. Темерер спеше с един крак във водата, слънцето нагряваше люспите му, а Нитидос и Дулсия лежаха облегнати на него.

Бедфорд застана до него и също се загледа. Лорънс взе мълчанието му за проява на учтивост към компанията, ала след миг морякът отбеляза:

— Предполагам, че е ценно животно и трябва да се радваме, че е наш, но е ужасно да бъдеш прикован за такъв начин на живот, в подобна компания.

За миг Уил изгуби ума и дума, за да отвърне на тази тъй състрадателна забележка. Половин дузина отговори се надпреварваха да изскочат от устата му. Той си пое дълбоко дъх и с нисък, свиреп глас изрече:

— Сър, няма да ми говорите по този начин нито за Темерер, нито за колегите ми. Изумен съм, че смятате подобни думи за приемливи.

Бедфорд го изгледа потресено. Лорънс се обърна и остави чашата си с кафе да изтрака на подноса на стюарда.

— Сър, мисля, че трябва да си ходя — каза той на Гарднър с равен тон. — Това е първият полет на Темерер по този маршрут и е добре да се върнем преди залез.

— Разбира се. — Адмиралът му подаде ръка. — Попътен вятър, капитане. Надявам се пак да се видим скоро.

Въпреки това извинение Лорънс не се върна преди падането на нощта. След като видяха как Темерер хваща няколко едри риби тон от водата, Нитидос и Дулсия също изявиха желание да половуват и Империалът им показа как се прави. По-младите от екипажа не бяха съвсем подготвени за преживяването да са на борда, докато драконът им ловува. След първото рязко спускане обаче свикнаха, уплашените викове изчезнаха и те започнаха да се увличат в играта.

Уил си даде сметка, че отвратителното му настроение не може да оцелее на фона на ентусиазма им. Момчетата надаваха диви викове всеки път, когато Темерер се издигнеше с още една риба тон, гърчеща се в лапите му, а неколцина дори поискаха разрешение да слязат долу, за да може Империалът да ги пръска по-добре, докато улавя жертвите си.

С пълен тумбак и малко по-бавен на връщане, Темерер си тананикаше щастливо. По едно време обърна глава към Лорънс и каза с блеснали от благодарност очи:

— Днес беше страхотен ден! Отдавна не сме летели толкова хубаво.

Уил откри, че не му е останал гняв, който да прикрива, докато му отговаря.

Лампите на базата тъкмо грейваха като огромни светулки сред мрака на пръснатите дървета, между които, понесли запалени факли, се движеха наземните бригади. Темерер кацна. Повечето младши офицери още бяха измокрени до кости и се разтрепериха, когато слязоха от топлото му тяло. Лорънс ги пусна да си почиват и застана до Империала, докато наземната бригада махаше юздата му. Холин го погледна с лек упрек, докато мъжете я сваляха от врата и плешките му — цялата напластена с рибешки люспи, кости и вътрешности, които силно миришеха.

Ала Темерер бе твърде доволен и добре нахранен, за да започне капитанът му да се извинява. Той само каза нехайно:

— Страхувам се, че ви оставяме с неприятна работа, господин Холин, но поне няма да се нуждае от храна тази вечер.

— Да, сър — отвърна умърлушено Холин и прати подчинените си на работа.

Вече без юзда и измит от мъжете, които си бяха създали навика да си подават кофите с вода като пожарна команда, Империалът се прозина широко, оригна се и се разплу на земята в такова блаженство, че Лорънс се засмя.

— Трябва да отида да занеса тези съобщения. Ще спиш ли, или ще четем тази вечер?

— Прости ми, Лорънс, мисля, че съм твърде уморен. — Темерер пак се прозя. — Лаплас е труден за разбиране дори когато съм напълно буден и не искам да рискувам да се объркам.

Уил, който се затрудняваше не само с принципите на небесната механика на Лаплас, но дори и с четенето на френския, прие това с охота.

— Много добре, драги мой. Значи ще се видим на сутринта. — Той остана, галейки го по носа, докато очите на дракона не се затвориха, а дишането му стана равномерно и дълбоко.

 

 

Адмиралът прие съобщенията намръщен и разтревожен.

— Никак не ми харесва, никак. Работи на сушата, значи? Лорънс, може ли да строи още кораби на брега и да планира да ги добави към флотилията си, без да знаем?

— Няколко тромави транспорта, да, но не и бойни кораби. Той вече разполага с много транспорти във всяко пристанище по бреговата линия. Трудно ми е да си представя, че би имал нужда от още.

— И всичко това около Шербург, а не Кале, въпреки по-голямото разстояние и по-голямата близост на флотата ни. Сигурен съм, че има нещо противно наум и не може да го свърши, докато корабите ни са тук. — Той рязко се изправи и излезе от кабинета си. Без да е сигурен дали е свободен, Уил го последва през главната сграда, докато излязоха навън и стигнаха до поляната, където Лили лежеше и се възстановяваше.

Капитан Харкорт стоеше до главата й и галеше непрекъснато единия й крак. Шоасьол бе с нея и им четеше тихо. Очите на драконката още бяха прибулени от болка, но явно току-що бе яла — наземната бригада още разчистваше голямата купчина натрошени кости.

Шоасьол остави книгата си, прошепна нещо на Харкорт и се приближи до тях.

— Тя спи. Моля ви да не я безпокоите — тихо им каза той.

Лентън кимна и направи жест на двамата да се отдалечат.

— Как се развиват нещата?

— Много добре, сър, по думите на хирурзите. Казват, че се възстановява толкова бързо, колкото може да се очаква — осведоми ги Шоасьол. — Катрин не е я напуска.

— Добре, добре — махна с ръка адмиралът. — Значи три седмици, ако първоначалната им преценка се потвърди. Е, господа, промених решението си. Ще изпратя Темерер да патрулира през всеки ден до възстановяването й, вместо да го редувам с Прекурзорис. Шоасьол, ти нямаш нужда от опит, но Темерер има. Ще се наложи отделно да поддържаш Прекурзорис във форма.

Французинът се поклони без намек за неудовлетворение, ако чувстваше такова.

— Щастлив съм да служа, както мога, сър. Просто ми заповядайте.

— Добре, засега стой с Харкорт колкото се може повече — кимна Лентън. — Сигурен съм, че знаеш какво е драконът ти да е ранен.

Шоасьол се върна при момичето и адмиралът поведе Уил обратно, смръщил замислено вежди.

— Лорънс — започна той, — докато патрулираш, искам да опиташ с Нитидос и Дулсия няколко маневри във формация. Знам, че не си обучен за работа в малка група, но Уорън и Ченъри могат да ти помогнат. Искам Темерер да е способен да поведе двойка леки бойци, ако възникне нужда.

— Тъй вярно, сър. — Лорънс бе леко изненадан. Много му се щеше да поиска някакво обяснение и с мъка потисна любопитството си.

Стигнаха до поляната, където Екзидий тъкмо заспиваше. Капитан Роланд говореше с мъжете от наземната бригада и разглеждаше част от юздата. Тя кимна на адмирала и Уил се присъедини към тях. Върнаха се в главния щаб заедно.

— Роланд, можеш ли да се разделиш с Окторитае и Кресцендий? — попита той внезапно.

Тя повдигна вежда.

— Ако трябва, да, разбира се. Какво има?

Лентън като че ли не възразяваше да го разпитват толкова директно.

— Трябва да помислим за изпращането на Екзидий в Кадис, когато Лили започне да лети стабилно. Няма да изгубим всичко, заради липсата на един дракон на правилното място. Тук можем дълго да устоим на въздушни атаки с помощта на флотилията на Канала и бреговите батареи, а френските кораби не бива да избягат.

Ако Лентън избереше да отпрати Екзидий и формацията му, отсъствието му би оставило Канала уязвим за нападение от въздуха. Ако френската и испанската флотилии обаче съумееха да се измъкнат от Кадис и да дойдат на север, събирайки се с корабите, закотвени при Брест и Кале, само един ден на превъзходство навярно би бил достатъчен за Наполеон да пренесе армията си.

Лорънс не завиждаше на Лентън за дилемата му. Без сигурна информация дали въздушните дивизии на Бонапарт се намират над сушата, на половината път до Кадис или някъде по австрийската граница, изборът бе поне наполовина въпрос на шанс. Ала този избор трябваше да бъде направен и Лентън явно предпочиташе да рискува, отколкото да чака в бездействие.

Сега планът на адмирала относно Темерер бе ясен — той искаше гъвкавостта на една втора формация, дори да е малка и недообучена. Уил си спомни, че Окторитас и Кресцендий са средно тежки бойни дракони, част от спомагателните сили на Екзидий. Може би Лентън възнамеряваше да ги събере с Империала и така да изгради маневрена ударна формация.

— Да се мъча да надхитря Бонапарт. Самата мисъл смразява кръвта ми — подхвърли капитан Роланд, изказвайки опасенията и на Лорънс. — Но ще сме готови да отидем, където ни пратите. Ще летя без Октор и Креси.

— Добре, погрижи се. — Те изкачиха стълбите до фоайето. — Сега ви оставям. За мое съжаление, имам да прочета още десет известия. Лека нощ, господа.

— Лека нощ, Лентън. — След като той си отиде, Роланд се протегна. — Е, летенето във формация би било ужасно скучно, ако нямаше промени от време на време. Какво ще кажеш за вечеря?

Вечеряха супа и препечени филийки, а после похапнаха превъзходно сирене „Стилтън“ с портвайн. Сетне отново влязоха в стаята на Роланд за една игра пикет. След няколко раздавания и малко сладки, но безсъдържателни приказки, тя за пръв път прозвуча плахо, когато каза:

— Лорънс, може ли да те попитам нещо…

Думите й го накараха да зяпне. Преди тя никога не се бе колебала да подхване някоя нова тема.

— Разбира се. — Той се опита да си представи какво толкова би искала да го пита. Внезапно обърна внимание на обстановката — голямото, разхвърляно легло на по-малко от десет стъпки от тях, нейната разкопчана на врата нощница, която бе облякла зад паравана, щом влязоха в стаята… Той заби поглед в картите си, а лицето му се сгорещи. Ръцете му леко трепереха.

— Ако не желаеш, моля те да ми кажеш веднага — добави тя.

— Напротив — веднага отвърна Уил, — бих бил щастлив да ти угодя. За каквото и да е — додаде със закъснение, щом осъзна, че тя още не го бе попитала.

— Много си мил. — Широка усмивка озари лицето й и десният край на устата й се изви повече от левия, откъдето минаваше белегът. Тя продължи: — Бих била много благодарна, ако ми кажеш, напълно честно, какво смяташ за работата на Емили и за предразположението й към нашия начин на живот.

Трудно му бе да не почервенее заради погрешното си предположение. Роланд продължи:

— Знам, че е долно да те карам да говориш лошо за нея, но виждам какви са резултатите от това да разчиташ твърде много на рода си и недостатъчно на доброто обучение. Ако имаш каквато и да е причина да се съмняваш, че е подходяща, моля те да ми кажеш сега, докато още има време да се поправи.

Безпокойството й бе очевидно и като си мислеше за Ранкин и недостойното му отношение към Левитас, Уил напълно я разбираше. Съчувствието му помогна да се възстанови от смущението, което сам си бе причинил.

— И аз съм виждал последствията от това, което описваш — бързо я увери той. — Обещавам ти да говоря открито, ако забележа подобни признаци. Никога не бих я взел за куриер, ако не бях напълно уверен в нейната благонадеждност и отдадеността й на задълженията. Твърде е млада, за да сме сигурни, разбира се, но смятам, че е много обещаваща.

Роланд издиша шумно и се облегна на стола си, като остави картите си да паднат, като вече не се преструваше, че им обръща внимание.

— Боже, как ме облекчи. Имах надежда, естествено, но не можех да си вярвам. — Тя се засмя и стана да вземе нова бутилка вино от писалището си.

Лорънс протегна чашата си, за да бъде напълнена, и предложи:

— За успеха на Емили.

Отпиха. Тогава тя взе чашата от ръката му и го целуна. Наистина грешеше. Оказа се, че Джейн никак не е плаха.

Бележки

[1] „Хиберния“ е латинското наименование на Ирландия; Азенкур е селце в Северна Франция, близо до Кале, където англичаните разбиват французите през 1415 година. — Бел.ред.