Величко Нешков
Виелица

Навън е припнала пролетта. Събудила се е земята за нов живот. Южнякът е измел небето, затоплил е пъпките на овошките и те, набъбнали от живителната влага, кой ден и час ще се разпукнат. Наедрелите дни са топли и спокойни, а вечерите и нощите тихи. По изпраното небе трепкат едри звезди.

Утре е празник. Монката се върна рано от фермата. Повече от час той грижливо се оглежда и докарва пред огледалото. Несръчно връзва възела на копринената връзка, оглежда се и му става смешно от продълговатото момчешко лице със смутени и някак си уплашени очи, ядосва го бухналият перчем, който не иска да се покори на дървения гребен.

По едно време майка му не се стърпява и се втурва в стаичката, подредена с нов двоен креват, столове, полиран кафяв бюфет и разни дреболии.

— Хайде бе, мама, докато се премениш и наконтиш, хорото ще се развали.

Пръстите на Монката са отмалели вече над възела на връзката. Ядосан е. Без да се обръща, той гледа майка си от огледалото.

— Е, мале, какво ми вадиш душата и ти?

Тя мълчи. Бърше ръцете си в износената престилка и казва почти на себе си:

— Я чуй какво приказва снаха ти Севда. Напразно се мамиш по Румянка, чедо. Сватосвали я за Кольо Горненски. Дала дума. Като не те иска, няма да се пребиеш я. Няма да се свършат жените за теб.

— Их, мале, докога ще ми пееш над главата? — обръща се чак сега той към нея.

А тя го гледа с любов и особен майчин възторг. Пред нея стои мъж с нови граждански дрехи. „Как му прилича — мисли си тя, — къде, че е писар в общината или даскал от горното училище.“

Когато Монката хлопва плетената порта зад гърба си, навън вече е паднал здрач. Стъпва леко, макар че в тази премяна походката му не е много сигурна. И колкото повече наближава площада, крачката му се смалява. Само една мисъл се върти из главата му: дали ще види Румянка, дали ще остане насаме с нея. Цял ден е обмислял какво ще й наговори, за да разбере тя веднъж завинаги, че той я обича от все сърце, че тя му обърна сърцето, докара му много безсънни нощи. Страхуваше се само от едно — да не се повтори миналото: когато се спреше при нея, тя се улавяше в дружката си и каквото кажеше той, тя го приемаше насмешливо, подигравателно. Той разбираше всичко, но кой може да вразуми влюбения юноша? Той тичаше подир нея с оная упоритост на влюбените, които са дълбоко убедени, че никой повече от тях няма да дари на любимата нежност, вярност и преданост. И в името на тази любов той замръкваше и осъмваше в кравефермата! Желаеше с чисти и възторжени прояви заслужено да спечели любовта на момичето. Но неопитен, свенлив и стеснителен по природа, той не умееше да се бори докрай и затова сърцето му се топеше от обида и болка, че тя не му отвръща с взаимност.

Той мина два пъти през пъстрата навалица на момите и момците по площада, като шареше с очи, но Румянка я нямаше.

Застана пред прага на кооперацията и пак продължаваше да търси с очи и не усети как младежите се разпиляха като пилци по селските улици.

В канцеларията на селкоопа лампата угасна. Уморен и несвикнал с продължителна писмена работа, на прага застана Деньо домакинът. Вдъхна с широко отворени гърди хладния пролетен въздух. Извади кутията с цигарите, мълчаливо подаде на Монката, който кимна с глава, че не иска, поднесе цигара към устата си, драсна клечка и жълтото пламъче освети повехналото и небръснато лице. Тихо попита Монката:

— Какво стоиш тука, кой ще ергенува зарад теб?

— Сега излязох, а народът се разотишел вече — послъга Монката и еднакво чувствуваше остра нужда да е сам, а и да разговаря с някого, за да му олекне от обидата.

Изведнаж откъм долния край на селото вечерната хладина пое ведър ергенски глас, извил се безгрижно и възторжено. И-и-и-ху-у-у.

Монката трепна. Не чуваше какво му говори Деньо. В ушите му нахлу шум. Не усети кога при тях се приближи Пени Горския, току-що излязъл от пивницата, весел и малко възбуден от червеното памидово вино.

— Деньо, Монка, хайде да вървим на пристанка, Кольо Горненски заведе отмяна в къщи.

— Отмяна ли? — попита безразлично Деньо и спокойно добави: — Сега е времето им да се женят. Я да накарат мен, ще се наема ли?

— Ти и да искаш, никоя няма да затича за теб. Е, чак сега Горчо Горненски ще влезе в стопанството — продължаваше Пени.

— Е, не се знае — съмнително поклати глава Деньо.

— Момчето му отдавна теглеше към нас, сега и Румянка ще натегне на кантара, ще се укроти Горненеца, няма накъде да рита — продължаваше да бъбри той.

Отначало Монката почувствува много прилив на кръв в главата си, а след това изведнаж отмалялост. Възелът на връзката го стегна. Той го разхлаби с разтреперани пръсти. И без да каже нито дума, олюля се като пиян, тръгна в тъмното с невиждащи очи.

Болезнено парливо чувство на малоценност, на отхвърлен и измамен човек стягаше сърцето му с леден обръч.

От двора на Горненски се чуваха припряни младежки гласове, а Мето свирджията беше вече довтасал с кларнета си и хладината поемаше игривата му мелодия.

Монката едва не се препъна в бащината си порта. Старото куче се уплете в краката му, но той го ритна и като продължаваше да хапе устни от мъка, влезе в малката стаичка, грижливо подредена за булка, легна по очи, без да се съблича, полугласно заплака и усети соления вкус на сълзите.

И цяла нощ той не мигна. Какво ли не мина през главата му! По едно време му идваше да грабне братовото си чифте и още на часа да го изпразни в главите на Румянка и Кольо…

Близо две седмици той ходеше като болен, под очите му легнаха две тъмни петна от безсъние. Каквато и работа да подхванеше, все се изтърваше от ръцете му. По едно време се пусна мълва, че наскоро ще викат младия набор в казармата и той донякъде се успокои пред мисълта, че ще напусне селото за дълго и там при нови хора, ще се разсее, ще му поолекне, ще се разтвори сърцето му за нови мисли и вълнения. И все пак зърнеше ли отдалеч Румянка, сърцето му неудържимо биеше. Отваряха ли другите дума за нея, колкото и да се мъчеше, не успяваше да скрие вълнението си.

Седмица преди да заминат за казармата, един ден Горчо Горненски докара кравите, коня и колата в стопанския двор. За пръв път след сватбата Монката чу съвсем отблизо гласа на Румянка весел, звънък и все така закачлив. Забрадена с бяла забрадка, запретнала ръкави, изтънила стройна снага, тя стоеше на колата и закачливо подвикваше на жените, излезли на двора да ги посрещнат:

— Хайде, мари, постелете платно да сляза.

Кольо стоеше пред кравите, малко поизоставен във външността си след сватбата, навел очи към земята, леко търкаше засъхналата кал по вехтите си чепици и само от време на време следеше дали Румянка ще заговори на Монката, който стоеше пред вратата на фермата и гледаше към тях с привидно безразличие.

— Ей, младоженец — провикна се закачливата и пълна като буре Луканица, — свали я на ръце — и да не чуе Кольо, по-тихо проговори към Монката: — Ако ти е дотегнала вече, той чака. Зарад нея на сянка си заприличал, ама да вземе човек едно дърво, пък да те пита дали се свършиха чак толкова жените за теб.

— Е, хайде остави сега — небрежно махна с ръка Монката.

— Слушай какво ти говоря — ситно каканижеше до главата му пълната Луканица. — Само тя ли е жена на този свят? Работен си, не си пияница и картаджия, ще ти излезе късметът, не бой се!

А след половин час, когато Кольо и баща му влязоха в канцеларията да попълнят документите за инвентара и добитъка, Румянка на пръсти, крадешком влезе във фермата. Монката изтърва метлата, застана срещу нея като гръмнат. А тя все така весело и предизвикателно усмихната застана на две крачки от него:

— Е, друже, как си?

— Добре съм — плахо започна да се оглежда наоколо той и не знаеше къде да държи ръцете си.

Тя се взря в очите му, усмивката застина на сочните й устни и по лицето й се изписа гримаса на съжаление:

— Какво ти е, да не си болен? — попита тя със съчувствен и топъл глас.

— Не, и аз не знам — смънка той под носа си и не смееше повече да я погледне.

— Ти ми прости, аз бях лоша с тебе — добави тя и леко въздъхна. — Сега е вече късно… С голям зор ги склоних да влязат в стопанството. Кольо уж беше готов, а като опря работата да влезе, започна да се опъва. Е какво, през горната седмица заминавате войници и аз три години ни булка, ни мома…

* * *

Претърколи се близо година и половина. Монката и Кольо влязоха в казармата. Случи се така, че и двамата служеха в една свързочна рота, в един взвод. Кольо и тук успя да се набие в очите на командирите и другарите си. А Монката и сега на първо време остана в сянка. Но той най-добросъвестно и съзнателно изпълняваше всички заповеди и разпореждания на командирите си, които не закъсняха да оценят усилията му, и един ден той беше удостоен с висока чест — снимка пред знамето на полка. Младежката организация написа писмо до младежите от стопанството, които не закъсняха да отговорят. Това събуди завист у Кольо, той започна да иронизира Монката за щяло и нещяло.

При едно тактическо занятие цял ден полкът беше в поход. Спряха за нощуване край малко планинско селце. Сланата беше опарила шумата на гората, още от вечерта звездите затрептяха по ясното небе. Войниците насядаха край огньовете и грееха премръзналите си ръце. У Колю имаше вроден навик да нарежда, да заповядва. През цялото време седеше край огъня и сегиз-тогиз подканяше другарите си да излизат настрана от пътя и носят дърва за огъня.

В такива моменти хората се връщат, без да щат към миналото, ровят загасналата жарава на спомените. Кольо започна да се хвали за успехите си пред жените. По същото време Монката беше отишъл за дърва и в негово отсъствие с подигравателна нотка в гласа той разказваше на другарите си как преди година и половина Монката му бил съперник. Някои от войниците се засмяха. А Кольо, без да вижда, че Монката е зад гърба му, продължаваше:

— По едно време щеше да се обеси зарад нея. Сиромашкият, всички момичета бягаха от него. Много ми се иска някой ден да си направим шега, да му пиша едно писмо уж, че жената го праща…

В това време Монката хвърли дървата на земята и цял настръхнал, застана срещу Кольо:

— Забранявам ти да отваряш дума за нея! Не я заслужаваш, чуваш ли?

— Хайде де! — засмя се предизвикателно Кольо. — Ако искаш, ще ти я отстъпя. Моята е лесна, винаги ще си намеря жена лика-прилика.

— Ти си мръсник! — процеди през зъби Монката.

— Слушай какво ти казвам — продължаваше все със същия предизвикателен тон Кольо, — дотегна ми нейната хубост, аз съм разтропан човек и лесно ще си намеря друга.

Старата рана беше разчовъркана наново с нечисти ръце.

Монката изживя много тежко тази обида. Между двамата пак легна старата ледена враждебност.

Отново го погълна войнишкото ежедневие — учения, караул, почивка и пак учения.

Късно през есента полкът се премести на гарнизон в малко планинско село близо до границата. По планината полазиха сиви и гъсти мъгли. Есенните облаци слязоха ниско. Заваляха студени дъждове. Острите планински ветрове ги пресякоха на сняг. Отначало войниците, несвикнали с новата обстановка, изживяваха особено чувство на потиснатост и тъга по далечните родни краища, но с течение на времето животът им улегна и спокойно влезе в новото си корито. И лека-полека враждата между Кольо и Монката затихна.

От два дни в планината бушува сърдита буря. Тя свири в голите клони на дърветата, с все сила свива снежен прах, удря в стъклата на прозорците. Натрупа високи преспи по пътищата и откъсна полка от останалия свят.

Късно след обед снежната виелица прекъсна връзката с щаба на дивизията. Напразни бяха усилията на командира на полка да влезе във връзка по телефона.

По войнишки ясно и категорично той нареди на командира на свързочната рота да се изпратят хора по линията и незабавно да отстранят повредата.

В ротното помещение е топло. Кольо седи до печката, грее ръцете и коленете си. Главата му тежи. От време на време студени тръпки лазят по кожата му, но той не се предава, не иска да легне. И друг път при лека настинка е прекарвал на крака.

Дневалният идва при него.

— Горненски, при ротния командир.

Той става и с широка крачка тръгва към ротната канцелария.

Капитан Костов се обръща към Монката и Кольо.

— Незабавно трябва да се възстанови връзката с щаба на дивизията. Снощи не сте били наряд и тази вечер сте свободни, нали?

Двамата отговориха утвърдително. Отдадоха чест и се върнаха в помещението. Мълчаливо се приготвиха. Накрая сержант Пеев им напомни добре да прегледат оръжието си, да не забравят нещо и ги изпрати.

Щом излязоха от портала на казармата двамата вдигнаха яките. Виелицата блъскаше снежен прашец право в очите им, свиреше в телефонните жици.

Повече от час вървяха срещу вятъра. По дрехите им налепна и се наби ситен снежец, сякаш бяха облечени в бяло.

По едно време Кольо започна да изостава, умората скъси крачката му, но от гордост не искаше да сподели нищо с Монката, който вървеше напред, леко извил глава надясно, за да не влиза сняг във врата му. И когато Монката се извърна назад, забеляза, че Кольо с мъка влачи краката си по снега.

— Какво ти е? — разнесе вятърът пресипналия му глас.

— Нищо! — с мъка отговори Колю и уморено опря гръб до телефонния стълб.

— Ти трепериш? — приближи се до него Монката.

— Не биваше да излизам, ама нищо, тръгнахме вече.

— А защо не доложи, че не си добре?

— Карай! — въздъхна Кольо и зъбите му неудържимо затракаха. — Щяхте да помислите, че ме е страх да изляза в такова време.

— Отде накъде, я се връщай тогава, докато е още рано — предложи Монката и за пръв път видя стария си съперник толкова слаб, безпомощен, дори жалък. Сам той не разбираше дали в сърцето му имаше сега място за съжаление или още надделяваше старото чувство на обида. И като хвана ръката на Кольо, тихо каза:

— Върни се назад! Сам ще свърша.

— Дума да не става, да знам, че ей там ще остана, назад не се връщам — продължаваше да упорствува Кольо, а едва се крепеше вече на краката си. По устните му изби тънка белина.

Вятърът пронизваше чак до костите. Монката отново тръгна напред, като удряше ръцете си една в друга през дебелите ръкавици, да се стоплят.

Близо половин час вървяха от стълб до стълб. Кольо все повече и повече изоставаше, но с върховни усилия на волята се стремеше да настигне Монката.

И чак когато се надвесиха над стръмното дере, където шосето правеше остър завой в краката на Монката се уплете скъсаната жица.

— Гледай каква пакост е направило онова клонче — посочи той с ръка заскреженото дърво близо до телефонната линия.

Кольо едва извърна глава на горе и като се наведе да поеме жицата от земята, падна на колене и с мъка стана.

— Остави, аз ще я вържа ей сега — скачаше на едно място Монката, за да разгрее краката си.

— Дръж, че едва се крепя на краката си — подаваше Кольо жицата. — Май тук ще се мре — още по-зиморничаво потрепера той.

Монката разтърка ръцете си и сега пръстите му чевръсто връзваха металическия възел, а очите му крадешком поглеждаха към Кольо. Ръцете работеха сръчно по навик, но в ума му се промъкна подличка мисъл и радост, и злоба едновременно. В него отново се надигна старото чувство на отмъщение. Той забрави виелицата и студа. В паметта му стремглаво нахлуха спомените от недалечното минало. Толкова месеци са минали, а споменът от изпращането на новобранците не е избледнял. На гарата Румянка изпращаше Кольо, шепнеше му тихо на ухото, а сълзите напираха в очите й. Тогава Монката поглеждаше от прозореца на вагона, а сърцето му тегнеше от мъка и болка. И само това ли беше?

След сватбата им колко вечери кроеше планове за отмъщение, а сега виновникът за всичките му страдания стенеше жалък и безпомощен пред него.

— Ох-х-х, не мога повече — изскимтя жално Кольо и се сниза на снега.

Монката се сепна, сякаш някой изневиделица му удари плесница. Само за секунда застана неподвижен. Хвърли жицата на снега и се спусна към него.

— Какво ти е? — питаше той и нарочно отбягваше очите му, срамуваше се от внезапно нахлулия спомен около миналото, от подличката мисъл, че го вижда сега толкова слаб и безпомощен, напълно зависим от него. И когато допря студената си длан до пламналото му чело, огънят от Кольо мина и през него. Проснат по гръб, Кольо бълнуваше несвързано, повтаряше все едно, че сега му е много леко, че като си почине още малко сам ще стане да му помогне.

— Стани — теглеше го Монката, — бялата смърт! — викаше той над главата му, но Кольо не искаше да го чуе и разбере, продължаваше все така несвързано да бълнува. Той с мъка го пренесе на завет до един голям камък, свали шинела си, метна го върху него. С непозната досега бързина се качи на стълба, завърза жицата, включи апарата и от поделението се обади гласът на дежурния телефонист. Монката се опитваше да надвие воя на виелицата:

— „Елха“, „Елха“, свържи ме с командира!

— Викам! — отговори му телефонистът и веднага включи командира на полка.

— Повредата е отстранена, другарю майор, точно над дерето до Вълча поляна. Другарю майор, редник Кольо Горненски е много зле. Втресе го.

Командирът заповяда да не остават на едно място, а да вървят колкото могат, той ще нареди веднага да им дойдат на помощ.

Монката чевръсто слезе от стълба. Откачи кънките. Пъргаво се покатери по голия дъб, прехвърли се по заснежените клони и като се хвана за края на последния клон откъм жиците, с все сила се тръсна на земята. Откъртеният клон жално изскърца и се опря о снега.

— Друг път няма да правиш беля — каза почти на себе си Монката и тръгна към Кольо. Свит като пашкул той трепереше още повече и бълнуваше. Наведе се ниско над него.

— Кольо, хайде брат, хайде да ставаме! Помъчи се да вървиш, хем ще се разгрееш, хем ще ти поолекне малко.

Кольо отвори трескавите си, почти невиждащи очи, каза нещо неразбрано и отново притвори клепки. Монката се опита да го повдигне. Той отново отвори очи и извика силно, прегракнало:

— Недей-й, остави ме, сега съм се стоплил.

— Ама ти замръзваш, бе човек! — с умоляващ глас говореше Монката и пак се опита да го изправи.

— О-ох, ти искаш да ме умориш… Отмъщаваш!… Знам, отдавна ме дебнеш… Вземи я, ти я обичаше!… Остави ме! Чуваш ли, ако стана, зъбите ти ще избия! — и изгуби сили, заби глава в яката на шинела и леко притвори очи.

Монката се опита да го повдигне, но отпуснатото тяло на Кольо сега тежеше двойно. Наведе се ниско към земята. С мъка го изправи и вдигна на гърба си. Той стенеше и викаше, но Монката не го слушаше повече. В ушите му звучеха последните думи на закана, разкаяние и угризение зарад мисълта за отмъщение. И той иска на всяка цена да го спаси. Пред мисълта, че Румянка ще повярва, че той е виновник за неговата смърт, по кожата му полазиха студени и нервни тръпки. Не, Монката никога не е бил подлец. Той е бил винаги добър и сърдечен човек, макар че не винаги са го разбирали докрай.

Той върви напред. Краката му се олюляват под тежестта на Кольо. Стъпката му става все по-несигурна.

Пада мрак. Бурята не стихва. С последни усилия на волята Монката едва се крепи на краката си. Отдавна не чува молбите и увещанията на Кольо. Потънал е в пот, с подкосени крака едва пристъпва малко по малко напред.

Близо два часа той се бори със снежната виелица.

Спира се. Чува изстрел. Бурята отвява назад мъжки глас. Дали не го лъжат очите. Отгоре се вижда светлина. Но тя се движи. Монката се опитва да извика, но от гърдите му излиза някакъв пресипнал и непознат за самия него звук.

Загубва се светлината. Няма човешки говор. Всичко е плод на измъчената фантазия. Те са сами. Още малко и той ще падне съвсем безпомощен. Виелицата ще ги затрупа. И чак напролет, когато повее южнякът, ще ги намерят един до друг. И пред мисълта за смъртта го обхваща ужас. Но той иска да живее, какво е видял от младостта си?

Десет минути последни усилия.

Сега не се лъже. До слуха достигна неясен мъжки говор.

— Монка-а, ти ли си? — провикна се познат глас.

— Братя-а, елате! — почти изплака той и се строполи на земята…

Минаха няколко дни. Виелицата утихна. Над огромния лабиринт от скали, високи върхове и стръмни дерета слънцето се оглеждаше в чистия планински сняг, напираше през широките стъкла на полковата лечебница, грееше по лицата на Монката и Кольо, които лежаха един до друг.

Очите на Кольо плуват в тънка едва забележима влага. В сърцето му се разлива топло чувство на благодарност. Той се надига на възглавницата, поглежда към белите шапки на върховете и в сърцето му се топи копнеж час по-скоро да излезе навън. Монката е полупритворил очи, един слънчев лъч играе по бледото му лице.

— Вчера писах на Румянка, всичко й разказах за теб — почти шепнешком говори Кольо.

— Не биваше да я тревожиш — отваря очи Монката.

— Тя ще се радва, че ти… — не се доизказа той.

— А може би няма и да повярва — добави Монката и на сърцето му стана леко, хубаво.