Величко Нешков
През Драва

Напоследък по целия фронт на Драва настъпи временно затишие. Две-три вечери поред около полунощ тъмното, непрогледно небе се застояваше необезпокоявано от тревожните трепкания на ракетите и сърдития грак на картечниците. В сърцата на войниците се промъкваше скрита тревога. Те разбираха, че това странно затишие е предвестник на нещо тежко и голямо, което щеше да се стовари по позициите през близките дни.

Тази нощ облачното небе бе слязло много ниско. Над неприветната гола равнина свистеше студен вятър и проникваше чак до костите. От време на време прехвръкваше сняг.

Подпоручик Киров получи заповед да се прехвърли с един малък патрул на отсрещния бряг и залови пленник, тъй като през последните нощи откъм позициите на хитлеристите часове наред се чуваше непрекъснат шум от автомобили, които се движеха със загасени фарове. Явно бе, че там имаше оживление.

Към десет часа в землянката на подофицера Димитър, където се стягаха хората от патрула, кънтяха смях и закачки, като че ли хората не отиваха на опасна и рискована работа, а на някаква приятна и безгрижна разходка. Както винаги в центъра на закачките си оставаше дългият като върлина Пейчо. И сега привел дългия си врат, да не се закачи о гредата на землянката, той пристягаше силно колана на кръста си, оправяше паласките и още веднаж проверяваше дали патроните му са на мястото си.

В землянката е задимено от цигарите. Огънят е загаснал. Ветроупорният фенер премигва от тютюневия дим. Кунчо се е свил до огнището, грее ръцете си на загасналата жарава и свива цигара от вестник. Завива я майсторски между пръстите си, рови с машата от дебела ламарина в пепелта и поднася един въглен към носа си. Опъва силно с изпръхналите си устни и цигарата пламва със синьо пламъче.

Пейчо смига на Ангелчо и сочи Кунчо:

— Ред не е прочел от вестника, ама за една нощ ще го изпухка на цигари.

Кунчо се престори, че не го чува. Вдигна нагоре големите си влажни очи. От няколко дни той е простинал и не му е добре.

— Асенчо — изръмжа той с дрезгавия си глас към Гайдарчето, — я се затичай навън, до прага има малко дърва, донеси да стъкнем огъня.

Асен Гайдарчето трескаво се приготовляваше, два пъти откачи ремъка и го пристегна. Сега беше обхванат от странно чувство на тревога, на страх и обърканост. Макар че разбра много добре къде го пращаше Кунчо, пак попита:

— Дърва ли искаш?

— Присегни се до прага, че тук е теснотия, не виждаш ли — няма къде да се обърнеш.

— Ей сега — бръкна Гайдарчето в джоба си, извади кутията с цигари и отново я прибра, без да извади цигара.

Пейчо закачливо подхвърли на Кунчо:

— Мързи те да станеш, не че си толкова болен. Човекът отива на смърт, я се върне, я не.

— Няма да му се откъснат ръцете — отново изръмжа Кунчо и се почеса по брадата, която от известно време съвсем нередовно бръснеше.

Обикновено така започваха споровете между двамата. Но в това време в землянката влезе подпоручик Киров и двамата секнаха спора.

— Готови ли сме, момчета? — попита Киров, подхвърляйки леко в ръката си една бомба.

— Тъй вярно — отговориха почти всички едновременно.

— Няма да се посрамим, нали?

— Дума да не става — отговори за всички Пейчо.

Навън е тишина, непрогледен мрак и студ. Далеч на запад един прожектор насочи полегат сноп светлина, наклони се за малко към земята и се изгуби.

Край брега стърчаха като неподвижни часови голи върби. След половин час пълзене из храсти и ланска тръстика патрулът излезе на брега на Драва.

На три-четири крачки от бойците чакаше напомпена гумена лодка.

Киров изпълзя напред. Превърна се на слух и зрение. Отсреща не се чуваше нищо. Даде знак с ръка и тихо прошепна:

— Спусни лодката.

Осем чифта здрави ръце леко надигнаха лодката и бавно я спуснаха във водата. Пейчо влезе пръв с леката картечница, последван от Ангелчо, Луканчето, Савата и двама войници от трети взвод. Киров и подофицерът Димитър се качиха последни. Насочиха оръжието към другия бряг готово за стрелба.

— Давай напред! — неспокойно прошепна Киров.

Лопатите плиснаха тихо, предпазливо по студената вода. Лодката се олюля.

Тъмната ивица на брега с рошавите и голи клони на върбите остана назад, сля се с тъмнината. Лодката се доближи до брега. Още двадесетина крачки, още едно усилие и краката ще стъпят на твърда земя. Гребците чевръсто теглеха лопатите.

Лодката заби нос в пясъка. Бойците безшумно слязоха, прецапаха през плитката тиня и пясък и пълзешком излязоха на песъчливия бряг.

Киров отново излезе напред. Вляво от него залегнаха Ангелчо и Пейчо.

Ангелчо откачи лопатката си и започна да рови песъчливата почва, като не преставаше да се взира напред в тъмнината. Очите му свикваха с непознатите досега предмети. Изведнаж косата му настръхна.

— Халт! — извика някой отсреща с метален и тревожен глас.

Ангелчо остави лопатката и веднага намести лактите си в плиткото окопче. Натисна каската към очите си и здраво притисна приклада на автомата.

В тъмнината напред с малко синкаво пламъче светна дулото на картечницата. Куршумите изсъскаха остро и заканително над главите на патрула. Киров се пресегна най-напред към Пейчо, а след това към Ангелчо:

— Никой да не открива огън! — заповяда шепнешком той.

Изминаха няколко минути в мъчително и тежко очакване. Картечницата млъкна. Напред се чу неразбран говор. Умълчаха се. Една ракета се вдигна нагоре, освети наоколо и бавно се стопи в тъмнината.

Патрулът не мръдна близо половин час. Далеч надясно наша картечница отсечено затрака. Обади се втора. От немския бряг сърдито им отговори едно „Емге“.

Започнаха бавно да пълзят. Най-напред се изнесоха Киров, Пейчо и Ангелчо. Тримата поддържаха очна връзка. Ослушваха се и отново продължаваха напред. Добре разбираха, че и най-малката непредпазливост ще им струва живота.

На двадесетина крачки пред тях се изправи човешки силует. Протегна се. Тихо тропна с крак. Потри ръце.

Тримата чакаха минута-две. В този момент у тях нямаше мисъл, разум, страх. Тоя хитлерист трябваше да бъде хванат жив. Ще успеят ли? Нужна е много сръчност, бързина, иначе са загубени.

Намалиха разстоянието. С един силен скок Пейчо и Ангелчо са в окопчето му. Кратко сборичкване. Изненадан, уплашен, хитлеристът отчаяно се бранеше. Повалиха го на земята. Пейчо му затисна устата с калната си длан. Ангелчо помогна и прихванат от здравите им ръце, хитлеристът не стъпи на земята…

Вляво и назад някой се обади на немски. Никой не му отговори. Светещи куршуми надраха тъмнината, начертаха дълги и светли нишки, които угасваха в мътната вода на Драва, застиваха по студената земя.

Разпилян от картечните куршуми, патрулът се събра на брега. Киров преброи хората си с поглед. Преглъщаше жадно и постоянно даваше знак с ръка:

— Хайде, другари, по-скоро!

Пейчо пусна пленника, подаде му ръка към лодката:

„Давай насам, бе човек. Ти трепериш като заек, ние не ядем хора. Я го гледай ти!“

— Не разговаряй повече! — припряно даваше нареждания Киров. — Дръж го да не скочи в реката!

— Ако иска — да нахрани шараните — шеговито отговори Пейчо и здраво стискаше двете ръце на пленника.

Лодката се понесе по течението.

Хитлеристките картечници се умълчаха едва когато тя се скри зад върбите.

В землянката отново е оживено. Лампата уплашено премигва от тютюневия дим.

Над Драва една ракета очерта крива тревожна диря, освети леко набръчканата вода и бавно угасна.