Агата Кристи
Стаена смърт (17)

ГЛАВА 17
Ричард Ърскин

„Анстел Манър“ имаше мрачен вид. Къщата беше бяла, разположена пред някакви голи възвишения. Пътят се виеше през гъсти шубраци.

— Защо изобщо дойдохме? — попита Джайлс. — Какво можем да им кажем?

— Нали намислихме?

— Да. Донякъде. Добре, че зетят на лелята на сестрата на братовчедката на мис Марпъл, или каквото там беше, живее наблизо. Но едно е да посетиш някой ей така, от учтивост, а съвсем друго — да разпитваш за старите любовни приключения на домакина.

— И то след толкова години. Навярно не я помни.

— Може би. Може изобщо да не е имало любов.

— Джайлс, на глупаци ли се правим?

— Не знам. Понякога ми се струва, че е така. Не знам защо се занимаваме с всичко това. Какво значение има то сега?

— След толкова много време… Да, знам. И мис Марпъл и доктор Кенеди казаха да оставим всичко на мира. Защо не ги послушахме, Джайлс? Кое ни кара да продължаваме? Дали не е тя?

— Тя?

— Хелън. Затова ли я помня? Нима детските ми спомени са единствената й връзка с този свят… с истината? Нима Хелън ме използва, използва и двама ни, за да излезе истината на бял свят?

— Искаш да кажеш, че понеже е умряла от насилствена смърт…

— Да. Хората казват… и в книгите пише, че те… не могат да намерят покой докато не…

— Гуенда, мисля, че фантазираш.

— Може би. Но нищо. Сега можем да избираме. Това е най-обикновено посещение. Няма нужда да бъде нищо друго, освен ако не решим.

Джайлс поклати глава.

— Ще продължим. Не можем да спрем сега.

— Да, прав си. Но въпреки всичко, се чувствам уплашена…

 

— Търсите къща, така ли? — попита майор Ърскин.

Той предложи на Гуенда поднос със сандвичи. Тя взе един и погледна домакина. Майорът беше нисък човек, може би към метър и седемдесет. Косата му беше посивяла, а очите му бяха уморени и доста замислени. Гласът му беше плътен и леко провлачен. У него нямаше нищо забележително, но Гуенда си помисли, че той определено беше привлекателен… Далеч не изглеждаше така добре като Уолтър Фейн, но докато повечето жени биха отминали Фейн, без дори да го погледнат, при Ърскин това не би могло да се случи. Фейн беше безличен. Въпреки че беше тих, Ърскин беше личност. Говореше нормално за обикновени неща, но у него имаше нещо — това нещо, което жените веднага разпознават и на което реагират чисто по женски. Почти несъзнателно Гуенда приглади полата си, оправи една къдрица и скришом докосна с червило устните си. Гуенда беше съвсем сигурна, че преди деветнадесет години Хелън Кенеди би могла да се влюби в този мъж.

Тя вдигна глава, забеляза че домакинята я гледа и неволно се изчерви. Мисиз Ърскин разговаряше с Джайлс, но гледаше Гуенда и в очите й имаше подозрителност и враждебност. Джанет Ърскин беше висока жена. Гласът й беше плътен, почти като на мъж. Телосложението й беше атлетично. Носеше добре скроена пола от туид с дълбоки джобове. Изглеждаше по-възрастна от мъжа си, но Гуенда реши, че може и да не е така. Лицето й беше леко отпуснато. „Нещастна, алчна жена — помисли си Гуенда. — Обзалагам се, че прави живота му ад.“

— Да търсиш къща се оказва много трудна работа — продължи тя разговора. — Рекламите на посредниците винаги са хвалебствени, но когато видиш за какво става дума, можеш да се отчаеш.

— Мислите да се установите някъде наоколо?

— Е, това е едно от местата, които имахме предвид. Знаете ли… защото е близо до Адриановата стена^[1]. Джайлс много я харесва. Може да ви се стори странно, но за нас е все едно къде ще отидем да живеем. Отраснала съм в Нова Зеландия и тук нищо не ме свързва с никое определено място. А Джайлс е прекарвал различни периоди от живота си при различни свои лели, така че също няма предпочитания. Само не искаме да сме близо до Лондон. Желанието ни е да живеем в истинската провинция.

Ърскин се усмихна.

— Тук наоколо е истинска провинция. Напълно е изолирано. Съседите ни са малко и са на голямо разстояние.

На Гуенда й се стори, че в приятния му глас долавя мрачни нотки. За миг си представи усамотения му живот — късите сиви зимни дни, вятърът, свирещ в комините, спуснатите пердета… и затворен в къщи… затворен при тази жена с алчни и нещастни очи… и съседите — малко и далеч.

После видението изчезна. Отново дойде лятото с отворените към градината прозорци, с аромата на розите и звуците на живота.

— Тази къща е стара, нали? — попита тя. Ърскин кимна.

— От времето на кралица Ана. Предците ми живеят тук от близо триста години.

— Хубава е. Сигурно се гордеете с нея.

— Доста позападна. Данъците ми пречат да я поддържам както трябва, но сега, когато децата се разпиляха, най-тежкото време мина.

— Колко деца имате?

— Две момчета. Едното е в армията, другото учи в Оксфорд. Ще работи в някакво издателство.

Погледът му се плъзна към рафта над камината и Гуенда го проследи. Там имаше фотография на две момчета — вероятно на осемнадесет и деветнадесет — направена преди няколко години. Върху лицето на бащата се четяха гордост и обич.

— Добри момчета са — каза той. — Макар че го казвам аз.

— Изглеждат много добре — отбеляза Гуенда.

— Да — добави Ърскин в отговор на питащия поглед на гостенката си, — мисля че си струва. Да правиш жертви за децата си, искам да кажа.

— Предполагам, че често се налага човек да дава много… — каза Гуенда.

— Понякога много, наистина…

Тя отново долови мрачните нотки, но се намеси мисиз Ърскин с нейния плътен, заповеднически глас:

— Значи търсите къща някъде наоколо? Боя се, че не знам да има нищо подходящо.

„И да знаеше, нямаше да ни кажеш — помисли си Гуенда малко злобничко. — Тази глупава жена май наистина ревнува. Ревнува, защото разговарям със съпруга й и защото съм млада и хубава!“

— Зависи дали бързате — каза мистър Ърскин.

— Не, всъщност изобщо не бързаме — каза Джайлс весело. — Искаме да намерим нещо, което наистина да ни хареса. В момента живеем в една къща в Дилмут. На южното крайбрежие.

Майор Ърскин извърна глава. После стана и отиде да донесе кутия цигари от масата до прозореца.

— Дилмут — каза мисиз Ърскин.

Гласът й беше безизразен. Очите й бяха приковани в тила на мъжа й.

— Приятно малко градче — отбеляза Джайлс. — Били ли сте някога в него?

Последва кратка пауза и после мисиз Ърскин каза със същия безизразен глас:

— Прекарахме няколко седмици там едно лято преди много години. Не ни хареса особено. Човек много се отпуска на онзи климат.

— Да — каза Гуенда. — И ние смятаме така. Търсим по-здравословен въздух.

Ърскин се върна с цигарите и поднесе кутията на Гуенда.

— Ще се уверите, че мястото тук е точно такова — каза той и в гласа му отново имаше нещо мрачно.

Гуенда го погледна, докато той й подаваше огънче за цигарата.

— Помните ли добре Дилмут — попита тя непринудено.

Устните му се присвиха сякаш изпита остра болка.

— Доста добре, струва ми се — отвърна той уклончиво. — Бяхме отседнали в… „Роял Джордж“, не… в „Кларънс“.

— О, да! Това е старомодният хотел. Нашата къща е съвсем близо до него. Казва се „Хилсайд“, но по-рано е била Света… Света… Мери ли беше, Джайлс?

— „Света Катерина“.

Този път реакцията не можеше да бъде сгрешена. Ърскин рязко извърна глава, а чашата в ръцете на жена му започна да потраква върху чинийката.

— Може би — каза домакинята — ще искате да разгледате градината?

— О, да, с удоволствие.

Излязоха през френските прозорци. Беше грижливо поддържана градина с много цветя, добре маркирани пътеки и жив плет. Доколкото Гуенда успя да разбере, за нея се грижеше преди всичко майор Ърскин. Когато й говореше за рози и за цъфтящи храсти, помръкналото му тъжно лице се оживяваше. Явно обичаше градинарството.

Когато най-накрая се сбогуваха и се качиха в колата, Джайлс попита колебливо:

— Пусна ли я?

Гуенда кимна.

— До втория розов храст.

Тя погледна надолу и разсеяно попила безименния си пръст.

— Ами ако не я намерим?

— Нищо. Това не е истинската ми венчална халка. Не бих рискувала с нея.

— Радвам се да го чуя.

— Имам особени чувства към тази халка. Помниш ли какво ми каза, когато я сложи на пръста ми? Зелен смарагд, защото съм била интригуваща малка зеленоока котка.

— Може би — каза Джайлс с безразличие — нашите специфични ласки могат да се сторят странни на някой от поколението на мис Марпъл.

— Какво ли прави сега милата старица? Може би седи на слънце на крайбрежната улица.

— Нещо е намислила. Доколкото я познавам. Мушка се тук, любопитства там или задава по някой и друг въпрос. Надявам се да не прекали с питането някой ден.

— Но това е съвсем естествено за една възрастна жена. Не бие така на очи, както ако го правехме ние.

Лицето на Джайлс отново се изопна.

— Ето затова не ми харесва… — избухна той. — Не искам ти да го правиш. Не мога да понасям чувството, че си седя в къщи и те изпращам да вършиш черната работа.

Гуенда прокара пръст по разтревоженото му лице.

— Знам, скъпи. Знам. Но трябва да признаеш, че нещата са малко особени. Доста нахално е да разпитваш един мъж за миналите му любовни приключения, но ако една жена е умна, това нахалство може да й бъде простено. А аз смятам да бъда умна.

— Знам, че си умна. Но ако този, когото търсим, наистина е Ърскин…

Гуенда го прекъсна веднага:

— Не може да е Ърскин.

— Искаш да кажеш, че сме попаднали на погрешна следа?

— Не съвсем. Според мен наистина е бил влюбен в Хелън, но той е добър, Джайлс… Той е ужасно добър. Не е от удушвачите…

— Ти нямаш особено голям опит с удушвачите, нали, Гуенда?

— Нямам. Но пък имам женски инстинкт.

— Боя се, че точно това казват много често и жертвите на подобни хора. Не, Гуенда, шегата настрана. Моля те, бъди внимателна.

Разбира се. Изпитвам съжаление към горкия човек с тази съпруга-дракон. Обзалагам се, че животът му е ад.

— Тя е… странна жена. Някак си доста ме притеснява.

— Зловеща е. Видя ли как ме гледаше през цялото време?

— Само се надявам всичко да мине добре.

 

Планът беше приведен в изпълнение на следващата сутрин.

Джайлс, който се чувстваше, както сам се изрази, като таен детектив работещ по бракоразводно дело, зае позиция, от която се виждаше портата на „Анстел Манър“. Към единадесет и тридесет той каза на Гуенда, че всичко е наред. Мисиз Ърскин беше тръгнала с малкия „Остин“, по всяка вероятност към пазарното градче, което се намираше на три мили. Можеха да действат.

Гуенда спря колата пред входната врата и позвъни. Попита за мисиз Ърскин и й отговориха, че е излязла. Попита за майора. Казаха й, че е в градината. Когато Гуенда се приближи, той се изправи до цветната леха, над която се беше навел.

— Толкова съжалявам, че ви безпокоя — каза му тя, — но ми се струва, че вчера загубих халката си някъде тук. Знам, че беше у мен, когато излязохме от гостната… Доста ми е голяма. Не искам да я изгубя, защото това е венчалната ми халка.

Издирването започна веднага. Гуенда се помъчи да си припомни откъде е минала вчера, край кои храсти е спирала и кои цветя е докосвала. Най-накрая халката се намери до едни рози. Гуенда не спести думите си на облекчение, че я е намерила.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, мисиз Рийд? Бира, чаша шери? Или може би предпочитате кафе или нещо друго?

— Не, не искам нищо, благодаря. Само една цигара… благодаря.

Тя седна на една пейка и Ърскин се настани до нея.

Известно време пушиха без да говорят. Сърцето на Гуенда биеше доста учестено. Нямаше как. Трябваше да започне.

— Искам да ви попитам нещо — каза тя. — Може би ще си помислите, че е много нахално от моя страна, но ужасно искам да знам отговора. Вие сте единственият човек, който би могъл да ми го даде. Струва ми се, че някога сте бил влюбен в мащехата ми?

Той се обърна към нея изумен.

— Мащехата ви?

— Да, Хелън Кенеди. По-късно е станала Хелън Халидей.

— Разбирам.

Мъжът до нея притихна. Очите му гледаха напред към огряната от слънцето градина, но като че ли не виждаха. Цигарата тлееше между пръстите му. Колкото и притихнал да беше, Гуенда чувстваше вълнението му. След малко ръката му докосна нейната.

— Предполагам някакви писма — каза Ърскин, сякаш отговаряше на въпрос, който си беше задал сам.

Гуенда не отвърна нищо.

— Никога не съм й писал много… две, може би три писма всичко на всичко. Тя каза, че ги е изгорила… но изглежда жените никога не унищожават писмата, нали? И са попаднали във вашите ръце. А сега искате да знаете…

— Искам да знам повече. Аз… бях много привързана към нея… макар че тогава бях толкова малка… когато тя си отиде…

— Отиде си?

— Не знаехте ли?

Очите му, искрени и изненадани, срещнаха нейните.

— Не съм чувал нищо за нея от… от онова лято в Дилмут.

— Значи не знаете къде е сега?

— Как мога да знам? Това беше преди толкова години… Години. Сега всичко е свършило. Забравено.

— Забравено?

Той се усмихна горчиво.

— Не, може би не съвсем. Вие сте много проницателна, мисиз Рийд. Но кажете ми за нея… тя е жива, нали?

Внезапно се надигна студен вятър, който ги накара да потреперят.

— Не знам дали е жива или умряла — каза Гуенда. — Не знам нищо за нея. Помислих си, че може би вие ще ми кажете нещо.

Той поклати глава, а тя продължи:

— Виждате ли, онова лято тя е заминала от Дилмут. Една вечер, съвсем неочаквано, без да каже на никого. И повече не се е върнала.

— И решихте, че може да съм чул нещо?

— Да.

Той поклати глава.

— Не. Нито дума. Но сигурно брат й, той беше лекар, още живее в Дилмут? Би трябвало да знае… Или е починал?

— Не, той е жив. Но не знае нищо. Виждате ли, всички са смятали, че е заминала… с някого.

Той се обърна към нея и я погледна. Дълбоки, тъжни очи.

— И са помислили, че е заминала с мен?

— Това е било една възможност.

— Възможност? Не мисля така. Никога не е било. Или сме били глупци? Съвестни глупци, пропуснали шанса си да бъдат щастливи?

Гуенда не каза нищо. Ърскин отново се обърна към нея и я погледна.

— Може би е по-добре да чуете всичко, макар че няма кой знае какво. Но не искам да имате погрешна представа за Хелън. Срещнахме се на кораба на път за Индия. Едно от моите деца се разболя и жена ми щеше да пътува малко по-късно. Хелън отиваше да се омъжи в някакъв град, не помня кой. Не обичаше онзи мъж. Беше стар приятел, добър и мил, а тя искаше да се махне от дома си, където не се чувстваше щастлива. Влюбихме се.

Той замълча.

— Такова признание винаги звучи доста банално. Но това не беше… искам това да бъде съвсем ясно… обикновено корабно приключение. Беше сериозно. И двамата бяхме… сломени, а не можехме да направим нищо. Не можех да изоставя Джанет и децата. Хелън беше съгласна с това. Ако беше само жена ми… но трябваше да мисля и за момчетата. Решихме да си кажем сбогом, да се опитаме да забравим.

Той се засмя — кратко и безрадостно.

— Да забравя? Никога няма да забравя нито за миг. Животът ми беше ад. Не можех да престана да мисля за Хелън… Е, тя не се омъжи за онзи, при когото отиваше. Просто не можа да го направи след всичко, което се случи. После се върна в Англия и предполагам, че на кораба е срещнала другия, предполагам баща ви. Писа ми някъде месец след това, за да ми каже какво е направила. Той бил много нещастен заради смъртта на жена си и имал малко дете. Тя мислеше, че може да го направи щастлив и че това е най-доброто, което би могла да измисли. Писа ми от Дилмут. След около осем месеца баща ми почина, аз изпратих документите си и се върнах в Англия. Дойдох да живея в тази къща. Трябваха ни няколко седмици, докато можем да се нанесем и жена ми предложи да останем известно време в Дилмут. Някакви нейни познати й казали, че е хубаво и спокойно място. Разбира се, тя не знаеше за Хелън. Можете ли да си представите изкушението? Да я видя отново! Да видя какъв е мъжът, с когото е свързала живота си.

Ърскин отново направи пауза и продължи:

— Отидохме в Дилмут и отседнахме в хотел „Кларънс“. Това беше грешка. Да срещна Хелън отново за мен се оказа истински ад… Тя изглеждаше щастлива… нямах представа дали все още помни или не… Може би го беше преодоляла. Жена ми, струва ми се, подозираше нещо. Тя беше много ревнива… винаги е била. Е, това е всичко — добави той забързано. Тръгнахме си от Дилмут…

— На седемнадесети август — каза Гуенда.

— Това ли е датата? Може би. Не помня точно.

— Било е събота.

— Да, права сте. Спомням си как Джанет се безпокоеше, че може би влаковете ще са пълни през този ден и че не е подходящ за дълго пътуване. Но не беше така…

— Майор Ърскин, моля ви, опитайте се да си спомните, кога за последен път видяхте мащехата ми?

Той се усмихна уморено.

— Няма нужда да се опитвам кой знае колко. Видях я вечерта преди да отпътуваме. На брега. Отидох там да се разходя след вечеря и я срещнах. Нямаше никой друг. Качих се с нея до къщата. Минахме през градината…

— По кое време стана това?

— Не знам… може би беше девет часът.

— И се сбогувахте?

— И се сбогувахме — той се засмя отново. — Не, не беше такова сбогуване, за каквото си мислите… беше кратко и почти грубо. Тя каза: „Моля те, сега си върви. Върви си бързо. Предпочитам да не…“ Тя млъкна, а аз… просто си тръгнах.

— Върнахте се в хотела?

— Да. Най-накрая стигнах до хотела, но преди това се разхождах дълго извън града.

— Не е лесно да се възстановят датите — каза Гуенда, — но мисля, че същата вечер тя си е отишла и никога повече не се е върнала.

— Разбирам. И когато с жена ми сме тръгнали на следващата сутрин, се е пуснал слух, че Хелън е избягала с мен. Какви неща им хрумват на хората!

— Значи — попита Гуенда направо, — тя не е избягала с вас?

— Боже мили, не! Никога не е ставало дума за такова нещо.

— Тогава, защо според вас е заминала?

Ърскин се намръщи. Изглеждаше заинтригуван.

— Разбирам ви — каза той, — но наистина не знам. Тя… не остави ли някакво обяснение?

Гуенда се замисли и изрази на глас собственото си убеждение:

— Според мен не е оставила нищо. Мислите ли, че би могла да тръгне с някой друг?

— Не, разбира се, че не.

— Изглежда сте сигурен в това?

— Сигурен съм.

— Тогава защо е тръгнала?

— Ако е станало така неочаквано, както казвате, имам само едно обяснение… искала е да избяга от мен.

— Да избяга от вас?

— Да. Може би се е страхувала, че ще се опитам да я видя отново, че ще я измъчвам. Може би е забелязала, че още бях… луд по нея. Да, сигурно това е било.

— Но то не обяснява защо после не се е върнала — отбеляза Гуенда. — Кажете ми, Хелън нищо ли не ви каза за баща ми? Че се тревожи за него? Или че се страхува от него? Нещо подобно?

— Да се страхува от него? Защо? О, разбирам. Мислите, че може да е ревнувал. Той ревнив човек ли беше?

— Не зная. Починал е, когато съм била малка.

— Разбирам. Не, като се замисля, той винаги беше нормален и приятен. Беше привързан към Хелън… гордееше се с нея. Нищо повече. Не, по-скоро аз я ревнувах от него.

— И ви се сториха щастливи заедно?

— Да, наистина. Радвах се за тях… и в същото време ме болеше заради това… Не, Хелън никога не ми е говорила за него. Както казах, ние почти не можахме да останем сами, да разговаряме. Но сега, след като го казахте, струва ми се, че Хелън беше разтревожена…

— Разтревожена?

— Да. Помислих си, че може да е заради жена ми… — той замълча. — Не, имаше нещо друго.

Ърскин отново погледна Гуенда и продължи:

— Дали се е страхувала от съпруга си? Дали той я е ревнувал от други мъже?

— Не смятате ли, че е било така.

— Ревността е странно нещо. Понякога тя може да се прикрие така, че въобще да не подозирате съществуването й. — Той потрепери. — Но може да бъде страшна… много страшна.

— Бих искала да знам още едно нещо… — Гуенда млъкна.

По алеята беше дошла кола. Майор Ърскин каза:

— А, жена ми се връща от пазар.

Само за миг той се преобрази. Започна да говори отпуснато, но хладно, лицето му стана безизразно. Лекото треперене издаваше нервността му.

Мисиз Ърскин заобиколи ъгъла на къщата и тръгна към тях.

Мъжът й се спусна към нея.

— Мисиз Рийд е загубила пръстена си вчера — обясни той.

— Така ли? — каза рязко мисиз Ърскин.

— Добро утро — поздрави Гуенда. — Да, за щастие го намерих.

— Това е много хубаво.

— О, да! Ужасно щеше да е, ако го бях изгубила. Е, трябва да тръгвам.

Мисиз Ърскин не каза нищо, а мъжът и предложи:

— Ще ви изпратя до колата.

Той тръгна след Гуенда по верандата, но резкият глас на жена му го спря:

— Ричард! Помоли мисиз Рийд да те извини, но има много важен телефонен разговор, който не можеш да…

— О, не се тревожете — каза Гуенда веднага. — Няма нужда да ме изпращате.

Тя бързо заобиколи къщата и изтича до колата.

Там спря. Мисиз Ърскин беше паркирала така, че Гуенда не беше сигурна дали ще може да мине покрай колата й по алеята. Тя се поколеба и после бавно се върна на терасата.

Малко преди френските прозорци спря като закована. Гласът на мисиз Ърскин — плътен и кънтящ — достигаше съвсем ясно до ушите й:

— Не ме интересува какво ще ми кажеш! Ти си го направил нарочно! Още вчера! Уговорил си се с това момиче да дойде, докато ме няма! Винаги едно и също! Щом видиш някоя хубавица! Няма да търпя това, казвам ти! Няма да го търпя!

Гласът на Ърскин — тих и почти отчаян — я прекъсна:

— Джанет, понякога наистина ми се струва, че си побъркана.

— Не аз съм побърканата, а ти! Не можеш да оставиш жените на мира!

— Знаеш, че не е истина, Джанет.

— Истина е! Открай време си беше такъв! Да не би да ми кажеш, че не си имал нищо общо с онази русокоса красавица Халидей тогава в Дилмут, откъдето пристига и тази?

— Никога ли не забравяш? Защо трябва непрекъснато да ми натякваш за такива неща? Просто обезумяваш и се нахвърляш върху мен за…

— Не аз, а ти! Ти ме караш да страдам! И няма да го търпя, казвам ти! Няма! Да си уреждаш срещи! Да ми се подиграваш зад гърба! Пет пари не даваш за мен, никога не си се интересувал! Ще се самоубия. Ще се хвърля от някоя скала! Не искам да живея!

— Джанет! Джанет! За Бога…

Плътният глас трепереше. Чу се отчаяно ридание.

Гуенда отново заобиколи къщата, този път на пръсти. Поколеба се за момент и после натисна звънеца на пътната врата.

— Дали има някой — попита тя, — който би могъл да отмести тази кола. Не мога да изляза.

Прислужникът влезе в къщата и след малко от това, което някога е било конюшня, излезе човек. Той докосна козирката на фуражката си, качи се в колата и я вкара в гаража. Гуенда седна зад кормилото и бързо подкара към хотела, където я очакваше Джайлс.

— Колко се забави — посрещна я той. — Научи ли нещо?

— Да, мисля, че знам всичко. Доста прочувствена история. Изглежда е бил безумно влюбен в Хелън.

Тя му разказа какво беше станало.

— Наистина си мисля — завърши Гуенда, — че мисиз Ърскин е малко побъркана. Говореше като луда. Сега разбирам какво е имал предвид, когато говореше за ревност. Трябва да е ужасно да се чувстваш така. Както и да е, сега знаем, че Хелън не е тръгнала с Ърскин и че той не знае нищо за смъртта й. Когато си е тръгнал онази вечер, тя е била жива и здрава.

— Да — отвърна Джайлс. — Така казва той.

Гуенда го погледна с възмущение.

— Така — повтори Джайлс мрачно — казва той.