Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (7)

(1611–1673)

Като си тръгваме от училище в сряда вечер, всички сме адски доволни — най-напред задето си тръгваме от училище, после задето на другия ден е четвъртък и не сме на училище и освен това задето минаваме покрай кварталното кино, а този ден сменят програмата и виждаме какво дават, и ако е някой сладурски филм, у дома искаме от татковците и майките си да ни дадат парички, за да идем да го гледаме на другия ден, и понякога номерът минава — е, не винаги, особено ако сме се правили на палячовци в училище или сме получили слаби оценки.

Този път видяхме, че дават един страхотен филм — казваше се „Д’Артанян се завръща“ и имаше сума ти снимки с мускетари на тях, дето се дуелираха с шпаги и бяха облечени с широкополи шапки с пера, с ботуши и големи плащове, досущ като доспехите, дето Жофроа ги получи за рождения си ден. И учителката го смъмри, като се появи в клас облечен така!

— Тая седмица съм сред първите двайсет и петима — каза Жоашен, — татко ми със сигурност ще ми даде парички да ида да гледам филма.

— А пък аз — каза Йод — татко ми го поглеждам право в очите и той винаги ми дава каквото поискам.

— Дава ти шамарчета, да — рече Мексан.

— Искаш ли едно веднага? — попита Йод.

— Па’и се! — викна Мексан.

И с линийките, които измъкнаха от чантите си, почнаха да се дуелират като мускетари, пат, пат, пат, дявол го взел!

— Нали знаете, че Д’Артанян е съществувал наистина — каза Анян. — Четох в една книга, че се е казвал Шарл дьо Бац, че е роден в Люпиак, окръг Жер, и се е споминал в Маастрихт (1611–1673).

Обаче понеже Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме кой знае колко, та не му отговорихме, пък и бяхме твърде заети да се правим на мускетари с нашите линийки, пат, пат, пат, дявол го взел, докато накрая касиерката в киното излезе и ни рече да си ходим, че сме пречели на хората да влизат да гледат филма. Тогава всички тръгнахме да си ходим и си уговорихме среща на другия ден в два часа в киното. Понеже, като отидем от два часа, може да останем и да гледаме филма два пъти и половина. Третият път свършва много късно, мъмрят ни, като се приберем, и стават едни.

У дома зачаках татко, който излиза по-късно от службата си, отколкото аз от училище, само дето той няма домашни, и когато си дойде, му казах:

— Татко, ще ми дадеш ли парички да ида на кино утре?

— Ти донесе нула по граматика тая седмица, Никола̀ — рече ми татко, — и вече ти казах, че няма да ходиш на никакво кино.

— Хайде бе, татко! — примолих се. — Хайде бе, татко!

— Излишно е да хленчиш, Никола̀ — каза татко. — Утре ще си останеш вкъщи да се упражняваш по граматика. Не искам да имам неук син, който не отбира бъкел. Един ден ще ми благодариш.

— Ако ми дадеш парички, ще ти благодаря още отсега — рекох.

— Стига, Никола̀! — отсече татко. — Няма да съм вечно тук да ти давам пари. Някой ден ще трябва сам да ги печелиш. И ако си неук, няма да можеш никога да идеш на кино.

Поплаках малко, колкото да пробвам, обаче не мина.

— Стига! — кресна татко. — Пък и искам да вечерям рано и да слушам след това радиото на спокойствие!

Сега вече се нацупих.

След вечеря татко се курдиса до радиото. Има едно предаване — той адски си пада по него, — в което един господин, дето вика и приказва много, въобще доста е забавен, задава въпроси на други господа, които приказват много по-малко. Когато господинът, на когото са задали въпроса, отговори, всичко живо взема да крещи и той печели. Тогава може да си иде със сума ти пари, дето му ги дават, или да остане и господинът, който му е задал въпроса, му задава още един. Ако господинът, дал верен отговор, пак отговори, му дават два пъти повече пари и хората крещят два пъти по-силно. Ако ли пък не отговори, господинът, който задава въпросите, се умърлушва и изобщо не му дава пари, а от публиката се чува: „Уааааа!“

Въпросната вечер господинът, дето беше по радиото, отговаряше на всичките въпроси и господинът, дето много приказва, и татко останаха извънредно доволни.

— Страхотен е — каза татко. — Този със сигурност е имал добри оценки в училище, нали, Никола̀?

Отговорих с половин уста, понеже още бях напушен. Така си е, няма какво, но не е справедливо в края на краищата! Веднъж да дават филм, който ми харесва в киното, защо да нямам право да ида? Винаги е така — всеки път, щом искам нещо, ми го забраняват. Някой ден ще се махна от къщи и горчиво ще съжаляват за мен, ще казват: „Колко жалко, че не дадохме парички на Никола̀ да иде на кино.“ Да не говорим, че имах нула по граматика, обаче пък по четене имах 14, много съм силен по четене, ей, и ако обещая да залягам по граматика следващата седмица, може татко да ми даде парички за кино, а пък ако мога да ида да гледам филма, обещавам да залягам адски.

— Я кажи, татко… — рекох.

— Млъкни, Никола̀ — викна татко, — остави ме да слушам радио.

— Господине — рече господинът от радиото, — играете за един милион и двайсет и четири хиляди стари франка: един прочут герой от роман е роден в Люпиак. Кой е бил той? Кои са датите на раждането и на смъртта му? Къде се е споминал?

— Кажи бе, татко, за паричките, обещавам ти адски много да залягам в училище, особено по граматика — казах.

— Тихо, Никола̀! — кресна татко. — Искам да чуя отговора.

— Шарл дьо Бац д’Артанян — обадих се, — роден е в Люпиак, окръг Жер, и се е споминал в Маастрихт (1611–1673). Е, ще ми дадеш ли сега паричките?

— Никола̀! — изкрещя татко. — Ти си невъзможен! Попречи ми да чуя отг…

— Да, господине, браво, господине! — извика господинът от радиото. — Правилно, става дума действително за Шарл дьо Бац, сеньор д’Артанян, родом от Люпиак, окръг Жер, и починал в Маастрихт (1611–1673)…

Моят татко е най-страхотният от всички татковци — даде ми парички да ида на кино.

Само не разбирам защо сега татко все ме гледа с опулени очи.