Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (5)

Къщата на Жофроа

Жофроа ме покани да прекарам следобеда у тях. Каза ми, че е поканил също сума ти други приятелчета, славно сме щели да се позабавляваме наистина!

Таткото на Жофроа е извънредно богат и му взема какви ли не неща на Жофроа. Жофроа например много обича да се маскира, затова татко му му накупи сума ти костюми. Зарадвах се, че ще ходя у Жофроа, за пръв път ще ми е, а казват, че живее в разкошна къща.

Татко ми, моят татко, ме заведе у Жофроа. Влязохме с колата в парка пред къщата на Жофроа.

Татко се озърташе наоколо си, като караше бавно и лекичко подсвиркваше през зъбите си. После едновременно го видяхме — басейн! Грамаден басейн във формата на бъбрек, с яркосиня вода и сума ти трамплини!

— Хубави неща си има Жофроа — рекох на татко, — много ми се ще да си имам и аз такива!

На татко му докривя. Остави ме пред вратата на Жофроа и ми рече:

— Ще дойда да те взема в шест часа, не преяждай с хайвер!

Преди да сваря да го попитам какво е това хайвер, той отпраши с колата. Не знам защо, обаче не му личеше, че харесва кой знае колко разкошната къща на Жофроа.

Позвъних на входната врата и останах смутен — вместо „дрън“, като у нас, звънецът изби „динг, денг, донг“, като стенния часовник на леля Леон в три часа. Вратата се отвори и видях един много добре облечен, много чистичък и спретнат, но малко смешен господин. Носеше черен костюм с издължено отзад сако, разкопчано отпред, бяла колосана риза и черна папийонка.

— Господин Жофроа очаква господина — каза ми той, — ще заведа господина.

Обърнах се, обаче говореше на мен, затова го последвах. Вървеше вдървено, досущ като колосаната си риза, като едва докосваше пода с крака, сякаш не искаше да измачка разкошните килими на таткото на Жофроа. Пробвах да вървя като него, трябва да сме били смешна гледка така, един зад друг.

Докато изкачвахме едно голямо стълбище, го попитах какво е това хайвер. Само че не ми стана хич приятно, задето ми се подиграва господинът. Каза ми, че това са рибешки яйца, които се ядат върху сандвич тип „канапе“ Забележете, беше ми много забавно да си представям риби, които мътят върху канапето в гостната. Пристигнахме най-горе на стълбището, после пред една врата. Чуваха се шумове зад вратата, викове, лай. Господинът в черно прокара длан по челото си, като че ли се поколеба, после рязко отвори вратата, натика ме вътре в стаята и набързо затвори вратата след мен.

Всички приятелчета бяха там, в това число и Хотдог, кучето на Жофроа. Жофроа беше преоблечен като мускетар, с голяма шапка с пера и шпага. Бяха също и Алсест, дебеланкото, дето все се тъпче, и Йод, оня, дето е толкова як и обича да раздава юмруци по носовете на приятелчетата, за да ни прави смях, и още сума ти други, които вдигаха врява.

— Ела — изфъфли Алсест с пълна уста, — ела, Никола̀, ще си поиграем с електрическото влакче на Жофроа!

Направо е жестоко влакчето на Жофроа!

На няколко пъти здравата дерайлирахме. Нещата малко се поизпортиха, когато Йод завърза вагон-ресторанта за опашката на Хотдог, който взе да търчи в кръг, понеже това не му харесваше ни най-малко. И на Жофроа не му харесваше, затова извади шпагата си и изкрещя:

— Па’и се!

Ала Йод го цапна с юмрук по носа. В този миг вратата се отвори и господинът в черно влезе.

— По-кротко, по-кротко! — рече на няколко пъти.

Попитах Жофроа дали този тъй добре облечен господин е от семейството, обаче Жофроа ми каза, че не, че това е Албер, икономът, и че е натоварен да ни наглежда. Алсест си припомни, че е виждал икономи в криминалетата и че винаги той е убиецът. Господин Албер изгледа Алсест с очи на риба, снесла прекомерно едър хайвер. Жофроа ни каза, че ще е хубаво да идем на басейна. Всички се навихме и излязохме тичешком, следвани от господин Албер, когото лекичко блъснахме мимоходом, както и от Хотдог, който лаеше и вдигаше патърдия, защото бяхме забравили да му махнем вагон-ресторанта. Слязохме по стълбата, като се плъзнахме по парапета, беше върхът!

Озовахме се до един на басейна по гащета и фланелки, които Жофроа ни зае. Нямаше само за Алсест, тъй като е прекалено дебел. Жофроа склони да му заеме два чифта гащета, но Алсест му рече да не си прави труда, не можел да се къпе, понеже току-що бил ял. Горкичкият Алсест! Понеже все яде, никога не може да се къпе.

Всички до един скочихме във водата и правихме страхотни фокуси: плувахме като кит, като подводница, като удавник, като делфин. Състезавахме се кой ще издържи най-дълго под вода, когато господин Албер, който ни наблюдаваше от един трамплин, за да не го изпръскаме, ни рече да излизаме, че е време за следобедна закуска. Когато излязохме от водата, господин Албер забеляза, че Йод е останал на дъното на басейна. Господин Албер изпълни страхотен скок барабар с дрехите и доведе Йод. Изръкопляскахме всички освен Йод, който беше бесен, щото за малко да счупи рекорда по стоене под вода, и перна господин Албер с юмрук по носа.

Облякохме се (Жофроа се маскира като червенокож, окичен с пера) и отидохме да закусим в трапезарията на Жофроа, която е колкото цял ресторант. Много беше вкусно, но, разбира се, нямаше хайвер, това беше шегичка. Господин Албер, който бе отишъл да се преоблече, се върна. Носеше карирана риза и спортно сако. Освен това носът му беше зачервен и гледаше Йод така, сякаш се канеше на свой ред да го перне с юмрук по носа.

После пак отидохме да играем. Жофроа ни заведе в гаража и ни показа трите си велосипеда и една количка с педали, цялата червена, със запалващи се фарове.

— Е? — рече ни Жофроа. — Видяхте ли? Имам каквито си поискам играчки, татко ми дава всичко!

Не се впечатлих кой знае колко и му казах, че това не е нищо, че у дома на тавана имаме страхотна кола, която моят татко измайсторил от дървени щайги, като бил малък, и че татко ми е казвал, че точно такива не се намират по магазините. Казах му също, че неговият татко не е способен да измайстори такава кола. Още се препирахме, когато господин Албер дойде да ме предупреди, че татко ми е дошъл да ме вземе.

В колата разправих на татко за всичко, каквото бяхме правили, и за всички играчки на Жофроа. Татко ме слушаше и дума не обелваше.

Вечерта видяхме да спира пред къщи голямата лъскава кола на таткото на Жофроа. Таткото на Жофроа изглеждаше угрижен, поговори си с моя татко. Попита го дали може да му продаде колата, дето е на тавана, понеже Жофроа поискал да му направи същата, само че той не знаел как. Тогава татко му каза, че не може да му продаде колата, че много държи на нея, затова пък е навит да го научи как да си направи същата. Таткото на Жофроа си тръгна доволен и щастлив, на два пъти благодари и рече, че щял да се върне на другия ден, та да се научи.

Татко и той беше доволен и щастлив. Когато таткото на Жофроа си тръгна, моят татко се заразхожда напред-назад с изпъчени гърди, милваше ме по главата и хихикаше:

— Хи-хи! Хи-хи!