Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (4)

Мили и свежи спомени

Довечера имаме гостенин на вечеря. Вчера татко си дойде страшно доволен и каза на мама, че срещнал случайно на улицата своя стар приятел Леон Лабиер, дето не го бил виждал от сума ти години.

— Леон — обясни татко — е един приятел от детинство, ходехме в едно и също училище. Колко мили и свежи спомени ни свързват двамата! Поканих го на вечеря за утре.

Приятелят на татко трябваше да дойде в осем часа, ние обаче бяхме готови още в седем. Мама ме изми едно хубавичко, облече ми синьото костюмче и ме среса със сума ти брилянтин, че ако ли не, сламеното кичурче на тила ми стърчи. Татко пък ми даде сума ти съвети, каза ми, че трябва да съм много мирен, че не трябва да говоря на масата, без да ме питат, и че трябва да слушам внимателно неговия приятел Леон, който според татко е страхотен и много му е провървяло в живота, и това си личало още от училище, защото хора като него вече не се раждали, а после се позвъни на вратата.

Татко отиде да отвори и влезе един червендалест дебел господин.

— Леон! — извика татко.

— Стари друже! — извика господинът и после двамата взеха да се тупат по раменете, обаче изглеждаха доволни, не както когато татко се тупа с господин Бледюр, който ни е съсед и най обича да дразни татко.

След тупането татко се обърна и посочи мама, която точно излизаше от кухнята, усмихната до ушите.

— Това е жена ми, Леон. Скъпа, моят приятел Леон Лабиер.

Мама протегна ръка и господин Лабиер взе да я тръска и рече, че бил очарован. После татко ми направи знак да се приближа и каза:

— А това е Никола̀, моят син.

Господин Лабиер крайно се изненада, че ме вижда, ококори очи, подсвирна, после рече:

— Ами че той е голямо момче! Цял мъж! Ходиш ли на училище?

И на смях прекара ръка в косите ми, за да ме разроши. Видях, че това не се хареса дотам на мама, особено когато господин Лабиер заоглежда ръката си и попита:

— Какво му слагате на главата на това хлапе?

— Намираш ли, че прилича на мен? — попита татко набързо, преди мама да свари да отговори.

— Да — отвърна господин Лабиер, — одрал ти е кожата, само дето е с повече коса и с по-малък корем.

И господин Лабиер се изсмя гръмогласно.

Татко също се изсмя, но не така гръмогласно, и мама рече, че ще пием аперитив.

Настанихме се в хола и мама сервира. За мен нямаше аперитив, но мама ми даде да си взема маслинки и солети, пък аз ги обичам. Татко вдигна чашата си и каза:

— За нашите общи спомени, стари ми Леон.

— Стари друже — каза господин Лабиер и яко плесна по гърба татко, който изтърва чашата си на килима.

— Няма нищо — рече мама.

— Да, веднага изсъхва — рече господин Лабиер, после гаврътна своята чаша и се обърна към татко:

— Не мога да свикна да те виждам в ролята на стар баща.

Татко, който отново си беше напълнил чашата и се беше поотдръпнал заради плесканиците, се позадави и после каза:

— Стар, стар, да не преувеличаваме, с теб сме на едни години.

— Как не — рече господин Лабиер, — спомни си, в класа ти беше най-възрастният!

— Да сядаме ли на масата? — попита мама.

Седнахме около масата и господин Лабиер, който бе срещу мен, ми рече:

— А ти нищо ли няма да кажеш? Не ти чуваме гласа!

— Трябва да ме попитате, за да мога да говоря — отвърнах.

Това страшно развесели господин Лабиер, той целият се зачерви, дори повече и отпреди, и заудря силно, но този път по масата, и чашите правеха клинг, клинг. Когато приключи със смеха, господин Лабиер рече на татко, че съм адски добре възпитан. Татко пък рече, че е в реда на нещата.

— Макар че, ако добре си спомням, ти беше ужасен калпазанин — каза господин Лабиер.

— Вземи си хляб — отвърна татко.

Мама донесе ордьовъра и се заловихме да се храним.

— Та значи, Никола̀ — поде господин Лабиер, после глътна каквото имаше в устата и продължи, — кротуваш си в клас, а?

Тъй като ме беше попитал, можех да отговоря.

— Общо взето — казах на господин Лабиер.

— Щото татко ти си падаше голям чешит! Помниш ли, старче?

И татко едва свари да избегне пердаха. Той татко нямаше вид да му е кой знае колко забавно, обаче това не му пречеше на господин Лабиер да се весели.

— Помниш ли, като изсипа шишето с мастило в джоба на Ернест?

Татко погледна господин Лабиер, погледна ме мен и каза:

— Шише с мастило ли? Ернест?… Не, не се сещам.

— Ами да! — извика господин Лабиер. — И даже те отстраниха от училище за няколко дни! Като оная случка с рисунката на черната дъска, помниш ли?…

— Няма ли да си вземете още едно резенче шунка? — рече мама.

— Каква е тази случка с рисунката на черната дъска? — попитах аз татко.

Татко се развика, удари по масата и ми каза, че ме е предупредил да мирувам по време на вечерята и да не задавам въпроси.

— Случката с черната дъска е, когато татко ти нарисува карикатура на учителката и тя влезе в клас тъкмо когато татко ти довършваше рисунката! Учителката му писа три нули!

На мен това ми се стори крайно смешно, но по изражението на татко видях, че по-добре да не се смея веднага. Удържах се, за да се посмея по-късно, като остана сам в стаята си, обаче не беше лесно.

Мама донесе печеното и татко се залови да го нареже.

— Колко прави осем по седем? — попита ме господин Лабиер.

— Петдесет и шест, господине — отвърнах му (бяхме го учили тази сутрин в училище, извадих късмет!).

— Браво! — извика господин Лабиер. — Учудващо, щото баща ти по аритметика…

Татко изпищя, но то е, защото си беше срязал пръста наместо печеното. Татко взе да си смуче пръста, докато господин Лабиер, който вярно е голям веселяк, се заливаше от смях и разправяше на татко, че не е по-сръчен отпреди, както оня път в училище с футболната топка и прозореца на класната стая. Не посмях да попитам каква беше случката с топката и прозореца, обаче според мен татко ще да е строшил прозореца на класната стая.

Мама донесе светкавично десерта, господин Лабиер още имаше печено в чинията си и — хоп! — сладкишът вече пристигаше.

— Извиняваме се — каза мама, — но малкият трябва да си ляга рано.

— Точно така — каза татко, — побързай да си изядеш десерта, Никола̀, и право в кревата. Утре си на училище.

— Прозореца го счупи татко, нали? — попитах.

Сгреших, понеже татко се разяри страшно, каза ми да си глътна сладкиша, ако не искам да ме лиши от него.

— Счупи го и още как! Дори му лепнаха една тлъста нула за лошо поведение! — рече ми господин Лабиер.

— Марш в кревата! — изрева татко.

Той стана от масата, хвана ме под мишниците и ме вдигна във въздуха с едно „Опала!“.

Аз още си ядях сладкиша, от оня, дето ми е любим, с череши, а то се знае, вземеш ли да се правиш на тарикат, сладкишът пада. Даже падна върху татковото сако, ама татко толкова бързаше да си легна, че си замълча.

По-късно чух мама и татко, като се качваха в спалнята си.

— Брей — нареждаше мама, — ама че мили и свежи спомени ви свързват двамата!

— Добре, добре — рече татко, който нямаше хич доволен вид, — скоро няма да се виждам пак с Леон!

Лично аз смятам, че е жалко да не се виждаме повече с господин Лабиер, намирах, че по-скоро е симпатяга.

Още повече че днес донесох нула от училище и татко не каза дума.