Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (15)

Бонбон

Днес следобед, като се прибрах от училище, мама ми каза:

— Никола̀, след закуска бъди така добър и иди ми купи половинка пудра захар.

Мама ми даде парички и аз отидох в бакалията страшно доволен, понеже много обичам да услужвам на мама, а и понеже господин Компанѝ, собственикът на бакалницата, е голяма работа и като ме види, винаги ми дава по нещо, най-любими са ми натрошените бисквитки на дъното на голямата кутия, нищо им няма, много са си хубави.

— Я виж ти, Никола̀! — рече господин Компанѝ. — Тъкмо навреме идваш. Ще ти дам нещо страхотно!

И господин Компанѝ се наведе зад тезгяха си и като се изправи, държеше в ръце едно коте. Съвсем мъничко котенце, голям сладкиш, което си спеше.

— Това е един от синовете на Бишкот — рече ми господин Компанѝ. — Бишкот роди четири дечица, а не мога да ги задържа всичките. И понеже не обичам да убивам животинки, предпочитам да ги подаря на послушни малки момченца като теб. Така че си задържам трите, а на теб подарявам Бонбон. Ще го храниш с мляко и ще се грижиш добре за него.

Бишкот е котката на господин Компанѝ. Много е тлъста и все спи на витрината, никога не бута кутиите и дава да я галят, не драска и мърка „мърррр“.

Не мога да ви опиша колко бях доволен. Взех Бонбон на ръце, толкова беше топличък, и си тръгнах тичешком. И чак после се върнах за половинката пудра захар.

Когато влязох вкъщи, извиках:

— Мамо! Мамо! Погледни какво ми подари господин Компанѝ!

Като видя Бонбон, мама ококори очи, постави отгоре вежди и каза:

— Ами че това е коте!

— Да — и поясних: — Нарича се Бонбон, син е на Бишкот, пие мляко и ще го науча да прави фокуси.

— Не, Никола̀ — рече ми мама. — Сто пъти ти казах, че не искам животни у дома. Вече ми донесе куче, след това попова лъжичка и всеки път ставаха драми. Казах не, значи не! Ще върнеш това животно на господин Компанѝ!

— О, мамо! Хайде ма, мамо! — писнах.

Но мама нищо не пожела да знае, тогава аз се разплаках, казах, че няма да остана вкъщи без Бонбон, че ако отнеса обратно Бонбон на господин Компанѝ, господин Компанѝ ще убие Бонбон, а ако господин Компанѝ убие Бонбон, и аз ще се самоубия, че никога не ми позволяват да правя нищо вкъщи и че на приятелите ми им позволяват у дома сума ти неща, които на мен ми забраняват.

— Добре де — каза ми мама, — много е просто. Щом на другарчетата ти всичко им е разрешено, дай това коте на някое от тях. Понеже тук то няма да остане и ако продължаваш да ми надуваш главата, ще си легнеш гладен тази вечер. Ясно ли е?

Тогава, като видях, че нищо не помага, излязох с Бонбон, който си спеше, и взех да се чудя кое от приятелчетата да помоля да го вземе. Жофроа и Жоашен живеят много далеч, Мексан пък има куче и не мисля, че Бонбон ще си падне по кучето на Мексан. Та затова отидох у Алсест, който е добро приятелче и все яде. Когато дойде да ми отвори вратата, Алсест беше с вързана около врата салфетка и с пълна уста.

— Точно закусвам — каза ми той, като плюеше трохи на всички посоки. — Какво искаш?

Показах му Бонбон, който взе да се прозява, и му казах, че му го подарявам, че се казва Бонбон, пие мляко и често ще идвам да го навестявам.

— Коте? — рече Алсест. — Не. Ще бера ядове с нашите. Пък и котката ходи в кухнята и изяжда сума нещо, ако не я държиш под око. Ще ми изстине какаото, чао!

И Алсест хлопна вратата. Тогава с Бонбон отидохме у Рюфюс. Отвори ми майката на Рюфюс.

— Искаш да говориш с Рюфюс ли, Никола̀? — попита ме тя, вперила очи в Бонбон. — Работата е там, че той си пише домашните… Добре де, почакай, ще го повикам.

Тя си влезе и после Рюфюс се появи.

— Ау, какво сладко котенце! — възкликна, като видя Бонбон.

— Нарича се Бонбон — обясних му аз. — Пие мляко. Подарявам ти го, обаче ще трябва да ме пускаш да идвам да го виждам от време на време.

— Рюфюс! — провикна се Рюфюсовата майка отвътре.

— Почакай, идвам — каза ми Рюфюс.

Той си влезе, чух го, че говори с майка си и когато се върна, не се смееше.

— Не — каза ми.

И тръшна вратата. На мен пък започваше да ми докривява заради Бонбон, който отново бе заспал. Тогава се отбих у Йод и самият Йод дойде да ми отвори.

— Казва се Бонбон — рекох. — То е коте, пие мляко, подарявам ти го, ще трябва да ме пускаш да идвам да го навестявам и Рюфюс и Алсест не го искат заради техните.

— Пффф! — каза Йод. — Аз вкъщи правя каквото си искам. Нямам нужда от позволение. Ако ми се прииска да си взема коте, вземам си!

— Ами тогава го вземи — рекох.

— Повече от ясно — рече ми той. — Съвсем сериозно!

И аз му връчих Бонбон, който пак се прозя, и си тръгнах.

Когато се прибрах вкъщи, бях доста умърлушен, понеже си го харесвах Бонбон. А и Бонбон изглеждаше адски умничък.

— Слушай, Никола̀ — каза ми мама. — Недей да се мусиш така, на това животинче нямаше да му е добре тук. Сега ми направи удоволствие да не мислиш повече за него и се качи да си пишеш домашните. За вечеря ще има вкусен десерт. И най-вече, най-вече — нито дума за всичко това на баща ти. Много е уморен напоследък и не ми се ще да му досаждаме с разни случки, като се прибере у дома. Поне една вечер да имаме мира.

На масата, по време на вечерята, татко впери в мен очи и ме попита:

— Какво има, Никола̀? Не ми се виждаш особено весел. Какво става? Ядове в училище ли?

Мама ме изгледа страшно, та казах на татко, че ми няма нищо, че съм много уморен напоследък.

— Аз също — рече татко. — Сигурно е от смяната на сезона.

А после на вратата се позвъни и тъкмо да стана да отворя — харесва ми да ходя да отварям вратата, — татко ми каза:

— Остави, аз ще ида.

Татко се запъти и после, като се върна, държеше двете си ръце зад гърба, с грейнала усмивка на лицето, и ни рече:

— Познайте какво донесе Клотер за Никола̀.