Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (10)

Най-после и ние ще си имаме!

Най-после! И ние ще си имаме! Като онзи у Клотер, едно приятелче от училище, дето е последен по успех в класа, нищо че е много миличък, и ако е последен, то е, защото не го бива по аритметика, по граматика, по история и по география, най му се удава рисуването, там е предпоследен, понеже Мексан е левак. Татко не искаше и да чуе, казваше, че ще ми попречи да уча и че ще остана и аз на опашката като него. Каза още, че е много вредно за очите и че нямало повече да си говорим в семейството и че никога повече нямало да четем хубави книги. А после мама рече, че всъщност не е чак толкова лошо хрумването, и татко се нави да купи телевизионен приемник.

Днес трябва да донесат приемника. Адски съм нетърпелив. На татко не му личи, но и той е нетърпелив, особено откакто съобщи новината на господин Бледюр, нашия съсед, той обаче няма телевизор.

Най-после камионът пристигна пред къщи и видяхме как от него излезе чичкото, който носеше телевизора — трябва да беше много тежък.

— За тук ли е приемникът? — попита чичкото.

Татко му каза, че да, но го помоли да изчака мъничко, преди да влезе вкъщи. Татко се приближи до живия плет, дето отделя нашата градина от тая на господин Бледюр, и се провикна:

— Бледюр! Ела да видиш!

Господин Бледюр, който явно ни е гледал от прозореца, излезе на мига.

— Какво искаш от мен? — сопна се той. — Човек вече няма мира и у дома си!

— Ела да видиш моя телевизионен приемник! — изкрещя много горд татко.

Господин Бледюр се приближи, уж без да бърза, обаче аз го познавам, беше адски любопитен.

— Пфу — рече господин Бледюр, — екранът е съвсем малък.

— Съвсем малък — отвърна татко, — съвсем малък. — Ти да не си малко луд? Петдесет и четири сантиметров екран! Завиждаш и това си е!

Господин Бледюр се разсмя, само дето от смеха му хич не личеше да е доволен.

— Аз? Да завиждам?

Той се изсмя.

— Ако исках да си купя телевизор, отдавна да съм го направил. Аз си имам пиано, господине! Имам си плочи с класическа музика, господине! Имам си книги, господине!

— Не може да бъде! — извика татко. — Завиждаш и точка по въпроса!

— Смяташ ли? — попита господин Бледюр.

— Да! — отвърна татко и тогава чичкото, който носеше телевизора, се поинтересува още дълго ли ще трае това, понеже телевизорът тежал и понеже имал и други доставки. Съвсем го бяхме забравили чичкото!

Татко въведе чичкото вкъщи. Лицето му беше плувнало в пот — приемникът вярно изглеждаше страхотно тежък.

— Къде да го оставя? — попита чичкото.

— Да видим — рече мама, която беше дошла от кухнята сияеща, — чакай да видим.

И после опря пръст до устата си и взе да размишлява.

— Госпожо — каза чичкото, — решавайте по-бързо, че ми тежи!

— На малката масичка в ъгъла, ето там — предложи татко.

Тъкмо чичкото да се запъти натам, мама рече не, тази масичка била за сервиране на чай, като й идвали приятелки на гости. Чичкото спря и изпъшка. Мама се поколеба между еднокраката кръгла масичка, която не беше достатъчно стабилна, шкафа, обаче нямаше да можем да слагаме креслата отпред, и писалището, но там пък беше неудобно заради прозореца.

— Реши ли най-после? — попита татко, който май се поизнерви.

Мама кипна, каза, че не обича да я припират и че не разрешава да й говорят с такъв тон, още повече пред чужди хора.

— Бързо или го изпускам! — изкрещя чичкото и мама тутакси му показа масичката, за която спомена татко.

Чичкото постави телевизора върху масичката и изпуфтя шумно. Наистина го вярвам, че телевизорът трябва да е бил тежък.

Чичкото включи щепсела, завъртя сума ти копчета и екранът светна, но вместо да видим каубои или тлъсти грозници, дето играят кеч, като на Клотеровия телевизор, видяхме снежинки и точици.

— Не може ли да работи по-добре? — запита татко.

— Трябва да ви включа антената — отвърна чичкото, — само че вие ме задържахте прекалено дълго, ще дойда пак след другите си доставки, няма да се бавя.

И чичкото си тръгна.

Много ми беше жал, че телевизорът не заработи. На мама и на татко също, струва ми се.

— Значи се разбрахме — рече ми татко. — Когато ти кажа да идеш да си пишеш домашните или да идеш да си легнеш, ще трябва да ме слушаш!

— Да, татко — отвърнах, — освен, разбира се, като дават каубойски филм.

Татко се разяри страшно, рече, че каубойски или не, каже ли ми да си тръгвам, трябва да си тръгна, и аз взех, че се разплаках.

— Ама и ти — рече мама, — защо му крещиш, горкото дете, разплака го!

— Така, така — рече татко, — защитавай го!

Мама заговори много бавно, както когато е истински ядосана. Каза на татко, че трябва да проявява разбиране и че всъщност и той нямало да е доволен, ако му попречат да гледа един от онези гадни футболни мачове.

— Гадни футболни мачове! — кресна татко. — Ако искаш да знаеш, купих телевизора, за да гледам тези гадни футболни мачове, както ги наричаш!

Мама каза, че ни очаквали хубави мигове, и по това бях напълно съгласен с нея, понеже футболните мачове са върхът!

— Точно така — рече татко, — не купих този телевизор, за да гледам готварски предавания, макар че сигурно ще са ти от полза!

— Ще са ми от полза ли? — рече мама.

— Да, ще са ти от полза — отвърна татко, — ще се научиш може би да не прегаряш курабийките както снощи!

Мама взе, че се разплака, каза, че никога не е виждала по-черна неблагодарност и че ще се върне при майка си, която е моята маминка. Прииска ми се да замажа нещата.

— Курабийките вчера не бяха прегорени — рекох, — загоря онзиденшното пюре.

Това обаче не замаза нищо, понеже всички бяха много изнервени.

— Не се бъркай, където не ти е работа! — скара ми се татко, аз отново се разплаках и казах, че съм много нещастен, че това е черна неблагодарност и че ще ходя да гледам каубоите у Клотер.

Татко ни изгледа, мама и мен, вдигна ръце към тавана, повървя малко из хола, а после спря пред мама и й каза, че всъщност най му харесвало загорялото в пюрето и че кухнята на мама със сигурност е по-добра от тази по телевизията. Мама пък спря да плаче, въздъхна няколко пъти тихичко и каза, че футболните мачове много и харесвали всъщност.

— Хайде, хайде — рече татко и те се целунаха.

Аз на свой ред казах, че мога да мина и без каубоите, при което мама и татко ме разцелуваха. Бяхме много доволни всички.

Един човек остана недотам доволен и много озадачен — чичкото с телевизора, понеже, като се появи пак, за да включи антената, му върнахме апарата и му казахме, че програмите не ни допадат.