Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (6)

VI

Предишната година поройни дъждове бяха унищожили почти цялата реколта. Пролетта започна пак с дъждове. Становете стояха на чардака и Кае, Окацу и Корику бяха на сухо, но нищо не ги пазеше от вятъра, студа и течението. От дългото седене навън ръцете на Кае, постоянно сини от боядисаните конци, се напукаха така, че трябваше да й ги намажат с мехлем и превържат. Превръзката й пречеше да тъче — совалката непрекъснато падаше, конците се късаха. Зълвите й, на които сякаш нито влагата, нито студът влияеха, все така равномерно потракваха със становете.

Една мрачна и студена утрин Кае се почувства съвсем отпаднала. Изглежда, се разболяваше. Към обед вече едва издържаше пред стана, а всяка скъсана нишка я разстройваше до сълзи. По едно време откъм пътната врата се чу висок мъжки глас.

Тя помисли, че това сигурно е свекър й и улисана в работа, не забеляза, че Окацу е спряла да тъче, а Корику се е изправила със совалката в ръка.

— Това не е ли батко? Той е! — извикаха те в един глас и хукнаха към двора.

Постепенно до съзнанието на Кае стигна, че нейният съпруг, Умпеи, се е върнал. Тя също стана и тръгна полека след тях. Не се сети дори да приглади косата си.

Умпеи стоеше, наобиколен от сестрите и майка си. Една през друга те възклицаваха:

— Най-после, най-после се върна!

— Колко си се променил!

— Не те чакахме толкова рано!

Умпеи не успяваше да каже нищо. Една кошница бе преметнал през рамо, а друга държеше в ръка. Сламената му наметка^[1] бе подгизнала от дъжда, мокър беше от глава до пети, но не зъзнеше. Изглежда, свикнал бе с дъжда по дългия път до дома.

— Трябва да си измиеш краката с гореща вода! — плесна с ръце Оцуги. В този миг тя забеляза Кае, която стоеше отстрани. Кае видя, че свекърва й някак се сепна, присви очи, после с престорена усмивка се обърна към сина си:

— А това е Кае. Тя също те чакаше.

Умпеи обърна поглед към нея. Големите му очи я разглеждаха без ни най-малко смущение. Но, изглежда, не намери думи да се обърне към жена си, която никога не беше виждал, и само издаде някакъв неясен звук. А жена му, смутена и объркана, можа само да се поклони. След това се обърна и заситни към кухнята.

Тя намери ведрото, отиде до кладенеца и го напълни до половината, после се върна в кухнята, за да долее гореща вода. Взе и един леген и излезе да търси Умпеи. Но той вече беше се измил и избърсал с кърпа, донесена от сестрите му, и когато Кае се появи с леген и ведро в ръце, мина покрай нея, забързан към вътрешните стаи на къщата.

— О, той вече свърши, нямаше защо да си правиш труда — рече с усмивка Оцуги, като побутваше сина си към спалнята, където лежеше схванат Наомичи.

Кае остана като закована на мястото си. Почувства се ненужна и отритната. Не можеше да повярва на очите си. Мислите в безредица напираха в главата й: „Такъв ли трябваше да бъде денят, когато съпругът ми се връща? Аз съм негова жена. А той мина покрай мен, сякаш не съществувам, и отиде да види баща си!“.

Тя отиде полека до кладенеца, изсипа водата и дълго гледа как парата се кълби в студения въздух.

Още по-чужда се почувства, когато се върна в кухнята. Беше си мислила, че когато мъжът й си дойде, тя ще сготви първия обед за него. Но завари Окацу и Корику да обсъждат оживено кое от любимите ястия на брат си да сготвят.

— Трябва да нарежем и повече ряпа!

— О, вярно, той толкова обича!

Можеше ли една новодошла в семейството да се мери със сестрите на мъжа си? Откъде би могла да знае какви са неговите вкусове, предпочитания? Окацу и Корику не й обръщаха внимание и Кае почувства, че няма какво да прави в кухнята. Но не й беше удобно да отиде и в стаята, където лежеше Наомичи. За миг се усъмни дали не възприема прекалено болезнено нещата. Не, имаше нещо в този ден — дори Оцуги, винаги мила и внимателна с нея, се държеше някак студено. „Какво съм аз за тези хора?“ — запита се Кае. Върна се назад, към първите дни в този дом. Призна си, че отначало Умпеи не заемаше главното място в мислите й. Но сега, когато вече беше тук, той й се стори точно човекът, за когото е мечтала, а безсърдечните му роднини й пречеха да се приближи до него!

Опита се да си спомни как изглежда. Той беше две години по-голям от нея. На покритото му с прораснала брада лице се открояваха гъсти вежди, изпод тях гледаха големи умни очи. Главата му бе малко едра за ръста — не че бе нисък, но не беше и много висок. Явно от всички деца само шестгодишният Рьохеи бе наследил красивите черти на майка си. Кае винаги си бе представяла Умпеи много хубав. Но макар различен от образа, който си беше създала, тя някак изведнъж го почувства близък, сякаш се познаваха отдавна. Не би могла да обясни топлотата, с която сега мислеше за него — просто вярваше, че е в реда на нещата една жена да изпитва такива чувства към мъжа си.

Този ден на вечерята цареше празнично оживление. Наомичи стана от постелята и зае мястото си на масата срещу Умпеи. Любопитни да чуят новини от Киото, там седяха също Рьоан и Йонеджиро Имосе, далечен роднина на Кае, който от една година работеше като помощник на Наомичи.

Никой не мислеше за трапезата, вниманието бе насочено към младия лекар, а той с готовност задоволяваше всеобщото любопитство. Колкото до Кае, интересуваше я главно една бенка отляво на шията му, която се движеше нагоре-надолу, докато той говореше.

— Доктор Ямато преподава хирургия по метода на холандския лекар Каспар. Всички медицински инструменти, които съм донесъл, са холандски. Някои ще ви направят голямо впечатление, татко. Съвсем различни са от испанските, които ползвате вие. А доктор Ямато и неговият учител — доктор Кенсуи — твърдят, че за да се извърши успешно една операция, хирургът трябва да вземе под внимание общото състояние на пациента, а не да разглежда изолирано само болното място. Трябва да се търсят основните причини — това е, което прави от медицината наука. За да имам поглед върху различните методи, аз учих и при доктор Йошимасу^[2]. Той пък е китайски възпитаник.

Умпеи се обърна към Наомичи:

— На вас, татко, до голяма степен дължа познанията си и умението да правя наблюдения. Вие сте хирург по специалност, но като селски лекар се налага да лекувате всякакви болести. Известно е, че в много случай не може да се постави диагноза с абсолютна точност. Често пъти не е ясно дали трябва да се оперира, или по-подходящо ще е медикаментозно лечение. Стигнал съм до заключението, че бих могъл да направя хирургията по-резултатна, ако съчетая идеите и метода на доктор Каспар с широките познания за човешкото тяло на доктор Йошимасу. Отсега нататък моята цел е да открия законите, по които функционира човешкият организъм.

— Законите на човешкия организъм! — повтори възхитен баща му.

Умпеи продължи:

— Както холандската, така и китайската медицина имат своите преимущества и недостатъци. На онези, които се посвещават само на холандската медицина, не достигат познания за човешкия организъм и за това как той действа като едно цяло. Те се занимават повече с теория и не правят практически наблюдения. А онези, които учат само китайска медицина, знаят безброй неща за човешкото тяло, но не могат да правят изводи, да определят кое е причината и кое следствието, и затова привържениците на холандския метод им се надсмиват. Според мен истинският лекар трябва да разбира как функционира организмът и същевременно да може да прави логическа връзка.

— Точно така — съгласи се баща му.

— Истински хирург е онзи, който познава цялостно медицината — продължи Умпеи. — Не е достатъчно да знаеш как да отвориш цирей и да изчистиш гнойта. До хирурга трябва да стига само пациент, когото лекарят не е могъл да излекува. С други думи скалпелът трябва да бъде последното средство — както мечът при самураите е съдникът, който в крайна сметка решава кое е право и кое криво. И докато не бъде поставена пълна диагноза, към него не трябва да се посяга!

— Добре го каза, Умпеи!

— Най-важното за един лекар е да може да мисли. И, разбира се, да не следва сляпо всяко ново течение. — Той просто не успяваше да изрече всичко, което искаше да каже. — Хирургът трябва да бъде викан само когато не са помогнали лекарствата, нито иглолечението, нито обгарянето с пелин. Той е, така да се каже, като главното действащо лице в пиеса на Кабуки, което се появява в последната сцена. Това е ролята, която ми харесва! Аз искам да стана японски Хуа Ту!

— Хуа Ту? Велик човек си избрал за подражание, Умпеи — каза Наомичи. Свикнал да го вземат за самохвалко, той бе удивен, когато чу от сина си такива гръмки думи. Да иска да се сравнява с великия китайски лечител Хуа Ту, живял преди хиляда и шестстотин години!

— Хуа Ту от епохата на Трицарствието^[3]… — повтори Наомичи с широко разтворени очи. В този момент баща и син имаха еднакъв израз на лицето.

— Да, същият Хуа Ту — отговори спокойно и уверено синът. — Учението ми в Киото бе само началото. Разбира се, за знанията, които получих, и умението да поставям правилно диагнози аз съм дълбоко признателен на моите учители Ямато и Йошимасу. Но те не могат да се сравняват с Хуа Ту. Освен това има болести, които остават загадка за медиците и на Изток, и на Запад. Ракът например. Да не говорим за рака на гърдата — нали не може да се оперира, защото се смята, че жената ще умре, ако й се отреже гърдата! Какво може да направи в такъв случай хирургът? Та той е с вързани ръце!

— Да, това наистина е неразрешима задача…

— Известно е, че Хуа Ту не само премахвал тумор в черепа, той правел операции с отваряне и затваряне на гръдния кош! Може би успехите му се дължат на упойката — една отвара, с която според преданието приспивал пациентите. Колко жалко, че не са се запазили никакви записки за тази упойка и за операциите, които е правил! Какво ще кажете, татко?

— Жалко е наистина. Но много от онова, което се разказва за Хуа Ту, може да е чиста измислица. Той е живял толкова отдавна! Пък и китайската литература от онзи период е пълна с какви ли не легенди…

— Така е, но не ми се вярва всичко да е измислица. Дори половината само да е истина… Представяте ли си какво би било пациентът да спи по време на операция! Като не чувства болката, той би могъл да издържи два пъти по-дълго.

— Може и повече — вметна Наомичи.

— Така стоят нещата, татко. Аз искам да открия лекарство за болест, която нито един лекар не е излекувал, и в този смисъл да стана Хуа Ту. — Умпеи замълча, после продължи: — Според мен първото нещо, което трябва да се направи, е да се изнамери упойка, за да може да се оперира пациентът, каквото и да е поразеното място. Ако се е появил тумор, да се изреже, преди да е станал злокачествен. Сега, ако една жена има рак на гърдата, тя е обречена и ако не бъде оперирана, и ако бъде оперирана. Въпреки че, както ми се струва… Би могло да се намери решение по хирургически път. Например ако се тръгне от подмишницата или откъм гърба…

— Не бързай с оперирането — предупреди го баща му. — Хората искат от лекаря да ги излекува по друг начин.

— Добре, а ако пациентът е сигурен, че няма да чувства болка? Няма ли да изчезне страхът му от операция?

— Ако ти, Умпеи, постигнеш това, ще бъда спокоен на оня свят! — тържествено каза Наомичи. Лицето му грееше от щастие, че синът му ще изпълни неговите неосъществени мечти.

— Виж какъв е станал синът ни, Оцуги — обърна се той към жена си с треперещ от вълнение глас. — Чуй само какви велики цели си е поставил!

— Умпеи никога не е обещавал нещо, което не може да изпълни — каза тя гордо. — От малък си е такъв. Каквото е намислил, ще го постигне.

Умпеи взе една от кошниците си и започна да вади различни инструменти, изработени по холандски образец. Какво ли нямаше там: пипета, скалпели — големи и малки, — разни ножички, шпатули от китова кост, конци, различни триони, хирургически щипци, огледалца, игли за пункция, игли за зашиване, инструменти за впръскване на лекарства.

Едно по едно вадеше той съкровищата си, а през това време Кае се любуваше на дългите му изящни пръсти. Наомичи се оживи и вниманието му се насочи към инструментите:

— А, това пък какво е?

— Това са холандски ножици.

— Добре ли режат?

— Иска ли питане! Ето, вижте.

Рьоан и Йонеджиро се наклониха напред, за да видят по-добре. Те разбираха, че Умпеи е донесъл всичко най-ново, за да го използва в бъдещата си работа. „Ето защо са му трябвали толкова пари“, помисли си Кае. Приятно й бе да гледа тези странни предмети, като знаеше, че поне малка част от тях са били купени с парите от нейното платно.

Умпеи извади и няколко бинта — навити на руло ивици от тънка памучна тъкан, и докато разберат какво става, ловко нави един бинт около ръката на Йонеджиро от лакътя до китката.

— Както и да движиш ръката си, превръзката няма да падне — заяви категорично младият лекар.

Йонеджиро усърдно въртеше ръка на всички страни и току я пъхаше под носа на Рьоан — да види, че бинтът не се смъква. А Рьоан през това време мислеше, че Умпеи не си е губил времето в Киото.

— Ние можем да тъчем такова платно — каза Окацу на брат си.

— Добре, пригответе повече от него. Ще ми трябва много.

— Окацу и Корику станаха големи майсторки в тъкането — обади се Оцуги. — Да знаеш, че сестрите ти през цялото това време не са станали от становете, за да можеш да продължиш да учиш.

„Сестрите ти…“ Кае помисли, че не е чула добре. „Само Окацу и Корику ли седяха пред становете от сутрин до вечер? Ами аз? Нали аз тъчех красивото раирано платно! Нали мен хвалеше Оцуги пред търговците? Защо не казва нищо сега!“ Тя не можа да се сдържи и хвърли обиден поглед към свекърва си.

Преди Оцуги винаги се стараеше да я включва в общите разговори, но странното й държане тази вечер накара Кае да се усъмни в истинското й отношение. Благодарение на Оцуги тя бе започнала да се чувства член на семейството и затова не можеше сега изведнъж да приеме, че я смятат за чужд човек.

— А сега погледнете тук, татко — обади се Умпеи. Той разгърна някакъв свитък, запълнен с красиво изписани йероглифи.

Наомичи първо се взря в подписа:

— Кеидзан (Хаку) Асакура… Известният учен конфуцианец ли ти е посветил това напътствено послание?

— Да. Тук навсякъде пише за Хакугьо. Това е моят псевдоним.

Наомичи хвърли поглед на текста. Края прочете на глас: Хакугьо ще успее там, където други не са могли или са се отказали. Тук мнозина смятаха, че не трябва да се връща вкъщи, а да отиде да работи в столицата, където ще постигне най-големи успехи. Но Хакугьо ми съобщи, че баща му не е в добро здравословно състояние и изрази пред мен желание да се върне в родното си село. Той ме помоли да му напиша нещо на раздяла и аз се чувствам задължен да заявя: „Твоята енергия и постоянство са изключителни, а целите, които си си поставил — високи. Убеден съм, че в бъдеще ще добиеш известност с големи постижения“.

— Е, хубаво — промърмори удовлетворен Наомичи. От подробното послание на Кеидзан Асакура той получи представа с какво се е занимавал Умпеи през тези три години в Киото. Сега първородният им син се бе върнал вече като лекар, а оценката за него надхвърляше бащините очаквания.

— Е, дочакахме този ден, Оцуги — обърна се той към жена си. — Сега вече мога да умра спокойно.

Умпеи се засмя и започна да навива свитъка:

— О, татко, не говорете така. Аз искам да стана добър лекар, но, както вече казах, Киото бе само началото. Трябва да продължала се уча, ако искам да стана истински хирург и да правя операции, които други не са могли да направят. Има един въпрос, по който съм решил да започна изследвания сега… Така че аз не се каня да заема вашето място. Мисля да остана настрана от всекидневната работа още известно време, а вие да продължите да лекувате болните.

— Не — поклати глава Наомичи. — Както виждаш, аз съм болен, уморен. Напоследък не мога да приемам пациенти, Рьоан се грижи за тях. Явно времето ми е изтекло… А ти ще работиш по метода на доктор Каспар, той е по-добър от моето „прилагане на постиженията в чуждестранната медицина“… Достатъчно е човек да погледне тези инструменти… — каза той печално и млъкна. Оцуги веднага се постара да повдигне всеобщото настроение:

— Баща ти е много уморен. Пък и тези непрестанни дъждове действат потискащо на всички… Отивай да спиш, Умпеи. Вече е късно. Утре баща ти отново ще е бодър и ще ти каже — сигурна съм, — че няма намерение да се оттегли от работата. Искаме да ни разкажеш още много за Киото, но ще го отложим за друг път.

— Добре, мамо. Аз… исках да донесе подаръци на всички ви, но парите отидоха за тези неща. Наистина много ми е неудобно, че се връщам с празни ръце, но…

— Я не говори такива работи. Инструментите ще са от полза за всички ни. Те са най-хубавите подаръци, които би могъл да донесеш. А сега — не зная какво казва доктор Каспар, но според мен след дълъг път най-доброто лекарство е дълга, хубава почивка. Отивай да си легнеш и добре се наспи!

Всички се засмяха и започнаха да стават от масата. Кае отиде в стаята и приготви постелята за свекърва си и за себе си. После седна и се замисли. Какво значеше: „Отивай да си легнеш?“ Не й ли отреждаше Оцуги място при мъжа й тази вечер?

Тя чу как Окацу и Корику приготвиха на брат си да спи в спалнята на Наомичи и се прибраха в стаята си. Но Оцуги остана с Умпеи. Дълго тя му говори, говори — през тънките стени долиташе приглушеният й глас и отекваше болезнено в душата на Кае, която лежеше в самотната си постеля с очи, вперени в мрака. Оживеният тон, смехът на Оцуги издаваха радостта на щастлива майка, чийто любим син се е върнал. Но на нея й бе противно да слуша тези звуци, които приличаха на гукане на влюбена жена.

От тази вечер Кае намрази завинаги Оцуги. Тя дори не можеше да си даде сметка какво точно събуди ненавистта й. Може би това, че ненадейно й дадоха да разбере колко чужда е в този дом — въпреки чашката саке, изпита преди три години. Или фактът, че тъкмо тази вечер осъзна колко силно е онова, което свързва Наомичи и Оцуги — съюз, скрепен чрез децата им. Кае на свой ред се озова в положението на всички жени, които, след като влязат в ново семейство, се опитват да премахнат връзките на кръвното родство. Изгаряща от ревност, тя жадуваше да отмъсти на жената, към която по-рано бе изпитвала единствено любов и уважение. Дотогава само бе чувала за враждата между снаха и свекърва. Може би Оцуги нареди на Умпеи да иде „да си легне“ не нарочно, за да я обиди, а от чисто майчинска загриженост за сина си. Но по този начин тя унижи Кае. Така приятелството между двете жени — снахата и свекървата, която бе настоявала тя да дойде в дома й — завърши с появата на онзи, когото и двете обичаха и трябваше да делят. Младоженката, която до този ден само мечтаеше над стана, се превърна в жена, готова да воюва.

По едно време в стаята се появи тъмна сянка. Кае наблюдаваше как Оцуги все така внимателно сгъва дрехите си и ляга. Като долови, че свекърва й се опитва да разбере дали е заспала, тя широко отвори очи и впери поглед в тавана, за да види Оцуги, че не спи. Свекърва й се обърна на другата страна и се престори, че заспива. Безсънна бе тази нощ и за двете жени: майката, която искаше синът й да си отспи и почине, и съпругата, която научи какво е да се меси свекърва в живота на младоженците. Двете лежаха неподвижни, всяка заслушана напрегнато в дишането, долитащо от другата постеля.