Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (4)

IV

През есента на втората година от периода Теммеи^[1] семейство Имосе даде голяма гощавка по случай изпращането на Кае. Когато всичко свърши, Кае, облечена в красиво сватбено кимоно и бяло памучно було, се отправи към Хираяма в носилка с отворено прозорче. Както беше обичаят, никой от близките й не я придружаваше. Когато пристигна, пак според традицията, трябваше да влезе в новия си дом съвсем сама. Вътре вече я посрещна нетърпеливата Оцуги, хвана я за ръка и я въведе в гостната. Там й бяха приготвили за сядане специална възглавница. Сватбената церемония щеше да се състои без младоженеца.

(В написаната години по-късно биография на доктор Сеишу Ханаока има някои неточности относно датата на женитбата му, дължащи се именно на обстоятелствата, при която е станала. Такива сватби е имало много рядко, но на тях не се е гледало като на нещо ненормално. Щом младоженецът е смятал да се върне в бащиния дом, неговото отсъствие не е пречело на младоженката да заеме своето място в новото семейство.)

Кае никак не се тревожеше от това положение, защото напълно се уповаваше на Оцуги. На мястото на Умпеи бе положен свитък, носещ заглавието „Основи на познанията за билките“ — красив ръкопис, направен с фина четчица и туш. Автор на този ценен труд, смятан за главното китайско ръководство по билколечение, бе Ли Шъчън^[2] от епохата на династията Мин. Дядото на Умпеи — Унсен Ханаока — го преписал още докато учел за лекар. Медицината бе влязла в семейство Ханаока с Унсен и затова на този ръкопис се придаваше историческо значение. Представители на три поколения — дядото, бащата и Умпеи — бяха го изучили от край до край. За това говореше и поизтърканият му вид. Присъствието на дълбоко почитания, макар и безмълвен ръкопис на сватбеното тържество бе някак осезаемо. На Кае той непрекъснато напомняше, че отсега нататък става член на семейство, посветило се на медицината.

Дошла от шумното, многолюдно тържество в бащиния й дом, в един момент тя се почувства някак самотна. Усещаше, че ще започне да трепери под насочените от всички страни погледи. Освен родителите, там бяха четирите сестри на Умпеи и най-малкото му братче. Имаха още двама сина, родени след Умпеи. Единият бяха изпратили да учи за търговец — благодарение на посредничеството на семейство Мацумото, а другият бе приел монашески сан. Новите й роднини бяха Окацу — връстница на Кае, Корику — две години по-млада, още две по-малки сестри и тригодишният Рьохеи. Кае едва различаваше лицата им през булото.

По едно време Оцуги стана и тържествено откри лицето й. Рьоан Шимомура, помощникът на Наомичи, започна да налива саке в старинни лакирани чашки. Докато Кае гледаше как чашата й се пълни, объркани мисли за новия й живот пробягваха през главата й. В момента едно й се струваше главно — ако това саке ще я приобщи към новото й семейство, трябва да го изпие до последната капка! Тя вдигна очи и срещна погледа на Оцуги, ласкав и ведър, сякаш говореше: „Всичко ще бъде наред. Само изпий това саке. Ние всички отдавна те чакахме“. Кае се почувства стоплена от нейния поглед, развълнува се и побърза да вдигне червената чашка, за да не забележи някой сълзите в очите й. Освен на новогодишните празненства, когато й позволяваха да опита ароматизираното с разни подправки саке, тя никога не беше пила алкохол. Почувства как течността минава надолу по гърлото й и постепенно я сгрява и неочаквано за себе си въздъхна от облекчение. После се сети, че не подобава да се отпуска така пред още непознати хора и силно се изчерви.

Оскъдицата в този дом бе по-голяма, отколкото беше предполагала. Вечерята се състоеше само от две ястия, като едното беше задължителният за случая варен ориз с червен боб. Не бе сервирана дори цяла риба, както подобаваше на такова събитие. Затова пък Наомичи имаше под ръка две бутилки саке. Не можеше да става и сравнение между тази вечеря и гощавката в дома на баща й, където на четиридесетте гости бяха поднесени по четири ястия и отделно за всеки имаше по един поднос, от който можеха да си вземат допълнително, колкото искат. Тук, докато се хранеха, само Окацу и Оцуги отидоха по един път до кухнята, за да си досипят от яденето.

Кае се заслуша в свекъра си, който, с позамаяна вече глава, се бе заел да разказва историята на семейството, водещо началото си едва ли не от император Битацу^[3]. След самотата, която бе почувствала в началото, сега тя се радваше на обземащото я чувство на почит към тези хора. Не съзнаваше, че когато човек попадне в нова среда, отначало винаги му е интересно. Познаваше само живота в бащиния си дом, където отдавна всичко й бе познато и омръзнало. Наомичи вече бе стигнал до произхода на фамилното си име. Според него „Ханаока“ идело от името на едно село в провинция Кавачи, недалеч от Осака, където някой си Горо Вада някога се бил заселил. Окацу и Корику започнаха да прибират масата. Кае понечи да стане, но Оцуги не й даде:

— Недей, недей! Седи си там, до мястото на младоженеца, и слушай. Сега идва най-важното. От Горо Вада до твоя свекър има шест поколения. Ние сме слушали тази история много пъти, но за тебе ще е интересно. Не се безпокой, ако не успееш да запомниш всичко — ще има да я слушаш още много.

Побелялата коса на Наомичи беше оредяла. Както винаги небрежен към външността си, той не се бе постарал дори да се среши както трябва. Косата му беше събрана на хлабав възел, при това вързан накриво. Около очите му имаше цяла мрежа от бръчици, но червенината на бузите му придаваше бодър вид. Едрата му фигура изпълваше раираното памучно кимоно и късото хаори^[4] с извезана пауловния — фамилния герб. Голямото дърво от герба сякаш символизираше едрия ръст на стопанина. Немарливият вид на Наомичи особено биеше на очи в сравнение със спретнатата, както винаги, Оцуги. Но Кае го слушаше внимателно — не само защото се чувстваше задължена да изучи корените на рода Ханаока. Тя наистина бе завладяна от дългата история, с която свекърът й искаше да изтъкне и постоянния стремеж към покоряване на високи цели, който бил характерен за семейството. Наомичи разказваше надълго и нашироко и на моменти изглеждаше, че се увлича от собствения си глас:

— Кой каквото ще да казва, но дългът на лекаря е да спасява човешкия живот. Когато някой болен умре, сърцето ми се изпълва със скръб дори когато човекът си е отишъл просто от старост. Разбира се, един лекар не трябва да показва чувствата си, това би навредило на името му… Та докъде бях стигнал? Да — аз, значи, съм вторият в рода, който се е посветил на медицината, а Умпеи ще е третият. Много грешки сме допускали в миналото, прискръбни грешки, но едно трябва да кажа: никой от нашето семейство не е използвал медицината за лична облага! Знам, че някои хора ми се присмиват — те мислят, че прекалено се хваля с Умпеи. Но работата е там, че не гледам на него само като на мой син. Аз смятам, че е дошло времето, когато дървото на фамилията Ханаока ще роди истински плодове. Умпеи е този, който ще въплъти стремежите и мечтите на прадедите ни. Ние, потомци на самураи, не сме останали доволни от замяната на меча с плуга и затова сме се отдали на благородното дело да помагаме на своите съселяни. Ето, изпратихме третия си син в будистки храм в планината Коя — да стане монах, за да се моли за онези, които са умрели поради нашето неумение… или защото така им било писано. Нужни са близо сто години, за да се роди един велик човек, а семейство Ханаока се занимава с медицина от около един век. Така че предопределението на съдбата скоро ще се прояви. Умпеи ще бъде този велик човек!

Привършили работата в кухнята, сестрите се върнаха в общата стая. Всички слушаха Наомичи — и Оцуги, и Окацу, и Корику, и момиченцата кимаха в знак на съгласие, въпреки че всичко им бе добре познато. Кае се възхити от вниманието, с което слушаха бащата. Голямо впечатление й направи и самият Наомичи, макар да знаеше, че всички в околността му се подиграват. Докато той говореше, у нея започна да се заражда чувството на гордост от това, че великият човек в неговия разказ бе нейният съпруг. Голяма чест й беше оказала Оцуги, като я избра за негова жена.

Наомичи продължи да разказва до среднощ.

— Отдавна, още преди да се роди Умпеи, бях определил бъдещето му. Решил бях, че преди всичко трябва да си намеря умна, красива жена, която ще роди моите деца. И затова, като чух за болестта на Оцуги, разбрах, че това е случаят, който съдбата ми изпраща.

Кае хвърли крадешком поглед към Оцуги, но тя слушаше Наомичи без ни най-малък признак на смущение. Мина й през ума, че по същата причина семейство Ханаока бяха поискали и нея за снаха. Вълна от неизпитана дотогава радост я заля, като осъзна ролята, която й се отреждаше в рода Ханаока.

— Умпеи се роди преди двадесет и три години — разказваше Наомичи, навярно за стотен път. Самата Кае си спомняше голяма част от тази история, още когато лекарят я разправяше на дядо й. Но тази вечер всичко звучеше някак по-различно, по-тържествено. Освен това Наомичи подробно описа родилните болки на Оцуги — нещо, което явно си позволяваше само в дома си. — По едно време Оцуги започна да се задъхва. Сигурно изпитваше страшни болки и аз не можех да понеса тази гледка. Обърнах поглед навън и тогава забелязах колко хубав е денят. Нито едно облаче на небето! Реших да изнеса малко билки да съхнат на слънце и точно тогава си спомних предчувствието, което бях имал — че наследникът на Ханаока ще се роди в такъв прекрасен ден. Отказах се да суша билки. Раждането вече започваше. Дадох нареждалия на жените: „Стоплете вода! Извикайте акушерката!“. И точно тогава внезапно рукна проливен дъжд, а по притъмнялото небе пробягна светкавица. Разнесе се оглушителен гръм и планината Кацураги потрепери. Държах Оцуги здраво и й вдъхвах кураж. Акушерката не можа да дойде заради бурята и аз сам поех Умпеи. Още помня как изплака за първи път. — Той показа с ръце как е държал бебето до гърдите си. После се опита да преглътне сълзите, които напираха в очите му при спомена за онзи миг. — Още седем деца ми роди Оцуги, но аз поех само онова. А колко силен бе викът му! Тогава забелязах, че небето се е прояснило! Есенният ден отново беше ясен и слънчев. Разбрах, че това е детето, което родът Ханаока е чакал да се роди. Акушерката дойде чак след като бях го изкъпал и аз го оставих на грижите й. Излязох в градината. По небето преминаваше лек бял облак. Тогава ми дойде наум, че най-подходящото име за сина ми ще бъде Умпеи — „мирен облак“. Прекрасно име, нали?

Докато Наомичи говореше, Кае си представяше колко доволна и щастлива трябва да е била Оцуги от раждането на дългоочаквания син. Тя забеляза, че свекърва й слушаше мъжа си с израз на нежност и умиление. Помисли си, че никога няма да й омръзне да слуша как се е появил на бял свят Умпеи.

— Е, след като наследникът вече се роди, можем да завършим празненството, нали? — обади се усмихната Оцуги и умело сложи край на безконечните приказки на Наомичи.

Въведоха Кае в една малка стая. Окацу и Корику й донесоха вода да се измие. Те нямаха красивите черти, нито ярко изразения характер на майка си. И двете бяха тихи, сдържани, а Кае — стеснителна, затова помежду им се създаде напрежение и неловкост. Кае бе свикнала Тами да поема грижите около тоалета й и не знаеше какво да прави, докато двете момичета й помагаха да свали сватбената премяна. Пък и обстановката бе съвсем непозната и тя просто не можеше да си намери място. Докато сгъваше кимоното, дойде й наум, че майка й никога не й бе говорила как се е родила тя. После реши — причината е, че в нейното раждане не е имало нищо знаменателно. Изведнъж й домъчня за майка й. Припомни си, че макар денят на сватбата да бе определен набързо, майка й много старателно беше избрала кимоното й. На празненството в дома Имосе всички се възхищаваха от цветовете и рисунките му, а тук никой не каза дума. Майка й сигурно би се натъжила, ако узнаеше. Но тя се ободри при мисълта, че най-после е в семейството, в което копнееше да влезе. Сгъвайки сватбеното кимоно, даде си сметка, че бащиният й дом вече е останал в миналото.

В съседната стая започна да плаче малкият Рьохеи. Изглежда го събудиха сестрите му, които още сновяха насам-натам.

— Искам да видя булката — хленчеше той.

С бялото було и разкошното си кимоно Кае сигурно му беше направила голямо впечатление. Сестрите му се опитваха да го успокоят, но той не спираше. Накрая Оцуги го накара да млъкне, като му обеща, че ще спи при булката, и наистина го донесе в стаята.

— Ето, Рьохеи, тук е булката на твоя батко — каза тя.

Детето гледаше с недоумение Кае, която вече беше по долно кимоно. За разлика от сестрите си, то много приличаше на майката, особено в очите и устата. Кае се замисли как да накара момченцето да повярва, че тя е булката, която бе видяло. Изведнъж се досети, посегна към пъстрото кимоно и го разпери пред себе си.

— Колко е хубаво, нали, мамо! — възкликна детето.

— Наистина е хубаво — каза само Оцуги, но Кае разбра, че сватбената й премяна най-после получи оценка.

Тази нощ Кае и Оцуги спаха в една стая. Рьохеи спа до майка си, сложил ръка на гърдите й, сякаш я прегръщаше. Докато наместваше твърдата възглавница под главата си, Кае се замисли на кого прилича Умпеи — на майка си или на баща си. Нито за миг не й мина през ума, че има нещо нередно или смешно да спи при свекърва си през първата брачна нощ. Напротив.