Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (13)

XIII

Няколко месеца по-късно, в началото на лятото, умря Кобен. Една обикновена настинка се обърна на пневмония и докато разберат какво става, детето си отиде. Изчезна, сякаш подгонило пеперуда в полето, се изгуби от поглед някъде в далечината. Кае, с разяждана от тревога душа, не се откъсваше от постелята на дъщеря си. Понякога усещаше спущащия се около нея мрак, но като виждаше как животът напуска крехкото телце, струваше й се, че очите й помръкват, защото гасне светлината на нейния живот. Раздялата бе непоносима. Когато зърна Кобен в мъничкия й ковчег, Кае бе обзета единствено от мисълта да умре и тя, за да си отиде от този свят заедно с детето си. Малката урна с праха положиха в земята редом с надгробните плочи на другите членове на семейство Ханаока край Езерото на перуниките. Церемонията по кремацията и погребението Кае изкара в някакъв унес. Сълзите й рукнаха, когато всичко беше свършило.

— Никой не знае какво е да останеш жива, а детето ти да умре! Само който е загубил рожба, може да разбере мъката на майката… — нареждаше Кае, опряла глава на рамото на Оцуги.

— Плачи, Кае, щом можеш да плачеш, плачи… Сълзите облекчават… Страшното идва, когато очите ти пресъхнат… Тогава мъката те сграбчва с такава сила, че душата ти се къса… Откакто се помина Окацу, няма ден да не съм пожелала да я последвам…

— Това искам и аз… Като си помисля, че дъщеричката ми остана там… сама… под ирисите…

— Злочеста съдба…

— О, мамо…

Двете плачеха прегърнати. На Кае се струваше, че сълзите им сякаш измиват дългогодишната неприязън между тях. Трогната от съчувствието на Оцуги, тя се разкая за омразата си към нея. Дали смъртта на Кобен не бе наказание за това, че ненавиждаше свекърва си? При тази мисъл сълзите й рукнаха с нова сила.

Двете не забелязаха Корику, която с недоверчив поглед ги наблюдаваше отстрани.

Корику, вече тридесет и пет годишна, бе поела изцяло от майка си домакинските задължения. В дома прииждаха все повече ученици и се наложи да направят още една пристройка. Корику надзираваше прислужниците, разпределяше работата им — пране, чистене, готвене. Но всичко вършеше така тихо и незабележимо, че никой не усещаше присъствието й и не придаваше значение на ролята й в къщата.

Както предрече Оцуги, с течение на времето мъката започна да разяжда душата на Кае още по-силно. Но за разлика от свекърва й, сълзите й не пресъхнаха. Минаха близо три месеца, а тя не спираше да плаче. Зачервените й очи пареха, непрекъснато я болеше глава. Денем гледаше да се залиса с домакинската работа и само от време на време спираше, за да избърше ненадейно бликналите сълзи или да притисне с длани слепоочията си. Но нощем и скръбта, и болките се усилваха. Започна да усеща, че заедно със сълзите от очите й тече някаква жълтеникава гъста течност, но не й обърна внимание.

По едно време Кае забеляза, че Сеишу спи много дълбоко и няколко пъти едва го разбудиха за спешни случаи.

— Да не взимате нещо за сън? — обърна се тя към мъжа си веднъж.

— А, досетила си се. Понякога пия от една смес, която действа като приспивателно. Иначе не мога да спя, не мога да си почина…

— Не можете ли без приспивателно? — разтревожи се Кае. — Ами ако… нещо ви стане, както спите, какво ще правим? Няма и да разберем, нали спите сам в стаята си… А ако не се събудите за някой спешен случай? Какво ще кажат хората?

Сеишу не отговори. Разбираше, че жена му е права, но го изненада тревогата й. Сълзите напираха в очите й. Неочаквано тя каза:

— Искам пак от… онази упойка…

— Слушай, сместа, с която правихме опита, беше много силна. След като видях как ти подейства, разбрах, че трябва да намаля дозата, и това ми стига. Повярвай, Кае, ти направи достатъчно!

— Да, но мама два пъти…

— На нея давах най-обикновено приспивателно!

Всъщност Кае вече не изпитваше никакво желание да си съперничи с Оцуги. Просто след смъртта на Кобен собственият й живот загуби всякаква стойност. Струваше й се, че би могла да е полезна единствено за опитите на мъжа си. Имаше и още нещо, което таеше дълбоко в себе си. Тя жадуваше да изпита отново забравата, която даваше упойката. Да потъне отново в онзи унес, да не си спомня нищо! Понякога дори си мислеше, че по някакъв необикновен начин упойката ще я излекува завинаги от мъката й.

От този ден Кае започна отново да настоява. Отначало Сеишу не искаше и да чуе. У него дълго се бореха противоречиви чувства. Мъчеха го угризения на съвестта, че й е дал толкова голяма доза, но, от друга страна, знаеше, че през двете години оттогава е отишъл далеч в изследванията си. Сега се чувстваше много по-уверен в себе си. Накрая желанието да извърши истински опит отново взе връх. Един ден той хвана ръцете й, стисна ги и каза:

— Добре, Кае.

— Да — промълви тя.

Сълзите й отново потекоха. В последно време се разплакваше от най-незначителния повод. И всеки път усещаше все по-остра болка в очите.

Когато Оцуги научи, свъси вежди и от устата й се отрони само едно:

— А, така ли?

Думите й прозвучаха на пръв поглед безучастно, в тях липсваше топлотата, която се прокрадваше в тона й към Кае, откакто умря Кобен.

— Значи така… — повтори Оцуги след малко, като се опитваше да прикрие недоволството си. Пред Сеишу не трябваше да се показва лоша!

Когато дойде уреченият ден, тя си мълча през цялото време. Обади се чак когато Кае, вече готова, седеше в очакване в постелята.

— Сега Кае мисли същото, което и аз… след смъртта на Окацу… — промърмори Оцуги.

Нито снаха й, нито синът й обърнаха внимание на думите й. Сеишу приготвяше разтвора — взе чаена чаша, напълни я донякъде с топла вода, размеси я с малко саке и накрая изсипа някакъв тъмночервен прашец.

— Не е ли малко? — обади се пак Оцуги.

Остана неподвижна и с каменно лице наблюдаваше как синът й хвана Кае за брадичката и изсипа в устата й част от сместа, която той наричаше цуненсан. Въпреки озлоблението си тя предчувстваше, че именно този опит ще бъде най-сполучливият. Зае се да пресмята наум колко години бяха нужни на Сеишу, докато изнамери най-подходящия разтвор, и отсега ликуваше за бъдещия успех на сина си. Докато седеше все така чинно и дори грациозно за своите шестдесет и осем години, се замисли за своя живот. Знаеше, че всички ученици на Сеишу, които, разбира се, бяха чули историята от нейната младост, я смятаха за необикновено хубава. Но съзнаваше и друго — нито един от тях не би отрекъл, че е стара жена. А от старостта тя се страхуваше повече, отколкото от смъртта.

Кае постепенно се унасяше. Новата упойка действаше по-бавно от предишната и не предизвикваше болки в гърдите. Затова когато изстена няколко пъти, Сеишу разтревожен се надвеси над нея:

— Какво има?

Кае само поклати глава. В замъгленото й съзнание неочаквано се бяха възстановили и придобили смисъл думите на Оцуги. Струваше й се, че разбира какво бе накарало свекърва й да поиска упойката преди три години и че сега тя изпитва същите чувства. Дали пък Оцуги не искаше да изтъкне отново, че й принадлежи заслугата първа да се подложи на опит? Не й се вярваше. Навярно свекърва й просто искаше да сподели чувствата си с друга майка, изгубила детето си. Каквото и да бе искала да каже Оцуги, Кае усещаше как постепенно всичко й става безразлично. Какъв смисъл имаше целият този техен спор? Единственото, което Кае сега желаеше бе да заспи и да сънува Кобен… Скоро упойката започна да действа с пълна сила и тя изпадна в безсъзнание.

Въпреки увещанията на Оцуги Сеишу не се помръдна от постелята й. Към полунощ премери пулса на жена си и подробно описа състоянието й в тетрадката. Когато я щипеше за крака, тя не помръдваше, нито издаваше звук. Шнуровете, които бе оплела около тялото си, не се врязваха в кожата й. Сеишу беше доволен от наблюденията си. От другия край на стаята го следеше неотлъчно погледът на майка му.

Рано сутринта Кае дойде на себе си. Единственото, което усещаше, бе нетърпима болка в очите.

— Кае, будна ли си?

— Да…

— Можеш ли да седнеш?

— Ще се опитам…

Опряна на ръката на Сеишу, тя полека се изправи и седна. Той си отбеляза наум, че предишния път Кае въобще не можеше да помръдне. С треперещи ръце тя пое чашата с противоотровата. На вкус напомняше много отварата от черни бобови зърна, която й бе дал след първия опит. Докато пиеше, болката в очите така се усили, че повече не можеше да сдържа. Тя покри лицето си с ръце и падна възнак на постелята.

— Кае, какво ти е?

— Извинете ме, но не мога…

— Какво чувстваш? Боли ли те нещо? Кажи ми!

— Очите ми…

— Какво?

— Очите… много ме болят… И главата също…

Тревогата, която се изписа на лицето му, не остана незабелязана за Оцуги.

— Откакто умря Кобен, Кае плаче толкова много, че очите й са все възпалени — побърза да се обади тя. — Сигурна съм, че болките й нямат нищо общо с упойката. Един студен компрес ще оправи работата.

Тя пъргаво стана и излезе. Намери една кърпа за лице и отиде да я намокри. Край кладенеца Корику и прислужниците миеха зеленчуци за обеда.

— Как е Кае? — попита Корику.

— Току-що се събуди.

— Наистина ли? Този път всичко е свършило по-бързо.

— Хм, сигурна съм, че каквото изпитва тя, понесох и аз предишния път. Но тя вдига толкова шум около себе си!

— Защо? Какво има?

— Оплаква се, че я болели очите! Един студен компрес и ще й мине!

— Какво й е на очите? — лицето на Корику се изкриви от страх.

— Ами нали толкова плаче, откакто умря Кобен… От това я болят очите! А Умпеи е седнал да се тревожи, защото мисли, че нещо й е станало от неговата упойка. Ама и тя пък, не може малко да потърпи! Толкова е несъобразителна!

— Мамо! — извика Корику.

Сепната от тона й, Оцуги вдиша поглед и видя вместо хрисимата си дъщеря една разгневена жена. Прислужниците също спряха работа смаяни.

— Това няма нищо общо със сълзите! Очите й започнаха да отслабват още преди да умре Кобен! Как не си забелязала, мамо? Всичко започна много по-отдавна… Тя е толкова търпелива, мислиш ли, че ще вземе да се оплаква от нищо? Трябва веднага да кажеш на Умпеи. Ако не искаш, аз ще му кажа! Очите я болят от упойката, която пи преди две години!

Оцуги остана поразена. Думите на дъщеря й я шибаха като камшик. Та тя наистина не беше забелязала, че нещо не е наред с очите на снаха й! Внезапно мислите й се насочиха съвсем другаде и Оцуги така се развълнува, че не забеляза как Корику се упъти към стаята на Сеишу. Опита се да се разсее с нещо и взе да топи кърпата във вода, но ръцете й започнаха да треперят. „Ако това, което казва Корику, е истина — а тя не е от тези, дето лъжат, — какво излиза тогава? — напираха въпроси в главата й. — Защо упойката не е повлияла така и на мен? Излиза, че аз съм просто една безчувствена твар! Така ще мислят всички… И ще възхваляват само Кае за саможертвата й!“ Повече от когато и да било досега тя се почувства нещастна и… стара жена.

Направиха на Кае компрес за очите — парче коприна и отгоре мократа кърпа. Постепенно болките й намаляха, тя спря да стене и заспа.

Сеишу седеше, поразен от това, което чу.

— Как е станало? Защо никой не ми е казал? Вие трябваше да ми кажете! — възклицаваше той.

Единственото, което му носеше утешение, бе увереността, че новата упойка не може да има толкова вредно въздействие. Сърдеше се на Кае, че е мълчала, ядосваше се на майка си и на сестра си, че не са му казали толкова време.

— Но аз не знаех… Кае никога не ми казва нищо… — изстена Оцуги и отново започна да трепери, като виждаше как Сеишу се гневи все повече и повече.

Корику се разтревожи за майка си и я изведе от стаята. Докато я подкрепяше, тя забеляза изтънелите й ръце, попревития й гръб и за първи път разбра колко е остаряла. Двете не си размениха нито дума.

Към обед Кае се почувства по-добре и Сеишу я накара да похапне.

— Простете, че ви накарах да се тревожите — обърна се тя виновно към мъжа си.

— Опитай се да ядеш сега. Боли ли те някъде? — В гласа му се долавяше странна нежност.

Кае се опита да сравни състоянието си след първия и сегашния опит. Общо взето, сега не се чувстваше много зле, само дето шията, ръцете и краката й бяха като изтръпнали.

— Ето тук малко ме боли, като че ли съм се ударила — през завивките тя посочи коляното си.

— О, аз те ощипах там, силно те ощипах. Но ти не се помръдна — отговори Сеишу. Двамата се засмяха.

— Къде е мама? — попита след малко Кае.

— Тя беше уморена и отиде да си почине.

— Благодарна съм за грижите й… Сега трябва да е към полунощ, а?

Стаята беше залята от ярка слънчева светлина. Кае премигна няколко пъти с влажни очи, но не можа да види Сеишу.

— Кае — той внимателно я сложи да легне отново. — Болят ли те очите?

— Вече не толкова…

— Сигурна ли си?

Той повдигна клепачите й, за да провери зениците — никаква реакция на светлината! Сърцето му се сви. Изчезна и последната искрица радост от успеха, която още таеше у себе си. Сеишу осъзна случилото се и вместо лекаря, у него заговори съпругът. Кае не можеше да види как той се опитва да се пребори със сълзите и голямата черна бенка на шията му се движи нагоре-надолу…

Минаха дни, месеци. Кае се възстанови изцяло от опита, но остана сляпа. Постоянно терзан от жестоко разкаяние, Сеишу все гледаше да е край жена си и само тя беше в мислите му. Мъката за нея не го напусна дори в деня, когато погребаха майка му. Когато удари часът й, Оцуги угасна тихо и незабелязано, както лист се отронва и пада на земята.

Преди да умре, тя лежа известно време болна. Кае не можа да се грижи за свекърва си, нито да види колко беше остаряла в залеза на годините си. Оцуги издъхна през една нощ, толкова мразовита, че цялата градина бе покрита със скреж. Кае седеше край постелята й и се молеше, но през цялото време се опитваше да надвие гаденето — свекърва й си отиде от този свят, без да узнае, че снаха й пак е бременна.

Най-малкият брат на Сеишу — Рьохеи, още учеше за лекар в Киото. Джихеи не можа да дойде навреме. На погребението бяха само Сеишу, Корику и Кае. Прахът на покойната бе положен в земята редом с гробовете на другите членове на семейство Ханаока край Езерото на перуниките.