Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (11)

XI

Бяха се уговорили всичко да остане само между тях, но от радост ли, от какво — Оцуги каза на Корику, после на Йонеджиро, а след няколко дни знаеха и учениците. Храбрата майка на лекаря стана предмет на всеобща почит и възхищение. Всичко това така действаше на Кае, че останеше ли насаме с мъжа си, започваше да го моли да направи опита с нея.

— Виж какво, мама не разбира нищо и се хвали наляво и надясно с твоите успехи. Да не стане така, че да се посрамиш! Още утре може да стане това. Представи си, че те помолят да направиш операция с упойка, а? Какво ще правиш тогава?

Сеишу започна да се тревожи. Майка му беше избързала със заключението, че изследванията успешно са приключили.

— Аз съм съгласна на всичко, само и само да не пострада твоето име — продължаваше Кае. — Готова съм да изпия голяма доза. Ти също не смяташ онова за истински опит, нали? Та тя дойде на себе си от едно ощипване! А аз помня — котките и кучетата не се събуждаха дори когато ги бодеше с игла. Какво ще кажеш?

— Хм… Досега съм правил отвара с една съставна част татул, без да слагам изобщо девесил, пищялка или самокитка. Мисля, че за човек ще е нужна смес от осем части татул и две части самокитка.

— Добре! Изпробвай я на мен!

Сеишу не можеше да се реши. Кае упорстваше. Това продължи много месеци, докато накрая надделя страстното му желание да осъществи мечтата си, а още повече — стремежът на учения да изведе делото докрай. Шест месеца по-късно Сеишу започна да подготвя втория — всъщност първия истински опит. Изготвеното от него упойващо средство съдържаше голямо количество татул (както цвят, така и семена), малко от отровната самокитка, по малко девесил, пищялка и от билката сенкю. Тази смес доста се отличаваше от отварата, която бе пила Оцуги. Сеишу написа названието и количеството на всяка от съставките на нова страница от тетрадката си, а съседната остави свободна, за да отбелязва как протича опитът.

Не че Кае искаше да подражава на свекърва си, но преди уречения ден и тя отиде да си мие косата. Грееше топло есенно слънце. Докато се приготвяше, спомни си разочарованието, което се изписа върху лицето на свекърва й, когато Сеишу й каза, че опитът трябва да бъде повторен — този път с Кае. Кобен помагаше на майка си да разпусне косата си — дълга и гъста, но все пак далеч от прекрасната коса на Оцуги на младини. Изми я няколко пъти, а после, докато я сушеше на слънцето, чу Кобен да казва:

— Колко е дълга косата ти, мамо! Кога ще стане и моята такава?

Мина й през ум, че може би няма да доживее да види дъщеря си голяма. Не можа да се сдържи и по бузите й потекоха сълзи.

— Защо плачеш, мамо?

— Не, не плача… Влезе ми вода в очите…

В този момент Кае дочу шумолене някъде зад гърба си и без да се обръща, попита Кобен има ли някой наблизо.

— Да — отговори детето. — Баба стои отзад и те гледа.

Оцуги бе разбрала, че плаче! Сълзите й секнаха, самообладанието й веднага се възвърна. Но освен страха да не се покаже малодушна пред свекърва си, имаше още нещо — искаше й се у дъщеря й да остане споменът, че е имала твърда и безстрашна майка.

Кае реши да не яде вечерта преди опита. Смяташе, че на гладен стомах упойката ще действа по-бързо, пък и се страхуваше да не започне да повръща. На сутринта, преди да облече нощницата, омота глезените и коленете си с шнур и здраво го завърза на един специален възел, който знаеше от баба си. Правеше се така, че колкото повече човек се опитва да се освободи, той повече се затяга. Навремето Кае беше научила много неща от баба си, която на младини бе живяла в самурайски замък. От нея знаеше дори как да борави с малък меч, ако стане нужда. Облече си нощницата и привърза и нея здраво около краката си. Не искаше свекърва й да я оправя, когато започне да се мята. Усмихна се лукаво при мисълта, че щом види как действа упойката, Оцуги ще разбере как е изглеждала и тя самата, докато е била в безсъзнание. Най-после Кае беше готова. Пое от Сеишу чашата, отпи и се намръщи. Той каза, че е подсладил сместа, но все пак нагарчаше.

— Поеми си дъх и я изпий наведнъж — посъветва я Оцуги като по-опитна.

Кае събра сили и на три глътки изпразни чашата. Едва се пребори с желанието да каже на свекърва си да не си въобразява, че това е същата смес, която тя е пила. В следния миг почувства странно парене по езика и гърлото.

— Искаш ли малко вода?

Кае кимна. Езикът и гърлото й вече горяха.

— Мамо, донеси й, моля ти се, чаша вода.

Оцуги веднага донесе вода, но не скри, че й е неприятно да прислужва на снаха си.

„Сеишу не беше толкова внимателен към нея“ — помисли си Кае, но това вече малко я успокояваше. Ненаситно пиеше вода, стомахът й сякаш изгаряше. Едва се сдържаше да не застене на глас. Почувства как пламти лицето й, ставаше й все по-горещо.

— Кобен… Кобен… — изрече тя с мъка, като търсеше погледа на Сеишу.

— Какво Кобен?

— Грижи се за Кобен!

— Не се безпокой, няма нищо опасно.

— Да, но все пак… Кобен…

— Разбрахте.

— Моля те, Кобен е твоето дете…

— Добре. — Сеишу се бе навел над нея.

Пред замъгления й поглед се мяркаше единствено голямата му черна бенка. Не се тревожеше, че Оцуги също е там и я чува. Свекърва й естествено щеше да реши, че Кае се опълчва срещу искането й Сеишу да осинови Рьохеи. Кае сама не знаеше дали у нея бе заговорила тревогата за дъщеря й, или се бе обадило и старото съперничество.

Упойката започна да действа много по-бързо и по-силно, отколкото при Оцуги. Стоновете й се чуваха в съседната стая и плашеха селяните, дошли на преглед. Но тя не знаеше това, както не знаеше още, че Сеишу бе извикал Рьоан Шимомура от храма Мьоджи да го замества, за да е неотлъчно при нея. След няколко часа във висока температура и бълнуване, Кае потъна в дълбок сън.

Тя спа три дни и две нощи, а Сеишу бе край нея през цялото време — мереше й пулса, нанасяше нови и нови бележки в тетрадката, а на третия ден се зае да приготвя противоотрова. Постлал си беше да спи до нея, но така и не легна през цялото време. Оцуги също будува през тези дни и нощи. Седеше мълчаливо отстрани и зорко следеше спящата Кае и действията на сина си, който от недоспиване получи възпаление на очите.

Рьоан не беше идвал у тях, откакто почина Окацу, и поканата да посети отново дома на учителя си го зарадва много. Но радостта му беше краткотрайна. Когато разбра какво прави Сеишу, той пребледня. Знаеше за упойващите свойства на някои растения и от онова, което чу от Йонеджиро, се досети за съдържанието на сместа, приготвена от Сеишу. Но след като Кае вече бе пила от нея, нищо не можеше да се направи. Рьоан бе поразен от куража и готовността за саможертва на тази обикновена, тиха жена, която познаваше, откакто бе влязла в дома на семейство Ханаока. Особено го смая това, че тя сама бе пожелала да се подложи на опита.

Сутринта на третия ден, измъчван от безпокойство, Рьоан спря Оцуги, която тъкмо излизаше от стаята на Сеишу.

— Тя спи от доста време — започна той, решен да изрече онова, което не се решаваше да каже на изнервения и напрегнат Сеишу. — Човешкият организъм не може толкова дълго без храна. Кае трябва да бъде събудена и нахранена — в противен случай може да се случи нещо лошо.

— Тя навярно би се чувствала щастлива да умре, макар че ако това се случи, най-опечалена бих била аз. Никой не се моли повече от мен за нейното спасение. Умпеи си знае какво прави и аз не мога да му се меся… Но ще ти кажа — има нещо, което ме тревожи. — Оцуги снижи глас. — Когато аз пих упойката, събудих се след около час. А Кае… изглежда, е прекалено чувствителна към упойващото средство… Това ще му провали опита! Ах, само да не й стане нещо… Нямаше сега да страдам толкова, ако опитът беше повторен с мен, както настоявах. Но тя не искаше и да чуе. Рьоан, моли се за успех, моли се и за нея! Моли се да оживее след всичко това! Случи ли се нещо със снахата, която самата аз поисках, и то от най-личното семейство в Нате, не знам как ще живея! Макар тя да не се оказа добра съпруга на сина ми, все пак — какво ще кажат хората?

Рьоан остана единствено с впечатлението, че Оцуги се тревожи за съдбата на Кае. Неведнъж свидетел на вечните дрязги между майка си и жена си, той се възхищаваше на съгласието и разбирателството, които — струваше му се — съществуваха между жените в семейство Ханаока. Колко благородна бе надпреварата между свекърва и снаха да се подложат на този опит! Рьоан се поклони на Оцуги и я посъветва да иде да си почине.

— Вие сте така уморена, идете да полегнете — започна да я увещава той. — Всички се безпокоим за съпругата на доктора, но ако и вие, неговата майка, се разболеете, ще стане съвсем лошо.

— И дума да не става! Мога ли да мисля за почивка или сън? Не разбирам нищо от наука, но искам да съм редом със сина си и да се моля за неговия успех. Та аз съм негова майка! Чудя се само защо трябваше да й дава такава доза, че да спи три дни, след като опитът с мен беше напълно успешен… Просто не понасям… да гледам как изпитва упойката върху нея! — Гласът й внезапно изтъня и се извиси.

— Защо? — зачуди се Рьоан. — Да не би да използва онези игли?

Той си спомни как Сеишу бодеше нещастните котки и кучета и сърцето му се сви.

— Н-не…

— Тогава… какво има?

— Нищо. — Оцуги стисна устни и се отдалечи.

Рьоан беше объркан, но се отказа да гадае причината за странното й държание.

От вълнение и преумора Сеишу не хапна и зрънце ориз през цялото време. Ден и нощ седеше край жена си и се вглеждаше напрегнато в лицето й. Не виждаше и не чуваше учениците, когато сутрин го поздравяваха. Болните, пристигнали за преглед, не знаеха какво става, но усещаха напрежението, царящо в дома на лекаря. Надвечер на третия ден Кае отвори очи.

— Кае, чуваш ли ме? — запита Сеишу, едва сдържайки вълнението си.

Тя кимна и отново затвори очи. Все още не беше дошла напълно на себе си. Главата й лежеше, отпусната върху възглавницата.

От единия ъгъл на стаята Оцуги, неподвижна като статуя, наблюдаваше сина си. През тези дни премисли всичко, което можеше да се случи. Знаеше, че ако Кае умре, нещата ще тръгнат от лошо по-лошо. Като морски води при отлив хората щяха да се отдръпнат и нямаше да идват при Сеишу за лечение. Можеше и да го осъдят и тогава — край на семейство Ханаока. Затова Оцуги беше се молила Кае да не умре. Но грижите, които синът й полагаше за жена си, и най-вече пощипванията по бедрата събуждаха у нея такава ревност, че в тези моменти желаеше смъртта й. Затова когато Кае се събуди, Оцуги не изпита радостта на сина си и остана безмълвна в ъгъла. Миг по-късно лицето й стана мъртвешки бледо. Сеишу отпи от противоотровата, наведе се над жена си й започна да пуска през устните си в нейните устни!

Кае поемаше течността, без да знае, че пие от устата на мъжа си. Когато в един момент езикът й се раздвижи и допря до устните му, Сеишу го докосна със своя език, после притисна устата си към нейната, за да разтвори още повече устните й. Пред очите на втрещената Оцуги тези нежности продължиха, докато Кае изпи цялата чаша. След това, успокоена, тя заспа.

Сеишу отново премери пулса й. Лицето му гореше от щастие, когато се обърна към Оцуги и заговори като малко момченце, което бърза да разкаже на майка си какво е направило:

— Мамо, тя вече е добре! Всичко е наред! След около час ще дойде на себе си!

Около устата му бяха останали тъмни петна от противоотровата, в която имаше и отвара от черен боб. Вперила слисан поглед в зацапаните му устни, Оцуги не можеше да издаде звук.

— Сега, моля те, свари от онази вкусна оризова супа, както само ти я правиш! Донеси и три жълтъка, трябва да ги изпие. Та тя не е яла три дена!

— Ти също не си ял — обади се Оцуги задавено.

— О, да… Тогава аз ще ям тук с нея.

— И ти ли ще ядеш супа?!

— Защо не? След гладуване най-добре е да се почне с лека храна. Сега Кае ще трябва бързо, много бързо да възстанови силите си! А, донеси и за мен яйца. Ще ги пием сурови!

Една покрусена жена излезе от стаята на Сеишу. Тя не бе пропуснала да забележи, че синът й се държа много по-различно, отколкото при нейното събуждане след упойката. Повъртя се из кухнята, пусна две шепи ориз в една съдина, а в мислите й бе само едно — защо Сеишу не покани и нея да яде с тях. Та тя също не бе яла тези три дни! Отиде до кладенеца и взе да мие ориза, като внимаваше да не падне зрънце на земята. Не можеше вече да се сдържа и заплака. Пред очите й отново и отново изникваха непоносимите картини — Сеишу пъха ръка под кимоното на жена си, притиска устните си към нейните.

От другия край на двора се зададе Йонеджиро и като видя Оцуги при кладенеца, се учуди. Не се случваше тя да мие ориз — обикновено тази работа вършеха прислужниците или Корику. Оцуги не обичаше да пере и да мие, защото си пазеше ръцете, и това го знаеха всички.

Още повече се учуди той, когато забеляза, че раменете й се тресат, а по бузите й се стичат сълзи.

— Какво е станало? — разтревожи се Йонеджиро.

— Кае се събуди — отговори хлипаща Оцуги, която го видя чак в последния момент. — Умпеи е толкова щастлив. Каза, че ще ядат супа заедно. Заедно!

Йонеджиро хукна към пристройката, където живееха учениците.

— Съпругата на доктора се е събудила! — завика той. — Опитът е излязъл сполучлив! Сега видях майка му — плаче от радост!

Всички наскачаха. Пръв се обади Рьоан Шимомура, най-старшият:

— Добра новина донесе! Достойни за преклонение са и майката, и жената на доктора — и двете рискуваха живота си, за да постигне той целта си!

Всички бяха съгласни. Когато вълнението поутихна, Шутеи Накагава изрече това, което го вълнуваше:

— Три дни в безсъзнание! Не е ли твърде много? Ще може ли тя след това да се възстанови напълно?

Никой не отговори.

Сеишу собственоръчно хранеше жена си със супата, в която бе пуснал и суров жълтък. Самият той във вълнението си едва се сещаше да отпие някоя глътка. На коленете му бе разтворена тетрадка:

— Сънува ли нещо?… Не? Да или не? — Кае още не можеше да говори и той сам си отговаряше, като следеше какъв знак ще направи тя с очи. — Боли ли те главата?… Усещаше ли болки? Наистина ли?… Как се чувстваш сега? Безсилна?… Спи ли ти се?… Можеш ли да мръднеш?… Не, недей, сигурно не можеш… Можеш ли да си вдигнеш крака?… Не, не се опитвай… Болят ли те ръцете, краката?… Не те болят, така ли?

Макар да не й се ядеше, Кае бе толкова щастлива от грижите на Сеишу, че изгълта всичката супа. Освен това искаше да покаже, че е съвсем добре на свекърва си, която, след като донесе паницата, пак се настани в ъгъла.

— А, исках да те питам, Кае — какъв е този възел? — Сеишу бе привършил със записките.

Кае очакваше този въпрос, защото знаеше, че е откривал краката й, и за да прикрие смущението си, опита да заговори.

— Не, не, по-добре мълчи сега. Може да те заболи главата.

— Това е… самурайски възел… Знам го… от баба ми — изрече с усилие тя.

— Как се нарича?

— Не знам… Но тя казваше… ако човек е завързан така… колкото повече мърда толкова възелът се затяга…

— Я да опитам.

Сеишу се извърна към майка си и поиска връв. Оцуги отначало реши да му даде шнура, придържащ пояса на кимоното й, после се отказа. Тръгна да излиза, но отново промени решението си, свали шнура и му го подаде.

Сеишу протегна крака — стигаха до възглавницата на Кае — и започна да ги завързва.

— Така ли? Първо насам, после така… След това?

Едната страна на връвта се омотаваше два пъти около другата. Двата края се пъхваха изотдолу в образувалия се клуп и се издърпваха силно в противоположни посоки. Сеишу се запали по този възел и забрави всичко наоколо. Той разтвори кимоното си и започна да опитва възела около коленете и бедрата си — като дете, захласнато в нова играчка.

— Мамо, гледай! Колко е просто, а какъв възел се получава! Доктор Каспар не го е знаел. Та той може да се използва за спиране на кръвоизливи! Това е то — само потомка на самураи умее такива неща!

— Наистина — отзова се Оцуги, като се усмихваше снизходително. С нея бе станала някаква промяна — чувстваше се, че отново излъчва сила и увереност. Решила бе, че идва нейният ред за следващия опит и тя ще се представи още по-достойно.

Мина близо половин месец, докато Кае се почувства нормално. До клозета започна да ходи сама чак седмица след опита. През това време я обслужваше Оцуги. Кае страшно се измъчваше и неведнъж настоя Кобен да поеме тези грижи, но свекърва й не искаше и да чуе. Започнала бе да се отнася към Кае с изключително внимание. Няколко пъти й разказа как се е молила за спасението й през тези дни. Отстрани изглеждаше, че няма по-добра и грижовна свекърва на света.

— Наистина ли спах три дена? — попита веднъж Кае.

— Да.

— О, колко ли тревоги сте имали с мен! Вие, мамо, спахте само няколко часа, затова не ми създадохте никакви грижи.

Кае нарочно подхвана този разговор, за да накара Оцуги да разбере най-сетне, че върху тях двете са били изпробвани различни упойки. Но свекърва й прие внимателно подбраните думи най-спокойно. Тя твърдо вярваше, че й предстои да изпълни още по-важна роля от снаха си при следващия опит.

И докато всички се възхищаваха от разбирателството между двете жени, омразата помежду им, за която нямаше отдушник, растеше. За това, без сами да знаят, допринасяха околните. Учениците на Сеишу идваха да посетят Кае и не се скъпяха на възторжени изрази и похвали в присъствието на Оцуги — дотогава единствен обект на тяхната почит. Кае, която чувстваше прикритата студенина в отношението на свекърва си, мечтаеше само по-скоро да се освободи от грижите й.

Веднъж в клозета тя огледа внимателно краката си и видя синините и ожулената кожа на местата, където бе минавала превръзка. Значи и тя беше се мятала като Оцуги. Като нея имаше и синини от вътрешната страна на бедрата — сигурен знак, че Сеишу бе проверявал по познатия й начин дали реагира. Естествено беше я щипал пред майка си!

В този момент Кае почувства, че й става лошо от миризмата в клозета. Започна да повръща, после й се зави свят и политна към стената. Удари си силно главата и падна. Чула шума, Корику се притече и я изведе навън. Кае се посвести и дори й се усмихна благодарно, без да забележи уплашения поглед на зълва си. През тези дни тя се чувстваше щастлива и не обръщаше внимание на слабостта. Мина още много време, докато се почувства съвсем здрава.