Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (10)

X

Беше топъл пролетен ден, в градилата пееха птички. Кае переше край кладенеца и развеселена от хубавото време, не се притесняваше като друг път, че пръска наоколо вода.

За годините на глад и оскъдица бе останал само спомен. Не се говореше вече и за предишния владетел на провинцията Кагенин Харусада. От десет години управляваше неговият наследник Харутоми. Кае си спомняше покойния Кагенин Харусада, нали му бе прислужвала, когато отсядаше в бащиния й дом. За новия владетел бе чувала само, че обичал разкоша и животът в замъка сега бил низ от веселби.

У хората сякаш несъзнателно живее желанието да подражават на по-високостоящите. Селяните също поразвързаха кесиите. Разбира се, това бе възможно, защото през последните години земята даваше богата реколта. Благополучието се почувства и в дома на доктор Ханаока.

Корику вече се бе отказала от мисълта за женитба, но двете по-малки дъщери бяха тъкмо на възраст да се задомят. Положението на семейството значително се беше подобрило, но пак се наложи да пестят известно време, за да посрещнат разноските по двете сватби. Те станаха почти едновременно. Сякаш разкайвайки се за горчивата съдба на големите си дъщери, Оцуги се съгласи да омъжи по-малките веднага щом се получиха предложения. Благодарение на доброто име на Сеишу и двете влязоха в уважавани семейства, само че едното бе от далечния град Курое в провинция Умигучи.

В старата къща останаха само петима от семейството. Вторият син — Джихеи — отвори свой магазин в Чономачи, след като бе свършил чиракуването си при търговеца. Другият скоро щеше да стане настоятел на будисткия храм Шочиин в планината Коя. А най-малкият — Рьохеи — замина за четири години в Киото да учи медицина. Неговото учение не създаваше такива затруднения на семейството, както бе с Умпеи.

Но всъщност сега в къщата живееха много повече хора. Дошли бяха още ученици, които плащаха такса за обучението си. Наложи се да направят пристройка с много спални и наеха прислужница, за да им готви и пере. Ако пожелаеше, Кае можеше да не върши никаква работа и да се грижи само за външността си, както правеше свекърва й. Но тя не понасяше бездействието. Пък и прането беше любимата й работа, с него сякаш си почиваше. Приятно й бе усещането от галещата ръцете й вода, успокояваше я и я караше поне за малко да забрави постоянната вражда с Оцуги.

Кае беше в този дом вече петнадесет години — достатъчно време, за да се чувства много по-уверена. Нито свъсените вежди, нито усмивчиците на свекърва й, й действаха както по-рано, пък и вече знаеше как да избягва конфликтните положения. Понякога си казваше, че такива отношения между снаха и свекърва са нещо естествено и всъщност други не съществуват. Ако чуеше, че някъде снаха и свекърва се разбирали добре, решаваше, че те мамят и себе си, и другите. В дома Ханаока отношенията бяха само привидно добри. Двете жени бяха пълна противоположност — хитрата, притворна Оцуги и Кае, която никога не успяваше навреме да отговори на място или да избегне клопката. Те оставаха задълго във властта на чувствата, породени от всеки нов сблъсък, а неприязънта помежду им се подклаждаше отново и отново. Единственото, което им донесе времето, беше, че вече бяха свикнали и не се вълнуваха чак толкова.

Кае изплакна дрехите и тъкмо започна да излива водата, дотича Кобен:

— Мамо, мамо, ела да видиш как татко си играе с Мафуцу! — и веднага се затича обратно.

Чуха се възторжените викове на учениците. „С котката ли си играе?“ — зачуди се Кае, избърса си ръцете и забърза към другия край на двора. Сеишу стоеше усмихнат, наобиколен от учениците с котка в ръце. След смъртта на Окацу тя не бе го виждала да се смее така щастливо.

Йонеджиро, също усмихнат, каза на Кае:

— Ама как скача тази котка!

Сеишу забеляза жена си и извика:

— Гледай, гледай!

После подхвърли котката високо във въздуха. Тя се преметна, измяука силно, но се приземи ловко на краката си. Нищо особено за една котка, но не и за Мафуцу, която бе спала упоена три дни и нощи! Тя нямаше да падне от чардака като Бякусен. Кае се развълнува — разбра, че опитите на Сеишу с упойващото средство, продължили толкова години, отиват към успех.

После дойдоха Оцуги и Корику и той отново показа как скача котката.

— Това е голям успех, нали? Поздравявам те! Колко щеше да се радва баща ти, ако бе доживял този ден! — Гласът на Оцуги трепереше.

— Не, мамо, далеч съм още от успеха. Постигнах нещо само с една котка, а животните и хората не са едно и също. Ако бях дал тази доза на човек, резултатът щеше да е друг. Всъщност аз не зная какво количество трябва да поеме човек, така че упойката да му подейства, но да няма други, странични ефекти. Това е въпросът, който стои пред мен отсега нататък… — По лицето му премина сянка, сигурно защото смяташе, че тази цел ще остане неосъществена.

Майка му разбра, че нещо по-дълбоко го вълнува. Обърна се да си тръгне, но погледът й спря върху още щастливо усмихнатата Кае. Намръщи се и се прибра, без да каже дума.

Кае така и не разбра промяната в настроението на свекърва си. Беше свикнала вече да не си задава въпроси, но този път държанието й я озадачи.

Отговорът дойде скоро. Една късна вечер, когато Кае и Сеишу си лягаха, вратата на спалнята им ненадейно се дръпна и влезе Оцуги. Точно в този момент Сеишу бе прегърнал жена си.

Кае застина, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението. Но Оцуги мина покрай нея, без да я погледне, седна срещу сина си и заговори с твърд, решителен тон.

— Умпеи, изслушай ме. Това, което ще ти кажа, обмислям от дълго време.

— Какво е то?

— Днес отидох на гроба на баща ти и му доверих какво съм решила. Чух го да казва, че и той би направил същото, ако беше жив!

— За какво става дума?

— Опитай упойващото средство върху мен.

Кае ахна. Вторачи се в Оцуги, после бързо премести поглед към мъжа си. Сеишу се разсмя:

— Чуден човек си, мамо! Как можеш да предлагаш такова нещо, и то посред нощ! Не се тревожи за това. Аз те моля — избий си тази работа от главата и отивай да си легнеш!

— Не, Умпеи — отговори тя твърдо. — Всеки, който е до теб… освен ако не е съвсем без мозък, разбира, че ти ще постигнеш целта си само ако изпробваш упойващото средство на човек. Аз съм тази, която ти е дала живот, и затова повече от когото и да е разбирам каква задача си си поставил.

Думите й жилеха Кае. „Освен ако не е съвсем без мозък…“ — това, разбира се, се отнасяше за нея. „Аз съм тази, която ти е дала живот, и затова повече от когото и да е разбирам…“ За кой ли път вече свекърва й си приписваше първенствуваща роля в живота на мъжа й!

— О, не! Аз много отдавна бях решила да предложа себе си за опит. — Кае сама не разбра как думите излетяха от устата й. — Върху мен опитайте упойката, моля ви! — обърна се тя към Сеишу.

— Това е невъзможно — обади се студено Оцуги. — Ако нещо се случи със скъпата ми снаха, как ще гледам хората в очите? Не се чувствай задължена само защото аз… И не се намесвай в тази работа. Ти се грижи за себе си, мисли за семейството си!

— Какво говорите! Аз като ваша снаха не бих могла да се покажа пред хората, ако позволя на обичната си свекърва да пие от упойката! Бих ли могла да живея спокойно после? Не, аз съм готова да се подложа на опита, каквото и да стане!

— В никакъв случай! На мен и без това не ми остава да живея много. Надживях съпруга си… Когато Окацу умря, исках да си ида заедно с нея, защото в живота не остана радост за мен. Пък и няма вече за какво да живея. Всичките ми деца пораснаха и се подредиха. Умпеи има прекрасна съпруга. Сега мястото ми е при мъжа ми, а не в тази къща — тук вече се разпореждат младите. Ако тялото ми може да бъде от полза на сина ми, ще бъда благодарна. А ти — ти имаш да изпълняваш дълг. Да родиш наследник на това семейство! Докато не изпълниш това свое задължение, не трябва да се излагаш на опасност!

Ако някой слушаше отстрани, би помислил, че думите им преливат от благородство. Но Кае не се остави да я залъжат приказките на Оцуги. С какъв тон изрече свекърва й „скъпата ми снаха“! И как намери начин отново да я засегне, че е родила само едно момиче! Кае не можа да забременее през тези десет години след раждането на Кобен и много страдаше от това. Оцуги нарочно й го припомни, за да я заболи.

— Хората казват, че снаха, която няма дете до три години, или не е родила наследник, трябва да си върви. Аз съм безполезна жена — родила съм само едно момиче. За какво да живея? Нека аз послужа за опита. Как мога да допусна една жена на години да се подложи на такова нещо?

Наред с думите, с които нарочно се унижаваше, Кае дръзна да каже в лицето на Оцуги, че е стара — добре пресметнат удар по най-голямата гордост на свекърва й, младоликия й вид.

— Наистина аз съм стара и ненужна. Но дори и след като съм родила осем деца, тялото ми е здраво. Мога да издържа подобно изпитание — отговори Оцуги.

— Не, не мога да допусна това. Съвестта ми на снаха не позволява. Нека аз да опитам упойката!

— Ако твоята съвест остане спокойна, моята няма да ми даде мира! Пък и аз първа пожелах, така че имам право да бъда първата, която ще опита упойващото средство!

Колко продължи това — и двете не помнеха. Накрая Сеишу, който повече не можеше да издържа, удари с юмруци по постелята и извика така, че събуди цялата къща:

— Няма ли да престанете най-после!

Смъмри жена си, после се обърна към майка си:

— Мамо, ти тук наговори какво ли не — че не ти оставало много, че нямало за какво да живееш. Защо си толкова сигурна, че ако пиеш от моята упойка, ще умреш?

Очите му горяха от гняв. Двете жени поразени мълчаха. Увлечени в търсенето на нови и нови доводи в словесната престрелка, те бяха засегнали неговото честолюбие.

— Прости ми — помоли го веднага Кае.

— Глупаво беше от моя страна — каза и майка му. — Моля за прошка.

Сеишу бързо се успокои и заговори с обичайния си мек, ласкав глас:

— Хайде сега, стига толкова. Нека да спим! Много съм уморен.

Но на тях още не им беше минало. Нито една от двете не се помръдна. Оцуги отново се обърна към сина си с надеждата да го убеди:

— Щом си толкова сигурен в упойката си, защо не я изпробваш върху мен?

— Не, не, с мен трябва първо да опита — прекъсна я Кае.

— Аз не мога да позволя това на снаха си!

— А какво ще говорят хората за мъжа ми, ако научат, че е използвал за опит собствената си майка?

— Нищо не биха могли да кажат, щом разберат, че аз сама съм пожелала.

— Въпреки това — на мен трябва да я изпробва!

— Ти какво — противоречиш на свекърва си?

— Зависи от случая! Сега аз не мога да не изпълня дълга си!

Кае и Оцуги все повече се разпалваха. Като че всяка се грижеше да не пострада другата, предлагаше да жертва своя живот и… вмъкваше нови и нови стрели в думите си. Двете съвсем се увлякоха в надпреварата по великодушие и забравиха всичко наоколо.

Сеишу вече не знаеше ще има ли край тази престрелка между майка му и жена му. Но разбираше, че е безсмислено да се намесва. Неизличимата вражда между жената, която го бе родила, и жената, която щеше да роди децата му, не можеше да се премахне с хирургически нож. Той престана да ги слуша и се замисли над онова, което от дълго време не му даваше покой. Какво би станало наистина, ако изпробва упойката върху човек? Такъв случай досега няма регистриран, опасностите несъмнено са големи и не се знае какви ефекти може да се получат, но все пак…

— Да, реших!…

Чули гласа му, двете жени сепнато се обърнаха. Очите на Сеишу блестяха, цялото му тяло се бе напрегнало. Гъстите му вежди бяха сключени в мрачна решителност. Бенката на врата му не трепваше.

— Ще опитам упойката — каза твърдо той. — И с двете ви! Ще ви кажа, когато му дойде времето.

Кае усети, че ще припадне. Като че ли някой с един замах отне всичката й сила, пред очите й започна да причернява. А свекърва й веднага се обади:

— Щом е така, нека аз бъда първата!

Разбраха се да пазят всичко в тайна дори от учениците. На Корику казаха, че брат й ще лекува Оцуги от някаква отдавнашна болест.

Сеишу се зае още по-усърдно да работи върху упойката — трябваше да определи дозата. След около месец каза на майка си да е готова за следващия ден. Оцуги започна да се приготвя. Отиде да си мие косата, но преди това дълго я разчесва с гребен, застанала до кладенеца. Кае дойде да й помогне и бе удивена, когато видя, че от хубавата коса на свекърва й не беше останало нищо. Гъстата черна коса, с която Оцуги се бе гордяла, изглежда, бе спряла да расте и сега стигаше само до раменете й. Кае си спомни, че две години преди това, когато свекърва й стана на шейсет, на главата й нямаше нито един бял косъм. Тогава тя се чудеше как се е запазил цветът на косата й и реши, че сигурно си изскубва белите косми. За разлика от Оцуги, нейната глава вече се прошарваше, колкото и да скубеше ненавистните предвестници на старостта. Но тя просто не бе допускала, че ще види разкошната коса на свекърва си такава къса и жалка.

Оцуги си изми главата няколко пъти. Дълго плакна косата си с топла вода, в която бе разтворила сок от червени водорасли^[1] и кадзура^[2]. На Кае всичко това изглеждаше някак злокобно, сякаш свекърва й се готвеше да умира. Така си и беше — въпреки уверенията на сина си, Оцуги спокойно се приготвяше за най-лошото. Кае хладнокръвно размишляваше какво би станало, ако свекърва й умре, а тя остане жива. Знаеше — съселяните ще възхваляват Оцуги, а на нея ще я съдено до края на живота си да слуша за саможертвата на свекърва си. Изведнъж си спомни, че скоро ще дойде и нейният ред, тогава и тя ще си мие косата край кладенеца. При тази мисъл по тялото й полазиха тръпки. Загледана в стройния гръб на Оцуги, Кае почувства — тази жена цели снаха й да я последва на оня свят. Питаше се само дали има на света друга като Оцуги, която при всичко това най-спокойно да си мие косата край кладенеца.

Зададе се Корику с още едно ведро гореща вода, а край нея подскачаше петнистото кученце, което гледаха напоследък. Бяха го нарекли Киба. Кае реши да се прибира, но в този момент Киба дотича и се разлая до краката й. Без да го погледне, тя направи крачка и неочаквано усети нещо меко под крака си. Киба изквича. Кае се дръпна, но беше късно. Кучето започна да вие и да се върти на място така бързо, че петната по белия му гръб се сляха в едно. После падна на земята. Струйка кръв потече от устата му.

Корику изпищи и покри лицето си с ръце. Ведрото падна, наоколо се разля вода. Кае остана като закована на мястото си с разширени от ужас очи. Не можеше да повярва в това, което бе станало за някакви си мигове. Притича Оцуги.

— Какво си направила пак? Как можа, Кае! Такова ужасно нещо, и то точно в този ден! — От косата й канеше вода, бледното й лице бе изкривено от суеверен страх, но това не й попречи да се възползва от случая да укори снаха си. От несправедливите й упреци Кае бързо се съвзе и стиснала устни, се прибра.

На следващата утрин тя нареди постелята на свекърва си в кабинета на Сеишу. Оцуги легна и зачака. Облякла бе долно кимоно, а косата си бе прихванала със светлосиня копринена панделка, която минаваше и през челото. Обикновено така се връзваха болните, за да не им се разпиляват косите. Лентичката се връзваше на лявото слепоочие, краищата падаха свободно.

Сеишу приготви разтвора. В стаята бяха само тримата — той, Оцуги и Кае. Оцуги пое голямата чаша и тихо попита:

— Кога ще започне да действа?

— Може би след около час — отговори Сеишу.

Той и Кае гледаха, докато Оцуги, с тържествен израз на мъченица, изпи цялата чаша.

— Мислех, че ще горчи — обади се тя накрая.

— Аз я подсладих, за да се пие по-лесно — обясни Сеишу.

— Чудесно е човек да може да заспи така… само като изпие една чаша отвара.

— Моля те, мамо, сега легни и не говори. Упойката е силна и ще започне да действа.

— Добре, добре, лягам. Но преди това искам да те помоля нещо.

— Да?

— Когато Рьохеи се върне от Киото, искам да го осиновиш.

— Да осиновя брат си?

— Да! Това, че нямаш наследник, не ми дава покой. Слушай, слушай — знам, че няма да умра от тази драгоценна смес! Но тая мисъл отдавна ме мъчи и… Моля ти се, направи Рьохеи свой наследник!

— Добре, мамо. Рьохеи учи медицина и ще бъде добър мой наследник.

— Е, сега вече съм спокойна.

Тя остана известно време неподвижна, после дълго наглася косата си и панделката — за да бъде хубава и в постелята! Накрая затвори очи, както й нареди Сеишу.

— Ако почувстваш болки в стомаха, веднага се обади. Кае и аз ще се редуваме да седим до теб.

Оцуги само кимна, сякаш искаше да пази силите си и затова бе решила дори да не говори. В очите на Кае тя беше смешна, вживяла се като актриса в ролята си. Тази жена, внушаваща почит дори от постелята, изглеждаше съвсем различна от разярената жена с разбъркани мокри коси предишния ден. Вгледаше ли се по-внимателно, Кае откриваше малките бръчици около очите й, но дълбоко в сърцето си не можеше да отрече, че и на тези години свекърва й все още беше хубава. Винаги бе изглеждала по-млада от майка й. Кае така и не разбра тайната на нейната красота и младеене.

Вън пристигнаха болни и Сеишу остави двете жени сами. Упойката още не беше започнала да действа. В стаята се възцари тишина. Оцуги лежеше, без да отваря очи, а Кае мълчеше. Огледа се наоколо — доскоро тук, върху покрития с татами под, се търкаляха по няколко кучета и котки. В стаята бе останал някакъв постоянен мирис — смесица от смрад на животни, лекарства, кръв, повръщано. Задушаваща миризма като от разлагащ се труп. Оцуги заспа. Кае се вгледа в лицето й и равнодушно се запита дали като умре Оцуги, смрадта на тялото й ще се смеси с всичката тая миризма.

От ума й не излизаше „последното желание“ на свекърва й, колкото и да се стараеше да не мисли за него. Знаеше — по този начин Оцуги иска изцяло да я отпише от рода Ханаока. Колко съжаляваше сега Кае, че така лекомислено, сама се бе нарекла безполезна жена през онази съдбоносна нощ. Та Сеишу би могъл да вземе за наследник бъдещия съпруг на Кобен, това често се правеше. Тя си спомни далечните дни, когато Оцуги толкова я бе искала за снаха. А сега! Колко я ненавиждаше сега свекърва й! Кае стисна устни и с омраза се вторачи в лицето на спящата. Сигурно беше — свекърва й пожела да пие упойката само за да я постави в неблагоприятно положение пред Сеишу. А може би и за да я накара да сподели съдбата й…

Но Кае имаше за какво да живее — Кобен. „Кой ще се грижи за това дете, докато порасне, докато се омъжи, ако нещо се случи с мен?“ Тази мисъл я ужаси.

Бледото лице на Оцуги се зачерви и тя започнала диша учестено. Отвори за миг очи, видя Кае до себе си и пак ги затвори.

Изглежда, имаше болки. Сеишу бе наредил на жена си да му съобщава, ако забележи промяна в състоянието й, затова Кае отиде да го извика.

Той премери пулса на майка си и я попита чувства ли някъде болка.

— Не, но усещам, че съм гореща цялата — отговори тя.

— Това е нормално, не се безпокой.

— Аз не се безпокоя. И не съм те викала! Кае побърза да те извика!

Целият двор бе пълен с чакащи за преглед. Някои болни идваха от далечни краища, за да се лекуват при доктор Ханаока, и оставаха за дълго време в селото. Обикновено наемаха стая в някоя къща в Хираяма или в околните села, за да могат да идват всеки ден на лечение.

Сеишу се върна в приемната. След около четвърт час Оцуги започна да стене от болка. Кае хвана ръцете й, но свекърва й отблъсна нейните. След малко стенанията й се усилиха и тя, мятайки се, изрита завивките. Когато започна да се дере с нокти по гърдите, Кае стана, за да извика Сеишу. В този момент мъжът й влезе.

— Мамо! Мамо! — Той я хвана за раменете и я разтърси.

Оцуги дойде на себе си и отвори очи. Те бяха силно зачервени.

— Ти ли си, Умпеи?

— Чувстваш ли болки?

— Не, не много, болките са поносими… Но ми се струва, че плувам, нося се нанякъде…

— Това може да се очаква, упойката действа.

— Умпеи!

— Да, мамо?

— Ти си мой син, нали…

— Разбира се, мамо!

— Само мой, нали?

— Точно така — засмя се той така, сякаш утешаваше малко дете. Щом майка му се унесе отново, отиде при пациентите си.

Оцуги от време на време се задъхваше и тялото й потръпваше.

Кае остана до нея. Не можеше да дойде на себе си от разигралата се преди малко сцена. Как Оцуги, дори със замъглено съзнание, се опитваше да получи признание, че синът й принадлежи на нея, само на нея, а не на жена си!

Като наблюдаваше промените в състоянието й, Кае неволно си спомни раждането на Кобен. Същите бяха резките болки, от които се гърчи цялото тяло. „Хората казват, че първото раждане е най-тежко, затова се помни цял живот. Може би защото е първороден, Умпеи й е най-скъп, затова тя иска всичката му обич!“ — реши Кае поуспокоена.

Оцуги вече беше в безсъзнание. Кае се позасрами от озлоблението си и дори съжали тази нещастна жена, която вярваше, че един син принадлежи само на майка си. После продължи безучастно да си мисли, че, кой знае, Оцуги може и да умре. Или да остане малоумна и да се влачи наоколо като опитните котки и кучета. Въображението й рисуваше все нови и нови картини за бъдещата участ на свекърва й.

Лицето на Оцуги придоби порцеланов оттенък. Тялото й не се помръдваше. Кае премери пулса й — беше нормален. Този път свекърва й не можа да отблъсне ръката й — онази част от мозъка й, в която тлееше омразата, бе приспана.

— Мамо! — Кае се наведе над ухото й. Отговор не последва.

Кае се зае да оправя кимоното на Оцуги, което се беше разтворило от мятането. Видя гърдите й, сбръчкани, жалки, сякаш отделни същества върху все още млечнобялата кожа на тялото й. Уплашена, Кае придърпа краищата на кимоното и събра широко разтворените й крака.

Към обед упойката действаше с пълна сила. Сеишу надникна само колкото да каже, че отива да обядва. Кае, учудена от спокойствието му, не се стърпя и запита:

— Сигурен ли си, че нищо й няма? По едно време така се мяташе! Да не вземе да се нарани?

— Няма такава опасност — отвърна той небрежно. — Сложих в отварата малко татул, но вътре има и противоотрова. Самокитка изобщо няма и всичко е смесено със саке. Това, което тя пи, не е нищо повече от подсладен алкохол. Сега си отспива, както правят пияните.

Кае бе смаяна. После се разсърди на себе си за съжалението, което бе изпитала към Оцуги. Без силно отровната самокитка на свекърва й, разбира се, нищо нямаше да й стане. Отново се ядоса, като си спомни как Оцуги настояваше, че синът й бил само неин. Дори съжали, че й оправи нощницата — да беше я оставила да лежи така, грозна и отблъскваща!

Сеишу обядва дълго. Като се върна, отново се надвеси над Оцуги:

— Мамо! Мамо! — викна той доста силно.

Оцуги не отговори.

— Аха, помръдна — промърмори той.

Кае още се чудеше дали отварата е била толкова безобидна, както каза Сеишу.

Той отметна завивката и повдигна нощницата на Оцуги. Кае се изненада, но впери очи, за да не пропусне какво ще стане по-нататък. Сеишу пъхна ръка между бедрата на Оцуги и силно я ощипа по единия крак.

— О-о — изстена майка му и се размърда по-силно.

— Все още е замаяна, както очаквах — каза Сеишу на жена си. — Но след около половин час сигурно ще дойде на себе си. Повикай ме тогава.

Кае бе така слисана, че не отговори. Как можеше той, нейният съпруг, да докосва друга жена по най-скритите места, и то в нейно присъствие! Повтаряше си, че жената е майка му, а той е лекар и само опитва на най-чувствителното й място дали реагира, но не можеше да се примири. Как можа да го направи!

Оцуги продължаваше да спи. На Кае й се стори, че лицето й е някак лукаво. Може да не беше изцяло в безсъзнание! Може би знаеше, че синът й я пипа по бедрата, а през това време жена му гледа. Тя просто беше убедена, че свекърва й се преструва на заспала! Не можеше да бъде другояче!

Както Сеишу предрече, след близо половин час Оцуги се събуди. Огледа се наоколо, леко замаяна, и като видя Кае, попита:

— Колко време съм спала?

— Няколко часа.

— Така ли? Нямам представа. Значи упойката е подействала. — И тя доволна затвори отново очи.

Кае изпита желание да изкрещи в лицето й, че сместа не е била опасна, че опитът всъщност не е извършен и че тя се е събудила от едно ощипване. Но Сеишу бе в съседната стая. Пък и тя никога не би могла да изрече всичко това.

Като разбра, че майка му се е събудила, той дойде веднага. Носеше друга чаша.

— Мамо?

— Да… Свърши ли опитът?

— Да, мамо, свърши. Боли ли те главата?

— Не.

— Виждаш ли добре?

— Да, защо?

— Значи всичко е наред. Сега изпий това.

Оцуги се опита да седне, но не можа. Кае се приближи, за да й помогне. Този път свекърва й, която просто сияеше от щастие, не отблъсна ръката й.

— Това лекарство ли е?

— Не, само за ободряване. То е като силен чай. Може да ти загорчи малко, но гледай да го изпиеш бързо.

Оцуги на няколко глътки изпразни чашата. След като се беше потила много този ден, сега, изглежда, усещаше силна жажда. Блажено усмихната, тя се обърна към сина си:

— Чувствам се прекрасно. Това е голям успех за теб, нали, Умпеи?

— Да, мамо. Аз съм ти благодарен — той избягваше погледа й.

Кае едва се сдържа да не прихне. Знаеше, че започне ли да се смее, дълго няма да спре. Но беше немислимо да се изсмее в лицето на свекърва си, и то в присъствието на мъжа си. Затова наведе глава и се постара да си придаде хрисим израз.

Сеишу нареди Оцуги да не става три дни и да яде само рядка супа, като постепенно преминава на нормална храна. Отвън се разнесоха викове и той побърза да излезе — може би имаше спешен случай. Оцуги повика Кае. От много години не беше се обръщала към снаха си с такъв кротък, благ глас:

— Сигурно и ти вече си спокойна. Нали видя, няма нищо опасно. Пък може и да не стане нужда да пиеш и ти упойката.

„Така ли мислиш?“ — за малко щеше да й викне Кае. Как смееше свекърва й да й говори така високомерно! Тя отново изпита почти непреодолимото желание да й каже: „Ти не си пила никаква упойка! Сеишу сам ми каза! Истинският опит ще бъде направен с мен, с мен!“. Но вместо това я погледна смирено и се постара да изрече колкото може по-вежливо:

— Да, мамо, вече съм спокойна и се радвам, че сте добре.