Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
華岡青洲の妻, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Nomad(2019)
Корекция
plqsak(2020)
Форматиране
Еми(2020)

Издание:

Автор: Савако Арийоши

Заглавие: Съпругата на доктор Ханаока

Преводач: Ружица Угринова

Година на превод: 1985; 1992

Език, от който е преведено: японски

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Касталия“ ООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: японска

Печатница: ДФ „Полиграфия“ — Пловдив

Излязла от печат: 30.X.1992

Редактор: София Василева

Коректор: Красимира Рангелова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10520

История

  1. —Добавяне

VII

Наомичи Ханаока, известен като веселяк и самохвалко сред съселяните си, се помина тихо и кротко половин година след завръщането на Умпеи. Отиде си от този свят, сякаш искаше да покаже, че щом е видял сина си вече зрял мъж и с ясно бъдеще, няма други земни грижи.

Получи се така, че погребението стана повод Умпеи и Кае да се представят пред хората като мъж и жена. Учението в Киото бе струвало на семейството прекалено много, а след като платиха разноските по погребението, стана ясно, че за сватба не може да става и дума. А и не беше време за веселби — от предишната година в страната вилнееше глад, лоши бяха реколтите дори в плодородните земи на Кишу, където смъртта също покоси немалко хора. Пролетта вече отминаваше, но студените дъждове не спираха и селяните още ходеха със зимни дрехи. В полутъмните влажни стаи у Ханаока всички изглеждаха бледи като призраци.

Кае знаеше, че парите не стигат. Но не можеше да се отърве от мисълта, че Оцуги нарочно не иска да направят сватба. Понякога с горчивина си спомняше дългите разговори, които двете водеха по времето, преди да се върне Умпеи, особено деня, когато Оцуги й каза, че било предопределение на съдбата да станат майка и дъщеря.

Откакто умря Наомичи, Оцуги започна да отбягва снаха си още повече. Никой, разбира се, не забелязваше това, защото тя бе твърде умна, за да го прави открито. Но Кае усещаше затаената й неприязън — най-вече, когато се случеше двете да останат насаме — като хладно острие на нож, насочен срещу нея. А Оцуги явно разчиташе всичко да остане потулено благодарение на самурайското възпитание на Кае, което не й позволяваше да дава израз на чувствата си.

Една сутрин Кае седеше в стаята и си шиеше изтривалка за баня от парченца червена коприна, които си бе запазила. Докато нижеше бод след бод тя ядосано се питаше как е могла по-рано да се принизява до положението на слугиня и да използва изтривалката на свекърва си. Кае бе забравила, че тогава на нея самата й бе приятно да използва вещи на Оцуги и сега се сърдеше на себе си, че е допуснала такава унизителна близост. Спомни си как за първи път се къпа със своя изтривалка и почти я скъса — така яростно се търка, за да премахне всяка следа от Оцуги по себе си.

По едно време в стаята влезе Оцуги. В първия момент се сепна, като видя, че Кае е там, после, без да й обръща внимание, дръпна стенната рамка и взе старинното красиво огледало, което сигурно бе дошло навремето от бащиния й дом.

Оцуги имаше навика от време на време да идва в спалнята, за да си приглади прическата или да оправи кимоното си. Обикновено сресваше бързо непослушните кичури, прибираше огледалото на мястото му и излизаше. Но този път имаше да прави друго. Седна в противоположния край на стаята и започна да маже корените на косата си с масло. Кае забеляза, че тя нарочно върши всичко със забавени движения, за да й покаже, че трябва да излезе. Явно искаше да остане сама в стаята.

Отношенията им наистина бяха станали много странни. Без да са се карали, двете почти не си говореха. Ако преди половин година Оцуги видеше Кае да шие, най-малкото щеше да я попита какво шие. А ако Кае завареше свекърва си пред огледалото, щеше веднага да й донесе своето, за да може да види косата си и отзад. Сега и двете запазиха пълно мълчание. Всяка изчакваше другата да излезе.

Кае взе червената макара и много бавно издърпа един конец, после дълго го къса със зъби. Като показваше всячески, че няма закъде да бърза, тя довърши шиенето си, после сложи готовата изтривалка на масичката и внимателно я заоглежда от всички страни. Хвърли крадешком поглед към свекърва си и тогава забеляза онова, което дотогава не бе видяла: под силната дневна светлина, струяща отвън, около очите на Оцуги се виждаха безброй малки бръчици. Кае стана и бързо излезе навън.

В градината, сякаш приспана от ръмящия дъжд, цареше тишина. От постоянната влага слънчогледите не бяха пораснали много и питите им висяха, клюмнали надолу. Гъсти бурени покриваха земята като зелен килим. Тъжно бе човек да гледа как силните им стъбла задушават другите растения. След дъждовната пролет бе започнал и обичайният дъждовен сезон. Потоците вода, които се изливаха от небето, сякаш нямаха край. Селяните ходеха с угрижени лица — втора година реколтата щеше да е лоша. Оризовият разсад не бе поникнал както трябва, на много места беше изгнил от многото вода още преди да е пуснал здрави корени.

Кае тръгна към другия край на градината, където растяха лековитите треви. В главата й витаеха такива мрачни мисли, че в един момент пожела да рукнат още по-поройни дъждове и да отнесат всичко. Не знаеше, че и без това водите на Кинокава опасно са се вдигнали и може всеки момент да залеят бреговете.

Да разгледа лехите с билки беше благовиден предлог за разходка из градината, а освен това й създаваше илюзията, че има някакво място и роля в едно семейство, в което оставаше чужда и някак излишна. На лековитите треви, всъщност диви растения, дъждовете не бяха навредили и те бяха избуяли дори повече от плевелите. Някои вече цъфтяха. Белите, почти прозрачни цветове на татула плуваха в море от зеленина. Колко буйно растеше татулът! Пуснал здрави корени в пръстта, той покриваше лехите с отровните си листа, под които тук-таме се виждаха корави червеникави стъбла. Белите цветове, толкова красиви отдалеч, отблизо не изглеждаха така нежни с твърдите си назъбени листенца. Кае мразеше тези бели цветчета, защото й напомняха деня, когато за първи път видя Оцуги, а този спомен я караше да се гневи на себе си. Помисли си, че тогава навярно е била омагьосана от Оцуги — същата Оцуги, която сега с бръчиците около очите си изглеждаше най-обикновена жена. Сега за Кае прекомерните грижи, които свекърва й полагаше за външността си, опитите й да прикрие бръчките си бяха проява на глупаво упорство и най-вече на безсрамие. Тя просто не можеше да гледа вече тази над петдесетгодишна жена с огледало в ръка — и то по няколко пъти на ден! На строго възпитаната Кае такова поведение изглеждаше неприлично. А Оцуги правеше всичко това така, сякаш бе най-естественото нещо на света.

Кае протегна ръка и започна да къса белите цветове на татула.

— Знаеш ли как се казва това растение? — чу тя нечий глас.

Унесена в мислите си, не бе чула стъпките зад себе си. Стисна в юмрук откъснатите цветчета и уплашена се изправи. В първия миг не можа да разбере какво точно я пита Умпеи.

— Мисля, че е татул — отвърна тя колебливо.

— А, значи знаеш…

Свикнала от малка да нарича татула луда петуния, Кае не искаше да си спомни, че Оцуги й бе казала това име. Но то изплува в паметта й веднага — едновременно с ужасната мисъл, че къса цветовете без разрешение! Умпеи забеляза, че е смутена, приклекна и също започна да къса белите цветчета.

— Нямам търпение по-скоро да вържат и дадат семена — каза той.

Кае не разбра какво иска да каже и остана права, стиснала листенцата в ръка.

— А защо ли да не опитам първо с цветовете? Само че те трябва бързо да се изсушат, преди да е попила влагата в тях. Има ли някъде вкъщи подходящо сухо място?

— Ами… в кухнята, на гредите под тавана. Там е съвсем сухо.

— Да, там ще е добре.

Умпеи продължи да къса татуловия цвят, а Кае изведнъж се досети какво трябва да направи. Мушна краищата на широките си ръкави в пояса и вдигна ръце. Получи се нещо като торба, в която Умпеи започна да пуска цветчетата. Щастлива, че е насаме с мъжа си, Кае вече не забелязваше дъжда.

— Искам да ги избършеш внимателно със суха кърпа.

— Да.

— И после непременно изхвърли кърпата.

— Добре. И цветовете на татула ли са отровни?

— Не толкова отровни като клубените от самокитка[1], но все пак трябва да се внимава.

— Добре.

— Йонеджиро върна ли се?

— Не, още не е.

— Кажи ми веднага щом се върне.

— Добре.

Сърцето й биеше като лудо. За първи път се случваше двамата да останат сами през деня и така да си говорят! Притиснала набраните цветчета до гърдите си, Кае се втурна към къщата. В стаята завари Оцуги да простира своите кимона върху покрития с татами[2] под, за да се проветрят.

— Какво има? — попита тя подозрително, като огледа измокрената Кае от глава до пети.

— Умпеи ми каза да сложа татуловия цвят да съхне в кухнята — отговори невъзмутимо Кае. Недоволството на Оцуги я накара да почувства един вид превъзходство над нея.

Тя измъкна едно от старите си кимона и най-безмилостно го раздра на парчета. Имаше ли значение някакво си кимоно, щом трябваше да направи нещо за Умпеи? Та той помоли нея, а не майка си!

Оцуги отново се зае с дрехите си, но мърмореше непрекъснато: „Къде се бави този Йонеджиро“. Кае знаеше какво иска да каже свекърва й — че ако помощникът си бе вкъщи, тази работа никога нямаше да бъде възложена на нея. Но тя продължи да бърше листенцата, без да й обръща внимание.

— Тези цветове са отровни. Внимавай да не сложиш после тая кърпа при другите. Гледай да забравиш и да я прибереш в шкафа!

— Да, зная, мамо. Умпеи ми каза да я изхвърля след това.

— И да си измиеш добре ръцете. Няма да пипаш нищо в кухнята, преди да си си измила ръцете.

— Добре, мамо — отговори весело Кае, без да обръща внимание на острия заповеднически тон на Оцуги. Тя бе толкова щастлива, че нищо не можеше да я засегне.

Оцуги привърши набързо каквото имаше да прави и като хвърли още един строг поглед към снаха си, излезе от стаята.

Загубили предишната си свежест, белите цветове лягаха безжизнени в ръцете й. Докато Кае ги сушеше, мислите й се върнаха отново към първата нощ, която прекара с мъжа си. Тя се изчерви, после се сепна и въздъхна от облекчение, че свекърва й не е в стаята.

 

 

Това стана много, много дни след завръщането на Умпеи. В самурайските домове по онова време вече бе прието съпрузите да имат отделни спални, но Оцуги не можеше безкрай да дава вид, че следва този ред. И една вечер, като отбягваше погледа на снаха си, тя й каза да отиде при Умпеи. Кае си взе възглавницата и пламнала от срам, плахо влезе в стаята на мъжа си.

През деня той приемаше там болни. От спалнята на Наомичи я делеше само тънка преграда, а в стаята от другата страна спяха Йонеджиро и Рьоан. От това близко съседство Кае се притесняваше още повече. Струваше й се, че щеше да е по-спокойна, ако това бе първата нощ след сватбата, когато още не знаеше разпределението на къщата. Най-добре щеше да е, ако Оцуги им бе отстъпила стаята, която двете деляха, и бе отишла да спи при дъщерите си. Но тъй като тя не показа и най-малка готовност за това, Кае трябваше да дойде тук. Можеше ли някой да я убеди, че Оцуги не го направи нарочно?

Умпеи се държеше съвсем спокойно и естествено с треперещата Кае. Но когато ръката му се плъзна по гърдите й, тя така трепна, че без да иска, извика.

— Заболя ли те? — запита той, неволно повишил глас.

Кае, изгаряща от срам, не можа да отговори. Той я попита отново, след това продължи да я гали. Покриваше с две ръце гърдите й, после хващаше малките им зърна и лекичко ги подръпваше. Кае не бе и подозирала, че между съпрузи може да има такива ласки. За брачното ложе знаеше само каквото й бе казала дойката Тами. И в неведението си реши, че Умпеи й прави нещо като лекарски преглед. Тя дори си спомни вечерта след пристигането му, когато бе казал, че гърдите са неделима част от женския организъм и не може да се режат дори в случай на рак, защото жената ще умре. Но някак неприятно й стана, че е избрал тъкмо този момент да проявява професионален интерес.

— О-о! — Кае, без да усети как, отново изстена високо.

Умпеи веднага махна ръце от гърдите й, но след малко започнала прокарва пръсти по цялото й тяло. Кае изпадна в унес, после на моменти чувстваше как се разтърсва от странни тръпки. Забравила всичко наоколо, тя се покори на волята на мъжа си.

През тази нощ непрестанният шум на дъжда вън особено дразнеше Кае. Струваше й се, че подгонена от него, всичката тишина на света се е събрала между четирите стени на къщата. На сутринта бе сигурна, че виковете й са се чули в съседните стаи, стигнали са и до спалнята на Оцуги. Не я беше грижа много-много какво си е помислил прикованият на легло Наомичи. Но отношението на Йонеджиро, Рьоан, Окацу, Корику и дори на по-малките деца я караше да се чувства засрамена. Всички се държаха някак странно с нея и сякаш отбягваха да я приближат. Само у свекърва й особена промяна не се забелязваше, но то бе, защото Оцуги и без това не й говореше в последно време.

След като Наомичи умря, Умпеи се премести в неговата стая. Там Кае вече не се притесняваше толкова, че вдигат шум, а и Умпеи стана по-дързък. Понякога, без да гаси лампата, той галеше тялото й, любуваше му се. Кае обикновено захапваше ръкава на кимоното си, за да не нададе вик, и мислено пожелаваше всичко да свърши по-скоро. Но ако това й диктуваше съзнанието, тялото й говореше друго. Тя изцяло се отдаваше на усещанията, в забрава стенеше от наслада, а замъгленият й поглед улавяше единствено бенката на шията на Умпеи, която отблизо изглеждаше толкова голяма!

Най-ужасен бе моментът на завръщането при Оцуги. Понякога в изнемога Кае заспиваше при Умпеи, но пропееха ли първи петли, знаеше, че тутакси трябва да стане. Само че винаги заварваше Оцуги вече облечена, дори сресана, и усещаше осъдителния й поглед, който сякаш говореше: „Какви бяха пак тия викове! И то до сутринта! Срамота!“. От тези неизречени думи в душата й нахлуваше хлад, но странно — в същото време те някак повдигаха самочувствието й.

 

 

Кае стегна здраво вървите около кошницата, в която бе наслагала татуловия цвят. После пъргаво се изправи и започна да сваля мокрите дрехи от гърба си. Извади от шкафа едно червено копринено кимоно и го облече. Меката тъкан приятно галеше кожата й. Миговете, прекарани с Умпеи в градината, сякаш с магическа пръчка бяха изличили всичките й страхове и сега вече не се вълнуваше какво мислят за нея зълвите или свекърва й. Една нова, щастлива и уверена в себе си Кае се появи в кухнята и озадачи прислужницата и Корику с приповдигнатото си настроение.

— Помогни ми, ако обичаш! — Това бяха думи, изречени от господарката на дома с уверен и внушаващ респект тон. — Ще кача татуловия цвят там, горе, за да съхне — тя посочи към една от гредите, където нямаше да достигат дим и пара.

Прислужницата донесе масичка, Кае стъпи върху нея и окачи кошницата. Въпреки мрачното дъждовно време щастливото настроение не я напускаше. Радостта, преливаща у нея, тя насочи към Йонеджиро, който влезе в това време в кухнята.

— Добре сте дошли! Ама вие сте вир-вода мокър! Ау, какво е това? — тя бе забелязала, че нещо мърда в ръцете му.

Йонеджиро се наведе и внимателно остави на пода три котенца, които бе скрил под сламената си наметка. Те бяха съвсем мънички, още не можеха да ходят.

— Дадоха ми ги едни хора — котката им родила много тоя път и се чудеха какво да ги правят. В днешно време за хората не достига, камо ли за животните… Зарадваха се, че ги взех. Исках да дойда по-скоро, за да ги покажа на доктора, ама те настояха да остана да ме гощават.

Докато разказваше, Йонеджиро измъкна от кошницата, закрепена за колана му, още три котета. Кае пресметна наум, че сега имат вкъщи общо единадесет котки заедно с онези, затворени в клетка на чардака. На Йонеджиро бе поръчано да довежда и бездомни кучета — в задния двор вече имаше девет. Кой знае защо, скоро след като се върна от Киото, Умпеи започна да събира кучета и котки. „Добре поне, че котенцата не ядат колкото кучетата“ — помисли си Кае. Поколеба се за миг дали да ги остави на грижите на Окацу и Корику, после реши, че това е нейна работа. Една жена трябва да се старае да радва мъжа си, отбеляза си мислено тя, дори ако се налага да избутва зълвите си.

По-късно у тях се отби пътуващ търговец на лекарства, който обикаляше цялата страна. Тъкмо се бе прибрал и Рьоан и цялото домочадие се събра да слуша разказите на госта за бедствието, което продължаваше вече трета година.

— Страшно нещо е — започна той. — По някои места хората мрат като мухи. Тук, в Кишу, е пак по-добре, макар че тая година реколтата няма да е като друг път. И в хамбарите на замъка оризът бил на привършване. — Той говореше бързо като търговците по градските улици. — Та, казвам ви, от тия проклети дъждове не само че е погубена оризовата реколта, но е започнала да се шири и една болест — като че хващаш настинка, ама не оздравяваш от нея. Е, трябва да се признае — от тия неща аптекарите имат полза, така е. Да вземем например женшена — колкото и да поскъпва, купуват го. Така е, от живота по-мило няма! А цената на ориза тая година е два пъти по-висока от миналата! Много е тежко положението, ще знаете. Същото е и с лекарствата — ония, които продават на едро, ще продължат да дигат цените, щото складовете им се били опразнили. Ако питат мен, аптекарите трябва да се трудят безвъзмездно, да са безкористни като лекарите. Ето, на мен например съвестта не ми позволява да слагам прекомерно високи цени на лекарствата. Ама не мога да осигуря церове за всички — та почти във всяка къща има болен. Знаете ли, от тия дъждове не само оризът се е похабил. И тялото човешко се е повредило нещо… Та казват, че около град Сакаи плъзнала някаква странна болест.

— Каква е тази болест? — Умпеи се наведе напред, очите му блестяха от любопитство.

— Ами разправят, че костите на човек сякаш започвали да гният или се изкривявали и щръквали на разни страни. Тялото наглед уж здраво, а щом натиснеш с ръка на някое място, започва да те боли. Както се случило с жената на един мой клиент — започнало така да я боли под окото и сега има голям оток, който расте с всеки изминат ден. Сигурен съм, че тая болест е заразна! Както разбрах, имало вече десет и повече случая.

— Да не е саркома? — обърна се Рьоан към Умпеи.

— Не, нещо друго ще да е. Подутините са от задържане на течност в тъканите.

— А дали е заразно?

— Не. Според мен заболяването се дължи на продължителното недохранване.

— Как мислите, лекува ли се?

— Сигурно — отговори Умпеи.

Аптекарят чукна леко по барабанчето, каквото според обичая носеха всички пътуващи търговци, после се обърна към Умпеи и го заразпитва за учението му в Киото. Изказа мнение, че щом Умпеи е учил там, сигурно е станал много добър лекар. Той говореше на смесица от диалекта в Кишу и говора в ония краища, откъдето бе родом. Накрая взе кошницата си и започна да вади билките, поръчани от доктора:

— Ето клубени от самокитка, ето и сенкю[3], както му викат тука. Давам ви ги по старата цена. Но пищялка[4] не ви нося — много се търси, защото хората я използват за спиране на кръвотечения. Не ми беше лесно да изпълня поръчката ви! Нали разбирате, положението е такова… Оставам на вас да решите каква да бъде цената…

В този момент кучетата в задния двор се разлаяха едновременно. Стреснат, търговецът попита какъв е този лай. Умпеи му обясни, че държи десетина кучета.

— И защо са ви толкова? — попита смаян гостът.

— Имаме и много котки — усмихна се Умпеи.

— Чувал съм, че наоколо бродят много бездомни кучета и котки, ама вие защо…

— Слушай, ако всеки път ми носиш и по няколко котки и кучета, ще ти плащам и за тях.

— Добре, защо не, нищо няма да ми струва, ама…

— Те ми трябват, за да мога да спасявам живота на хората — изрече твърдо Умпеи.

Търговецът нищо не разбра, но кимна с глава и произнесе важно:

— Вие сте напълно прав.

После побърза да смени темата:

— Ама колко е лошо времето, а? Лично аз предпочитам дъждовете да спрат, казвам ви най-откровено, макар че търговията върви все по-добре. Чух да казват, че за първи път се случвало да вали непрекъснато две години подред. И още не му се вижда краят! За пътник като мен, дето през цялото време е на открито, такова време е много вредно. Не ме утешава пословицата: „Онзи, който лекува, последен се грижи за своето здраве“. Затова щом спра в някоя странноприемница, правя си едно питие, аз си знам какво, дето пресича всяка настинка…

— Малцина могат да си купуват лекарства днес, нали? — попита Умпеи.

— Ами да, нали ви казвам — хората не могат да намерят пари за ориз на болните, камо ли за лекарства! Но тук, в Кишу, все пак е по-добре. Може би защото господарят е така великодушен — той наредил да се раздава храна на хората от неговите хамбари. А из страната, както разправят, вече над сто хиляди души били умрели от глад.

— Да, нашият владетел наистина е грижовен. Чувах, че в южните райони на Кишу върлува много по-страшен глад, отколкото при нас на север — каза Умпеи.

Рьоан закима с глава и на свой ред разказа някаква печална история, чута в къщата на един болен. Търговецът продължи разговора с други трагични случаи, които бе научил по време на пътуванията си. Цялото семейство седеше около тях и слушаше. Тези разкази навяваха тъжни мисли, защото всички знаеха, че същата съдба може някой ден да сполети и тях. Влезе Кае с поднос в ръце.

— Моля, заповядайте чай!

Яркото кимоно, което още не бе свалила, и жизнерадостният й тон разсеяха тягостната атмосфера. Всички като че ли се сепнаха и дойдоха на себе си от тежките мисли. Тя спокойно сервира чая, без да обръща внимание на укорния поглед на Оцуги.

Бележки

[1] Tuber aconiti. — Б.пр.

[2] Подова настилка в японския дом. Наподобява дюшек с размери около 1,5 кв.м., покрит с рогозка от оризова слама. — Б.пр.

[3] Cnidium officinale. — Б.пр.

[4] Angelica acutilola. — Б.пр.