Морис Льоблан
Госпожицата със зелените очи (9)

9.

Същия ден към два часа Аврелия се преобличаше в стаята си. Валентин, старият слуга, й донесе обяда и я предупреди, че Брежак иска да говори с нея.

Тя бе току-що оздравяла и се чувстваше много слаба. Въпреки това се готвеше с високо вдигната глава да застане пред човека, когото презираше. Постави червило на устните си и слезе долу.

Брежак я чакаше в работния си кабинет. Помещението представляваше голяма стая, в която капаците на прозорците бяха пуснати и светеше електрическа лампа.

— Седни — каза той.

— Благодаря — отвърна му сухо Аврелия.

— Седни, уморена си.

— Кажете ми по-скоро, каквото имате да ми казвате, за да се върна обратно в стаята си.

Брежак замълча и започна да се разхожда. Лицето му беше загрижено. Крадешком наблюдаваше Аврелия с ненавистта на отблъснат човек. Едновременно с това я съжаляваше. Приближи се към нея и като сложи ръка на рамото й, насила я накара да седне.

— Имаш право — каза той. — Няма да се бавим много. Това, което искам да ти кажа, може да стане с няколко думи. След това ще решиш сама.

Стояха един до друг, но бяха по-чужди от най-големите неприятели. Брежак го почувствува. Последните дни още повече бяха разширили пропастта помежду им. Той стисна юмруци и каза:

— Изглежда още не разбираш, че сме заобиколени от неприятели и това повече не може да продължава?

Аврелия промълви почти шепнешком:

— Какви неприятели?

— Познаваш Марескал, който те презира и иска да ти отмъсти.

Помълча и след това добави сериозно:

— Чуй, Аврелия. Следят и двама ни от известно време. В министерството претърсват бюрото ми. Всички са се съюзили срещу мен. Те са платени оръдия на Марескал и знаят, че той има влияние пред министъра. Ние сме свързани помежду си, ако не с друго, то поне с неговата омраза. Сближава ни миналото, което дали искаш, или не съществува. Аз съм те възпитал. Аз съм ти настойник и поражението ми е и твой провал. Мисля си дали чрез мен искат теб да засегнат. По някои признаци мога да направя извода, че заради теб са готови да ме оставят на спокойствие.

Изглеждаше, че тя ще припадне.

— Какви признаци?

— Положението е сериозно. Получих анонимно писмо от министерството, в което ме предупреждават, че ще те арестуват.

Тя успя да възкликне:

— Арест, вие сте луд! Вярвате на едно анонимно писмо!

— Възможно е всичко да е глупав слух — каза той. — Но от Марескал може да се очаква всичко.

— Вървете си, ако се страхувате.

— Страхувам се за теб, Аврелия.

— Аз няма от какво да се плаша.

— Имаш, този човек се закле да те погуби.

— Тогава оставете ме да замина.

— Ще имаш ли сили за това?

— Имам сили за всичко, което ще ме освободи от този затвор, в който ме държите.

Той направи отчаяно движение.

— Не бих могъл да живея без… Много страдах по време на твоето отсъствие. Готов съм на всичко друго, но не и да съм далеч от теб. Целият ми живот зависи от погледа ти, от…

Тя се изправи, като трепереше от възмущение, и каза:

— Забранявам ви да ми говорите така. Заклехте се, че няма повече да чувам от вас такива отвратителни думи…

Тя седна изтощена до крайност. Той се отдалечи от нея и се отпусна на едно канапе. Наведе глава и раменете му се разтресоха от ридания. Имаше вид на победен човек, за който животът е непоносима тежест.

След дълго мълчание той скочи и каза с глух глас:

— Сега сме по-големи неприятели, отколкото преди отпътуването ти. Ти се върна съвсем променена. Какво си правила през трите седмици на твоето бягство, когато те търсех като луд? Знам, че не обичаш този подлец Вилхелм, но защо го последва? Какво правихте двамата? Къде е той? Интуицията ми подсказва, че нещо се е случило… Чувствам, че си неспокойна. В бълнуванията си говореше като човек, който вижда постоянно кръв и трупове и непрекъснато бяга…

Тя потрепера.

— Това не е вярно. Разбрали сте погрешно.

— Слухът ми не ме лъже — каза той, клатейки глава. — И в този момент очите ти блуждаят. Мисля, че кошмарът ти продължава.

Той се приближи и каза:

— Имаш нужда от почивка и спокойствие, мило дете. Точно това искам да ти предложа. Поисках отпуск тази сутрин и ние ще заминем. Заклевам се, че повече няма да ти кажа нито една дума, която да те обиди. Няма да ти говоря и за онази тайна, която би трябвало да ми довериш. Няма да се стремя да чета в очите ти, както съм се опитвал досега и за което си ме обвинявала. Ще ги оставя на спокойствие. Няма да те гледам повече. Обещавам ти искрено. Ела, бедно дете. Ти страдаш. Не знам какво очакваш, но само нещастието може да отговори на твоя зов. Ела!

Тя мълчеше упорито. Между тях съществуваше дълбока пропаст. Невъзможно беше да произнесат дори една дума, която да не бъде язвителна или обидна. Отвратителната страст на Брежак ги разделяше повече от всичко.

— Чакам твоя отговор — каза той.

Тя заяви твърдо:

— Не! Не мога да понасям присъствието ви. Не мога повече да живея с вас под един покрив. Ще замина при първия удобен случай.

— Без съмнение, не сама, както направи и първия път — подигра се той. — С Вилхелм, нали?

— Аз изгоних Вилхелм и повече не желая да го виждам.

— Тогава си избрала някой друг. По очите ти личи, че го очакваш с нетърпение.

Вратата на преддверието хлопна.

— Познах, нали? — извика Брежак и противния му смях се понесе наоколо. — Не, Аврелия, никой няма да дойде, за да ти помогне. Вратата хлопна Валентин, който се връща от министерството с кореспонденцията ми.

Чуха се стъпките на слугата, който се изкачваше по стълбите. Той влезе тихо в стаята.

— Изпълни ли поръчката ми, Валентин? — попита го Брежак.

— Да, господине — отвърна му почитателно той.

— Имаше ли писма и документи за подпис?

— Не, господине.

— Интересно, а къде е личната ми кореспонденция?

— Била е предадена на господин Марескал.

— Как се е осмелил? … Той беше там, нали?

— Не, господине, идвал е и веднага си е отишъл.

— Отишъл си е толкова рано! Може би е тръгнал по служебни задачи?

— Да, господине.

— Опита ли се да научиш нещо по-конкретно?

— Да, но в канцеларията не знаеха нищо определено. Казаха, че е излязъл с Тони, Совину, Лабонс и още няколко други служители.

— Щом като с него са Лабонс и Тони, то се отнася до някой арест. Защо ли не са ме предупредили?

Валентин напусна стаята. Брежак отново започна да се разхожда, като замислено повтаряше:

— Тони, довереникът на Марескал… Лабонс, един от любимците му… и всичко това през главата ми.

Изминаха около пет минути. Аврелия го наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Изведнъж той рязко тръгна към единия от прозорците и открехна малко капаците. Не можа да сдържи вика си и се обърна повтаряйки:

— Те са там, в края на улицата.

— Кои?

— Тони и Лабонс, двамата помощници на Марескал.

— Марескал също ли ще дойде? — попита го уплашено Аврелия.

— Няма съмнение в това. Не чу ли какво каза Валентин?

— Той ще дойде… Той ще дойде — мълвеше тя.

— Какво ти е? — попита учуден от силното й вълнение Брежак.

— Нищо — каза тя като се овладя, — човек понякога се плаши и без причина.

Брежак се замисли. Той също се мъчеше да овладее нервите си и повтори:

— Действително, няма никакъв повод. Човек наистина се плаши най-често, без да има реална причина. Ще отида да ги попитам, защо са тук и съм сигурен, че всичко ще се изясни. Може да се окаже, че не нашата, а къщата отсреща е под наблюдение.

Аврелия повдигна изненадано глава.

— Коя къща?

— Нали ти споменах, че днес следобед са арестували един тип.

Аврелия стана още по-бледа.

— Какво говорите? Кой са арестували в къщата отсреща?

— Някой си барон де Лемези, който се представял за изследовател. Току-що го бяха задържали и в министерството не можаха да ми кажат подробности.

Тя не знаеше името на Раул, но не се съмняваше, че става дума за него. Попита с треперещ глас:

— Кой е този Лемези? Какво е направил?

— Според Марескал той е търсеният трети съучастник при убийствата в бързия влак.

За малко Аврелия щеше да припадне. Тя имаше вид на умопомрачена и като замаяна опипваше въздуха, за да намери опорна точка.

— Какво ти е, Аврелия? Каква връзка има този случай с нас?

— Ние сме загубени — изстена тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие не можете да разберете…

— Обясни ми, познаваш ли този човек?

— Да… да… той ме спаси от Марескал, от Вилхелм и от Жодо, които приемахте в къщата си… Днес отново щеше да ме спаси…

Брежак я гледаше изненадан.

— Него ли очакваше с такова нетърпение?

— Да — каза с разсеян тон тя. — Беше ми обещал да бъде тук… Бях напълно спокойна… Видях го да върши такива неща, така да се подиграва на Марескал, че…

— Сега какво ще правиш? — прекъсна я Брежак.

— Ще трябва и двамата да се скрием. Има неща, които могат да бъдат изтълкувани и във ваша вреда. Например някои лични истории.

— Ти си луда! — каза безпомощно Брежак. — Нищо не е имало и не се страхувам за себе си.

Въпреки че отхвърли съмненията й, той я хвана и я завлече към стълбата. Тя се съпротивляваше с всички сили.

— Не трябва да се плашим. Той ще дойде, ще избяга и ще ни спаси. Защо не го почакаме?

— От ареста няма никаква възможност да избяга.

— Сигурен ли сте? Боже мой, какъв ужас!

Аврелия не знаеше какво да предприеме. В главата й се въртяха страшни мисли. Страхът от Марескал я вцепеняваше. Очакваше всеки момент комисарят да дойде с белезници в ръце и да я арестува.

Опасенията на втория й баща я накараха да вземе решение. Изтича до стаята си и се върна веднага с пътническа чанта в ръка. Брежак също се беше приготвил. Двамата имаха вид на престъпници, за които единствената възможност е бягството. Те слязоха по стълбите и пресякоха преддверието.

В този момент се позвъни на вратата. Вече е много късно — каза Брежак.

— Може би е той — каза тя с надежда в гласа.

Аврелия мислеше за приятеля си от терасата на манастира. Той се беше заклел, че никога няма да я изостави и тя му вярваше.

Позвъни се отново.

Старият слуга излезе от кухнята.

— Отвори — заповяда му шепнешком Брежак. Отвън се чуваше шепот и шум от множество обувки. Някой почука силно.

— Отвори — повтори Брежак.

Слугата се подчини.

Пред вратата стоеше Марескал, а зад него бяха наредени тримата му помощници.

Аврелия се облегна безпомощно на стената.

— Боже мой, не е той!

Брежак се изправи пред своя подчинен.

— Какво желаете, господине? Бях ви забранил да идвате тук.

Марескал отговори усмихнато:

— Идвам по заповед на министъра, господин директоре.

— Заповед, която се отнася до мен?

— До вас и госпожицата.

— Тази заповед ви принуждава да прибягвате до помощта на трима души?

Марескал се засмя.

— Те се разхождаха случайно край вас, но ако ви е неприятно, мога да ги отпратя.

Той влезе и видя двата куфара.

— Виждам, че сте се приготвили за малко пътешествие. Ако бях закъснял с няколко минути, можеше мисията ми да пропадне.

— Господин Марескал — произнесе твърдо Брежак, — ако имате да изпълнявате някаква задача, направете го незабавно и то тук, на вратата.

Комисарят се наведе и сурово каза:

— Без глупости и скандали, Брежак. Още никой не знае нищо, дори и хората ми. Елате да се разберем в хола ви.

— За какво става въпрос, господине?

— За нещо, което е от голяма важност за дъщеря ви. Може би тя ще ви даде някои обяснения и е по-добре това да стане без свидетели. Нали, госпожице?

Бледа като смъртник, Аврелия стоеше като вцепенена. Изглеждаше, че ще припадне. Брежак я подкрепи и каза:

— Елате да се качим горе.

Аврелия се остави да я водят. През това време Марескал нареди на хората си:

— Не мърдайте от преддверието и не пускайте никой да влиза или излиза. Вие, слугата, влезте обратно в кухнята. Ако чуете шум в хола, Совину веднага да дойде на помощ. Ясно ли е всичко?

— Ясно е — отговори Лабонс.

— Да не направите някоя грешка?

— Няма, господине. Добре знаете, че не сме ученици и имаме опит в тези работи. Ще бъдем готови за действие.

— И срещу Брежак, нали?

— Разбира се.

— Забравих бутилката… Дай ми я Тони! — Марескал взе кутията, в която беше опакована бутилката, и бързо се изкачи по стъпалата. Влезе като господар в кабинета на Брежак. Това беше успех за него. Само преди няколко месеца го бяха изгонили оттук. Държеше се като победител. Разхождаше се с тежки стъпки и разглеждаше закачените портрети на стената.

Брежак се опита да протестира, но Марескал го постави веднага на мястото му.

— Безполезно е, Брежак. Не знаете какви козове имам срещу младата госпожица, а следователно и срещу вас. Когато ви станат известни, вярвам, че ще ми се подчините.

Застанали един срещу друг, двамата неприятели се гледаха с омраза. И у двамата тя бе породена от болни амбиции и най-вече от съперничеството на чувствата им към една и съща жена. Аврелия чакаше, седнала на един стол до тях.

Марескал забеляза с удивление, че тя се беше съвзела. Беше все още бледа и отпаднала, но нямаше вече вид на безпомощна жертва. Широко отворените й очи, от които течаха сълзи, гледаха втренчено. За какво ли мислеше тя в този момент. Понякога, паднал на дъното на пропастта, човек се съвземаше. Очакваше ли милост от Марескал или имаше някакъв план за спасение?

Комисарят удари с юмрук по масата.

— Ще видим.

Остави младото момиче и се приближи още повече до Брежак.

— Ще бъда съвсем кратък. Ще ви разкажа за някои факти, част от които са ви известни. Не се опитвайте да отричате, защото всичко съм видял с очите си. По хронология всичко стана така: на двадесет и шести април…

Брежак потрепера и остана безмълвен.

— Двадесет и шести април беше денят на срещата ни на булевард Осман и в който доведената ви дъщеря напусна дома ви.

Марескал добави със зловещ глас:

— През този ден трима души бяха убити в бързия влак за Марсилия.

— Каква връзка има това убийство с нас? — попита удивен Брежак.

Комисарят му направи знак да не го прекъсва и продължи:

— Във вагон № 5 на този влак се намираха само четирима души. В първото купе — мис Бакфийлд, която е обикновена крадла, и барон де Лемези, представящ се за изследовател. В другия край на вагона се бяха разположили братята Лубо, живеещи в Ньой. В съседния вагон, освен мен и случайните пътници, се намираха мъж и жена, които се бяха затворили в едно купе. Младият човек беше Вилхелм Ансивел, касоразбивач, който често е гостувал в този дом.

— Вие лъжете! — извика с възмущение Брежак. — Аврелия е извън всяко подозрение.

— Не съм казал, че тя е въпросната жена — отвърна Марескал.

И продължи студено:

— До Ларош не се случи нищо особено. След още половин час настъпи страшна драма. Младият мъж и момичето преминаха в съседния вагон. Бяха преоблечени в дълги сиви престилки, а на главите си носеха каскети, на които бяха поставени маски. В края на вагона ги е причакал барон де Лемези. Тримата убиват и ограбват мис Бакфийлд. После баронът, за да заблуди полицията, е завързан от съучастниците си, които отиват и убиват двамата братя. На връщане срещат контрольора и започват бой. Успяват да избягат, а контрольорът намира де Лемези вързан като жертва. Това е накратко първото действие. Второто е гонитбата в гората. Двамата престъпници са обкръжени. Единият избягва, а другият е заловен. Аз го посетих във временния му арест и се убедих, че е жена.

Брежак беше отстъпил още назад и се клатушкаше като пияница. Подпрян до облегалката на едно кресло — той промълви:

— Вие сте луд!… Говорите несвързани неща… Марескал продължи, без да му обръща внимание: Свършвам. Благодарение на мнимия барон, на когото наивно се доверих, затворницата избяга и е настигнала Вилхелм Ансивел. Открих следите им в Монте Карло. След това ги загубих и ги търсих напразно, докато не се сетих да се върна в Париж и да се опитам да ги намеря чрез вас. Така разбрах, че доведената ви дъщеря е в манастира Дева Мария. Успях да ви изпреваря с няколко часа. Озовах се на една тераса, където госпожицата слушаше любовни обяснения. Този път вместо Вилхелм Ансивел избраникът беше третият съучастник — барон де Лемези.

Брежак слушаше ужасен чудовищните обвинения. Всичко му изглеждаше истина и обясняваше напълно логично собствените му предположения. С тези факти се потвърждаваха полупризнанията на Аврелия за нейния спасител. Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с казаното от Марескал. Той хвърляше от време на време по някой поглед на доведената си дъщеря, която стоеше като закована. Изглеждаше все още очакваше някакво спасение.

— Какво се случи по-нататък? — попита Брежак.

— Благодарение на де Лемези тя успя да избяга още веднъж. Сега ми става смешно, като си спомня за този ден, защото…

Марескал понижи глас и продължи със злорадство:

— Защото имам своя реванш. И какъв реванш, Брежак! Спомняш ли си как преди шест месеца ме изпъдихте от дома си като слуга? Сега аз държа малката в ръцете си и всичко е свършено.

— Не, това, което казвате, не е вярно, нали Марескал? Вие няма да предадете това дете…

— В манастира аз й предложих да се сдобрим, но тя ме отблъсна… Толкова по-зле за нея! Днес вече е много късно.

Брежак се приближи до него с умолителен поглед, но комисарят го отряза:

— Безполезно е! Ще бъде лошо и за нея, и за вас. Тя не ме пожела… няма да има никого другиго. Правдата изисква Аврелия да плати за извършените престъпления и за злото, което ми причини. Тя трябва да бъде наказана и аз си отмъщавам, като й нося възмездие.

Марескал потропваше с крак и подчертаваше заплахите си, като стоварваше юмрук по масата. Верен на грубата си природа, той бълваше обиди по адрес на Аврелия.

— Погледнете я, Брежак! Дори не помисля да иска прошка. У нея няма никакво смирение. Знаете ли защо е това нейно мълчание и тази прикрита дива енергия? Тя се надява, Брежак. Убеден съм, че очаква този, който я е спасил три пъти от ръцете ми, да й помогне и четвърти път.

Аврелия не помръдваше.

Марескал вдигна телефонната слушалка и поиска да го свържат с полицията. Обръщайки се към младото момиче, се опита да сложи на ухото й слушалката за подслушване.

Аврелия отново не помръдна.

Разговорът беше кратък.

— Ти ли си Филип? — попита комисарят.

— Марескал?

— Да, чуй ме. До мен има един човек, който трябва да убедя в едно нещо. Отговаряй искрено на въпросите ми.

— Питай, готов съм.

— Къде беше днес следобед?

— В затвора, както ме беше помолил. Приех онзи тип, когото доведоха Лабонс и Тони по твое нареждане.

— Къде го бяха задържали?

— В апартамента му на улица Крусел, срещу самия Брежак.

— В затвора ли е вече?

— Да, вкараха го пред мен.

— Как се казва?

— Барон де Лемези.

— В какво е обвинен?

— Че е шеф на бандата, която извърши убийствата в бързия влак.

— Виждал ли си го оттогава?

— Да, преди малко в отделението за взимане на отпечатъци. Още е там.

— Благодаря, Филип. Това е всичко, което исках да зная.

Марескал остави слушалката и извика:

— Красива Аврелия, твоят спасител е в затвора. Тя каза тихо:

— Аз знаех.

Той избухна в смях.

— Тя е знаела и все пак продължава да го чака. Колко смешно! Срещу него са полицията и правосъдието, превърнат е в парцел, в дрипа, в сапунен мехур, а тя го чака! Очакваш стените на затвора да се съборят, пазачите лично да му докарат автомобил и той да влезе тук през комина?

Той беше извън себе си от гняв и разтърси момичето грубо за рамото.

— Нищо няма да ти помогне, Аврелия! Нямаш повече никаква надежда. След един час ще дойде твоят ред. Ще отрежат косите ти и ще те изпратят в Сен Лазар. След това ще те изправят пред съда. Стига съм се вайкал за красивите ти зелени очи. И за тях…

Той не довърши. Брежак го беше издебнал отзад и сключи ръце около гърлото му. Двамата паднаха на паркета и започнаха ожесточена борба. Омразата, която изпитваха помежду си, удвояваше силите им.

Без да мърда, Аврелия ги гледаше ужасена.

Брежак, който успя да освободи ръцете си, се опита да извади пистолета си. Марескал извиваше лакътя му и успя да налапа свирката, която бе закачена на каишката на часовника му. Чу се остро изсвирване. Брежак удвои усилията си да хване отново гушата на противника си. Една сянка скочи като котка през полуотворената врата върху двамата. В следващия миг Марескал бе освободен, а Брежак беше принуден да изгледа дулото на пистолет, което бе натикано пред очите му.

— Браво, Совину! — каза с облекчение Марескал.

Гневът му беше толкова силен, че се изплю в лицето на Брежак.

— Нищожество! Въобразяваш си, че ще се отървеш толкова евтино? Най-напред трябва да подпишеш оставката си, която е в джоба ми. Иска я министърът. Нямаш друг избор, освен да подпишеш.

Комисарят извади един лист.

— Оставката ти и признанията на Аврелия съм написал предварително. Нужен е и твоят подпис, Аврелия. Ето, прочети: „Признавам, че участвувах в нападението на бързия влак,… че стрелях в братята Лубо… признавам, че…“ Това е резюме на историята ти. Не е необходимо да я четеш. Подпиши, за да не си губим времето!

Той беше потопил една писалка в мастилницата и се опита да я сложи насила между пръстите й.

Аврелия отстрани ръката на комисаря, взе писалката и подписа, без да си направи труда да прочете показанията. Подписът й бе четлив, а ръката й не трепна.

— Свършено е! — възкликна радостно Марескал. — Не вярвах, че ще стане толкова бързо. Аврелия разбра положението, а ти Брежак?

Той поклати отрицателно глава.

— Господинът отказва? Той си въобразява, че ще запази поста си? А може би бащата на една престъпница очаква повишение? Брежак, ставаш смешен. Утре, когато обществеността ще прочете за арестуването на малката, сам ще бъдеш принуден да подадеш оставка.

Пръстите на Брежак стиснаха писалката. Той прочете рапорта за подаване на оставка, но се колебаеше. Аврелия му каза:

— Подпишете, господине.

Той подписа.

— Всичко е наред — каза Марескал, като прибра двата листа. — Шефът ми е смъкнат и обещаното ми място е свободно. Малката отива в затвора, което постепенно ще ме излекува от разяждащата ме любов.

Той каза всичко това с цинизъм и прибави с жестока усмивка:

— Това не е всичко, Брежак. Аз не оставям нещата по средата, а ги довеждам докрай.

Брежак се усмихна горчиво.

— Необходимо ли е да отивате по-далеч?

— Да, Брежак. Разкритото престъпление на малката не ме удовлетворява и аз ще отида докрай.

Марескал впи очите си в него, а той го попита:

— Какво искате да кажете?

— Знаеш какво искам да кажа. Ти не подписа случайно оставката си. Страхуваш се, че ще излезе на бял свят това, което си направил.

— Нищо не съм направил — каза уплашено Брежак. Марескал удари с юмрук по масата. Това винаги предхождаше гневните му избухвания.

— Сам ще ми обясниш какво си извършил в миналото си. Ще ми обясниш какво означаваха последните ти разходки край Сена и дежурствата ти пред празната къща. Трябва ли да опреснявам паметта ти, че тя принадлежеше на покойните братя Лубо, които доведената ти дъщеря очисти. Онзи тип Жодо, който издирваме в момента, е бил съдружник на собствениците и съм го срещал често в дома ти.

Брежак вдигна рамене и промълви:

— Това са глупави хипотези.

— Фантазии, може би, но те започнаха да се потвърждават в последно време. Имам едно неопровержимо доказателство, което ще те принуди да направиш признание.

Марескал взе кутията, която беше поставил на камината, и я отвори. Извади отвътре една бутилка и я сложи пред Брежак.

— Познаваш я, нали? Същата е, която открадна от Жодо, аз от теб, а от мен я задигна де Лемези. У него я намерихме преди няколко часа. Тази бутилка е цяло съкровище. На нея пише Жуванска вода, а вътре има интересен лист. Барон де Лемези й е сложил тапа и я е запечатал с червен восък. Сигурен съм, че вътре са компрометиращите факти, които си искал да вземеш от Жодо.

Комисарят тържествуваше. Като махаше восъка и запушалката, той си повтаряше:

— Марескал, ти ще станеш знаменит по целия свят!… Арестуването на убийците от бързия влак!… Разкритото минало на Брежак!… Какво впечатление ще направиш в съда! Совину, имаш ли белезници за малката. Повикай Лабонс и Тони… Това е пълна победа!

Той обърна бутилката. Листът падна на ръката му и той прочете на глас, унесен от собствената си самовлюбеност:

„Марескал е празна глава“.