Морис Льоблан
Госпожицата със зелените очи (6)

6.

Когато трите мулета на кабриолета започнаха да се изкачват по склоновете, Раул си каза: „Госпожице, отсега нататък вие сте моя пленница. Съучастница на престъпник и шантажист, вие сте убийца и оперетна актриса, а се представяте за възпитаничка на манастир. Която и да сте, повече няма да ми се изплъзнете. Доверието е както затвор, от който не може да се избяга. В дъното на душата си ние вярвате в човека, който ви спасява няколко пъти. Засега за мен няма да бъдете нито оперетна певица, нито опасна авантюристка. Няма да се обръщам към вас с Леонида Бали, а ще ви казвам Аврелия. Обичам това име, защото е старинно и почтено. Зная, госпожице, че имате една тайна, която съучастниците ви искат да измъкнат от вас. Един ден тази тайна ще ми принадлежи.“

Монологът успокои Раул и той заспа в клатушкащия се файтон.

Малкият град Люз и съседният му Сен Совьор притежават горещи минерални бани. През този сезон в тях имаше малко туристи. Раул се настани в почти празен хотел, като се представи за природолюбител. Още същия следобед той проучи околностите.

Неудобен и тесен път водеше до стар манастир на сестрите на Дева Мария. В зданието имаше пансион за млади момичета. Разстоянието от Люз до него не беше повече от 20 минути.

Заобиколени от назъбени възвишения, сградите и градините на манастира се намираха в края на едно възвишение с форма на човешки нос. Те бяха разположени на отделни тераси, укрепени от здрави стени. Край тях някога е текъл потокът на Дева Мария, който сега се губеше в голяма фуния в скалата. Другият склон беше покрит с борова гора, пресечена на кръст от два пътя, използвани от секачите. През неделните дни местното население ходеше на разходка из стръмните скали и дълбоките пещери.

Раул започна наблюдението си точно от тази страна. Местността наоколо беше безлюдна. Долавяше се далечното кънтене на секирите на дърварите.

От наблюдателния си пост той виждаше полянките в парка и алеите, оградени с липи, по които се разхождаха пансионерките. За кратко време изучи обичаите в манастира и часовете за почивка. След обяд алеята над склона беше запазена за „големите“.

Госпожицата със зелените очи се показа едва на четвъртия ден. Изглеждаше, че всяко от по-големите момичета няма друго занимание, освен да се стреми да бъде по-близо до Аврелия.

Тя беше напълно променена. Изглеждаше като дете, което става след дълго боледуване от легло и разцъфтява под слънчевите лъчи и чистия планински въздух. Облечена като останалите момичета, сред тях тя се преобразяваше. Беше жива, весела и мила и увличаше всички във жизнерадостни игри. Смехът й, носен от ехото, кънтеше до хоризонта.

— Тя се смее! — каза си очарован Раул. — Не с изкуствения актьорски смях, а безгрижно и до забрава, което изразява истинската й натура. Истинско чудо!

След като момичетата отиваха в класа, Аврелия оставаше сама. Но това не променяше настроението й. Тя събираше шишарки във върбова кошница или береше цветя, които слагаше на стъпалата на съседния параклис.

Движенията й бяха грациозни. Често разговаряше с едно кученце, което я придружаваше, или с котката, която се галеше в краката й. Веднъж оплете венец от рози и, смеейки се, се огледа в едно огледало. Друг път крадешком постави малко червило и розова пудра на бузите си, но бързо ги изтри. Навярно това беше забранено.

На осмия ден Аврелия прекрачи парапета и стигна до най-високата тераса. В края си тя беше скрита в жива ограда от храсти.

На деветия ден с книга в ръка тя отново се изкачи там. На десетия — Раул направи решителна крачка.

Най-напред трябваше да се промъкне през гората и да пресече широкото езеро. Разядена от времето лодка стоеше на брега, привързана за един клон. С нея той стигна до малко заливче, под самата тераса, която се извисяваше над него като стена на средновековна крепост.

Зидовете й бяха направени от наредени един върху друг плоски камъни. Дъждовете бяха образували бразди, по които децата от околността лесно се катереха. Раул се изкачи без усилие. Горе терасата образуваше нещо като платформа. Тя беше заобиколена от пълзящи растения. В средата й имаше красива ваза от печена глина, а край нея бяха наредени каменни пейки.

Раул дочу веселата глъч на пуснатите в междучасие деца. После настъпи тишина. Не мина много време и той дочу шум от стъпки, които приближаваха към него.

Свеж глас си тананикаше някакъв романс. Сърцето му се сви. Какво ли ще каже тя, като го види?

Изпращяха няколко клончета, храстите се разтвориха и Аврелия се появи. Вцепенена, тя се спря пред прага на терасата. Книгата й и пълната с цветя сламена шапка паднаха на земята. Нежният й силует, който се подчертаваше от кафявата вълнена рокля, стоеше като закован.

В първия миг тя не позна Раул, защото едва след няколко минути почервеня и заотстъпва, говорейки:

— Вървете си… вървете си…

Той я гледаше с удоволствие, което никога не беше чувствал към друга жена. Нито за миг не помисли да й се подчини и се направи, че не е чул думите й.

С още по-повелителен тон Аврелия повтори:

— Вървете си…

— Не — каза той.

— Тогава, аз ще си отида.

— Ако си отидете, ще ви последвам и ще отидем заедно в манастира.

Тя поиска да избяга, но той се затича и я хвана за ръката.

— Не ме докосвайте! — каза тя с възмущение, като се освободи. — Забранявам ви да идвате тук…

Изненадан от такава разпаленост, Раул попита:

— Защо?

— Вие всявате ужас в мен.

Отговорът беше толкова необикновен, че той не успя да прикрие усмивката си.

— Презирате ме до такава степен?

— Да.

Повече от Марескал?

— Да.

— Повече от Вилхелм и човека, който ви отвлече от вилата на Фарадони?

— Да, да, да.

— Те ви направиха толкова зло, а аз ви покровителствувах.

Тя замълча. Вдигна шапката си и я задържа така, че той да не може да вижда устните й. Раул беше сигурен, че държанието й можеше да се обясни по следния начин:

Ако го презираше, не е защото беше станал свидетел на всичките й престъпления, а защото я беше държал в обятията си и я беше целунал. Целомъдрието й изглеждаше искрено и хвърляше допълнителна светлина върху душата и чувствата й.

Отстъпвайки няколко крачки, за да й покаже, че е свободна, той заговори с тон на неволно уважение:

— Моля ви да забравите. Онази нощ имаше мигове на умопомрачение, за които не трябва нито вие, нито аз да пазим спомени. Не съм дошъл, за да ви припомням случилото се между нас, а да продължа разследването си. Съдбата ме постави на пътя ви и мога да ви бъда полезен. Не отблъсквайте помощта ми, защото опасностите за вас не са изчезнали. Неприятелите ви са извън себе си. Какво ще правите, ако не съм до вас?

— Вървете си! — каза тя упорито.

Стоеше на прага на терасата, избягваше погледа му и прикриваше устните си, но не си отиваше. Както си и мислеше Раул, човек остава пленник на този, който непрекъснато го спасява. В погледа й се четеше страх, но споменът за целувката отстъпваше пред по-страшните преживявания, които бе изпитала.

— Аз се чувствувам сигурна и спокойна в манастира. Вие сте замесен във всичките адски събития. Вървете си!

— За щастие — каза той. — Защото трябва да бъда замесен и в тези, които се готвят. Мислите ли, че те не ви търсят? Мислите ли, че Марескал се е отказал от вас? В момента той е по следите ви. Ще ги намери, независимо че се криете в този манастир. Както предполагам, тук сте прекарали няколко години от детството. Той го знае и ще дойде. Раул говореше убедително, което направи впечатление на младото момиче, но то промълви отново:

— Вървете си…

— Добре — каза той, — но утре по същото време ще ви чакам. Трябва да поговорим. Няма да бъде за неща, които да ви припомнят кошмара от ужасната нощ. За това ще пазя пълно мълчание, но има други въпроси, които ще ви задам и на които ще трябва да отговорите. Това е всичко, което исках да ви кажа. Сега можете да си отидете, но ще размислите, нали? Не се безпокойте повече. Свикнете с мисълта, че постоянно съм до вас и не се отчайвайте. В момент на опасност ще бъда винаги тук.

Без да каже дума, тя си отиде. Раул я видя как слезе по терасите. След като я загуби от погледа си, той събра няколко цветя, които тя бе изпуснала, като се пошегува:

— Дявол да го вземе!… Хайде, стари Люпене, овладей се!

Върна се по същия път. Пресече обратно езерото и се поразходи из гората. Хвърляше цветята едно по едно, давайки си вид, че не държи на тях, но образът на младото момиче беше постоянно пред очите му.

На другия ден отново се изкачи на терасата. Аврелия не дойде. Това се повтори и през следващите два дни. На четвъртия тя разтвори храстите, без да е чул преди това стъпките й.

— Вие ли сте? — каза той развълнувано.

По движенията й разбра, че не трябва да се приближава или да казва каквото и да е, което може да я изплаши. Аврелия стоеше като пред противник, чиято власт чувства и се сърди, че и е направил добро. Въпреки това каза с мек глас:

— Не би трябвало да идвам, но реших, че трябва да ви благодаря. Освен това се страхувам след всичко, което ми казахте. Питайте аз ще отговарям.

— На всички въпроси?

— Не — каза с мъка тя, — не и за нощта в Бокур. За всичко останало можете да се интересувате. Какво искате да знаете?

Раул се замисли. Всичките му въпроси трябваше да изяснят нещата, за които момичето отказваше да говори.

Той попита:

— Най-напред ми кажете как се казвате?

— Аврелия… Аврелия д’Астьо.

— Псевдоним ли е името Леонида Бали?

— Тя съществува. Останала е в Ница, защото е болна. Познавам един от актьорите, с които пътувах от Ница за Марсилия. През миналата зима играехме заедно в любителско представление, където аз изпълнявах ролята на Вероника. Те бяха толкова объркани и отчаяни, че трябваше да им направя услуга, като заместя болната актриса. Предупредихме директора в Тулуза за рокадата, но той реши да не прави нови обяви. Така аз се представих за Леонида Бали.

— Значи не сте актриса. Това ми харесва повече… Приятно ми е, че сте възпитаничка на пансиона Дева Мария.

Тя сви вежди:

— Продължавайте да питате.

— Баща ли ви беше господинът, който вдигна бастуна си срещу Марескал пред сладкарницата на булевард Осман?

— Да, вторият ми баща.

— Как се казва?

— Брежак.

— Брежак?

— Да, директорът на съдебния отдел във вътрешно министерство.

— Значи е пряк началник на Марескал.

— Да, но между тях винаги е имало антипатия. Марескал, който е покровителствувай от министъра, се опитва да измести втория ми баща, а той от своя страна да се отърве от подчинения си.

— Обича ли ви Марескал?

— Той поиска ръката ми, но аз му отказах. Вторият ми баща му забрани да идва у нас. Марескал ни мрази и се е заклел да ни отмъсти.

— Добре — каза Раул. — Да преминем на друга тема. Как се казва човекът от вилата на Фарадони?

— Жодо.

— Каква е професията му?

— Не зная. Идва понякога у нас при баща ми.

— А Вилхелм?

— Вилхелм Ансивел също ни гостуваше. Той се занимава с търговия и борсови операции.

— Законни или незаконни?

— Не зная… може би…

Раул обобщи:

— Това са тримата ви неприятели, нали? Има ли други?

— Да, вторият ми баща.

— Мъжът на майка ви?

— Бедната ми майка е покойница.

— Излиза, че всичките ви преследват заради тайната, която знаете единствено вие?

— Марескал е изключение. Той ме преследва, за да ми отмъсти. Не знае нищо за тайната ми.

— Ще ми разкажете ли, не за самата тайна, а за някои обстоятелства около нея?

Тя помисли няколко секунди и каза:

— Ще ви кажа това, което знаят и другите и което толкова ги ожесточава.

Гласът на Аврелия се промени. Самата тя сякаш се интересуваше от това, което разказваше.

— Накратко историята е следната: Баща ми, който е бил братовчед на майка ми, е починал, преди да се родя. Той й оставил рента, към която се прибави и пенсията, която ни отпусна бащата на майка ми, дядо д’Астьо. Той беше чудесен човек. Откривател, който винаги се опитваше да разгадава големи тайни и постоянно пътуваше по своите чудотворни дела. Смяташе, че в тях ще намери щастието си. Още си спомням как ме вземаше на коленете си и ми казваше: „Малката ми Аврелия ще стане богата. Аз работя за нея.“ Бях на шест години, когато той помоли мен и майка ми в специално писмо да отидем при него. Изрично споменаваше това да стане незабелязано. Една вечер се качихме на влака и заминахме. Прекарахме при дядо три дни. На тръгване в негово присъствие майка ми каза:

„Аврелия, не казвай на никого къде си била и какво си правила през тези дни. Това е наша тайна, която ще те направи богата, когато навършиш двадесет години“.

„Много богата — потвърди дядо ми. — Затова се закълни, че каквото и да се случи, да не говориш за това.“

„На никого — поправи го майка ми — освен на човека, когото ще обичаш и ще бъдеш сигурна, както в себе си.“

— Дадох всички клетви, които поискаха… Няколко месеца по-късно майка ми се ожени повторно. Брака й с Брежак не беше щастлив и не продължи дълго. Майка ми почина през следващата година от плеврит. Преди това ми даде лист, на който бяха написани всички указания за мястото, където бяхме ходили, и това, което трябваше да направя, когато навърша двадесет години. Наскоро след това почина и дядо ми. Останах при втория си баща, който веднага се отърва от мен, като ме изпрати в пансиона Дева Мария. Пристигнах тук много тъжна, но подкрепяна от мисълта за тайната, която ми е поверена. Един неделен ден дойдох на това място, за да изпълня един план на детското ми въображение. Не исках повече да държа в себе си документ, който ми се струваше, че ще бъде разкрит, ако продължавам да го пазя. Изгорих го в тази ваза. Не ми трябваше, защото бях научила наизуст цялото му съдържание.

Раул поклати глава:

— Вие сте забравили упътванията?

— Да — отговори тя. — Без да забележа, от ден на ден, сред топлите отношения, които царяха тук, започнах да ги забравям. От паметта ми се изтриха името на онази област, местоположението й, железопътната линия, която води дотам, нещата, които трябваше да извърша.

— Абсолютно всичко?

— Всичко, с изключение на няколко пейзажа и впечатления, които се бяха врязали в паметта на малкото момиченце. Оттогава не съм преставала да виждам пред себе си камбани, които още звучат в ушите ми.

— Чрез тези спомени неприятелите ви искат да стигнат до тайната?

— Да.

— Но откъде са научили?

— Майка ми е имала неблагоразумието да не унищожи някои писма, в които дядо ми и е писал за своето откритие. Брежак намерил тези писма, но не споменаваше за тях, докато бях в пансиона. Когато се върнах преди две години, той започна да ме разпитва. Аз му казах истината, както и на вас. Естествено скрих някои от моите избледнели спомени, които можеха да доведат до вярна следа. Оттогава започна непрекъснато преследване и скандали, докато не реших да избягам.

— Сама? Аврелия се изчерви.

— Не — каза тя. — Но не при условията, които може би си въобразявате. Вилхелм Ансивел ме ухажваше дискретно като човек, който иска да ми помогне, но няма надежда да бъде възнаграден за това. Така спечели доверието ми и аз извърших голямата си грешка, като му разказах за планираното си бягство.

— Без съмнение той го е одобрил?

— Не само го одобри, но ми помогна да продам няколко останали от майка ми бижута. В навечерието на бягството, когато се колебаех накъде да тръгна, Вилхелм ми каза: „Идвам от Ница и утре трябва да се върна обратно. Ако искате, можете да дойдете с мен. Там ще намерите спокойно убежище.“ Нямах основания да отхвърля предложението. Не го обичах, но той изглеждаше искрен и предан и аз приех.

— Какво неблагоразумие! — възкликна Раул.

— Да — каза тя. — Още повече, че между нас нямаше приятелски отношения, които оправдават подобна постъпка. Какво можех да направя? Бях сама и преследвана от живота. Предлагаха ми подкрепа и аз приех. Заминахме няколко часа по-късно.

Известно колебание я накара да спре. Продължи след малко бързо и нервно да разказва:

— Пътуването беше ужасно… Вие знаете това. Когато Вилхелм ме качи в откраднатата от лекаря кола, аз вече нямах сили да се противопоставям на каквото и да било. Заведе ме на следващата гара и оттам в Ница, където прибрах багажа си. Имах треска и бълнувах. Действах, без да съзнавам какво правя. Той използва това и ме накара на следващия ден да го придружа до едно имение. Твърдеше, че трябва да си вземе обратно някаква ценности, които му били откраднали. Тръгнах с него, както бих тръгнала, с който и да е. В тази вила бях нападната и отвлечена от Жодо.

— Аз ви спасих за втори път, а ме възнаградихте, като избягахте отново. Няма значение. Жодо също искаше да му разкриете тайната, нали?

— Да.

— После?

— След това се върнах в хотела, където Вилхелм ме помоли горещо да го последвам в Монте Карло.

— Но вие бяхте опознали този човек! — възрази Раул.

— Вижда ясно само този, който гледа. От два дни аз бях като умопобъркана. Нападението на Жодо само задълбочи това мое състояние. Последвах Вилхелм, без да го попитам за целта на пътуването му. Бях разстроена от подлостта си и от присъствието на човек, който ми ставаше все по-чужд. Не ми е много ясно каква роля играх в Монте Карло. Вилхелм ме беше помолил да пазя някакви писма, които да му предам в коридора на хотела. Там щеше да ги предаде на някакъв господин. Какви писма? Кой господин? Защо Марескал беше там? Как се спасихме от него? Това ми е напълно неизвестно. За щастие инстинктът ми се пробуждаше. Чувствах към Вилхелм нарастваща неприязън. Презирах го. Заминах за Монте Карло с решението да скъсам с него и да се скрия тук. Той ме проследи до Тулуза. Веднага след обяда му съобщих, че съм решила да го напусна и нищо не може да ме спре. След като се убеди в моята непреклонност, той ми заговори с изкривено от гняв лице:

„Добре, ще се разделим. Това ми е безразлично, но имам едно условие. Веднъж чух вторият ви баща да споменава за тайна, която ви е била завещана. Разкрийте ми я и сте свободна.“

— Тогава разбрах всичко. Предаността му беше лъжа. Единствената му цел беше да измъкне от мен тайната, която бях отказала да разкрия.

Аврелия замълча. Раул я гледаше. Сигурен беше, че говореше истината.

— Искате ли да знаете кой е той? — обърна се той към нея.

Тя поклати глава:

— Нужно ли е?

— Добре е да знаете всичко. Ценните книжа, за които беше дошъл във вилата на Фарадони, не бяха негови и той искаше да ги открадне. В Монте Карло искаше да изнуди един човек със сто хиляди франка, като го заплашваше с компрометиращи писма. Той е мошеник.

Аврелия не възрази. Навярно сама бе прозряла истината и фактите не можеха да я впечатлят.

— Вие ме спасихте от него, за което съм ви благодарна.

— Трябваше да ми се доверите, а не да бягате от мен — каза той. — Колко време загубихме!

Тя беше готова да си тръгне, но запита:

— Защо да ви се доверявам? Кой сте вие? Не ви познавам. Дори Марескал, който ви обвинява, не знае името ви. По какви причини ме спасявате от опасностите? Каква е целта ви?

Той се засмя подигравателно:

— Целта ми е да науча тайната ви… това искате да кажете, нали?

— Нищо не искам да кажа — възрази уморено тя. — Аз не знам и не разбирам нищо. От две или три седмици наоколо ми е тъмнина. Не искайте повече доверие от това, което мога да ви дам. Нямам вяра на нищо и на никого.

Той я съжали и я остави да си отиде.

Раул си тръгна през тайната врата, която случайно беше открил и която се намираше под предпоследната тераса. Мислите не го напуснаха:

„Тя не каза нито дума за ужасната нощ. Мис Бакфийлд е мъртва, двамата мъже също, а аз я видях маскирана и опръскана с кръв.“

Всичко беше толкова мистериозно и объркано. Около него сякаш се издигаха тъмни стени, в които тук или там блещукаха бледи светлини. В нейно присъствие той не си спомняше клетвата за отмъщение, която беше дал пред трупа на мис Бакфийлд. Не допускаше да го смущава нещо, което би замъглило образа на девойката със зелените очи.

Не я видя два дни. След това дойде няколко пъти, без да обясни защо. Личеше, че търсеше закрилата, от която се нуждаеше. Отначало оставаше десет минути, после петнадесет, а накрая тридесет. Говореха малко. Постепенно тя започна да се доверява на Раул. Често отиваше до края на терасата и гледаше трептящите води на езерото. Опитваше се да му зададе някои въпроси, но веднага се отказваше. Разтреперваше се от всичко, което й напомняше ужасните часове на гара Бокур. Приказваше най-много за миналото си, за живота, който е водила в пансиона Дева Мария. Атмосферата тук я успокояваше и я правеше щастлива.

Един ден, когато ръката й бе опряна с дланта нагоре на ръба на вазата, той се наведе и без да я докосне разгледа линиите й.

— Предположението ми се оправдава… Предопределена ви е двойствена съдба. Едната е тъмна и трагична, а другата ясна и щастлива. Те се преплитат и още не може да се отгатне коя ще надделее. Коя ли е вярната, коя ли отговаря на истинската ви същност?

— Щастлива участ ли? — каза тя. — Може би у мене има нещо, което изплува на повърхността, и каквото и да става ми всява оптимизъм и забрава.

Той продължи изследването на линиите на ръката й.

— Пазете се от вода — засмя се той. — Тя може да се окаже пагубна за вас. Корабокрушения, наводнения… Колко много опасности, но те се отдалечават… Имате късмет, всичко се нарежда добре в живота ви. Добрата фея взима надмощие над лошата.

Искаше му се да я успокои. Водеше се от непрестанното си желание да предизвика поне една усмивка на устните й, които не смееше да погледне. Той самият също желаеше да забрави.

Раул преживя две седмици в щастие, което се мъчеше да прикрива. Изпитваше опиянението от любовта, което прави човек безчувствен към всичко, което не е „ТЯ“. Не искаше да си спомня за зловещите образи на Марескал, Вилхелм и Жодо. Ако някой от тримата не се появяваше, то беше навярно, защото бяха загубили следите й. Успокоен, той се отдаваше на замайването, което изпитваше от близостта на момичето.

Отрезвяването беше жестоко. Един следобед, когато двамата се възхищаваха на прекрасната гледка, един глас извика от градината:

— Аврелия!… Аврелия!… Къде си Аврелия?

— Боже мой, защо ли ме викат? — разтревожено каза тя.

Аврелия изтича до другия край на терасата и видя на алеята с липите една от сестрите.

— Имаш телеграма — каза й тя, като също я забеляза.

— Телеграма ли? Не си правете труд сестро. Аз ще дойда при вас.

Когато малко по-късно се върна, с телеграма в ръка, на терасата, тя изглеждаше съсипана.

— Телеграмата е от втория ми баща — каза тя.

— От Брежак? — изненада се Раул.

— Да.

— Какво ви пише?

— Трябва да пристигне тук всеки момент.

— Защо?

— Иска да ме отведе.

— Невъзможно!

— Ето, вижте…

Той прочете двата реда, изпратени от Бордо: „Пристигам в четири часа. Заминаваме веднага. Брежак“.

— Какво смятате да направите? — каза Раул.

— Какво мога да сторя?

— Да откажете да го последвате.

— Игуменката няма да се съгласи.

— Тогава заминете незабавно.

— Как?

Той посочи гората, но тя възрази:

— Да избягам от този манастир като грешница? Не, това ще причини болка на бедните жени, които ме обичат като дъщеря! Не, никога!

Тя седна на една пейка срещу парапета. Раул се приближи до нея и заговори сериозно:

— Няма да ви говоря за чувствата, които изпитвам към вас, нито за причините, които ме карат да действам. Трябва да разберете, че съм ви предан като мъж на жена, която е всичко за него. Моята преданост трябва да ви накара да ми вярвате и да ми се подчинявате. Това е необходимо за спасението ви. Разбирате ли ме?

— Да — отговори тя напълно покорена.

— Щом сте съгласна, чуйте моя план: посрещнете спокойно втория си баща. Не му говорете много, това е най-добрият начин да не направите грешка. Последвайте го и се върнете в Париж. Още първата вечер след пристигането си излезте под някакъв предлог. Дойката ми, възрастна дама с бели коси, ще ви чака с автомобил на 20 метра от къщата. Заедно с нея ще ви заведем в едно скривалище в провинцията. Там никой няма да може да ви намери. Веднага след това ще си отида и няма никога да се върна, ако сама не ме повикате. Съгласна ли сте?

— Да — отговори тя с кимване на глава.

— Тогава, довиждане до утре вечер. Помнете думите ми, каквото и да стане, няма нищо да ме накара да се откажа да ви закрилям. Не се безпокойте, ако ви се стори, че всичко е против вас. Винаги, когато е нужно, ще бъда наблизо. Сбогом, госпожице.

Той се поклони и целуна панделката на пелерината й. После скочи в храстите и пое по пътеката, която водеше към тайната врата.

Изтече половин минута, но Аврелия не се помръдваше от мястото си. В този момент дочу шумолене на листа и вдигна глава. Нямаше съмнение, че в храстите има някой. Поиска да извика за помощ, но не успя. Гласът й беше застанал в гърлото. Предпочиташе двамата бандити пред Марескал, но за нещастие комисарят беше този, който излезе от скривалището си.

Отдалече долетя скърцането на тайната врата, която се затваряше.