Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
приятел(2019)
Корекция
plqsak(2020)
Форматиране
Еми(2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. —Добавяне

III

Сачи отиде в стаята, където спеше заедно с другите прислужнички, и свали официалното кимоно, като внимателно го сложи на закачалка. Мълком облече работните си дрехи, взе си бродерията и коленичи в един ъгъл. Стоеше, вперила невиждащ поглед пред себе си, без да докосва ръчната си работа. После по дървения коридор вън се чуха стъпки. Вратата се отвори и вътре влезе едно момиче с широка усмивка на лицето. Беше Таки.

— Видя ли го? — попита тя с писклив миши глас.

Таки беше от Киото, дъщеря на обеднял самурай, осиновител на една от придворните дами на принцесата — мадам Кин. Точно тя беше взела Таки при себе си, когато била на дванайсет, и я довела в Едо. Тя и Сачи бяха приети в замъка по едно и също време.

Таки не беше красива — всъщност беше съвсем безлична. Имаше слабо, бледо лице с белези от шарка и изпъкнали зъби, заради които приличаше малко на заек. Когато Сачи пристигна, младшите прислужнички, особено живелите известно време в замъка момичета от Едо, я тормозеха безмилостно, като имитираха акцента й и й се подиграваха, когато направеше грешка в етикета. Таки винаги вземаше нейната страна, защитаваше я яростно и й помагаше да се научи да говори и да се държи както трябва. Бяха станали верни приятелки, въпреки че Таки беше с далеч по-знатно потекло.

Таки подскачаше нагоре-надолу и пляскаше с ръце.

— Всички говорят за това — крещеше тя. — Всички завиждат. Ти ще си новата наложница! Но кажи, успя ли да го зърнеш? Как изглежда той? Млад ли е? Красив ли е? Чух, че е и млад, и красив.

Момичето коленичи до Сачи, обгърна я с ръце и зачака отговора й.

— Ами — притеснено измърмори Сачи, — почти не го видях. Изглежда доста млад. И може би е красив.

— А ти ще бъдеш прислужница от среден ранг. Сигурно си направила голяма добрина през миналия си живот, за да извадиш такъв късмет! Ти се качваш в инкрустирания с камъни паланкин! Знаех си, че не може боговете току-така да са те дарили с такова лице.

— Но какви са задълженията на наложницата?

— Доколкото знам, прислужниците от среден ранг имат три смени. Сутрешна, следобедна и нощна. Трябва да има прислужници, готови да обслужват Нейно височество по всяко време на деня и нощта.

— Стига си ме дразнила. Знаеш за какво говоря. За Негово величество.

— Ами… не знам точно. Ти ще си неговата съпруга номер две, кралицата на целия дворец — но ако родиш дете. Ти, разбира се, ще родиш. Семейството ти ще бъде богато. Грижите ще ги напуснат завинаги. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на едно момиче. Ще ти трябват прислужнички. Нека аз да съм една от тях. Моля те, Сачи, моля те! Моля те, говори с мадам Кин!

— Но… аз трябва да отида при него довечера.

— Не мисли за това. Сигурно си виждала еротични книги и онези странни рисунки, които някои от придворните имат, онези „смешни картинки“. Просто затвори очи и го изтърпи. Вероятно няма да трае дълго. Може да се окаже дори забавно. Чувала съм да казват, че е забавно. Хайде, не се крий тук! Да вървим при дамите!

Току-що се бяха върнали в главната стая, когато с поклон на вратата се появи Хару, учителката на Сачи. Сачи много се зарадва, като я видя. Тя се втурна да я посрещне и в бързината се спъна в полите си. Придворните дами и техните прислужнички, изпълнили стаята като ято пъстропери птички, избягваха да я гледат. Само една хвърли поглед към нея — дали от милост, дали от завист, или от нещо друго, Сачи не разбра.

Хару я приветства с дълбок поклон, допирайки лице до земята.

— Най-сърдечни поздравления — тържествено рече тя.

Седна на пети, погледна я и се усмихна широко.

— Целият дворец жужи — рече тя и се засмя доволно.

Сачи й отвърна с плаха усмивка.

Хару имаше кръгло лице, което някога може би е било красиво, въпреки че отдавна беше доста напълняла. Бузите й изглеждаха розови и пълни и когато се засмееше, което правеше често, котешките й очи почти изчезваха. Сачи я наричаше „голямата ми сестра“, въпреки че Хару наближаваше трийсетата си година. Обикновено беше склонна да разказва весели истории и да прихва в смях, но в отделни моменти лицето й посърваше от тъга. Беше живяла почти непрекъснато в женската част на замъка Едо, най-пищния дворец в страната, и беше свикнала с лукс, какъвто не можеха да си представят хората отвън — въпреки това носеше семпло прислужническо кимоно и свиваше косата си на прост кок. Докато другите жени се изкачваха в ранг, тя си беше останала учителка. Може би заради многото си качества, или защото идваше от район, близък до този на Сачи, и разбираше дивашкия диалект на детето, още от времето, когато то беше пристигнало, определиха тъкмо Хару да превърне Сачи в дама.

Двете се оттеглиха в обичайния си ъгъл на голямата стая. Известно време се опитаха да работят по уроците, но умът на Сачи беше другаде. Тя трябваше да научи толкова много; и единственият човек, когото се осмеляваше да пита, беше Хару. Най-после Сачи събра кураж.

— Била ли си някога с мъж? — попита тя с най-тих шепот.

Хару се наклони напред. Щом чу думите й, тя затисна уста с ръце и избухна в смях. Дамите, които изпълваха стаята, стреснато се огледаха.

— Всички ти завиждат — рече Хару, усмихвайки се малко тъжно. — Повечето от нас никога няма да изживеят това, във всеки случай не и аз.

Дори Сачи знаеше, че от трите хиляди дворцови дами беше вероятно твърде малко да бъдат избрани за наложници, но въпреки това трябваше да останат чисти през целия си живот.

— Ние нямаме право на това щастие — рече Хару. — Въпреки че навремето познавах една дама, която го изпита.

— Какво се случи с нея?

— Тя изчезна. На жените не е разрешено да правят подобен избор за себе си, особено когато принадлежат на шогуна. Тя беше много красива. Много приличаше на теб.

Сачи мислеше само за едно.

— Какво ще се случи? Какво трябва да правя?

— Откъде, за Бога, да знам? — отвърна Хару и отново се разсмя. — Гледай да крещиш от болка, за да са сигурни, че никога не си била с мъж. Негово величество заминава утре, но скоро ще се върне, тогава ще започне истинската ти кариера като негова наложница. Мога да те запозная на теория с това, което носи на мъжа наслада. Изучила съм множество креватни книги. Ти си доста млада и е твърде възможно да родиш здрав син. Главното е да не задаваш въпроси и да правиш каквото ти се каже. Не забравяй, че вече си благородничка. Пази на всяка цена своето достойнство. Каквото и да става, не разкривай чувствата си нито за миг.

— Но ще ме боли ли?

— Никой не бива да го чува! Това е най-голямата чест, за която може да мечтае човек! Ти си в петнайсетата си година, сестричке. Повечето момичета на твоята възраст са омъжени. Време е да разбереш какво означава да спиш с мъж. Аз не е редно да говоря тези неща — добави Хару с тих глас, — но ти имаш късмет. Негово величество е добър и нежен. Не всичките му предшественици бяха такива. А е и млад.

Сачи нервно прокара пръсти по зъбците на своя гребен, скрит в пояса й.

— Какво криеш там? — попита Хару.

— Нищо…

Но да се крие каквото и да е от Хару беше грешка, Сачи извади гребена и й го показа. Лицето на Хару помръкна.

— Откъде взе това? — скара се тя.

Откакто Сачи беше дошла в двореца, гребенът винаги стоеше мушнат в гънките на дрехите й. Сега тя се вгледа в него внимателно. Беше красив, кокален, гравиран със злато, а на ръба имаше инкрустиран елемент от герб на някаква благородна фамилия. Светлината го огря и отблясъкът освети тъмния ъгъл на стаята, в която седяха.

— Донесох го от село — рече объркано момичето. — Той ми носи късмет. Имам го от съвсем малка.

— Дай да го видя — рече Хару. Взе гребена в ръка и го завъртя отсам-оттам.

Сачи я погледна въпросително. Хару се взираше в нея, сякаш искаше да открие нещо по лицето й. Неизменната й слънчева усмивка беше изчезнала напълно. После тя примигна и, стряскайки се, се върна в настоящето. Сачи грабна гребена и отново го мушна в пояса си.

— Това е великолепен гребен — каза Хару, поклащайки глава, сякаш за да си спомни нещо забравено. — Съвършено творение. Не знаех, че по селата има такива неща.