Лесли Даунър
Последната наложница (65)

IV

Мъжът на старицата се появи рано на следващата сутрин. Изглеждаше още по-стар и от нея, сякаш беше преживял няколко живота на дъжд, вятър и студ. Беше облечен като за планина със сламени ботуши и сламен дъждобран, с шапка от острица, увиснала на гърба му, и тояга в кокалестата ръка. Той тръгна напред, като говореше разпалено на своя трудноразбираем диалект, а Сачи и нейните спътници побързаха да не изостанат от него.

Поведе ги нагоре в гората по една неравна пътека. Скоро се озоваха между гъсти дървета, обрасли с диви лози и целите в листа. Минаха покрай купчина паднали клони, събрани като за подслон, после още една и още една.

— Онези хора живеят тук — рече старецът с тих глас.

После чуха шум. Пътеката стигаше до открито място, цялото в дупки и купчини пръст, сякаш беше ровил гигантски червей. Превити яки мъже копаеха трескаво. Някои бяха във вехти сини работни дрехи като селяни, докато други — само по препаски въпреки ледения вятър, който клатеше клоните и брулеше листата. Когато старецът, следван от Сачи и нейните спътници, приближи, копачите вдигнаха глави. Сачи видя как Шиндзаемон и Едуардс хванаха дръжките на пистолетите си.

Когато видяха Едуардс, мъжете обърнаха очи.

— Какво е това? — промърмори един. — Демон ли? — Те се дръпнаха назад със зяпнали уста и оголени венци.

— Не, това не е демон — обади се друг. — А един от варварите. — Мъжете ги наобиколиха и ги гледаха със светещи очи като вълци.

— Здрасти, дядо. Защо водиш тук тези непознати? — изръмжа един слаб мъж с криво лице и тесни очи. Той се наведе и взе камък. — Стойте далеч — изръмжа и се изплю на земята. — Гадни самураи.

— Намерете си свое място — подхвърли друг. — Да, точно така. Разкарайте се!

Когато ги отминаха, Шиндзаемон се обърна към стареца:

— Търсят злато, нали?

Мъжът присви очи и стисна зъби.

— И значи няма хора, които да си плащат със злато в селото, така ли? — настоя Шиндзаемон.

Старецът се засмя.

— Засега не — отвърна с неохота. — Досега нямат късмет — нали виждате!? Има още да копаят нагоре в планината. Там ще видите нещо интересно.

Продължиха нагоре, а пътеката изчезна напълно и се озоваха насред гората. Прескачаха скали и паднали дървета, провираха се през храсти, купчини листа и голи корени на дървета. Вървяха в полумрак заради гъстите клони.

Нагоре гората свършваше и през дърветата се мержелееше светлина. Излязоха на едно мочурище — безкрайно поле от суха планинска трева, която се люшкаше високо над главите им и шумеше от вятъра. Излинели поля… Сачи си спомни едно хайку за смъртта на поета Башо:

Аз тръгвам на път.

Мечтите ми се реят

през излинелите поля.

Старецът беше доста напред, вървеше редом с Дайске, а Шиндзаемон и Едуардс — зад него. Дайске и Шиндзаемон крачеха заедно. Следваха ги Таки и Хару.

Сачи дочуваше гласа на стареца:

— Доста странни неща стават в това мочурище. Дядо ми разказваше една история с пътник. Загубил се тук една нощ. Обикалял наоколо и срещнал една жена. Истинска красавица.

Сачи потрепери. Досети се какво се разказва по-нататък — все едно и също ставаше. Жената примамва пътника в своя дом, някъде далече в мочурището. На следващия ден, омаян от красотата й, той се връща, за да я търси, но на мястото на къщата намира само надгробна плоча на стотици години с нейното име отгоре. Духове — на Сачи не й се слушаше за духове. Тя поизостана, пусна другите да минат напред.

Погали с пръсти високата трева, видя как семенцата се откъсват и политат с вятъра. Небето беше сиво и мрачно, цялото в облаци. Въздухът миришеше на сняг. Загърна се по-плътно в дрехите. Чуваше шума на тревата, докато минаваше през нея, а също и на допира на сламените си сандали в земята.

После чу друг звук — ритмично потрепване, сякаш някакъв дух чукаше под земята. Тя се стресна, обзе я суеверен страх, после затаи дъх и се заслуша. Все пак не беше дух. Някой копаеше. Беше малко встрани, някъде във високата трева. Другите бяха недалече напред и прокарваха бразда през тресавището.

Промъкваше се през високите стебла, следвайки звука, когато изведнъж се озова на ръба на огромна яма. Мигом се спря. Беше голяма, широка и дълбока, достатъчна да се погребе шогун.

В нея имаше човек, който трескаво копаеше — така вглъбено, че не забеляза приближаването й. Дишаше тежко, забиваше лопатата в стената на ямата и хвърляше пръстта в единия й край. Мъжът беше слаб и одърпан, косата му — чорлава и сплъстена. Гърбът му — черен от слънцето, въпреки студения въздух лъщеше от пот. Докато работеше, слабите му кокалести рамене, прилични на крила, се движеха под опръсканата с пръст кожа. Беше вързал на главата си парцалива кърпа. Яките му глезени се подаваха изпод мръсните работни панталони. Край него миришеше силно на пот, урина и изпражнения.

Защо обаче търсеше злато толкова далече от всички останали? И в това широко поле с трева защо беше избрал да копае точно тук?

Мъжът изръмжа по-скоро като животно, а не като човек, и сложи почернялата си ръка на гърба. Ноктите му бяха едри и дълги като на птица. Бавно се изправи и се обърна. Беше той. Не можеше да се сбърка кривият му нос, злобните черти, изпитото лице, надупчено с белези от шарка. В очите му имаше същия див пламък, който Сачи беше видяла преди половин година на лодката.

Като я видя, мъжът занемя и политна назад. Ококори очи, а челюстта му увисна от ужас.

— Остави ме на мира — изскимтя той. Гласът му едва се чу, думите заглъхнаха от вятъра.

Стояха като заковани и се гледаха.

Сачи си беше представяла какво ще му каже, как ще му обясни коя е, дори ще го поздрави като свой чичо. Все пак този мъж беше неин кръвен роднина. Но сега не можеше да мръдне, нито да си отвори устата. Беше като хипнотизирана, като безпомощна сърна пред очите на ловеца.

После, когато изражението му се промени от ужас в омраза и гняв, тя разбра, че е в опасност. Голяма опасност. Мъжът се втурна към нея и наполовина подал се от дупката, я сграбчи за краката. Тя се съпротивляваше диво, загуби равновесие и падна. Той се плъзна обратно надолу, като повлече и нея.

Останала без дъх, зашеметена, Сачи се строполи в дупката. За миг небето се изпълни с летящи звезди. Полите на кимоното й се разтвориха, косата й се разпусна. Тя пое с болка въздух, опитвайки се да затаи дъх, да раздвижи крайниците си. Събра полите на кимоното си и потърси камата. Намираше се в лапите на луд човек.

Преди да хване камата си, той натисна лицето й в пръстта, стъпи върху гърба й, приковавайки я на земята. В устата си усети кръв. После той я хвана за косата, изправи я на колене, вдигна я на крака и изви главата й назад. Ръката му притискаше лицето й. Нещо остро се допря до врата й.

Сачи се опита да извика. Зави й се свят. От порите му се носеше отвратителна смрад, а твърдата му кожа дращеше лицето й. Осъзна, че може да умре — не славно като самурай, а тук, в тази ужасна дупка, преди да я е намерил някой.

Мидзуно пъхтеше.

— Майота на! — дрезгаво прошепна той. — Майота на! Изгуби се, а!

Тя изведнъж разбра. Искаше да каже — изгуби се по пътя за оня свят. Той не виждаше нея, а майка й. Духът на майка й, върнал се, за да го обсеби.

— Майота на! Майота на! Изгуби се. Изгуби се — шепнеше той. Сякаш правеше магия и тя щеше да изчезне, ако го повтори достатъчно пъти. — Но ти си топла — промълви той.

За миг мъжът сякаш възвърна ума си. Звучеше озадачено.

— Как се стопли? Ти беше студена, когато те погребах. Студена като пръстта. Не исках да го правя — казах ти. Но трябваше. Това беше мой дълг. А сега не ме оставяш на мира. Изгуби се, а? Не можеш да си намериш пътя? Дойде да ме вземеш със себе си, така ли?

Ръката му натискаше устата и носа й. Сачи пое дъх, подуши мръсотията и потта, усети острите косми да бодат лицето й. Искаше да изкрещи на Шиндзаемон и Дайске да дойдат и да я спасят, но ги беше оставила да отидат толкова напред, че нямаше да я чуят дори ако извикаше. Може би никой нямаше да я намери и тя щеше да гние тук вечно в тази дупка сред високата трева.

В далечината се чуха викове.

— Господарке! Господарке!

За миг Сачи се обнадежди. Но гласовете ставаха по-тихи и все по-далечни.

Тя се въртеше отчаяно, опитваше се да се освободи, без да мисли какво ще направи той.

— Трябва да си свърша работата — изръмжа мъжът. — Веднъж завинаги. Ще те нарежа на дребни парчета, за да не се върнеш никога повече.

Той разхлаби ръцете си и тя си пое дъх, давейки се и кашляйки. Когато усети въздуха в дробовете си, паниката я напусна. Трябваше да мисли, да се концентрира. Той беше убил майка й — това вече го знаеше със сигурност. Зави й се свят. Това беше краят на всичките им надежди, копнежи, молитви. В крайна сметка тя никога нямаше да види майка си. Дайске никога нямаше да я види отново, нито Хару.

И затова беше още по-важно тя самата да живее, не заради себе си, а заради Дайске.

— Ти ми се противиш — викна господарят Мидзуно. — Ти оскверни името на нашето семейство. Ти ни донесе само срам и разрушение. Аз ще те ликвидирам. Хиро! — викна той.

Тя трепна. Охиро. Името на майка й като момиче, преди да отиде в двореца. Почувства, че се разпада. Тя беше извършила това ужасно престъпление, тя беше опозорила семейството. Майка й живееше отново в нея. Предопределено ли е всичко това, питаше се Сачи. Тя също беше станала наложница на шогуна, беше го предала, беше позволила на страстта да я обладае. Беше забравила, че жените са собственост и единственото им задължение е да се подчиняват. Бе си помислила, че може да вземе живота си в свои ръце. Това ли щеше да е нейното наказание?

— Хиро — излая един глас. Не знаеше дали говори брат й или чичо й. — Хиро. Приготви се за среща със смъртта. Имаш последно желание?

Сачи мислеше напрегнато. Ако можеше да го накара да следва общоприетата процедура на екзекуция, той трябваше да я пусне. Тя щеше да коленичи на земята, а Мидзуно да вдигне меча си с две ръце и да замахне надолу. За част от секундата тя щеше да има възможност да побегне. Това е бил планът на майка й, знаеше го. Тогава този план не е сработил — но този път щеше да сработи.

— Направи го — с пресъхнала уста промълви тя. — Прави каквото трябва. Но… го прави както трябва. Ти си самурай, не убиец. Нека умра като самурай, а не като обикновен престъпник. — Тя си пое дъх и продължи по-ясно: — Дай ми възможност да умра като самурай.

Беше готова да се измъкне в мига, когато Мидзуно я освободи. Но той я държеше още по-силно.

— Този път няма да избягаш — просъска мъжът. — Ще те разпоря от врата до корема. Видях кръвта ти да шурти. Видях те мъртва. Но ти продължаваш да се връщаш пак и пак. Хитра си като лисица. Ще го направя пак, сто пъти, ако трябва, докато наистина умреш. Докато ме оставиш на мира.

Бавно и внимателно той натисна главата й назад. Тя видя високите бели туфи на тревата да се полюшват на ръба на дупката. Мишелов изграчи и отлетя. Внезапно се почувства доста спокойна. Значи това беше последното нещо, което ще види. Усещаше изпъкналата остра брада на Мидзуно върху гърба си, а ръката му — на лицето си. Ръката му трепереше. Нещо я жилна — острието одраска кожата й. От шията потече нещо топло, което изстиваше, докато се плъзгаше надолу към гърдите й. Тя затвори очи.

В тишината се чу шум от срутване на камъни в изкопа.

Сачи усети как Мидзуно се скова. Той вдигна глава. Хватката му поотслабна малко, а натискът на острието върху врата намаля.

Сачи отвори очи и видя една сянка да се мярка над дупката. На фона на сивото небе се очерта фигура, пълна жена с мило кръгло лице и дръпнати очи. От светлината зад гърба й за миг тя заприлича по-скоро на някакво небесно същество — на бодхисатва, дошъл да отведе Сачи в Западния рай.

— Хару — промълви Сачи. Почувства облекчение.

Хару за миг остана с отворена уста и очи, ококорени от изненада. После лицето й се намръщи укорително.

— По-голям брате — строго каза тя, сякаш говореше на палаво дете. — Таданака. Аз съм, Хару. Какво правиш там долу?

Сачи усети как гърдите на Мидзуно се надигнаха — той си пое дъх на пресекулки.

— Хару! — изграчи той.

— Остави ножа, по-голям брате — заповяда му Хару. — Пусни я! Не бъди глупак. Какво ти става? Да не мислиш, че си видял дух?

За миг хватката му се поразхлаби.

— Но, Хару… — заекна той. — Ти какво правиш тук? Защо не си в двореца?

Хару се плъзна в изкопа, повличайки със себе си лавина от пръст. Оправи полите на кимоното си, вперила очи в Мидзуно.

Сачи я гледаше безпомощна и си мислеше как ли изглежда — с широко отворени от ужас очи, с лице и дрехи целите в кал, с кръв по врата, в ръцете на този луд черен човек скелет. Косата й беше разрошена като на дух — приличаше на духа на майка си.

Хару бавно запристъпя към тях. Беше протегнала едната си ръка, отворена и с дланта нагоре.

— Дай ми ножа — промълви тя.

Сачи се взря в меката пълна ръка на Хару. Имаше усещането, че се е давела, а тази ръка се е протегнала да я спаси.

— Охиро е мъртва — каза Хару. — Ти трябваше да накажеш моята господарка за нейното престъпление. Ти изпълни дълга си. Постъпи правилно. Но всичко вече свърши, свърши много отдавна. Това не е тя. Покажи ми къде я погреба и заедно ще се помолим за нея. Ще успокоим духа й и тя няма да те тормози повече.

Хару приближаваше, а ръката на Мидзуно се стягаше пред лицето на Сачи като железен обръч.

— Недей ми се бърка — изръмжа той. — Вие, жените, сте лисици, само неприятности носите. Върни се там, откъдето дойде!

— Никой не те вини — тихо и убедително заговори Хару. — Пусни я! Дай ми камата!

— Тя опозори семейството — изръмжа с дрезгав глас Мидзуно. — Трябва да я екзекутирам сега, преди дворецът да е разбрал. Ако не го направя, ще го направи полицията на шогуна. Да не искаш да разбиват врати и да наредят на баща ми и на братята ми да си направят харакири, и то само заради нищо и никаква жена?

— Това се правеше някога — чу се плътен глас.

Сачи разпозна Едо акцент, съчетан с Осака привкус и занемя от облекчение. Едра, широкоплещеста фигура стоеше на ръба на дупката. Беше Дайске. Той скочи долу, като не сваляше очи от Мидзуно — гледаше го, сякаш дебнеше елен. — Вече не е така — убедително рече той. — Нещата са други. Шогуна го няма. Няма дворец, шогун, полиция на шогуна. Няма от какво да се страхуваш.

Беше толкова близо до Сачи, че тя долавяше мириса на тютюн, смесен с лека миризма на южни подправки, каквито той винаги носеше със себе си. Погледна широкото му, красиво лице, леко подпухнало около очите и със силна челюст. Виждаше порите по носа му, гъстите черни косми на веждите му, наболите мустаци над горната му устна. Ако не свалеше очите си от това лице, тя щеше да се спаси.

Усети и още една миризма. Шиндзаемон беше там, скрит зад Мидзуно. Тя беше толкова близо до свободата, толкова близо до спасението.

— Кой си ти? — попита Мидзуно подозрително. Ръката му се стегна и Сачи усети как острието притиска шията й. — Кой си ти, че се месиш в моето семейство? Това е личен въпрос. Кой си ти, дето си вреш носа в нашите семейни работи?

— Това не е Охиро — ясно и категорично рече Дайске. — Това не е твоята сестра. Тя умря много отдавна.

— Кой си ти? — викна отново Мидзуно.

— Пусни я — сряза го Дайске. — Това е дете на сестра ти. Твоя племенница. Няма защо да я наказваш.

— Лъжеш — викна Мидзуно. — Познавам собствената си сестра.

— Вярно е — отвърна Дайске. — Тя е моя дъщеря. Аз съм баща й.

Мидзуно занемя. Изведнъж ръката, притискаща Сачи, изчезна. Той я бутна настрана, тя се олюля и падна. Чу Мидзуно да вика:

— Ти! — Гласът му по-скоро приличаше на животински крясък.

После се чуха стъпки. Замаяна, Сачи вдигна очи. Зърна вдигната във въздуха ръка и проблясващо острие. Камата се спускаше към шията на Дайске, когато Хару се хвърли между двамата, сграбчвайки Мидзуно за ръката. Ударът попадна право в гърдите й, под лявото й рамо. Тя политна назад, а Мидзуно издърпа камата. От раната шурна кръв. Сачи усети как горещите капки парят по лицето й.

— Хару! — изкрещя тя.

Над главите им се чу шум. Шиндзаемон беше на ръба на дупката, точно над Мидзуно. Едуардс стоеше до него, а златистата му коса грееше на слънцето. Между тях надничаше слабото лице на Таки. Чу се изщракване — Шиндзаемон приготви пистолета си.

— Шин, не! — викна Дайске.

Мидзуно беше свалил ръката си. Гледаше Хару с ококорени очи, отворена уста и дишаше шумно.

От раната в гърдите на Хару бликаше кръв. Сачи скочи до нея. Беше забравила за изпитанието, за калта и мръсотията, които я покриваха, за всичко, с изключение на Хару. Коленичи до нея, взе ръцете й и положи главата й в скута си.

— Хару, Хару! — прошепна. Хару хъркаше болезнено. Сачи виждаше как животът я напуска. — Хару, не умирай, не бива да умираш! Имам нужда от теб.

Мидзуно падна на колене. Лудият блясък беше изчезнал от очите му. Изглеждаше зашеметен, като човек, събудил се от кошмар. След това, с лице към земята, той се сгъна, а кокалестите му рамене се надигнаха.

— Господарката — прошепна Хару с едва доловим глас. Изричаше думите болезнено. — Господарката ми Охиро. Кажи… Къде е тя? Моля те… кажи, за да умра спокойна.

Мидзуно вдигна глава. По лицето му течаха сълзи. Той посегна към лицето си с ръка.

— Голямото старо сливово дърво в двора — рече той, — където играехме на криеница, когато отидохме в Едо. Тя е там. Погребах я там.

Хару помръдна с устни. Лицето й посиняваше. От ъгъла на устата й течеше кръв. В настъпилата тишина се чуваше само как шуми тревата, как се обаждат птиците и дробовете на Хару свирят, докато си поема дъх.

Дайске взе ръката й и Сачи видя как лицето й се промени. Годините като че ли се заличиха. Това беше лице на млада жена, на вярната и предана прислужница на майка й, приятелка и ментор — почти като майка — и на нея самата. Хару гледаше Дайске. Той се беше навел, лицето му докосваше лицето на Сачи. Беше хванал ръцете й.

— Ние ще се върнем в Едо, Хару — прошепна той. — Ще намерим твоята господарка, мадам Охиро — ти и аз.

Сачи погали Хару по челото, опитвайки се да сдържи сълзите си. Хару изглеждаше спокойна. Изви очи към Сачи. Сачи знаеше, че когато я гледа, тя всъщност вижда майка й. Лицето на Сачи беше последното, което Хару видя, склопявайки очи.

Всички коленичиха, смаяни и безмълвни. Таки стоеше на колене и плачеше в ръба на изкопа. Шиндзаемон и Едуардс бяха до нея, а Мидзуно — превит одве с лице на земята. Никой не помръдваше. Всички бяха сковани от скръб.

Дайске поклати глава.

— Тя го направи заради мен — промърмори той. — Ударът беше предназначен за мен.

Той се обърна към Мидзуно.

— Стига убийства — промълви с глух глас. — Хайде да се върнем в Едо и да се помолим на гроба на твоята сестра.

Мидзуно вдигна глава и бавно седна.

— Остава още една задача — промърмори той и вдигна камата си. За миг Сачи помисли, че ще си направи харакири. Но той се обърна към Дайске.

— Прелюбодеец! — изсъска той. — Ти си причината за всичко това. Ти съсипа нашето семейство. Ти уби сестра ми.

Сачи го гледаше, разбирайки, че той няма избор. Трябваше да изпълни своя дълг.

Според законите на стария свят, от който Мидзуно беше част, Дайске беше престъпник. Прелюбодейството се смяташе за престъпление и се наказваше със смърт.

Дайске се дръпна назад, отворил широко очи. Сачи го погледна. Лицето му изразяваше яснота. Очите му бяха странно бляскави. Досети се, че мисли за майка й. Той беше намерил отговора на въпроса, измъчвал го цял живот. Сега знаеше къде е тя, знаеше, че е мъртва. Без нея за него светът беше пуст и той с радост щеше да я последва в смъртта. По устните му се появи плаха усмивка. Дайске не помръдна, не се възпротиви, не се опита да избяга — просто чакаше.

И двамата наблюдаваха като омагьосани как ножът проблесна надолу.

Но преди острието да се впие в шията на Дайске, проехтя гръм, толкова силен, че Сачи политна назад. Над изкопа легна облак задушлив дим, пропит със странен парлив мирис. Барут. За миг тя беше зашеметена от изстрела. Ушите й пищяха. Тя се огледа. Мидзуно лежеше долу в дупката. Тъмното му сипаничаво лице изглеждаше страшно и той сякаш я гледаше с невиждащи очи, но главата му беше отпусната. Камата беше паднала от ръката му. По устните му изби кръв, кръв бликаше и от слабите му загорели гърди.

— Прости ми — промълви Шиндзаемон. Той приличаше на великан, изправен над тях на ръба на изкопа. Пистолетът се виждаше в ръката му и от дулото му излизаше дим. — Исках само да го раня. Но беше твърде близо до теб. Не можех да рискувам.

— Мислех, че това е краят на живота ми. Но не е. Не и днес. Съдбата ми не е била такава. Задължен съм ти — той сведе глава.

Сачи се опита да стане, но не успя. Шиндзаемон скочи в изкопа, вдигна я внимателно и я изнесе оттам. Когато отпусна глава върху рамото му, почувства, че най-после е в безопасност.