Лесли Даунър
Последната наложница (64)

III

Стигнаха селото в късния следобед. То беше сгушено в планината. Зад него се издигаше кедрова гора, която хвърляше тъмна сянка по дървените стени и стръмните сламени покриви на хановете.

Мястото изглеждаше необичайно оживено. Мъже със зорки очи, брадясали лица и мазни коси, свити на кокчета, се движеха наоколо, докато съсухрени прислужници с престилки над сините си работни кимона се втурваха на улицата, хващаха ги и ги дърпаха към хановете. Сачи си помисли, че сигурно работата им не върви, щом привличат такива отрепки.

На улицата някои от хората вече бяха започнали да пият и въздухът вонеше на местната ракия. Сачи дочуваше откъслечни разговори. „Ще ужиля някой търговец, това ще направя.“ „Не и мен. Аз ще бъда в Иошивара, където денят не се различава от нощта. Най-красивите жени от всичките двеста и шейсет провинции!“ „Аз ще си купя няколко за любовници.“ „Ще играя на зарове. Никой няма да ме спре.“ Тя се зачуди за какво говорят.

Дайске избра най-добрия хан в града и нае стаи. Беше голяма дървена сграда с масивни опушени греди в салона, които й напомниха за хана, в който беше израснала. Тя разтвори капаците на прозорците. Вън имаше малка градина с езерце, в което плуваше шаран.

След като се изкъпаха, дойде една прегърбена стара прислужница, която щеше да приготви стаята за вечеря. Беше облечена в кимоно от грубо домашно платно, с коса, вързана с конопена връв. Гледаше ги подозрително с малките си очички, потънали в сбръчканото й лице. Сачи си помисли, че сигурно й изглеждат като от друг свят — тези аристократични жени, двамата мъже със странно подстригани коси и огромния червенокос варварин — всички те говореха със силен градски акцент. Жената огледа Едуардс, изцъка с език и му обърна гръб, сякаш дори не й се мислеше за присъствието на такъв чужденец.

— Чак от Едо, а? — попита тя. Беше почти беззъба и от това шъшкането на неприятния й северен говор беше още по-трудно за разбиране. — Нямам представа какво търсите тук. Май сте тръгнали за никъде. Няма топли извори, нито прочут храм.

— Аз се връщам от Уакамацу — тихо каза Шиндзаемон. — Приятелите ми дойдоха да ме посрещнат.

— Уакамацу, а? — с гърлен звук жената изрази уплаха и възхищение и старото й лице се оживи. За миг напомни за младото момиче, което някога е била. — Браво — изграчи тя. — Браво. Храбро сте се сражавали, момчета. Удържахте. Дали сте всичко от себе си.

Тя се изправи на крака, излезе и се върна с табла, отрупана с малки чинийки. Сгъна краката си под себе си и сложи таблата пред Дайске.

— И ние имахме тревоги. Негово благородие… — тя поклати глава и си пое въздух през малкото останали зъби.

— Искаш да кажеш… — Сачи занемя.

— Да, да, господарят Огури — старицата заговори нетърпеливо. — Сигурно сте чували за него. Важен човек е в града. Виждахме го само от година на година. Но да знаете, той беше добър човек. Ако някой имаше жалба, той го изслушваше. Моят старец работеше като слуга в голямата къща, а аз бях кърмачка на господаря, когато беше бебе. После го пратиха в имението Едо, за да стане боец. Повече не го видях. Но сме чували какъв важен човек бил станал. Всички се гордеехме с него.

— Значи Негово благородие…

Тя поклати глава.

— Няма да повярвате какво стана. Кога беше? Преди засяването на ориза. Доста преди… Било е май преди празника на цветята, само че тази година нямаше такъв празник. Как да празнуваш след това, което се случи?

Тя изтопурка навън и се върна с нова табла, която сложи пред Едуардс. В стаята беше тихо. Сачи се огледа. Всички бяха навели очи към пода. И също като нея никой не смееше да наруши магията, като попита къде е господарят Огури.

Старицата излезе за трети път и пак се върна с табла храна. Постави я пред Шиндзаемон и му се усмихна.

— Мечо месо — изграчи тя. — Сложих ти малко повечко. Заради Уакамацу. И тук имаше войници от Юга — промърмори тя. — В самото село. Ужасни на вид типове. С криви крака. Странни дрехи. Нищо не им се разбира. Тръгнаха право към господаря. Ние дори не знаехме, че се е върнал. Пръснаха се и запретърсваха къщите. Дори тук. Вижте какво направиха.

Преплетеният бамбук по тавана беше изпочупен. Сигурно е бил промушван хиляди пъти, сякаш войниците са били сигурни, че търсеният се крие някъде по тавана.

— Не е тук, рекохме им ние. Никога не е идвал. Той е в Едо. „Тук е“, настояха те. Това поне го разбрахме. Преди сеитбата на ориза, тогава беше. — Тя млъкна и избърса с ръкав старите си сълзящи очи. — Оказа се, че били прави. Негово благородие и малкият господар били тук. Няма да тръгнат да бягат, я, горди хора като тях! Били в голямата къща и чакали. Май са знаели какво предстои. Войниците ги арестуваха, личните слуги на Негово благородие също и ги подкараха към брега на реката. Там им отрязаха главите.

Сачи потисна реакцията си. Пред очите й се мярна пергаментното лице на господаря Огури, лице на царедворец. Видя белите му ръце на начетен човек — ръце, които никога не бяха вдигали нещо по-тежко от четка за писане.

Старицата бършеше сълзите по сбръчканите си бузи.

— Заковаха главата на една дъска — проплака тя. — Разнесоха я из селото за назидание. Ние принадлежим на господаря, те знаят на чия страна сме. Видях я с очите си. За пръв път видях лицето на господаря, откакто беше бебе. Благородно лице. Сложиха го на вратата на затвора с табела „Предател на императора“. Той не беше предател. Ние сме негови слуги. И сме горди с това. Горди сме.

Тя се стресна, сякаш изведнъж си даде сметка какво е казала, и нервно се огледа. Затвори уста и бързо излезе от стаята. Влизаше и излизаше с останалите табли, без да каже повече и дума.

Сачи вече не беше гладна и разсеяно вземаше от дивите гъби и бобената крем супа, мислейки над изреченото от жената. Едуардс наруши мълчанието.

— А какво стана с господин Мидзуно? — попита той, протягайки първо единия, после другия си крак, след което с мъка ги сгъна под себе си.

— Знаем — бавно заговори Дайске, — че дошъл тук през реката с господаря Огури. И ако наистина са карали златото на Токугава, той знае за него.

— Сигурно знае и къде се намира — рече Едуардс. Сачи забеляза в очите му същия блясък, същото нетърпение и жив интерес. — Всъщност, ако господин Огури е мъртъв, значи само той знае за него. Ако това е златото на Токугава, носачите, които сте видели, трябва да са мъртви. Убили са ги, щом са занесли златото там, където е поискал Негово благородие.

Ако. Толкова много „ако“, помисли си Сачи. И въпреки всичко не можеше да не чувства лека възбуда.

— Разбира се, господарят Огури и господарят Мидзуно са се разделили веднага щом са се отървали от златото — рече Шиндзаемон. Той се наведе напред с блеснали очи. — Сигурно са го скрили някъде, а после са тръгнали в различни посоки. Господарят Огури навярно е знаел, че животът му е в опасност. Господарят Мидзуно — също. Сигурно са искали поне един от тях да оцелее, иначе златото ще бъде изгубено завинаги.

— Какво те кара да мислиш, че са искали да си го поделят? — обади се Едуардс. — Може и двамата да са го искали. Може би единият е измамил другия и го е отмъкнал. Може господин Мидзуно да е предал Огури и да е казал на войниците къде да го намерят. Златото подлудява хората. — Той се взираше в татамито. — Накрая е по-добре да признаеш поражението.

Шиндзаемон и Дайске го погледнаха. Сачи се надяваше само тя да е разбрала за какво говори.

— Ние дори не знаем дали изобщо има злато — бързо наруши мълчанието Таки.

— Тогава защо всички тези хора се навъртат в селото? — попита Шиндзаемон. — Те търсят нещо, усещам го.

— Но ние нямаме представа къде е господарят Мидзуно и дали е жив — възрази Сачи.

— Ами ако и с него е станало същото като с господаря Огури? Ако е избягал в своето родно село? То е на другия край на страната — нали така ми каза, Хару?

— В Шингу е, в област Кии.

— Ако той е там, значи сме тръгнали в напълно погрешна посока — въздъхна Таки. — Ще трябва да се върнем в Едо и да започнем всичко отначало. Или просто да се откажем.

— Ще ми се да разбера какво става в това село — каза Шиндзаемон. — Сигурен съм, някъде има връзка с господаря Мидзуно. Все пак ние знаем, че той дойде тук. Къде е бил, когато са убили господарят Огури? Какво е направил после?

Всички мълчаха, когато старицата влезе, за да прибере чиниите им. Тя полази на колене, за да вдигне подноса на Шиндзаемон и завъртя глава така, че да го види.

— Уакамацу, а? — измърмори тя. — Я да те погледна. Вие добре сторихте, момчета. За първи път имам възможност да видя някой от вас.

Старицата сложи измършавялата си ръка на коляното му и приближи набръчканото си лице до неговото. Вирнал глава, Шиндзаемон я гледаше с дръпнатите си очи.

— Кажи, бабо — заговори я той. — Всички тези хора по улицата, дето се въртят из селото… Казваш, че нямате горещ извор, нито прочут храм, но все нещо ги мами насам.

— Повечето от тях са нехранимайковци — отвърна старицата. — Идват всяка вечер и изпиват де що има. Отварят работа на гейшите и проститутките, така си е. Но на мен това не ми харесва. Селото беше спокойно място, никой не идваше тук. Само поклонници на път за планината. Първо тези бандити, сега вие — дори един знатен варварин — добави тя, поглеждайки към Едуардс. — Нямаше такова нещо преди, така си е.

Старицата остана мълчалива, поклащайки глава. Брадата й потъваше все по-надолу и по-надолу, докато Сачи не се усъмни, че е заспала. После старицата бавно се изправи.

— Започна се скоро след като Негово благородие се спомина — рече тя. — Някъде около времето за сеене на ориза. Почнаха да идват — първо един, после друг, след тях още и още. Мрачни типове — комарджии, дори някои от тях изгнаници. Не идват през деня, а само вечер. Понякога стават сбивания на улицата. Такова нещо преди нямаше.

— Значи никой не знае защо са тук, нито какво ще правят? — настоя Шиндзаемон.

— Аз не се тормозя с такива неща. Не ми е работа. И без това си имам доста грижи. Питайте моя старец! Той ходи на няколко пъти до планината, да оглежда. Казва, че там, горе, ставало нещо. Ще ви заведе, ако речете.