Лесли Даунър
Последната наложница (62)

I

След като мъжете заминаха, Сачи извади броката — горното кимоно на майка си. То беше прибрано в чекмедже в шкаф за кимона; когато го измъкна от там и внимателно го разгъна, фината материя прошумоля. Цветовете не се бяха променили. Тя го притисна до лицето си и вдъхна едва доловимия стар парфюм — мускус, алое, пелин, тамян. Искаше й се да запечата миризмата, да я познае, когато отново се срещне с нея, сякаш би могла да разпознае майка си по нейния парфюм.

— Идваме да те намерим — прошепна. — Най-после ще се съберем.

 

 

Вечерта Таки накладе огън в огнището в главната стая на семейната част на имението и придърпа възглавници около него. После тя, Сачи и Хару се облякоха топло с няколко дебели дрехи. Из стаята се носеше пушек, дразнеше гърлата и насълзяваше очите им. Огънят пукаше и пръскаше искри към полирания дървен под. Капакът на железния чайник в огнището затрака, затанцува от излизащата пара. Това беше успокояващ, домашен звук.

Шиндзаемон седеше с тях, сякаш вече беше част от семейството. Той се облегна на лакът, малко встрани от останалите, с полуотворени очи и дълга лула в ръката си. Сачи го погледна, отначало срамежливо, после по-смело огледа лицето му. На мигащата светлина на пламъците чертите му, квадратната брадичка и пълната уста изглеждаха спокойно отпуснати. Беше толкова стихнал, толкова вглъбен — като котка. Но спокойствието му беше само привидно. В действителност се чувстваше напрегнат и готов да скочи всеки момент.

Таки стоеше наведена над ръкоделието си, придаваше си съсредоточен вид, въпреки че Сачи долавяше желанието й да зададе цял куп въпроси. Тя не беше питала за Тораноске. Но ако Тораноске беше предал на Шиндзаемон съобщение за нея, Шиндзаемон щеше да й го каже. Изглежда, Таки беше решила да пази достойно мълчание. Въпреки това в големите й очи се четеше тъга и обида, а лицето й беше по-бледо и унило от всякога.

Най-после Таки протегна тънката си ръка и взе машата. Разрови жарта, после вдигна капака на чайника и наля гореща вода в порцелановия чайник. Напълни една чаша, сложи я на поднос и я подаде на Шиндзаемон.

— Шин — промълви тя с най-сговорчив тон, — не каза ли, че си чул нещо за Огури и Мидзуно? Когато беше на север ли стана това?

— Когато се връщах — рече Шиндзаемон и отново замълча.

— Значи Тацу те намери — настоя Таки с едва доловим глас.

Той се разсмя.

— Не беше трудно — промълви. — Той знаеше къде се води боят.

— Вие се срещнахте в… Уакамацу, така ли? — попита Сачи. Тя също искаше да чуе какво знае за местонахождението на Мидзуно. Но още повече й се искаше да научи къде е бил той, какво е правил, какво му се е случило в месеците, докато бяха разделени. Предполагаше, че и Таки и Хару искат същото.

— Искате да ви разкажа за Уакамацу ли?

Жените кимнаха. Той се замисли за миг, вгледан в огъня.

— Няколко месеца бяхме в замъка „Белия жерав“ — заговори Шиндзаемон бавно и дръпна от лулата си. — Трябваше да стигнем в него, преди южната армия да е завзела пътищата. Нашата задача беше да дежурим на едно възвишение извън главната сграда на замъка, аз и Тораноске. И Тацу също, след като дойде. Оттам се виждаше градът. Когато врагът атакуваше, гледахме как изпълва улиците долу, също като мравки. Трийсет хиляди, така чухме. Срещу нас — три хиляди. Някои от по-възрастните, жените и децата от града също се бяха укрили в замъка и трябваше да бъдат защитавани. После южняците насочиха своите оръдия и започнаха да ни обстрелват от сутрин до вечер.

Докато той разказваше сбито, по войнишки, Сачи вече не грееше ръцете си на огъня. Тя се озова до него на бойните стени. Гледаше надолу и виждаше кълбета дим, носещи се над града. Улиците тъмнееха, сякаш беше нощ. Тук-там просветваха огнени езици и жар на тлеещи пожари. Чуваше как свисти огънят, как с шум се сгромолясват керемидени покриви. Нямаше викове, човешки гласове, само злокобна тишина.

— После врагът проби. Втурнаха се по стената на рова. Приличаха на хлебарки — нашествие на хлебарки. Ние ги поваляхме, но те продължаваха да прииждат. Независимо колко падаха, идваха още. Завзеха третия двор, после втория. Вече ги виждахме съвсем ясно: мъже в тесни черни чуждоземски униформи и лъскави заострени шлемове, мъже с наметки от кучешка кожа и мъжете от Тоса с техните червени мечешки перуки, за да ги помислим за мечки и да избягаме.

Той изсумтя презрително.

— Отстрелвахме ги с пушките. Само ги изчаквахме да се приближат достатъчно. Исках да сляза между тях. Исках да видя грозните им лица, да накарам кръвта им да рукне и главите им да отлетят. Достатъчно бях чакал. Знаех, че искаш да умра по славен начин. Че това очакваш от мен — смърт, подобаваща на самурай.

Той говореше на трите жени, но думите му бяха предназначени за Сачи. Шиндзаемон мушна ръка в ръкава си, където беше скрит нейният гребен. Лицето му беше като изсечено от камък, но челюстта му — стисната, а на врата му един мускул потрепваше.

— Така е било едно време — промърмори. — Когато мъжете са се биели с мечове, а не с пушки. Когато човек е виждал лицето на онзи, когото убива или който го убива. Когато са се сражавали мъж срещу мъж и по-добрият е побеждавал.

Той се намръщи. Жените стояха като омагьосани и чакаха да продължи.

— Всичко свърши — изрече той. — Не просто защото Севера загуби, а Юга победи. Старото време вече го няма. — Той поклати глава. — Чест, дълг, силата на меча, всичко свърши. Край.

— Но какво стана? — обади се плахо Сачи. Той говореше с толкова слаб глас, че тя се плашеше.

— До двайсет и първия ден от деветия месец те вече ни стискаха за гърлото. Беше минал месец от обсадата, а ние почти нямахме храна и муниции. Те ни обстрелваха по цял ден. Ние се отбранявахме, отстрелвахме ги — виждахме как падат. Мнозина от нашите също паднаха. Мястото вонеше на трупове; не смогвахме да ги погребем. Краят наближаваше, беше неизбежен. Всички знаехме какво ще последва. В главната цитадела щяха да натрупат съчки; да удържаме врага, докато Негово благородие не си направи харакири. После останалите живи щяха да подпалят замъка и складът за барут да избухне. Живи или мъртви, ние щяхме да сме изпълнили дълга си. Да сме живели и умрели с чест.

Таки беше оставила ръкоделието. Шиндзаемон още се мръщеше, вгледан в огъня, сякаш виждаше горящия Уакамацу.

— В онази нощ всички, които още бяха на крак, празнувахме. Накладохме огньове, пяхме и танцувахме. Някои от хората бяха отлични изпълнители на танците Но. Щяхме да си тръгнем в бляскава слава. Тораноске изпълни „Ацумори“. Той винаги е бил добър танцьор.

Увлечена от думите му, Сачи си представи зачервените от огньовете лица. Чу песните, видя умереното темпо на танците Но, бавното движение на ветрилата. Всеки миг от изпълнението изискваше вглъбеност и съвършенство, както е било винаги от векове: воини, празнуващи преди славната последна битка.

Значи Тораноске с красивото си лице и благородна осанка беше танцувал „Ацумори“ — приказката за красивия млад воин, който пада убит в битката. След това неговият убиец намира бамбукова свирка да лежи до тялото му и разбира, че това е младежът, чиято музика се е чувала от вражеския лагер предишната нощ. Това беше покъртителна драма, изразяваща славата, романтиката и невероятната скръб от смъртта на воина — чудесна драма за самурай, очакващ да влезе в бой на следващия ден. Сачи си представи Тораноске с безизразно лице като маска Но, да вее ветрилото си, докато танцува, и да припява с плътен глас:

В нощта на шестия ден от втория месец

баща ми Цунемори всички ни събра.

„Утре, рече той, ще влезем в сетна битка.

Само тази вечер ни остана.“

Ние пяхме песни и танцувахме безспир.

Тя погледна към Таки. Нейното изражение не се беше променило, но в големите й очи трептеше мека светлина. Тя шепнеше същите стихове.

Но картината в съзнанието на Сачи започна да избледнява, сякаш златната плочка, върху която тя беше изобразена, бе започнала да потъмнява. Сега, след като видя просветващите пушки и редиците трупове, след като чу грохота на оръдията, видя големите кораби в залива Едо и научи за железните чудовища, описваната от Шиндзаемон сцена изглеждаше реална колкото театрална сцена. Ерата на войната беше славно време, но той не грешеше — то бе отминало. В новия свят вече нямаше място за самураите.

— Всички чакахме заповед на следващия ден. Знаехме каква ще е тя. „Не се предавайте! Бой до смърт.“

Шиндзаемон наведе глава.

— Но заповедта не беше такава. Тя гласеше: „Ние се предадохме. Оставете оръжието“.

Така стана. Техните хора, бойците от Севера, се бяха предали. Като слабаци, като жени. Сякаш държаха повече на кожата си, отколкото на честта. Северняците бяха мъже, готови да умрат за своята страна, за своя върховен господар или неговото семейство, без никаква мисъл за себе си. Лишени от своята чест, трудно можеше да се разбере за какво се бият. Таки и Хару помръднаха притеснено, онемели от този срам.

— Докато ние сме се биели и умирали, Негово благородие е преговарял зад гърба ни. Трябваше всички да си избръснем главите, целият гарнизон — Шиндзаемон направи гримаса и подръпна косата си. — Излезе един подчинен със знаме с надпис: „Ко-фуку“. „Предаваме се“. Следваше го Негово благородие. Беше си избръснал главата и носеше церемониални роби. Това беше човекът, за когото нашите другари бяха дали живота си; това беше човекът, за когото бяхме готови да убиваме и да умрем. Той дори нямаше достатъчно доблест, за да сложи сам край на живота си.

После ни казаха, че замъкът ще бъде предаден на врага. Ние трябваше да го напуснем и да се предадем. Мъртвите по земята бяха толкова нагъсто, че стъпвахме по телата на нашите другари.

Тогава си дадох сметка, че всичко е било напразно. Някои от хората извадиха мечовете си и още там си направиха харакири. Останалите се въртяхме наоколо, сякаш не знаехме къде се намираме. Всички хвърляха оръжието си и излизаха през главната порта. Ние с Тораноске и Тацуемон се спогледахме. „Не мога да го направя“, рекох. „Нито пък аз“, обади се Тораноске. Хванахме се за мечовете и грабнахме колкото се може повече пушки. После се промъкнахме навън през задната порта. Успяхме някак си да минем покрай южната войска, въпреки че на няколко пъти попаднахме на патрули и дори един-два пъти влязохме в ръкопашен бой. После се озовахме в полето.

Тораноске и Тацу искаха да тръгнат към Сендай, да се опитат да стигнат там, преди да е заминала флотата на Токугава. Бяха решили да вървят на север, да продължат борбата там. Но за мен тя беше приключила. Нямаше за какво да се боря. Просто поех насам.

На Сачи й се искаше да се протегне и да сложи ръка на рамото му, да му покаже, че разбира колко потиснат и предаден се чувства, но вместо това продължи да се взира в огъня. Защото той беше оцелял и тя беше доволна от това. Беше се сражавал многократно; беше направил всичко по силите си и тя се гордееше с него. А сега, вместо да гние на някое северно поле, той бе отново при тях. Отново при нея.

Шиндзаемон погледна към нея, Таки и Хару и се усмихна, сякаш отърсвайки се от тежко бреме.

— Криех главата си, докато косата ми не поизрасна отново — рече той, — и се правех на будистки монах. Една вечер стигнах до някакво село в полите на планината Акаги. То приличаше на призрачно селище. Хората изглеждаха изплашени. Никой не искаше да говори с мен. Мисля, че познах герба пред имението в края на селото, но не се сетих чий е. Половин ден по-късно стигнах до реката Тоне, на мястото, където я прекосихме през пролетта. Когато те чух да говориш с баща си тази сутрин, реших, че може би е бил гербът на Огури. Може би когато го видяхме, господарят Огури напускаше Едо на път за вкъщи.

Жените мълчаха. Случайното зърване на герба на Огури не приличаше много на следа.