Лесли Даунър
Последната наложница (61)

II

— Я се виж, Шин — рече Таки. — Не си се хранил. Ще трябва да те поугоим.

Слънчев лъч пронизваше дървените врати, утринния въздух, осветяваше прашинките и парата, която се вдигаше над супата мисо.

Шиндзаемон седеше вглъбен и невъзмутим, докато Хару и Таки се суетяха около него, пълнеха чашата му с чай, сипваха му ориз, сервираха му блюдо след блюдо с печена риба и задушени зеленчуци. Апетитни аромати изпълваха стаята.

Сачи седеше тихо като любезна домакиня и се грижеше всичко да му хареса. От време на време погледите им се срещаха. Сладостта на предишната вечер още ги изгаряше. Под фасадата на своето въздържание тя гореше от силна радост, сякаш в нея беше запален огън, който не можеше да бъде изгасен. Чувстваше как кръвта на майка й напира във вените й. Подобно на майка си тя щеше да сграбчи живота. Да вземе това, което желае, независимо от последствията.

Но в хладната светлина на деня осъзна по-добре от всякога колко страшно е това. Сега тя имаше баща, влиятелен служител на страната на Юга. Естествено, той не беше баща като Джироемон. Той не можеше да очаква от нея да му се подчинява безпрекословно, както правеха обикновено бащите. Но бащата си беше баща и тя не искаше да прекъсва връзката си с него. Не и сега, след като го е намерила.

Сачи знаеше много добре, че не беше свободна и че никога нямаше да бъде. Жените бяха собственост и принадлежаха на своите семейства. Намирайки баща си, тя беше намерила поредния чифт вериги. Опиянена от срещата с Шиндзаемон, Сачи си беше въобразила, че нещата могат да бъдат различни. Сега тя си спомни, че не можеха.

Погледна към Шиндзаемон, който обра купичката си с парче маринована ряпа и отпи от чая. Той беше такъв воин, такъв ронин. Сачи се опита да си го представи като уважаван член на обществото, изпълняващ ролята на осиновено дете на правителствен служител. Мисълта я накара да се усмихне. Още по-трудно беше да си представи как Дайске приема съюз с рошав бунтовник, бил се за губещата страна — враг, член на омразната северна армия.

Но и Дайске някога е бил млад. Той също е бил гневен, идеалистичен, нетърпелив, воден от страст.

Той скоро щеше да дойде, както и Едуардс. Тя потрепери. Най-добре беше да не си представя какво ще се случи тогава.

Таки разчистваше след закуската на Шиндзаемон, когато отвън се чуха стъпки. Сачи затаи дъх. Може би беше Дайске… После се чу скърцане на кожени ботуши, прекосяващи двора.

Едуардс. Преряза я страх. Беше оставала насаме с него и му беше позволила да държи ръката й. Само той знаеше за случилото се помежду им. Чужденците бяха толкова открити, толкова прозрачни. Ако изречеше една дума или намек, Шиндзаемон…

Отвориха се и се затвориха врати, приближиха стъпки. Сачи чу пискливия глас на Таки, съобщаващ на Едуардс, че Шиндзаемон се е върнал.

Двамата млади мъже не се бяха виждали, откакто пътуваха заедно по Вътрешния планински път. Шиндзаемон тогава беше заядлив и подозрителен. Сачи пазеше спомена как очите му я пробождаха, когато беше заговорила с Едуардс. А Едуардс сигурно беше разбрал, че Шиндзаемон съвсем не е телохранител, въпреки че на свой ред той също се беше държал на разстояние.

Помнеше как се обърна, за да погледне Шиндзаемон и Едуардс, преди с Таки да отворят портата за дамите на шогуна и да влязат на територията на двореца. Виждаше ги застанали на далечния край на моста — двамата гиганти чужденци и якия ронин с бухналата коса. Но оттогава нещата се бяха променили. Едуардс ги беше спасил всичките на хълма, беше помогнал на Тацуемон.

Сега, когато тя погледна към Едуардс, видя човешко същество. И не само това — видя мъж. Но на Шиндзаемон той вероятно приличаше на създание от друга планета. Що се отнася до Едуардс, той може би дори нямаше да познае Шиндзаемон с тази къса коса.

Голямата стая се смали, когато вътре влезе Едуардс. Щом прекрачи през слънчевите лъчи, проникващи в помещението, сламената му коса заблестя като злато, а Сачи усети полъха на екзотичния му мирис. Това й напомни за отварящи се врати, широки пространства, свежи ветрове и възможности. Когато Едуардс беше наблизо, Сачи знаеше, че има и други светове, други начини да се вършат нещата.

Усети тъга, мислейки си, че тази връзка с големия широк свят за нея вече не съществува. И въпреки че не смееше да си го признае, за съжаление повече нямаше да може да го вижда. Сега разбираше, че радвайки се на неговата компания, тя се е утешавала. Била е поласкана от неговото внимание и трогната от романтичните му думи. Беше смятала Шиндзаемон за мъртъв, но след като той се върна, Сачи знаеше, че сърцето й принадлежи на него.

Едуардс видимо се стресна при вида на Шиндзаемон, но бързо се окопити и любезно се поклони. Сачи погледна двете сведени глави. Двамата бяха слънцето и луната, двете страни на една и съща монета. Единият с жълта коса, другият — с черна. Любезният дипломат и грубият войник. И двамата принадлежаха на светове, за които жените не знаеха нищо и с удоволствие биха обсъждали с тях мъжките теми за политика и война. Но имаше и едно неизречено подозрение. Всеки от тях щеше да се чуди каква точно е връзката на другия с тези жени. Със Сачи.

— Значи Тацу… — заговори Едуардс.

— Благодаря — рече Шиндзаемон. Държеше се официално и грубо. — Той е добре. Ние бяхме заедно. В Уакамацу.

Каза името с блясък в очите, за да покаже ясно, че знае много добре на коя страна са били англичаните.

Сачи слушаше напрегнато. Много искаше да научи какво е правил Шиндзаемон, къде е бил, всичко случило се, откакто го видя за последен път. Представяше си разкази за героични постъпки, за смели мъже, които устояваха на невъзможни опасности. Но устните му бяха затворени, а тя не смееше да пита.

— Заедно ли се върнахте? — попита Едуардс.

— Тацуемон замина на север — отвърна Шиндзаемон. — За да постъпи във флота на Токугава. Може би сте чули — адмирал Еномото взе най-добрите военни кораби и отплава за Иесо. Ще води съпротивата оттам. След като замъкът падна, доста хора поеха натам.

Едуардс кимна.

— Войната не беше милостива със северняците — рече той.

— Тя още не е свършила — изръмжа Шиндзаемон.

— Но ти се върна — рече рязко Едуардс. Тонът му беше любезен, но с нотка на триумф, сякаш беше видял пукнатина в отбраната на Шиндзаемон. Като че ли не можеше да устои на изкушението да го нападне.

Шиндзаемон не беше страхливец, Сачи знаеше това много добре.

Сигурно имаше сериозна причина да не тръгне на север с другарите си, а вместо това да се върне в Едо. Нещо се беше случило, нещо ужасно.

Рамото на Шиндзаемон помръдна леко, макар тя да се усъмни дали Едуардс го е забелязал. В друго време, на друго място, Шиндзаемон щеше да посегне за каквото и да било оръжие подръка. Вместо това той направи голямо усилие и остана неподвижен като скала.

На входа се чу глас. Дайске се втурна в голямата стая, сякаш влизаше в собствения си дом, без да си направи труда да изчака да го въведат. Изглеждаше щастлив, уверен, красив мъж, постигнал всичко, за което е мечтал. Липсваше му само едно, за да е напълно щастлив: майката на Сачи.

Когато видя Шиндзаемон и Едуардс, той се спря, погледна единия, после другия, повдигайки гъстите си вежди. По лицето му — широко, гладко и с леко изпъкнала челюст — се изписа изненада.

Сачи се втурна да го поздрави.

— Татко — промълви тя и се поклони.

Шиндзаемон и Едуардс коленичиха. Едуардс се представи.

— Значи сте от Британската легация — рече Дайске. — Познавам Сатоу-доно. Той беше много щедър към нас. Задължен съм ви за любезността към моето семейство.

Той се поклони ниско. Беше самата любезност. Едуардс беше чужденец и гост в страната им. Въпреки това Дайске го гледаше внимателно, сякаш се чудеше какво търси там.

— Шиндзаемон от Накамура, област Кано — с най-безразличен глас обяви Шиндзаемон.

Големите му ръце на боец лежаха върху татамито, с допрени показалци, а главата беше сведена. Сачи никога не го беше виждала толкова педантичен. Тя погледна към Дайске. Към чужденците човек трябва да се държи любезно и с уважение, но Шиндзаемон беше ронин.

— Накамура от Кано… — бавно промълви Дайске. — Господарят на Кано мина на страната на императора съвсем скоро, ако правилно си спомням. В Кано имаше някакво несъгласие по кой път да тръгне, нали?

— Не съм запознат с политиката на Кано — бързо отвърна Шиндзаемон. Явно не искаше да го въвлекат в нежелана политическа дискусия. — Баща ми е самурай от среден ранг и градски магистрат. Когато бях млад, ме изпратиха в Едо. Прекарал съм почти целия си живот тук, в различни имения на областта Кано.

Сачи погледна единия, после другия. И Дайске, и Шиндзаемон бяха отхвърлили своето положение в обществото. Започнал живота си като прост занаятчия, сега Дайске беше водеща фигура в новото правителство. За да следва идеалите си, отхвърляйки привилегиите на самурая, Шиндзаемон беше напуснал своя род. И двамата бяха отхвърлили йерархичните ограничения, за да си проправят свой път в живота. Ако Дайске можеше да види колко много си приличат двамата.

— Шиндзаемон се грижеше за нас по пътя, татко — обади се Сачи. — Пътувахме заедно. Той е майстор на меча.

— Той ни е като брат — добави Таки.

— В такъв случай аз съм ти задължен — сериозно рече Дайске на Шиндзаемон, гледайки го настойчиво. — Ние трябва да си поговорим, млади човече. Трябва да разбера накъде клониш, дали си с нас или срещу нас.

Шиндзаемон кимна.

— Пропуснал съм толкова много от живота на дъщеря си — продължи Дайске. — Радвам се, че се срещам с вас, нейните защитници.

Сачи въздъхна облекчено. Поне засега нямаше да има спречкване.

Таки запали дълги лули и ги раздаде на всички. Хару отиде да направи чай. Шиндзаемон и Едуардс се оттеглиха в единия край на стаята и запушиха мълчаливо.

— Имам да ти кажа нещо важно — обърна се Дайске към Сачи. — Мисля, че то ще те зарадва. Щом пристигнах в Едо, отидох в имението Мидзуно. Това е семейният дом на майка ти. Исках да видя къщата, където тя е живяла, да вдъхна въздуха, който е дишала. Тя представляваше руини. Като близки съюзници на Токугава семейство Мидзуно бяха избягали. Сигурно са между първите заминали.

Откакто те открих, си мислех, че бихме могли да живеем там заедно. Сега това е възможно. Именията и дворците на благородниците — врагове на държавата, са поставени под неин контрол.

Сачи се раздвижи притеснено. Знаеше много добре, че под „врагове на държавата“ той имаше предвид верни служители на шогуна. Но не каза нищо.

— Те ще станат правителствени учреждения или жилища за правителствени служители — продължи Дайске. — Аз поисках имението Мидзуно.

Сачи усети как я пробожда хлад. Винаги беше знаела, че баща й има големи амбиции — но да реши да вземе имението на семейство като Мидзуно… Въпреки че те бяха нейни роднини, това не значеше, че й се полага тяхната собственост. Сачи разбираше отлично, че благородниците от Севера са избягали, че тяхната земя ще бъде дадена на служителите на новото правителство. Но въпреки всичко… Това й се струваше злокобно. Несъмнено подобно действие щеше да донесе лош късмет на всички тях.

— Семейство Мидзуно не бяха особено силни — продължи Дайске — и имението не е много голямо и желано. Точно като за човек с моя ранг.

Пълните бузи на Хару пребледняха при споменаването на семейство Мидзуно.

— Там има много призраци — прошепна тя. — Много спомени. Но може би… ще стигнем до корена на случилото се с моята господарка. Може би ще успеем да я намерим.

— Имението принадлежи на семейство Мидзуно — обади се Сачи. — Разбира се, че не можем просто да им вземем земята.

Господарят Мидзуно. Когато произнесе името му, тя го видя, все едно беше коленичил право пред нея. Тя се криеше в сенките зад принцесата. Господарят Огури, с неговото угодническо лице на царедворец, заговори и господарят Мидзуно вдигна поглед. Тя видя загрубялата кожа на темето му, злите очи, горящи като въглени, извития като клюн на ястреб нос, сипаничавата брадичка, тънките злобни устни. Сачи потрепери. Той имаше тик, спомни си тя. Беше оставил меча си на портата, но ръката му все още посягаше да го извади от ножницата — сякаш очакваше някой да го нападне, нищо че се намираше в женския дворец.

Смръщил вежди, Дайске я гледаше с въпросително изражение.

— Ти какво знаеш за господаря Мидзуно? — попита той. — Той е мъртъв. Нали така, Хару? Умря преди доста време.

— Последното, което чух, беше… че е на смъртно легло — прошепна Хару. Гласът й заглъхна неуверено.

— Той не е мъртъв — рече Сачи.

Тя и Таки дълго бяха пазили своята тайна. Но сега, след като шогунът и женският дворец вече не съществуваха, нищо не можеше да ги спре да не говорят. Сачи едва не извика.

— Ние видяхме господаря Мидзуно, нали, Таки? Той дойде в двореца заедно с господаря Огури, за да ни каже, че Негово величество е болен.

Един звук наруши тишината — почукване на дълга лула по кутията с тютюн. В единия край на стаята двамата младежи се раздвижиха.

Хару остана с отворена уста. Тя вдигна ръка и отново я пусна. Издаде някакъв сподавен звук, нещо между охкане и стон и контурите на пълното й лице сякаш хлътнаха.

— Не… Не може да е той. Това е невъзможно. — Тя тръсна глава — Не… господарят Мидзуно. Таданака Мидзуно. Сигурни ли сте?

— Господарят Таданака Мидзуно — потвърди Таки. — Помня много добре.

— Той беше лош човек — промълви Хару. — Зъл човек. По-добре да беше умрял.

Настъпи дълго мълчание. Лицето на Дайске стана мрачно и намръщено. Вече не беше красиво като лице на актьор от кабуки, приличаше на дяволска маска.

— Значи е било лъжа! — викна той и стовари едрия си юмрук върху татамито.

— Кое, татко? — прошепна Сачи. — Кое е било лъжа?

Слънцето беше залязло. Свещи и лампи блещукаха в тъмните ъгли; повя хлад. Мирис на тютюн се носеше от далечния край на стаята и струйките се издигаха нагоре към тъмните греди по тавана. Едуардс и Шиндзаемон стояха като статуи с лули в ръце.

— Тя каза, че не се бои от никого на този свят, освен от него. — Той се обърна към Хару: — Истина ли е това… което тя ми каза? Че всичко е било негово дело? Че той я е принудил да започне да му служи?

— Аз мислех, че той е мъртъв — Хару се поклащаше напред-назад. — Помня как те се караха. „Ти си жена“, каза господарят Мидзуно. Той крещеше. „Как смееш да ми противоречиш! Мислиш, че можеш да живееш без нас, но без нас си нищо. Ти трябва да го направиш. В името на своето семейство.“

— Ти не искаше да влезеш в двореца — тихо каза Дайске. В стаята присъстваше още някой — майката на Сачи. Той сякаш чуваше гласа й, сякаш тя му говореше. „Нали това ми каза? Че е като влизане в манастир, като в затвор. Място с три хиляди жени и само един мъж и стари дами, които следят всяка твоя стъпка, в очакване да направиш грешка. По цял ден шиене и оправяне на коси — само това можеш да очакваш.“ „Това не е живот за мен, ти така каза. Аз съм диво същество. Аз съм птичка и ще отлетя.“

— Каква беше лъжата, татко? Каква беше лъжата? — прошепна Сачи.

— Семейство Мидзуно имаха всичко — рече Хару. — Замък, голяма годишна издръжка — но бяха шамбелани. Бащата на моята господарка беше главен шамбелан на семейство Кишу, а господарят Таданака, младият господар, не можеше да приеме това. Не можеше да приеме, че е номер две. Обикаляше наоколо и крещеше, караше се на слугите. После моята господарка, неговата сестра, порасна и той видя начин да постигне целта си.

Реши да я изпрати да служи в замъка Едо. Жена с нейното положение би следвало да влезе там като младша придворна дама от среден ранг. Но имаше много малко свободни места на това ниво и конкуренцията беше голяма. Изборът се предоставяше на старите дами, а те не вземаха предвид красотата. Всичко зависеше от ранга, положението и колко старо е семейството ти. Много по-лесно беше да се влезе на по-ниско ниво и затова младият господар заповяда на моето нещастно семейство да я осинови. Можете да си представите как тя прие това! Но какво можеше да направи? Така тя стана моята осиновена сестра и ние двете бяхме приети за прислужнички от по-ниско ниво.

Господарят Мидзуно знаеше, че просто трябва да вкара моята господарка в двореца, където ще я види шогунът. Тя беше толкова красива, умна, привлекателна. Той знаеше, че шогунът веднага ще я хареса и ще я направи дама на страничната стая. Така тя щеше да вземе със себе си цялото семейство. Баща й щеше да бъде направен даймьо, а след него и господарят Мидзуно. Само че не се получи точно така. Ключовият въпрос беше, че тя трябваше да роди на шогуна син и наследник. Но първият й син умря, после второто дете…

— И всичко тръгна наопаки — каза Дайске. — Тя ми каза, че Негово величество престанал да я посещава. Срещна мен. И коремът й започна да се издува.

— Хората забелязаха — прошепна Хару. — Тя имаше врагове. Доста от жените ревнуваха от нея и ако някоя кажеше нещо, това щеше да е бедствие за цялото семейство Мидзуно. Младият господар трябваше да си разпори корема и родовата линия да спре. А той искаше да избегне това на всяка цена.

— Сигурно беше подочул за нашата връзка — каза Дайске. — Извика я вкъщи, за да я махне от пътя си, преди шогунът и неговите офицери да са я разкрили.

— И каква беше лъжата? — настоя Сачи. — Че той е на смъртно легло, това ли?

— Да я викне вкъщи. Да прикрие скандала.

— Но какво направи той после? — промълви Сачи с тих и самотен глас. — Какво направи той, когато майка ми се върна вкъщи? Къде е тя?

Дайске я погледна.

— Ако някой знае какво е станало с майка ти, това е той — рече Дайске. — Ние ще го намерим. Колкото и да е трудно.

В голямата стая никой не помръдваше.

Ами ако открият господаря Мидзуно, помисли си Сачи. После тя си спомни, че го видя и втори път. В спомена си чу да бучи река, чу ропот на бежанци, напиращи да прекосят реката, крясъци на диви гъски, тропот от крака на носачи, тракането на сал, който акостира на брега.

— Ние с Таки го видяхме отново преди няколко месеца — прошепна тя. — При Такасаки. Чакахме да прекосим реката. Те напускаха Едо. Шин също беше там.

— Как само те гледаше той, господарке! — обади се Таки.

Сачи видя лицето на Мидзуно съвсем близо до своето. Чу дрезгавото му дишане, усети го върху лицето си. Той беше извикал: „Дръпнете се! Оставете ме на мира!“. Сякаш не беше на себе си. Сякаш виждаше призрак. Може би точно това му се беше привидяло, когато се вгледа в нея — майка й.

От далечния край на стаята заговори Шиндзаемон. Лицето му беше разпалено, очите му светеха.

— Те носеха някакви каси — рече той с развълнуван глас. — Изглеждаха доста странни на вид. Много тежки… А носачите не приличаха на носачи — нямаха татуировки. Бяха… самураи. Самураи с пораснала коса… Помня, че се зачудих какво кроят.

— Южняците ще ги заловят, те са силни — обади се Едуардс, а сините му очи също блестяха. — Не знам за господин Мидзуно, но господин Огури беше главен министър в правителството на шогуна. Шансът им да оцелеят е малък; трябва бързо да ги открием. Аз ще тръгна с вас. Ще ви трябва всякаква възможна помощ. Мога да осигуря коне и носачи. Тъй и тъй трябва да извърша оглед на страната, след като тя вече е отворена за чужденци. Преди не можехме да пътуваме свободно. За мен ще е приключение, а бих могъл и да съм ви полезен.

Шиндзаемон кимна.

— Аз мога да предложа само своята ръка — тихо каза той, — но тя е силна. На връщане от Уакамацу минах през Такасаки. Използвах дългия път, за да избегна южната армия. Познавам го добре. И имам представа накъде бяха тръгнали.

Дайске мислеше усилено.

— Трябва да тръгнем веднага. Скоро ще дойде зимата и по високите проходи ще падне сняг. Но ако чакаме до пролетта, ще стане прекалено късно. Дължа го на майка ти и на теб, скъпа моя дъще. Няма да се успокоя, докато не разбера къде е тя.