Лесли Даунър
Последната наложница (57)

III

Съдържателят на заложната къща удържа на думата си. На следващия ден Хару съобщи, че са докарани ориз, сол, мисо, масло за осветление, зеленчуци и дърва за огрев, достатъчни за месеци наред.

Няколко дни след това Сачи пишеше, когато чу шумолене на коприна. На вратата се появи Таки — беше сложила ръце върху татамито.

— Посетител — съобщи тя с най-строг глас.

Нещо не беше наред. Мишото цвърчене на Таки беше малко по-тънко от обикновено. В гласа й се долавяше нотка на истерия.

— Твоят благочестив баща. Дайске-сама.

Смаяна, Сачи остави настрана четчицата.

— Баща ми?! Но… Но защо? Знам, че той се грижи за нас… но не знам дали искам да го видя.

Думите й се изплъзнаха от устата, преди да успее да ги спре.

— Знам, че той е твой баща — каза Таки. Тя свъси вежди и пое дъх през зъби. — Но се плаша от мисълта, че може да го оставиш да се сближи твърде много с теб. Той не е… като нас. Не е от класата на самураите. Помни какво се случи с майка ти.

— Въпреки това аз трябва да се видя с него — прошепна Сачи почти на себе си. — Трябва да науча още за майка си.

Тя не я беше забравила; просто беше крила тайната някъде дълбоко в съзнанието си. Това желание отново се превърна в пламък и загоря по-силно от всякога. Таки вдигна едно огледало. Върху полираната бронзова повърхност Сачи видя бледото си лице. Напоследък носеше косата си свита на рехав кок. Спомни си дните, когато с всяко повишение в ранг сменяше прическата и набора от кимона, отбелязвайки изминаването на един месец. Усмихна се тъжно при спомена за онова невинно време — тогава подобни неща й се струваха много важни и вълнуващи. Този свят беше изчезнал завинаги.

Прокара пръсти по страните си. Лицето й изглеждаше тъжно и по-слабо, а скулите — по-изпъкнали; под очите си имаше бледи сенки. Още нямаше деветнайсет години, а й беше трудно да си представи какво бъдеще я очаква. Но в огледалото видя не само себе си. Беше странно и объркващо в нея да живее собствената й майка — майка, която тя дори не познаваше. Колкото повече я докосваше животът, толкова повече по лицето й се отпечатваше страданието, толкова повече заприличваше на майка си. Дайске щеше да го забележи веднага.

Докато Таки крачеше пред нея, тя преминаваше от една сенчеста стая в друга. Подплатените поли на кимоното й шумоляха. Част от нея искаше тя да не стига до голямата стая, никога да не види този незаслужаващ доверие прелъстител — този неин баща. Но друга част изгаряше от нетърпение. Тя забави стъпките си — помръдваше едва-едва, плъзгайки единия си крак по татамито, а после другия, както я бяха учили в двореца; както ходеха знатните дами. Но духът й като че ли препускаше пред нея.

Дълго преди да стигне до залата, тя усети мириса на тютюнев дим и чуждестранния аромат, с който бяха пропити дрехите на Дайске. Но имаше и още някакъв аромат.

Тя се спря. Мускус, алое, пелин, тамян — парфюмът, който една дворцова дама би използвала, за да ароматизира дрехите си. Противно на волята й, краката й тръгнаха по-бързо.

Долови познати гласове. Хару вече беше там.

— Хару — това беше плътният глас на Дайске.

В тишината Сачи чуваше всяка дума. Тя се спря и даде знак на Таки да мълчи.

— Хару, сбърках ли? Не трябваше ли да чакам в храма? През всичките тези години ме измъчваше една мисъл — не беше ли най-добре за нея аз да изчезна.

За нея. Значи той говореше за мадам Окото, майката на Сачи. Гласът му беше изпълнен с мъка.

— Трябва да знам защо тя не се върна. Заключена ли беше? Или изпратена в изгнание? Дали не е била принудена да се самоубие? Ако знаех, че е мъртва, можех поне да я оплача. Не мога да понасям тази неизвестност. През всичките тези години трябваше да я нося в себе си. — Той въздъхна тежко. — Хару, ти трябва да имаш представа какво е станало с нея. Моля те, кажи ми. Аз платих за прегрешенията си. Достатъчно изстрадах.

Сачи не смееше да диша. Винаги си беше казвала, че майка й може би е все още жива, че трябва само да я намери.

— Не сега, братко — Хару говореше много тихо. — Господарката ми идва насам. Ще е тук всеки момент.

Той изстена.

— Ако е жива, просто ми кажи! Само една дума, това ми стига.

Сачи не издържа повече и влезе в голямата стая.

В промъкващите се през пролуките на вратите слънчеви лъчи се виеше дим. Дим се стелеше като мъгла край големите черни греди. Дайске и Хару седяха приведени напред от двете страни на кутията за тютюн. До тях лежеше брокатът. Кимоното на майка й бе внимателно сгънато. Голямата ръка на Дайске лежеше върху него, лека като милувка.

Виждайки я, те се стреснаха и се дръпнаха назад. Дайске прибра ръката си от броката. Очите му се отвориха широко и по лицето му се изписа изненада. Сачи разбра, че той вижда не нея, а майка й. После Дайске остави дългата си лула, коленичи и сведе глава.

Широките рамене и масивният гръб, вратът като на бик, голямата глава, покрита с черна прошарена коса, яките ръце върху татамито — всичко в него беше силно, честно, открито. Въпреки изтеклите месеци Сачи остана със странното чувство, че не е минало никакво време. Знаеше, че трябва да внимава: този човек беше причинил падението на майка й и се беше сражавал на страната на южняците. Но тя знаеше също, че той се грижеше добре за нея, за Хару и Таки. Не можеше да не изпита успокоение и радост, че й е баща. Сачи бързо коленичи.

Дайске вдигна глава и дълго я гледа, сякаш се страхуваше, че ако отмести очи, тя отново ще изчезне. Изглеждаше малко уморен, челюстта му беше по-изпъкнала, бръчката между веждите — по-дълбока, но й се стори красив и сърдечен както винаги.

— Дъще — промълви Дайске сериозно. После лицето му се отпусна. Той се усмихна.

Сачи се поклони. Не можеше да не му отвърне с усмивка.

— Добре дошъл — промълви сковано тя. Знаеше, че му се иска да го нарече „татко“, но не можа. Все още не.

— Съжалявам — промълви тя. Не възнамеряваше да прибегне към обичайната размяна на любезности. — Наистина е грубо, но… неволно дочух какво каза.

Хару беше коленичила, притиснала лице върху ръцете си. Лъскавите кичури и букли по фризурата й леко потрепваха.

— Хару — тихо рече Сачи. — Моля те, кажи ни! Умолявам те! Майка ми…

Настана дълго мълчание. Хару вдигна поглед. Пълното й лице беше пребледняло, а устните трепереха.

— Кажи ми, ако майка ми е мъртва — настоятелно помоли Сачи. — Аз трябва да знам. Аз съм нейно дете. Трябва да принеса дарове и да се моля. Ако никой не се моли за нея, тя ще стане гладен дух. Искам да съм сигурна, че тя е добре на онзи свят.

Лицето на Хару се изкриви от мъка. Тя затвори очи. Когато ги отвори, сякаш се бе взирала в минало, което се е опитвала да забрави по всякакъв начин.

— Господарке, аз ти казах — прошепна тя. Но на коя господарка говореше? И какво й беше казала?

— Ти ми каза, че след като съм се родила, майка ми се е върнала в двореца — рече Сачи. — После била извикана да се прибере у дома…

Помнеше чудесно разказа на Хару. Извикали майка й да се върне у дома, защото брат й, Мидзуно, бил тежко болен и на смъртно легло. Това беше й казала Хару. И все пак… Сачи беше видяла господаря Мидзуно със собствените си очи. Тя не можеше да забрави онова страховито, ястребово лице с белези от шарка, нито мускулестите му ръце на майстор на меча. Може да е бил на смъртно легло преди толкова години, но определено не беше умрял.

— Повикаха я в семейната къща — бавно изрече Хару. — Казаха, че… брат й умирал. Тя трябваше да се върне веднага. Помогнах й да си стегне багажа. Преди това никога не бях я напускала, никога, но тя настояваше аз да остана, да се върна в храма и да съобщя на Дайске-сама…

— Аз чаках, Хару, но ти не дойде. — Гласът му беше дрезгав от болка.

— Щях да измисля претекст и да се измъкна. Но тогава… тогава дойде вест.

Хару закри лицето си с ръце. По страните й потекоха сълзи. Тя ги бършеше с опакото на ръката си.

Дайске се наклони напред. Гъстите му вежди се сбърчиха. Той гледаше Хару — опитваше се да проникне с поглед до сърцето й.

Хару отвори уста, но отново я затвори. Силно поклати глава, поемаше си дъх на пресекулки, после… Сачи се протегна и сложи малката си бяла ръка върху ръката на Хару. Хару стисна толкова силно очи, че те сякаш изчезнаха между пълните й бузи.

Тя промълви нещо. Сачи се примъкна по-близо, за да чуе какво казва. Таки беше точно зад нея. Дайске се намираше толкова близо, че усещаше топлината, която се излъчваше от едрото му тяло. Чуваше острото му дишане, долавяше потта му, смесена с някакъв чуждоземен аромат.

Хару заговори отново съвсем тихо. Този път Сачи чу думите й.

— Там пишеше… че тя се е споминала. Съвсем неочаквано се разболяла и се споминала. Това пишеше.

Сачи занемя. За миг не осъзнаваше чутото. После почувства студ — като бучка лед той допълзя до върха на пръстите на ръцете и краката й. Слънчевата светлина изчезна и свещите запримигваха под порива на внезапен вятър. Тя потрепери.

— Ти не ми каза, сестро — промълви Сачи дрезгаво.

Дайске удари татамито с едрия си юмрук.

— На следващия ден? — избоботи той. — Това е невъзможно. Как може да умре така внезапно?

Раменете на Хару хлътнаха, пълното й лице помръкна.

— Може да се е разболяла — рече тя, отбягвайки погледа му. Думите излизаха с голямо усилие от нея, сякаш произнасяше нещо, което си е повтаряла хиляди път, за да се убеди, че е истина, като магия, с която се разваля лоша съдба. — Тя току-що беше родила. Някои умират при раждане. Много опасно е да се пътува, след като си родил. Трябва да се седи в продължение на седем дни, за да се спре притокът на кръв към главата. Предполагам, че това е причината.

Дайске я погледна укоризнено.

— Така ли мислиш, Хару? Това ли според теб се е случило? Ние бяхме заедно. Аз я видях след раждането. Тя беше добре.

Хару помръдна.

— Все едно — прошепна тя. — Семейството изпрати извинения на шогуна, загдето се е лишил от своята наложница. Пратиха пари, много пари. Все пак тя беше ценно притежание. Мадам Хонджу-ин видя писмото и ни каза за него. Мисля, че ние трябваше да го приемем като предупреждение да не забравяме, че… моята господарка е извършила престъпление. За да не допускаме и ние същата грешка.

Бръчката между веждите на Дайске беше станала по-дълбока. Той стискаше огромните си юмруци толкова силно, че вените му се бяха издули. Черните косъмчета по пръстите му настръхнаха.

— Значи е умряла само за един ден. И ти отиде при семейството й за погребението.

— Нямаше съобщение за погребението, а само за смъртта. На нас, жените, не ни е разрешено да напускаме замъка по лични дела. Но аз успях да се измъкна. Не за погребението. Отидох в храма. Но ти беше потеглил. Беше взел своето дете, моята господарка, със себе си.

— И наистина ли вярваш, че тя е мъртва?

— Не знам — отвърна Хару. После отвори очи и погледна право към Дайске. — Лично аз никога не съм го вярвала. Когато една жена извърши престъпление като нейното, семействата вършат много странни неща. Понякога затварят завинаги жената. Друг път я екзекутират. Но често не могат да се решат, затова вероятно са измислили цялата история, а нея са скрили някъде. Може би в някой манастир. Аз не отидох на погребението й, не съм видяла тялото, не съм участвала в религиозен ритуал. Не спазих обичая за седмия ден, за четиринайсетия ден и всички други церемонии след нейната смърт. Ако питате мен, тя е жива.

На светлината на свещите Дайске изглеждаше уморен и стар. Лицето му беше изпито, той гледаше с невиждащи очи в татамито. Устните му тръпнеха, изкривени от мъка. Той взе броката и зарови лицето си в него. Когато го остави, по разкошната бродерия имаше следи от сълзи.

— Вие и двамата бяхте мъртви за мен, а сега ти си тук — тихо промълви Сачи.

Седяха мълчаливо и не смееха да се погледнат в очите, докато въглените в тютюневия мангал не започнаха да гаснат и да посивяват. Таки напълни една лула и я натъпка. Взе машата, разрови въглените, намери горящо въгленче, запали лулата и я подаде на Дайске. Той взе тънката дръжка в едрите си пръсти и бавно я сложи в устата си. Таки приготви лули за Сачи, за Хару и накрая за себе си.

— Славеят умря — промълви Сачи, загледана в гаснещите въглени. Изведнъж тя се почувства като дете. Очите й се насълзиха. — Татко, да беше дошъл по-скоро.

Татко. Тя се изненада колко леко и естествено се изплъзна тази дума сега от устата й.

Сачи почти не помнеше какво е да имаш баща. Откакто беше напуснала селото и влязла в женския дворец, я заобикаляха само жени. После изведнъж се озова навън, на студа, където трябваше да взема решения и да поема отговорност. Сега знаеше, че за нея се грижи някой.

Беше наясно с толкова много неща — колко трудно му е било на Дайске, служител в императорското правителство, да ги посети в техния дом, да бъде видян как влиза в място за жени, които са не само близки на победения клан Токугава, но са и членове на семейството.

Колко опасно е било за него да се увери, че тя е защитена; да осигурява помощ на роднини на врага определено беше престъпление. Въпреки това той го беше правил в продължение на месеци, без тя да знае, без да е очаквал признание или благодарност. Сега тя беше наясно какво е да имаш баща. Така постъпва само един баща.

Той мрачно кимна. Сачи видя, че на Дайске не са му убягнали нито обръщението й, нито нейните чувства.

Очите им се срещнаха. Под неговите имаше торбички и бръчки в ъглите.

Той хвана малките й ръце и ги обви със своите едри, меки като коприна длани, длани на чиновник, а не на дърводелец.

— Дъще — промълви той, — не ми се искаше да чуеш тези ужасни неща. Дойдох, за да ти кажа, че се връщам в Осака. Говори се, че Осака може да стане новата столица.

Тя замръзна.

„Столица на какво? — щеше й се да попита. — Чия столица? Войната още не е спечелена.“ Но не искаше да развали новоскрепената връзка помежду им. Тя й беше твърде скъпа.

— Аз ще се погрижа да сте защитени и осигурени — каза той. — Няма да ви посещават войници, няма да имате проблеми с крадци и мародери. Имението няма да бъде реквизирано и никой няма да ви прогони. Надявам се… Вярвам, че майка ти е жива. Щом мога, щом приключат боевете, щом в страната настъпи мир, аз ще я намеря. Обещавам ти.