Метаданни
Данни
- Серия
- Шогун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Concubine, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Верих, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лесли Даунър
Заглавие: Последната наложница
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2008 (не е указано)
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-594-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768
История
- —Добавяне
III
Едуардс ги повика на чай. Беше клекнал на пода, дългите му крака стояха сгънати от двете му страни като на щурец. Тялото му изглеждаше толкова ръбесто — само лакти и колене. В сравнение с него, тялото на Сачи беше събрано и закръглено. Той се наведе и взе чаша от подноса в ръцете на прислугата. Сачи погледна огромните му бледи ръце с широки пръсти и червеникави косъмчета по тях. Порцелановата чаена чашка изглеждаше в шепата му още по-малка и крехка.
Докато отпиваше, Сачи любопитно оглеждаше екзотичната къща на чужденеца. Тя имаше татами по подовете и плъзгащи се врати и прозорци като всяка друга, но беше пълна със странни предмети — нещо като изправени ракли и толкова висока маса, че само гигант би могъл да пише върху нея. В нишата се виждаше снимка на жена, отпечатана върху дебела, мазна материя. Тя имаше пълни бузи и големи кръгли очи като Едуардовите и нещо лъскаво и металическо на главата като знак върху самурайски шлем. Беше облечена в широка рокля, по-пищна от кимоно на куртизанка, но ръцете и раменете й бяха голи. Сачи щеше да попита дали не е куртизанка, когато Едуардс видя, че я гледа, и рече:
— Това е кралицата на моята страна — кралица Виктория.
Сачи въздъхна облекчена, че не каза нищо. Каква странна страна — да я управлява полугола жена. Долови мирис на нещо уханно и пикантно, доста различно от слабите миризми, на които беше свикнала, на фона на мириса на влага. Къщата беше пълна с тайнствени чуждоземски аромати. Това я караше да изпитва смесица от очарование и отвращение. Съжаляваше, че Тацуемон трябва да стои на такова място, но и му завиждаше. Освен това от Едуардс се носеше миризма — острият мирис на неговото тяло, резултат на месото, което ядеше. Отначало й се стори отблъскващ, но сега като че ли й харесваше. В този мирис се усещаше нещо неопитомено.
— Мога ли да попитам…? — обади се Хару, премествайки се напред на коленете си.
Малките й дръпнати очи бяха широко отворени, а кръглото й лице преливаше от любопитство. Сачи се помоли да не попита нещо скандално. И в най-тежките моменти Хару не губеше земното си чувство за хумор, нито вкуса си към странни истории. Сачи помнеше времето — като съвсем млада — в деня, когато отиде при Негово величество, как Хару й разказа за праха от изсушен гущер и как, ако ядеш от него, помагал на желанието; а също и смешните й разкази за пънчетата на гъбите.
— Във вашата страна… — започна Хару, поставяйки ту едната, ту другата си ръка върху устата, вперила очи в пода, — вярно ли е, че имате железни чудовища, които се движат по-бързо от коне? Чух, че те изминавали за един ден толкова, колкото човек за цяла седмица.
Сачи погледна към Тацуемон. Той се беше отпуснал немощно, но слушаше. Може би някоя глупост щеше да го развесели и разсее от мрачните му мисли. Сачи се усмихна и поклати глава.
— Железни чудовища, как ли не?! Какви ги говориш, сестро!
— Но корабите, които видяхме в залива — те бяха железни чудовища — не се разколеба Таки. — Може би има железни чудовища, които се движат и по сушата.
Жените гледаха Едуардс. Той се взираше в Хару, сбърчил бледите си вежди в недоумяваща физиономия. После отметна назад глава и се разсмя, оголвайки зъбите си.
— Вярно е — рече той. — Откъде, за Бога, научи това, мадам Харуко?
— Видях едно — отвърна Хару. Тя се изчерви толкова силно, че дори ръцете й пламнаха, Хару ги свали в скута си и се огледа. По устните й се появи предизвикателна усмивка.
— Видяла си едно? — Сачи и Таки я гледаха учудени. Кръглите очи на Едуардс станаха още по-кръгли, а на устата му се появи усмивка.
— Да — рече Хару, кимайки. Тя се огледа, за да види дали Тацуемон слуша, после замълча, за да могат всички да осмислят чутото.
— Разкажи ни, сестро — помоли я Сачи.
По лицето на Хару премина сянка — явно връщането в миналото й причиняваше болка. Тя въздъхна дълбоко.
— Никога няма да го забравя — тихо заговори тя. — Това стана, когато чужденците дойдоха за първи път, преди четиринайсет години. Дойдоха в замъка. Стана точно след смъртта на стария шогун Иейоши. Господарят Иесада беше новият шогун.
Преди четиринайсет години, помисли си Сачи; четири години след като тя е била родена, след като майка й… изчезва.
— Ние, жените, умирахме да видим чужденците — продължи Хару. — Разбира се, не ни се позволяваше да влизаме в мъжкия дворец, но чужденците бяха отведени в големия двор на средния дворец. Ние се настанихме зад решетките, за да гледаме. Тогава за първи път видях чужденци.
Тя погледна към Едуардс. На бузите й се появиха трапчинки.
— Решихме, че изглеждат ужасяващо — рече тя, усмихвайки се смутено. — Радвахме се, че те не ни виждат, въпреки че гледаха в нашата посока. Мисля, че те се досещаха за нашето присъствие, нищо че бяхме тихи като мишки. Тогава съгледахме желязното чудовище. Бяха го докарали, за да го види Негово величество. Не сте виждали толкова огромно нещо.
Беше черно и лъскаво като гигантски ствол на дърво, легнал на земята. Беше направено от желязо.
Чу се шумолене. Тацуемон беше седнал на възглавниците си, приведен напред с блеснали очи. Взираше се в Хару, сякаш не искаше да пропусне нито дума.
— Какъв шум вдигаше! Като хъркане на старица. Това си казахме. Изпускаше дим колкото хиляда сигнални огньове или… или като комин на грънчарска пещ, или на ковачница. Или като корабите, които видяхме в залива.
— Като оръдие? — обади се неочаквано Тацуемон. — Толкова ли много пушек? И гърмеше по същия начин?
— Не пушек, а пара — каза Едуардс. — Наричаме я „парна машина“. Чух за нея. Първата американска делегация я докарала като подарък за шогуна. Не че той би могъл да я използва. Чухме, че шогунът бил като затворник в този ваш дворец. — Той ги погледна строго. Сачи отмести очи.
— Движеше се върху метални релси и обикаляше в кръг — продължи Хару. — Някои от старши съветниците се повозиха. Беше нещо невиждано — важните служители в развети роби да се въртят и въртят. Вкопчили се от страх за живота си, а в същото време се опитваха да изглеждат достолепно. — Тя закри устата си с шепи и се разсмя.
— Било е модел, като детска играчка — обади се Едуардс. — Истинските парни машини са много по-големи. Има ги навсякъде в нашата страна. Теглят големи метални сандъци, много по-големи от паланкините или куфарите, пълни са със стоки и хора, стотици хора.
Жените го гледаха с ококорени очи. Не можеха да си представят толкова различен свят от техния. Но все пак бяха видели корабите, бяха чули оръдията, бяха пътували с каретата на колела. Можеха да разберат, че на света съществуват неща, за които въобще не са чували.
— Много скоро и тук ще има такава, обещавам. Вероятно няколко. Вие решихте, че моята карета се движи бързо. Парните машини са много по-бързи. С такава може да се измине целият Вътрешен планински път само за един ден.
Сачи се вгледа в малките си бели ръце, поставени една върху друга върху кимоното. Не можеше да си представи, че ще иска да се движи толкова бързо, без да спира за прочутите гледки. Нали смисълът беше в пътешествието? Хората за това пътуваха.
— Наистина ли? — усмихна му се тя. — Но вие забравяте за планините. Май трябва да сте гадател. — Тя не можа да не го подразни. — Но нямате вълшебна пръчица, не изричате вълшебни думи, дори не сте огледали нашите лица и ръце, нито пък искате заплащане. И все пак твърдите, че можете да виждате бъдещето.
Едуардс й се усмихна широко.
— Може и да мога — игриво рече той. — Прогресът не може да бъде спрян, той ще дойде каквото и да става. И ще ви кажа още нещо — вече пристигна един инженер от моята страна, за да построи… Когато видите сигнални огньове по върховете, разбирате, че има пожар или че ви напада войска. Е, това е същото. За предаване на съобщение на дълго разстояние. Но много по-точно. Изчуквате едно съобщение тук, в Едо, и някой например в Осака го получава незабавно. В същия момент.
— Прилича на черна магия — неодобрително се обади Таки.
Сачи сви устни. Беше чувала разни истории за чужденци, които правели черна магия, но не им беше обръщала особено внимание. Това, за което говореше Едуардс обаче, наистина звучеше зловещо. Тя можеше да си представи желязно чудовище. То имаше нещо общо с големите кораби и оръдейния огън, който беше чула със собствените си уши. Но да се изпращат съобщения, които не са изказани на глас или написани на хартия…
— Но защо? — попита тя. — Ние вече имаме „летящи крака“. Можем да пратим съобщение от Едо до Киото за три дни по вестоносец или за ден с кон. Защо ни е да го пращаме по-бързо?
Тук се обади Тацуемон:
— Това е като с пушките и мечовете.
Всички се обърнаха към него. Страните му бяха поруменели, а очите му отново блестяха.
— С мечове побеждава най-добрият. Но с пушки — някой може да те застреля, а ти така и да не видиш лицето му. Убиваш човек, а въобще не го познаваш. В това няма слава. Когато виждаш лицето, поне ще разбереш, че си го убил. Но побеждават тези, които се бият с пушки. Значи трябва да имаме пушки, за да си осигурим победата. Хубави пушки. Английски. И щом те разполагат с това, което описва Едуардс-доно — с магически съобщения, — ние също трябва да го имаме. Искам да видя нещата, за които говорите. Искам да се возя на желязно чудовище. Искам го повече от всичко.
— Ще стане — рече Едуардс. — Магическите съобщения ще дойдат идната година. А след тях и желязното чудовище. Каквото и да стане с войната, вие ще имате желязно чудовище.