Лесли Даунър
Последната наложница (46)

II

След седем дни всичко щеше да е свършило.

Сачи беше коленичила на подиума и свиреше една мелодия на котото. Тоновете отекваха кухо в празната стая. Пръстите й се движеха сами по струните. В мислите си тя беше далече, извън замъка, нагоре по хълма, където бяха разквартирувани отрядите.

Шиндзаемон… Те двамата не бяха нищо друго, освен есенни листа, носени от вятъра и подхвърляни от събития далеч по-големи от тях самите. Неговото отсъствие приличаше на липсващ крайник. Без него светът изглеждаше пусто място, виеща от болка пустиня. Пред останалите тя скриваше болката си, с усилие се усмихваше.

Носеше закопчалката в обито си. Когато беше сама, я изваждаше, вдигаше я до носа си, вдишваше неговата миризма. Сега я усещаше там, до корема си.

Само ако имаше начин да му прати вест, да му каже, че замъкът е превзет, че тя няма да умре. Но Сачи не можеше дори да му съобщи къде отива, защото самата тя не знаеше. Гласът на Таки прекъсна мислите й.

— Моля те, господарке — изписка тя. — Умолявам те, изсвири нещо друго! Нещо различно.

Сачи свиреше една от песните, които пееха, когато отиваха да съзерцават цъфналите череши. Тя стреснато се върна в действителността и остави котото настрани. Споменът за онова щастливо време беше трудно поносим.

Дворецът вече придобиваше запуснат вид. Хару и Таки тичаха паникьосани наоколо, събирайки багажа колкото могат по-бързо. Внимателно свалиха от закачалката последното кимоно. Беше бяло с втъкани изображения на феникси. При всяко движение на материята из стаята се разнасяше аромат, състоящ се от осем или девет различни съставки — сандалово дърво, мирта, тежък мирис на масло от нар, примесено с алое и с някаква тайнствена съставка, която знаеше само принцесата.

Ароматът върна Сачи в деня, когато Негово величество за последен път посети женския дворец. Тогава принцесата беше облечена с тази дреха. Въздишайки и бършейки сълзите си, жените пригладиха красивото кимоно, после го сгънаха, увиха го в хартия, сложиха го в една кутия, а после и в куфар.

В далечината се чуха стъпки. През двореца безцеремонно преминаваха мъже. Жените наведоха недружелюбно глави. Трябваше да покажат волята си пред тези натрапници.

Вратите се отвориха. Дайске. Човекът, който претендираше да е… който беше… бащата на Сачи. Той влезе, висок, силен и властен, последван от група униформени войници.

Сачи се вторачи в пода, хрумна й нещо ужасно. Дали всичко, което се случи, не беше нейна грешка? Може би тя, издънката на един неестествен съюз между високо и ниско, между наложница на шогун и треторазреден гражданин беше предизвикала тази лоша съдба за двореца. Може би заради нея южните варвари — нисши самураи и най-долни граждани, които почти не се брояха за хора — нахлуваха като плъхове във всеки ъгъл на великолепните зали.

— Имаме заповед да проверим стаите — рече Дайске.

Сачи долови в гласа му нотка на извинение. Дори стаите на принцесата?! Не, разбира се. Тези недодялани южняци не можеше да са толкова невежи спрямо обичайния ред на нещата.

Дайске плесна с ръце и се появиха хората от съсловието на търговците, които се скупчиха и поклониха пред вратата. Никога тези хора не биха и мечтали да стъпят в светая светих на двореца. Те щяха да са мъртви, главите им щяха да бъдат отсечени от раменете дори само ако си го помислеха.

Сега стояха в одеждите си на търговци — грозни и безлични, както повеляваха правилата, но над китките им проблясваше злато — напомняне, че въпреки угодническото им смирение те са неимоверно богати. Пристъпиха навътре разтреперани, на четири крака, с носове над пода, покланяйки се отново и отново. От време на време вдигаха глави, за да погледнат крадешком забранения интериор и още по-забранените жени. Жените се отдръпваха и отвръщаха лица, опитвайки се да ги скрият от тези вулгарни очи.

Зад търговците бързаха слуги, които носеха топове коприна.

— За да бъдат дните ви на усамотение по-поносими — каза Дайске, като връчи даровете за Хару и Таки.

Един от слугите държеше клетка от най-фино дърво, с изящна дърворезба и инкрустация с преградки от оризова хартия в рамки от розово дърво. Малка кафява птичка беше кацнала в сянката. Тя надигна глава, примигна с черното си око и запя тъжна мелодия, бавна и нежна, която се извиси в страстни трели. В градините славей подхвана песента.

— Хубава поличба — усмихна се Дайске. — Славеите никога не пеят, когато ги гледат хора. Но този пее за теб.

Сачи кимна. Съдбата на тази малка птичка й напомни безмилостно, че и тя самата скоро ще изгуби своята свобода. Тя зашепна стихове:

Ако не беше

неподражаемата сладост на неговата песен,

славеят във свойта клетка

не би тъй страдал

от толкова жестоката съдба.

За миг погледна нагоре към лицето на баща си. Чертите му бяха добродушни, но имаше и нещо смущаващо. Начинът, по който я гледаше — това, че той не сваляше очите си от нея.

Последваха и други подаръци — буркан с най-чудесен Уджи чай, кутии с оризови торти с пълнеж от бобово сладко, портокали от последния сезон в Едо. Сачи се боеше от това посещение, страхуваше се, че той ще има претенции, ще се опита да я убеди да върши едно или друго. Но не беше така. Седяха мълчаливо, пушеха дългите си лули и слушаха песента на славея. Малко по малко тя започваше да свиква с присъствието му.

Хару се беше навела напред, взряна с ококорени очи в Дайске, сякаш се страхуваше, че ако свали поглед от него, той ще изчезне обратно в сенките, от които се беше появил толкова неочаквано. От време на време Таки я поглеждаше с намръщено от раздразнение лице, но Хару не й обръщаше внимание.

— Сигурно има… осемнайсет години! — рече тя изведнъж, после се плесна по устата и се изчерви силно, оглеждайки се, сякаш думите й бяха изскочили сами.

— Ти беше още дете, когато те видях за последен път — рече Дайске. — Не си се променила никак.

Хару почервеня още повече. Сачи се усмихна при мисълта как е изглеждала като малка дебелобузата Хару с пълното си лице.

Дайске се взираше в далечината.

— Идвал съм в този дворец още като момче. Катерех се по покривите. Проверявах водещите керемиди — стотици хиляди керемиди. После гредите, подпорните греди, подовете, връзките… Имаше толкова неща, които трябваше да се свършат. Баща ми беше много горд, че получихме поръчката. Пред магазина поставихме табела: „Работи при шогуна“.

— Ние не биваше да те виждаме — обади се Хару. Върху кръглото й лице грееше усмивка. — За нас ти не съществуваше. Поне на теория.

Във въздуха се усети много лек аромат — тайнствен копринен мирис като парфюм на някоя важна дама. Мускус, алое, пелин, тамян… Пламъците на свещите примигнаха и в ъгъла нещо прошумоля. Да не би при тях да имаше още някой? Някоя красива жена, облечена в разкошно горно кимоно на наложница?

Сачи седеше неподвижно, отпуснала ръце в скута си. Беше очаквала Дайске да я обсипе с въпроси, да се опита да я опознае, да се оправдава защо беше поел по този път. Тя се беше зарекла да не му говори, но сега, когато той седеше толкова тихо, в самата нея напираха въпроси.

— Наистина ли ме пренесе през планината? — прошепна плахо тя.

Лицето му просветна, сякаш учуден и доволен, че тя най-после го заговори. Сачи сведе бързо очи към пода.

— Ти беше такова малко същество, толкова дребно и леко — промълви той с грубия си глас. — Майка ти те беше увила в своето кимоно. Аз те опаковах в броката, сложих те в един шал и те вързах на гърба си. Боях се да не ме попитат на някой пропускателен пункт. Щяха да го направят, ако бяха видели броката. Щяха да си помислят, че крада детето на някой голям феодал — красиво бебе като теб с лице като перла. Щяха да ме хвърлят в затвора и да те отнемат от мен. Поне щяха да се опитат.

Той допря за миг големите си юмруци. Бегла усмивка пробяга по устните му и заблестя в очите му.

— И тъй стигна до моето село… — тихо прошепна Сачи.

Лицето му се озари.

— Никога не бях се срещал с тези добри хора, знаех само, че са ми роднини. Но се почувствах като у дома си. Боях се, че можеш да умреш — ти беше новородено бебе, но те бях увил добре.

— Кимоното е тук — обади се Хару. — Моята господарка още го пази. От нейната майка…

Тя беше извадила кимоното от кутията и то лежеше сгънато до нея като късче небе — синьо и трептящо, излъчващо своя фин парфюм. Не, в стаята нямаше духове, това беше брокатът.

Дайске смръщи чело, протегна се и постави голямата си длан на дърводелец върху фината тъкан. Вдигна кимоното, допря го до страната си, вдиша аромата му.

— Твоят парфюм — прошепна. — Ти си тук с нас. Не е изминал и един ден, нито дори един миг, без да съм мислил за теб. Без да съм се молил за теб.

Той погледна към Сачи, сякаш спомнил си изведнъж за нейното присъствие, и се усмихна. До този момент тя не беше забелязала колко окуражителна беше усмивката му — бащинска усмивка, помисли си тя неохотно.

— Майка ти беше чудесна жена — тихо промълви той.

— Като мен ли изглеждаше? — попита Сачи.

— Също като теб — отвърна той. — Пълна с живот. И много смела. Не я беше грижа за нищо. Светът, в който живееше, този дворец, пълен с омраза, надменност и борби — той беше затвор за нея. Тя го мразеше. Аз исках да я изведа оттук. Ако можех, бих извел и теб. Но сега всичко свърши.

— Свърши за кого? — с ирония промълви Сачи. — За шогуните ли? За рода Токугава ли? Ти грешиш. Войната още не е свършила.

— Може би. Но никога няма да се върне старото време, когато хората умираха само след една-единствена дума на господаря си или се самоубиваха, без да се замислят, защото така е наредил родът. Тази строга система ни раздели принудително. Преди да се срещнем с майка ти, никога не бях мислил за друго, освен да стана сутрин, да върша работата си.

Ние бяхме от различни касти, ти знаеш това. Стореното от нас беше престъпление. Единственият ни избор беше да се самоубием заедно като герои от стара пиеса. Но аз не съм самурай. Не изгарям от желание да умра.

Възцари се мълчание. Дори малката птичка беше престанала да пее.

Пред Сачи изплува образът на майка й. Нейното присъствие стана почти осезаемо — нейният ум, нейният смях, нейната загадъчна усмивка.

— Говориш за нея, сякаш е мъртва — заекна Сачи.

Дайске погледна към Хару. На светлината на свещите лицето му изглеждаше измъчено. Хару гледаше в татамито.

— И какво направи, след като остави моята господарка в селото?

Всички се обърнаха. Това беше Таки. Тя за първи път заговорваше на Дайске.

— Аз също съм била в селото, така е. С моята господарка. Там чухме за теб. Чухме, че си минал оттам.

— Ами… — бавно заговори Дайске, връщайки се в настоящето. Лицето му се успокои. — Стигнах до Осака. Установих се там. Намерих си работа. Не беше трудно, имах занаят. — Той насочи очите си към Сачи. Гледаше я така, сякаш тя беше безценно богатство. — Исках да те взема обратно, но първо трябваше да си стъпя на краката. Щом започнах да печеля малко повече, пращах пари на вашите. Исках да се гордееш с мен, а после да дойда да те взема.

Тя го погледна. В очите му имаше сълзи.

— Минаха десет години. Борих се. После дойдоха Черните кораби.

— А с тях — чужденците.

Сачи помнеше как, докато растеше в селото, беше чувала за изпускащите пара черни кораби, пуснали котва до брега на Шимода — от тях, разправяха, че слязла делегация червенокоси варвари. Тогава за първи път, като изключим малката група холандски търговци, които живееха на остров до Нагасаки, доста далече от Едо, варвари бяха стъпили на японска земя. След това никой не беше в състояние да удържи прилива. Много самураи се бяха захванали да посичат чужденци при всеки сгоден случай, въпреки че често трябваше да заплащат за това с главите си. Неотдавна обаче самата Сачи се беше срещала с чужденци и беше разбрала, че те съвсем не са толкова страшни.

— По това време вече имах нови приятели — продължи Дайске. — Добри хора, смели хора. Те не се интересуваха от коя каста съм. Висш самурай, нисш самурай, селянин, гражданин — имаше място за всички нас. Дни наред прекарвахме в разговори за политика. Повечето мъже бяха чак от Юга — доста далече от Едо. Там е много по-свободно, защото примката на шогуна не е толкова силна.

— Чували сме за тези феодали от Юга — тихо промълви Сачи. — Те започнаха цялата неразбория.

— Те виждат, че страната има нужда от промяна, че тук, върху нашата свещена земя, има чужденци. Ние всички изпитвахме същото. Четяхме книги, четяхме листовки с новини. Знаехме, че чужденците са влезли в Китай, Индия и други страни отвъд моретата. Ако имаха дори и минимален шанс, щяха да заграбят и нашата страна, без никакво съмнение. Но правителството, това правителство… — Дайске показа с жест празната стая, висящите по ъглите паяжини.

Сачи се намръщи. За миг пред очите й се появи картина — светът на жените с техния живот сред лукс и привилегии; невинният млад шогун, толкова слаб, толкова невеж за всичко, изцяло зависим от своите съветници… Тя гневно пропъди мисълта.

— Правителството като че ли не разбираше опасността — продължи Дайске. — Или пък беше твърде слабо, за да ги прогони.

Разбрахме, че е време за промяна, време да върнем силата на императора. „Да върнем императора и да прогоним варварите“, това беше нашият лозунг. Това бяха нашите цели.

Изведнъж се разбра, че ние — дърводелци като мен, обикновени хора — можем да имаме думата. Вместо само да печелим пари, да ги харчим, да се тревожим за пари, можем да променим света, да го превърнем в по-добро място. Наистина това изглеждаше възможно.

Сачи поклати глава. Сега тя знаеше много добре, че императорът е свещено същество, което живее в усамотение в Киото и разговаря с боговете, за да осигури на страната благоденствие и добра реколта. Но докато растеше, тя дори не беше подозирала, че съществува император. Всеки феодал — всичките двеста и шейсет души — управляваше своите имения, над всички тях, пазейки мира в цялата страна на изгряващото слънце, стоеше шогунът. Така е било винаги.

Прониза я тъга, когато си спомни за мадам Цугуко. Тя беше обяснила на Сачи и Таки как южните господари — онези, които бяха най-далече от Едо и контрола на шогуна — бяха измислили теорията, че императорът, хиляди години по-рано, дал на шогуна власт да управлява и че тази власт трябвало да бъде върната на императора. Не че императорът щял наистина да управлява: съвсем не, просто те щели да използват императорското име, за да завземат еднолично властта.

Дайске сигурно ги мислеше за глупави и наивни жени, пред които минават такива истории. Не си ли даваше сметка, че жените от дома на шогуна познаваха държавните неща не по-зле, от който и да е мъж? И трябваше да му е ясно на кого са верни.

— Да се върне властта на императора? — настръхнала, попита Таки. — Тоест да вземете властта в свои ръце. Тези ваши приятели, южняците — те убиха Негова светлост стария император. Умъртвиха го. Негова светлост сегашният е дете. Вие също ще го убиете, ако не прави това, което искате. Вие докарахте войната в тази страна.

Тя го гледаше обвинително.

— Бил си в Киото — сряза го. — Ти! Сражавал си се там.

Дайске отмести поглед.

— Там имаше битка — промърмори той. — И аз участвах в нея. Ние създаваме нов свят.

В далечината се чуха стъпки — войниците се връщаха. Дайске като че ли се успокои. Отстъпи леко назад, изпъна гръб и си придаде строго изражение.

— Какво ще стане с нас? — попита Сачи настойчиво. — Не можеш ли да ни помогнеш?

— Нямам такава власт — отвърна той. — Но ще те намеря, където и да си, и ще направя всичко по силите си за теб. Ще се грижа за теб, каквото и да става. Не съм те намерил, за да те изгубя отново.