Лесли Даунър
Последната наложница (45)

I

Над голямата зала се възцари тишина. Някъде от далечния край долитаха мъжки гласове и смях. Откъм жените не се чуваше нито звук, а само шумоленето на широките им поли, когато се движеха.

Сачи се вгледа в ръцете, отпуснати върху татамито пред нея. Бяха големи и мускулести, с широки нокти и черни косъмчета между кокалчетата. Ръце на дърводелец, помисли си тя леко озадачена. Ръцете на дърводелеца щяха да бъдат набити с мръсотия и с изпочупени нокти, нали? Тези бяха с изпилени нокти и леко парфюмирани. От години не бяха виждали работа.

Значи това беше баща й. Тя знаеше, че е питал за нея в селото, по пътя за Едо с южните сили. Какъв баща?! Той беше непознат, гражданин, южняк с напълно неподходяща и странна чуждоземна прическа.

Тя се вгледа в ръцете си — толкова малки, слаби и бледи. Нямаше да погледне към него. Но чувстваше как очите му оглеждат наведеното й лице, чу го как диша, усети острата миризма на пот, тютюн и южни подправки.

После заговори Таки. Тя сякаш усещаше какво чувства Сачи.

— Имате грешка, господине — рече Таки с най-строг тон.

— Няма никаква грешка — отвърна той. Гласът му беше нисък и дрезгав. — Моята дъщеря. Моето дете. Веднага я познах. Ти си съвсем…

Сачи знаеше какво иска да каже: съвсем като майка си.

— Чаках толкова дълго — каза той тихо, но ясно. — Толкова години. Мислех си, че никога няма да те видя отново. И сега… Да те открия точно на това място и точно в този момент…

Сачи се взираше в ръцете му. Погледна отново към своите. Имаше нещо в начина на разположение на пръстите. Върхът на средния пръст съвсем леко наклонен към пръста до него. Също както при нея. Тя отмести очи, съсредоточи се, пое дълбоко дъх. Не биваше да забравя, че е самурай.

— Кой се обръща към мен? — попита тя. Колкото и да се напрягаше, тя се задъхваше и гласът й трепереше.

— Колко съм груб — изръмжа той.

Тя погледна към късата му сива коса, когато той се поклони.

— Позволете ми да ви се представя. Казвам се Дайске, покорен слуга на Негова светлост императора, Синът на небесата. Възложено ми е да осигуря безпроблемното преминаване на замъка Едо под императорско командване. На вашите услуги, мадам. Ще направя всичко по силите си, за да помогна на вас и всички дами.

Сачи не можеше да се съпротивлява повече. Беше твърде любопитна. Тя повдигна леко глава и го погледна през миглите си.

Отблизо лицето му беше с бръчки и обветрено, с широка челюст и торбички под очите. Виждаше порите по носа му, дебелите черни косми на веждите му. Над горната му устна бяха наболи мустаци. Очите му оглеждаха дрехите й на монахиня, качулката й. Взираше се в лицето й, сякаш за да запечата образа й завинаги в ума си. Доста добродушно лице, рече си тя, съвсем не на бандит. Той не се въсеше като враг, нито се перчеше победоносно, а я гледаше с развълнувано лице и с надежда, същевременно с тъга и отчаяние.

За миг очите им се срещнаха. Неговите бяха тесни, леко подпухнали, леко кървясали. Тя трепна, когато видя, че в тях проблясват сълзи.

Зад него надутите дворцови пратеници и генерали в блестящите златночервени наметки вече ги нямаше. По-нискостоящите се въртяха наоколо в своите потни черни униформи, напомадени конски опашки и смазани цеви на пушките си. Те се опитваха да си придават спокоен и безразличен вид като на професионалните войници, които всеки ден прегазваха превзетите замъци; но Сачи виждаше как ъгълчетата на устните им потрепват, как очите им просветват.

Жените притискаха лица към пода, не позволявайки на мъжете да ги видят, но Сачи знаеше точно какво си мислят те. За дами като тях, най-знатните в страната, да бъдат изгонени от тълпа невежи селяндури — унижението беше направо непоносимо. Някои щяха да се върнат при семействата си, но много повече предпочитаха да умрат от собствените си ръце, преди да изтекат седемте дни.

Чу се шумолене. Хару излезе, коленичейки. Пълните й бузи горяха по-червени от всякога, а устните й трепереха.

— Господарке — промълви тя, — аз познавам този човек. Мога да гарантирам за него.

Мъжът се обърна.

— Хару — рече той. — Наистина ли това си ти?

Тя кимна.

Той отново се обърна към Сачи.

— Дете мое — рече той, стенейки. — Моя Сачи.

Сачи го гледаше в недоумение. Той знаеше името й, детското й име! Тя винаги беше смятала, че родителите й от селото са й дали това име. Той можеше да го знае само ако… Тя отново се взря в лицето му, в очите му, приличащи на горчиви бадеми, съвсем леко дръпнати… Не можеше да се отрече. Тях ги свързваше обща кръв.

Последните войници излизаха от голямата зала, влачейки крака по разкошното татами с втъканите златни нишки по краищата. Гласовете и грубият им смях, отвратителната миризма на пот и карамфилово масло изчезваха в далечината.

— Аз трябва да вървя — промълви мъжът, без да сваля очи от Сачи. — Но моля те, позволи ми да се върна. Знам, че ме смяташ за враг. Дай ми възможност, възможност да те опозная.

Сачи се опита да заговори, но не успя. Много силно трепереше.

— Дайске-сама — обади се Хару. — Моля те да ни посетиш. Нейно благородие също ще се радва, обещавам.

Сачи кимна сковано. Хару разбираше всичко, но въпреки това не й беше лесно да намира думите.

— Ти си добре дошъл…

Очите му грейнаха.

— Нищо не може да ме спре — рече той. Поклони се и бързо излезе.

 

 

Жените бавно преминаха през лабиринта от стаи. Известно време се чуваше само как прошумоляват полите на кимоната им по татамито и песните на птичките в градините. После Хару се обърна към Сачи. Тя триеше очи в ръкавите си.

— Какво ти казах? — рече тя, усмихвайки се през сълзи. — Не е ли най-красивият мъж, който някога си виждала?

— Внимавай, господарке — тихо се обади Таки. — Не е редно за дама като теб да общува с такъв човек. Той е гражданин. Няма представа какво значи добро държание за хора от нашата класа. Той е убедил майка ти — наложница на шогун — да пренебрегне своите задължения. Не забравяй това. Не се оставяй да те подмами!

Сачи никога не беше чувала Таки да говори толкова осъдително. И тя самата не беше сигурна за този човек, но отношението на Таки я накара да вземе неговата страна.

— Таки! — гневно рече Сачи. — Ти забравяш, че той е мой баща.

Таки прехапа устни. Сачи изведнъж разбра какво беше казала — бе признала кръвната им връзка и това, че я приема.

— Той не е добър човек — настоя Таки. — Той е предател. Човек на Едо, който е с южняците. Не знам какво си мислиш ти, Хару-сама. Ако той дойде, ти можеш да го видиш, но моята господарка не бива повече да се среща с него.

— Съдбата на моята господарка е преплетена с неговата — отвърна Хару. — Сега те се намериха и това е само началото.