Лесли Даунър
Последната наложница (44)

V

Сачи приготви още малко мастило, после натопи четката и с елегантен замах написа няколко йероглифа, оставяйки четката да се вдига и пада като птичка в полет.

Трябваше да съчини своето предсмъртно стихотворение, но вместо това в ума й настойчиво изникнаха страстните редове от поетесата Оно но Комачи от хейанския период:

Макар нозете ми

да не спират да тичат към теб

по пътеката на сънищата,

тези нощи любовни не струват нищо

пред това да те зърна веднъж само наяве.

„… да те зърна веднъж само наяве…“ Един миг на близост. Докато пишеше, тя се озова отново на моста. Усещаше ръцете на Шиндзаемон около себе си, мускулите на тялото му, които я притискат, устните му — върху кожата на врата й. Фактът, че може би никога нямаше да се видят отново, правеше срещата още по-болезнена.

Погледна към Таки. Заедно бяха преживели толкова много неща. Таки беше дребно, фино малко същество, като сноп пръчки, облечени в дрехи. И въпреки това беше толкова силна, непоколебима и предана. Чувстваше я като своя сестра.

Таки я гледаше намръщена.

— Ти не си като нея — строго отсече Таки. — Не си като майка си. Това е било много отдавна. Тя е била глезена самурайска дъщеря. Ти си друга. Ти си расла на село, родителите ти са много земни хора. Не допускай разказът на Хару да те обърква.

После тя се усмихна и сведе поглед.

— Но коя съм аз, че да говоря? — промълви, изчервявайки се. — Я ме виж — и аз съм също толкова глупава. — И продължи да пита с бърз шепот, сякаш едва осмелявайки се. — Шин… не ти ли предаде съобщение за мен?

Сачи пое дъх.

— Тораноске праща поздрави и казва, че мисли за теб — рече тя. Излъга, но трябваше да го направи. Таки искаше да чуе точно това.

Тя кимна доволна. После отвори широко очи. Наклони глава на една страна като птичка и промълви:

— Чуй.

Някъде в далечината звучаха стъпки. През празните стаи минаваха хора, но не стъпваха леко като жените, нито плъзгаха крака почтително като придворните дами, а се движеха с бърза, тежка походка. Имаше и гласове — силни, дълбоки гласове. Мъжки гласове. И смях — мъжки смях.

Мъже? В женския дворец? Но това беше… невъзможно.

Вратата се отвори. Отвън стоеше Хару. Пълното й лице беше измъчено, устните й трепереха.

— Нейно височество иска незабавно да отидеш при нея.

От всички краища на двореца се събираха жени, младите приличаха на големи цветя в широкополите си, ярки кимона, по-старите — на есенни листа заради извехтелите си дрехи с убити цветове. Появи се мадам Хонджу-ин, по-дребна и повехнала от всякога. От нейните триста възрастни придворни дами бяха останали само две. Старата врана, майката на принцесата, също дойде, придружавана само от една помощничка. Без своята помпозност и труфила те изглеждаха просто уморени стари дами с бледа, сбръчкана кожа. Но по лицата им беше изписана зловеща радост — те сякаш вече виждаха своята героична смърт. Сачи нямаше представа, че в двореца са останали толкова много жени.

Те се тълпяха към голямата зала, шлейфовете на кимоната им шумоляха по татамените постелки със звук, напомнящ разбиващи се в далечен бряг вълни.

Принцесата и Всесилната стояха на подиум в далечния край на стаята. На стената зад тях разклонено черешово дърво разпростираше своите клони, отрупани с облаци розов цвят. Изглеждаше така чудесно нарисувано, че ако не беше фонът от лъскави златни листа, човек би го взел за истинско. То напомняше за живота, но по лицата на двете дами не се четеше друго, освен смърт. Те стояха като статуи, застинали в мрачно предчувствие.

В стаята настъпи тишина. Всесилната се изправи. Лицето й сякаш се беше изсушило и бяха останали само костите, но очите й проблясваха като въглени. На врата й пулсираше вена.

— Дами. Свърши се с женския дворец, с нас, с нашия свят, с нашия начин на живот. Този велик замък, красивият живот, който живяхме, традициите, които опазихме в продължение на стотици години още от времето на първия шогун, господаря Иейасу, приключват.

Замъкът Едо… ще се предаде. За седем дни той трябва да се евакуира. Императорските пратеници пристигнаха. Те обявиха условията на капитулацията в Голямата зала за аудиенции на Главната цитадела. Те ще са тук всеки момент, за да поискат нашето съгласие.

В залата се чуха приглушени ахкания и хлипания.

— Да се предадем? — това беше грачещият глас на мадам Хонджу-ин. — Кой е чувал подобно нещо? Ти, снахо — тя повиши тон, размахвайки кокалест пръст към Всесилната. — Ти трябва да си последната, която би приела такъв позор. Да се предадем на врага? Никога! Ние сме жертви на предателство. Но още имаме време. Дами, ние трябва да се самоубием сега!

Всесилната стана още по-бледа.

— Според нарежданията на Негово величество оттеглилия се шогун, господаря Иошинобу — рече тя с треперещ глас, — ние сме лишени от привилегията да се самоубием. Нямаме друг избор, освен да се подчиним. Ще напуснем, без да се бием.

— Като кучета с подвити опашки! — изръмжа мадам Хонджу-ин. На нейната възраст тя можеше да говори каквото си поиска. — Това са пак номера на Двуличницата. Нищо чудно.

Сачи едва дишаше. Сърцето й биеше силно, гърлото й се свиваше.

За мадам Хонджу-ин да се предаде беше върховен срам, а да умре с чест — за това копнееше всеки самурай. Но мадам Хонджу-ин беше стара. Сега нещата бяха други, Сачи ясно го виждаше. Шогунът вече не оглавяваше своята войска. Той се криеше и вече се беше предал. Защо трябваше да се бият и да умрат за шогун, който самият не е готов да умре?

Сачи обърна очи към принцесата, Всесилната и жените. Принцесата беше смъртнобледа, толкова бледа, че Сачи се изплаши да не припадне. Предричаната от самите тях великолепна съдба беше изтръгната от ръцете им. По всички лица се четеше неподчинение, но те бяха от домакинството на шогуна, бяха завинаги свързани с него и щяха да направят каквото им нареди той. В миналото споделяха неговото богатство, власт и слава. Сега щяха да споделят неговия срам. Много по-добре би било да умрат.

Сачи разбираше всичко това. Дълбоко в себе си обаче тя чувстваше и нещо друго, толкова срамно, че не смееше да го признае дори само пред себе си. Изпитваше нещо като облекчение. Щеше да продължи да живее.

Шумът от стъпките стана по-силен и накрая спря отвън. Вратите се отвориха.

Жените като една наведоха глави, сякаш страхувайки се, че ако зърнат макар и за миг врага, ще бъдат превърнати в камъни. Никакъв друг мъж освен шогуна не беше виждал лицата им. Беше немислимо да позволят на тези омразни натрапници да ги осквернят с очите си. Нямаше да издадат нито звук — никакъв плач, никакво подсмърчане.

Още имаха своята гордост, поне нея. Но макар и с наведени очи, всяко косъмче по вратовете им беше настръхнало. Всички изглеждаха решени, че извитите им гърбове трябва да изразяват не уважение, а пренебрежение.

Сачи се взираше напрегнато в татамито, докато мъжете влизаха; гласовете им звучаха нелепо силно в тишината. Заедно с тях нахлу смесица от миризми. Тя различи деликатен парфюм, присъщ на императорския двор. Значи имаше и императорски пратеници. Но надделяваха по-земните миризми — воня на пот, смесена с тютюнев дим, мирис на кожа, коне, мръсни дрехи. Миризма на самураи от по-нисък ранг. Сачи сбърчи нос, щом острият дъх на карамфилово масло стигна до ноздрите й. Маслото, което се използваше за лъскане на саби. Как беше възможно? Сигурно означаваше… Разбира се, дори главорези като тези не бяха толкова невежи, че да се намъкнат в женския дворец с оръжието си!

Добре поне, че пътувайки, Сачи беше срещала мъже; за нея шокът не беше толкова голям. Но останалите жени, които не бяха припарвали до мъж в продължение на двайсет, трийсет или дори повече години и през всичкото това време бяха зървали единствено добре парфюмирания шогун и младите принцове!? За тях контрастът между онези дни на изкуство и красота и мрачната действителност на настоящето сигурно изглеждаше направо непоносим.

Един глас избоботи с груб южняшки акцент, толкова чуждоземен, че почти не се разбираше.

— Ами, ето ни… ъ… дами.

Жените замръзнаха. Чуха се сподавени ахкания, няколко възклицания от страх. Той дори не знаеше правилния език, на който се говори с високопоставени дами. И това щяха да бъдат новите им господари. Победители или не, тези мъже от простолюдието бяха успели да влязат в двореца при най-властните жени в страната, достатъчно красиви, за да бъдат избрани за дома на шогуна… Ако Сачи не присъстваше сега, никога не би го повярвала. Преди войната тези мъже не биха и мечтали да се озоват на подобно място. Мъжът дори звучеше малко изплашено, както наистина следваше да бъде.

— Отсега нататък замъкът Едо принадлежи на императора… — Говореше един от пратениците, използващ официалния език на двора. — Замъкът трябва да бъде предаден на императорската войска. След седем дни той ще стане наш. От дамите се иска да го напуснат.

— Когато пристигнахме, очаквахме замъкът да е празен — обади се друг. — Дамите ще бъдат настанени извън замъка. Те ще останат затворени и под нашите заповеди.

— Ще трябва първо да ни убиете — гласът на Всесилната беше остър и ясен. — Нашето място е тук. Това е нашият дом. Ако искате да се махнем, ще трябва да ни прогоните със сила. Ние ще умрем от собствените си ръце.

— Извини ме, госпожо — обади се принцесата. — Аз поемам задължението заповедите ви да бъдат изпълнени. Подчинявам се на Негова светлост моя племенник, Сина на небесата.

В градината изписка чапла. Мирисът на пролетта нахлуваше през дебелите, изрисувани със златни листа стени и заливаше най-тъмните ъгли на голямата зала с аромат на земя, влажни листа и напъпили растения. Точно в такъв изпълнен с аромати пролетен ден Сачи за първи път беше видяла в градината Негово величество покойния шогун. При този спомен почувства стягане в гърлото.

От далечния край на залата се чуха груби мъжки гласове.

— Точно навреме, за да видите цъфналите череши.

— Късмет, нали?

Жените коленичиха, свели очи в татамито. Това беше жестоко напомняне за предстоящата промяна.

Сред шепота на гласовете Сачи долови приглушено хлипане. Изненадана, тя се огледа. Самата Хару. А при това тя беше самурай!

 

 

Стаята беше пълна с мъже, скупчени в краищата на голямата зала и пред отворените врати. Двама пратеници се изправиха пред принцесата и Всесилната. Четири-пет други мъже също застанаха там. Приличаха на офицери или на генерали. Носеха разкошни хаори плащове в златно и червено с твърди, прилични на криле рамене, но под тях вместо обичайното официално облекло имаха черни южняшки униформи. Дива тълпа с обветрени лица и зли черни очи, някои с мустаци, бради и дълги гъсти коси като мечешка грива. Други носеха косата си напомадена и свита на конска опашка, вързана със златночервена панделка.

Останалите бяха обикновени войници — яки, загрубели в бой ветерани, професионалисти с жестоки очи. Някои държаха червени знамена с бял кръст в кръг — знакът на Сацума, най-необузданият от южняшките кланове. Както и предполагаше Сачи, всичките носеха саби.

Някои се прозяваха, явно отегчени. Други зяпаха, потискайки усмивките си, като че ли не можеха да повярват на късмета си. Изглеждаха и малко засрамени, като деца, които са хванати да се бият или да крадат. Намираха се на забранено място, в светая светих, най-тайната част — там, където не беше стъпвал никога мъжки крак; виждаха жени, към които мъж не беше поглеждал. И то без да свалят сабите си! Това беше непоносимо.

Хару бе коленичила със стиснати юмруци. Очите й бяха широко отворени, пълните й страни изглеждаха бледи като татамито на пода. По лицето й неудържимо течаха сълзи. Тя се взираше като омагьосана в един човек.

В далечния край на залата мъж на средна възраст стоеше малко встрани от останалите. Приличаше на някакъв държавен служител. Беше облечен в твърди черни хакама панталони и хаори палто. Имаше два меча, но не приличаше на самурай. Главата му не беше бръсната и нямаше кокче. Гъстата му коса, сребрееща над слепоочията, беше късо подстригана като на чужденец. Той се оглеждаше с нескрито любопитство, оглеждаше редиците наведени глави, сякаш се опитваше да отгатне лицата под бляскавите фризури, отрупани с фуркети и гребенчета.

Сачи забеляза, че мъжът има изискан вид въпреки възрастта си. Може би се дължеше на държанието му — излъчваше някаква спокойна самоувереност. Може би се дължеше на широкото му скулесто лице или на начина, по който се взираше изпод гъстите си вежди, или на бръчките от смях край очите му, или на полуусмивката върху пълните му, доста чувствени устни. За южняк имаше доста човешки вид.

За миг очите им се срещнаха и той трепна. Тя видя как гърлото му се раздвижи — той преглътна. Стискаше юмруците си толкова силно, че кокалчетата му побеляха; за подкрепа държеше дръжката на меча си.

Сачи бързо отмести поглед. В съзнанието й нещо се наместваше. Сякаш тя се опитваше да отвори една от онези тайнствени кутии, които някои от жените в двореца пазеха. Само собственикът на кутията знаеше тайнствената поредица от движения, коя дървена дъсчица да вмъкне първа и коя след нея. За някои от тези красиви кутии бяха нужни стотина различни движения, за да се отворят. Сачи имаше чувството, че е наясно коя дъсчица да мушне, но все още не знае накъде да я завърти.

Щом формалностите приключиха, мъжът пристъпи към нея. Той коленичи, измъкна ветрилото си от обито, постави го върху татамито пред себе си и се поклони тържествено.

Сачи почувства как стомахът й се сви. Изведнъж тя се досети какво ще каже мъжът.

Той изрече думите тихо, но ясно:

— Аз съм твоят баща.