Лесли Даунър
Последната наложница (41)

II

— След пожара принцесата нареди на всички да напуснат — каза Хару. — Много опасно беше да останат. Всесилната каза, че това е заповед. Тук, в замъка, бяхме изложени на голяма опасност. Очаквахме да ни нападнат всеки момент. Южняците държат града в задушаваща хватка. Ако успеят да превземат замъка, ще завладеят цялата страна.

Хару беше разчистила подносите с вечерята и сега прехвърляше ветрилото в пълните си ръце. Пламъците оцветяваха в жълто лицето й, просветваха по заоблените й бузи, по фините бръчки върху челото й, по малкия й нос, по блестящите букли на фризурата й. Закачалките за кимона хвърляха дълги сенки. Сачи си представи, че е навън в имението на замъка, че вижда огромния силует на замъка да се извисява над главата й и само няколко тънки процепа осветяват тъмнината.

— Но ти не си си тръгнала, сестро — рече Сачи. — Принцесата каза, че си можела, но си отказала.

— Защо да си тръгвам? — рязко отвърна Хару. — Къде да отида? При кого?

Сачи я погледна изненадана. Пълното й лице беше променено. Малките й очи изглеждаха разширени, веждите — свити над носа, сякаш някакъв болезнен спомен се беше появил неканен в съзнанието й. Хару се взираше в далечината така, като че ли наблюдаваше отдавна забравеното си минало.

— При едно семейство и една страна, които въобще не познавам, така ли? — попита тя. — Онова далечно място, от което дойдох — за мен не значи нищо. Аз цял живот съм живяла тук. Тук е моето семейство и моят дом.

— Но… — Сачи си спомни историите, които Хару й беше разказвала за тялото в паланкина и многото други странни и ужасни неща, случили се в замъка. Хару винаги се оплакваше, че той е едно нещастно място, че й липсва мъжка компания. И въпреки това, при възможност да се махне, тя беше предпочела да остане.

Хару се взираше настоятелно в Сачи. Сачи помръдна и отмести поглед, почувствала изведнъж неудобство.

— А мадам Цугуко? — попита бързо тя.

Хару отново се върна в настоящето.

— Никой нищо не знае. Ти си я видяла последна. Нали тя те заведе до императорския паланкин?

Разбира се. Онази висока фигура, крачеща през пълните с дим стаи, докато пламъците пращяха все по-силно и по-силно. Тя едва ли беше оцеляла, връщайки се през този ад. Сигурно беше загинала там. Това беше хубава смърт, достойна за възхищение: беше умряла, докато изпълнява своя дълг. Въпреки това Сачи се насълзи. Мадам Цугуко я научи на толкова неща и винаги вземаше нейната страна. Защо трябваше животът да е пълен с толкова тъга?

Обикновено Хару беше слънчева и весела, но тази вечер изглеждаше неспокойна. Гледаше Сачи и сякаш не можеше да свали очи от нея. Отваряше уста, уж да каже нещо, после отново я затваряше, вземаше някакво ръкоделие и отново го оставяше. Изненадана, Сачи видя, че и очите на Хару са пълни със сълзи.

В ъгъла стоеше голямата, безформена бохча, която Сачи беше носила по целия път обратно до двореца. Брокатът вътре сякаш грееше, приковавайки върху себе си очите й. Сачи си спомни, че Хару май беше разпознала герба върху гребена. Същият знак беше избродиран и върху кимоното. Тя сложи вързопа на пода пред себе си и се зае с възела. Хару протегна ръка и го пое. Сачи наблюдаваше с любопитство.

Хару развърза възела и тънката коприна, обвиваща съдържанието, се разтвори. Вътре беше сгънатото кимоно, лазурно като небето. То освети тъмните ъгли на стаята. Хару занемя и пребледня, като че ли беше видяла призрак. Взря се в материята, протегна разтреперана ръка и го докосна, сякаш не вярваше, че е истинско, сякаш се страхуваше, че ще се разпадне и ще се превърне в пепел. После го вдигна и го разтвори. Във въздуха се разнесе лек застоял мирис, стар като света — на мускус и алое, на пелин и тамян. Тя приближи дрехата до лицето си, пое дълбоко дъх и се разхлипа. Плака ли плака, а Сачи реши, че никога няма да спре.

Сачи я гледаше втрещена. Хару дори не погледна към герба; само брокатът беше предизвикал тази нейна драматична реакция. Стомахът на Сачи се сви от страх, хванал го като в железен юмрук. Най-после тя се насили да заговори.

— Ти… ти го познаваш, сестро.

— Толкова отдавна беше. Преди много години. — Хару избърса очи с ръкава си и внимателно постави броката в скута си. — Ти приличаш досущ на нея, сестричке — въздъхна тя. Гласът й беше тих и дрезгав. — Досещах се, но не смеех да го повярвам. Казвах си, че е съвпадение, че паметта ми изневерява. Нима беше възможно такова нещо?

Сачи постави ръце върху татамито, за да не трепери. Истината за нейната майка, за това коя е тя, беше толкова близо и въпреки това изведнъж се поколеба дали ще може да я понесе. Страхуваше се.

— На кого приличам? — прошепна тя. — Сестро, на кого приличам?

— Толкова отдавна беше, когато я видях. А после се появи ти. В началото беше само едно малко същество. А после, когато порасна, заприлича все повече и повече… А сега, когато те нямаше и те виждам отново… Сякаш тя се е върнала. Сякаш тя е тук отново.

— Майка ми… — Сачи трябваше да го изрече на глас.

Хару плачеше. И известно време не можеше да говори. Диханието на болката изпълваше стаята. Една свещ изпука и угасна. През тънките хартиени прозорци нахлу лунна светлина. Там, където някога замъкът беше изпълнен с гласове, стъпки и смях, сега цареше пълна тишина, нарушавана само от шума на вятъра в дърветата отвън, писъка на нощна сова и хлипането на Хару.

— Тя беше толкова красива. Толкова красива — изхлипа Хару. — Погледнеше ли я човек, не можеше да не я обикне. А ти… Ти си същата.

— Тя тук ли е, сестро? — прозвуча силно гласът на Сачи в тишината. — Да можех да я видя поне веднъж.

Хару обърна лицето си към нея. Вече не беше пълничката весела Хару, която Сачи познаваше. В отразената светлина на пламъците тя се беше превърнала в старица. Тя поклати глава.

— Не знам къде е — прошепна. — Не съм я виждала от… тогава. От деня, когато се роди ти.