Лесли Даунър
Последната наложница (39)

II

Двамата гиганти пътуваха в неугледни паланкини, пригодени за дългите им крака, носеха ги по шестима носачи, следваха ги слугите им в два нормални паланкина, както и опашка носачи с техните принадлежности. Сачи, Таки и Шиндзаемон вървяха след товарните им коне. Самурайският ескорт се движеше отпред и на края. Тълпите напираха в обратната посока — слуги на самураи от именията на даймьото, търговци, следвани от безкрайни редици носачи с кошници вещи, просяци и заплашителни на вид военни, скрили лицата си под сламени шапки. Потегляйки с чужденците и тяхната охрана, групата на Сачи най-после се почувства в безопасност.

Следващият град беше пълен. По улиците се лутаха тълпи от хора.

— Тоджин! Тоджин! Чужденци! Чужденци! — крещяха те.

Сачи дочу и други викове.

— Глупави варвари! Изхвърлете варварите! Разчистете!

Тя се надяваше чужденците да не ги разбират. Тълпите се взираха, бутаха се с лакти напред, само и само да зърнат паланкините. Самураите ги тикаха встрани със своите тояги и нареждаха:

— На колене! Долу!

Никой не обръщаше и най-малко внимание на Сачи, Таки и Шиндзаемон. Всички бяха прекалено заети с опитите да видят чуждоземците.

Пътят се виеше покрай брега на реката през оризови ниви, оградени с едва разцъфнали черешови дървета; в далечината се издигаха обвити в мараня хълмове. Щом излязоха от града, носачите свалиха паланкините и чужденците слязоха, пъшкайки и протягайки дългите си крака. Какви странни същества, помисли си Сачи. Защо се чувстват толкова неудобно, след като ги носят в такива широки паланкини? Вместо сандали слугите им донесоха големи, лъскави ботуши, които миришеха на животинска бърлога. Те ги обуха с въздишка на облекчение и отново стъпиха на краката си.

Сачи, Таки и Шиндзаемон вървяха на разстояние. Таки, обикновено безстрашна, сега изглеждаше ужасена от тези чудовища. Шиндзаемон толкова дълго беше скитал по пътищата, че сигурно беше виждал подобни същества и преди. Несъмнено той ги мразеше като всички останали и с удоволствие би им отрязал главите, но съзнаваше, че нападението над чужденци е нарушение не само на декрета на императора, но също и на политиката на оттеглилия се шогун. Каквото и да чувстваше, той трябваше да се държи цивилизовано към тях. По намръщеното му лице, по положението на раменете му, по пръстите, барабанящи върху дръжката на меча му, Сачи осъзна, че Шиндзаемон полага огромни усилия да запази благоприличие. Нещо повече — налагаше му се да понесе и унижението да бъде смятан за техен телохранител. Нищо чудно, че изглеждаше начумерен.

След малко онзи със сламената шапка изостана.

— Може ли да повървя с вас? — попита той Сачи.

Сачи успя с усилие да не се разсмее. Той беше ужасен. Цялото му лице изглеждаше обрасло с косми като страшната четина по самурайските шлемове. И миризмата… Освен това идеята за жена самурай, движеща се редом с мъж, който дори не е член на семейството (какъвто всъщност беше станал Шиндзаемон), звучеше напълно неприемливо. Но той в края на краищата беше само един варварин — а варваринът изобщо не е човек. Все едно да вървиш с мечка или маймуна.

Сачи погледна зад себе си. Шиндзаемон се придвижваше, сякаш без да обръща внимание на нищо, но тя знаеше, че той вижда и чува всичко.

— Къде отивате в Едо? — смело попита варваринът, поглеждайки надолу към нея.

Тя се шокира от директността на въпроса му и се изплаши. Обикновените хора не задаваха директни въпроси, особено в такива времена, когато никой не знае кой на чия страна е.

— Бил ли си в Едо преди? — попита тя, надявайки се той да изтърве някоя улика.

— Ние живеем там — отвърна той. — Имаме къща. Малка къща до храма. На един хълм.

Според представите й той трябваше да е стар, съдейки по косите, по лицето му и по странната му груба кожа. Но гласът му звучеше като на момче. Не можеше да е много по-стар от нея. Къде бяха майка му и баща му? Какво правеше той толкова далече от своя дом, в чужда страна в размирни времена?

— Всички напускат Едо, а ние отиваме там! — каза варваринът сякаш в отговор на неизречения й въпрос, като се усмихна, показвайки зъбите си. — Хората казват, че ще има ужасно сражение, но вие май изобщо не се притеснявате. Никога не съм виждал жена, която се бие като вас!

Докато говореше, той махаше с ръце. Те бяха големи и силни, по-големи дори от ръцете на Шиндзаемон — на сабльор. А и цветът му! Бял като тебешир. Бледите косми по пръстите му просветваха като златни нишки на слънцето. Може би този мъж не беше чак такова чудовище. Определено не принадлежеше към същата раса като нея, но все пак изглеждаше човешко същество.

Сачи беше чувала, че варварите били груби и нецивилизовани, че не умеели да се държат добре, че като се напиели, ставали неудържими, че предизвиквали кавги и изнасилвали жени. Но отблизо не изглеждаха толкова лоши. Трудно й беше да повярва, че върви и говори с такъв човек. Ако страната не беше във война, ако не беше напълно наясно какво ще се случи, когато стигнат в Едо, преживяването можеше да е вълнуващо, да носи наслада, да разказва за него на внучетата си.

Сачи чувстваше очите на Шиндзаемон върху себе си. Разбираше, че докато тя приема чужденеца само като варварин, Шиндзаемон знае много добре, че той е и мъж. Чувстваше също и неодобрението на Таки. Но все пак тя беше господарката, а Таки — слугинята, и трябваше да е любезна с домакините им. А на нея самата й беше доста приятно да разговаря с това огромно същество.

Той й каза, че работел за Британската легация, но не разправи къде са били, нито за целите на пътуването им. Несъмнено те изпълняваха някаква тайна мисия.

— Ние имахме чудесни приключения — добави той. — Видяхме най-прекрасните неща. Планината Фуджи! Била ли сте там? Пресякохте ли прохода Шиоджири и видяхте ли на хоризонта планината Фуджи? Не бях виждал нещо толкова красиво. Времето беше великолепно!

— Вашата страна… — прекъсна го тя — сигурно също е красива.

Той й каза, че идва от малък много далечен остров. Бил пътувал до тук два месеца. Неговата страна се управлявала от императрица, която живеела в дворец, разкошен почти колкото замъка Едо, макар и не толкова голям. Наричала се Англия.

— Страната ви се управлява от жена?! — не повярва Сачи. До този момент тя приемаше за истина всичко, което й каза той. Но страна, управлявана от жена — това не можеше да бъде вярно. Може би той не говореше на езика й толкова добре, колкото си мислеше тя. Или пък всичко, което й разказа, беше просто измишльотина.

Каза, че били от Англия. Ако тези чужденци са англичани, значи са на страната на Юга. Нима този Едуардс наистина вярваше, че тя е просто гражданка, нападната от ронин? Не, разбира се. Все пак той беше видял мъртвите и ранените войници на Юга, скупчени на пътя. Той ги беше прескочил. Може би подозираше, че тя е дама от двора на шогуна и водеща фигура на страната на Севера, за залавянето на която южняците биха дали мило и драго. Тя наистина трябваше да се държи много внимателно.

 

 

Вечерта видя светлини далече напред — толкова много, че сякаш звездите бяха паднали на земята. Над възвишенията се носеше дим, закриващ част от небето.

— Сигнални огньове — рече Шиндзаемон. — Близо сме. Та той е просто изправена на задните си крака маймуна, която се смята за човешко същество — изръмжа той, — как можеш да говориш с него? Той е англичанин. Знаеш на чия страна са те. Защо прекосява цялата ни страна? Сигурно е шпионин. Те всички са такива.

— Не се гневи поне докато се разделим — помоли го Сачи. — Знаеш, че трябва да съм любезна. Ние сме им гости.

— Щяхме да се справим и сами — изръмжа Шиндзаемон. — Дори по-добре. Аз щях да се грижа за нас.

— Предстои ни да минем през пропускателния пункт Итабаши, а Едо ще е пълен с южняци. Така облечени, ще ни вземат за част от антуража на чужденците. Прикритието ни е идеално. Не разбираш ли? Ти ще можеш да огледаш добре силите на Юга. Ще има какво да докладваш на милициите — колко са на брой, какво оръжие имат.

— Сигурно си права — промърмори той. — Възможно е да видя нещо полезно.

 

 

Когато на следващия ден стигнаха поста в Урава, пред портите се вееха червени знамена с бял кръст в кръг. Когато ги видя, сърцето на Сачи се сви. Гербът на Шимацу, най-неумолимият от военачалниците на Юга. Значи наистина врагът беше при портите на Едо. Имаше и други знамена — морави, със златната хризантема на императора. Беше чула, че южняците се наричали императорска армия; видяното тук го потвърждаваше.

Пътят гъмжеше от вражески войници и трябваше да се движат между тях. Сачи държеше ниско алебардата си, надявайки се в блъсканицата войниците да я вземат просто за тояга. Навела глава, тя си проправяше път през тълпата, залепена за чужденците. Таки и Шиндзаемон идваха след нея. Крачеше бавно и равномерно, стъпвайки внимателно като върху яйчени черупки, съсредоточена над движението, опитвайки се да не издаде страха си дори с най-малкото потрепване на устните или на ръцете си. Сърцето й биеше силно. Хиляди войници, които се събираха в очакване на заповед да потеглят към града. И това беше само началото.

Вечерта се добраха до Итабаши — „Дървения мост“ — последния пост на Вътрешния планински път. Бяха почти в Едо. До центъра, където се намираше замъкът, имаше само две ри. Покрай пътя горяха факли, а по околните възвишения — сигнални огньове.

Доста преди да стигнат в Итабаши, чуха викове, смях и звуци от шамисени. Хановете и пансионите се пукаха по шевовете. Пред всяка къща ги посрещаше запален фенер. Улиците бях претъпкани с вражески войници — те се наливаха със саке от бамбукови бутилки, говореха и се шегуваха на своя груб диалект. Наизлезли гейши и проститутки хващаха олюляващите се войници и се опитваха да ги завлекат в своите бърлоги. Носачи, хамали и коняри предлагаха настоятелно услугите си. Дори просяците се хилеха — радваха се на веселбата. Бяха толкова близо до Едо, а се веселяха така безгрижно с неговите врагове! Никого ли не го беше грижа на чия страна са войниците или се интересуваха единствено от кесиите с парите им? Тя се досещаше какво става. Всички знаеха, че краят наближава, така че какво значение имаше? Защо поне да не се позабавляват.

Бяха стигнали последния пропускателен пункт преди Едо. Сачи и нейните спътници бяха навели лица, но когато стражите видяха паланкините на варварите, паднаха на колене и им махнаха да продължат. Минавайки през портите, Сачи изведнъж почувства колко е изтощена. Ходилата й бяха изранени и подути, а краката толкова й тежаха, че имаше чувството, че не може да направи нито крачка повече. Малкото пръстче на десния й крак я болеше ужасно. Сигурно беше нов мехур. Налагаше й се да го превърже и да обуе нови сандали.

После тя вдигна глава. Между къщите покрай пътя зърна оризови ниви, осеяни с ферми, а отвъд тях… Покриви, покриви с цигли, цял океан от покриви, блестящи на вечерната светлина, простиращи се от хоризонт до хоризонт, докъдето й стигнеше погледът. Едо.

За миг й се видя красив като Западния рай, сякаш самият Амида Буда се намираше там и се готвеше да ги посрещне. В притъмняващия източен край на града блещукаха светлини и струйки дим се издигаха нагоре като от горящи тамянници. Между покривите личаха розови петна — вероятно черешови дървета. Виждаха се и тъмни петна, групи от дървета и широки стръмни покриви, които сочеха именията на даймьото. Въобразяваше ли си или наистина видя точно в средата бойниците, градините на удоволствието и гористите местности на замъка?

Шиндзаемон погледна към града. По лицето му Сачи съзря желанието да стигне там, да отиде при другарите си, да се приготви за война. После той се обърна. Очите им се срещнаха и се задържаха дълго и с копнеж. Таки се беше вторачила в града с израз на облекчение.

Скоро обаче те почувстваха, че нещо не е наред. Когато отново закрачиха с изранените си крака, видяха, че магазините и лавките са разбити, а складовете — ограбени. Вратите бяха изпочупени, прозорците разкъртени. По земята в прахта се търкаляха счупени паравани, дървени летви, сметала и топове коприна, купища ориз. Оцелелите магазини бяха пуснали кепенци и ударили ключа. Вървяха мълчаливо. Сачи се боеше дори да изкаже на глас мисълта си — ако тук е така, какво ли е в самия Едо?

Шиндзаемон ги следваше отзад. Бяха навлезли доста навътре в града, когато той я настигна. Погледна към самураите телохранители, за да се увери, че няма да ги чуват.

— Аз ще остана тук — промълви той. Един път се отбиваше наляво между олющени магазини към храма Каней-джи. — Казармите на милициите са там, на хълма Уено. Първо ще те изпратя до замъка.

Сачи вървеше безмълвна. Очите й се напълниха със сълзи. Мисълта, че ще го изгуби, беше непоносима.

 

 

След малко прекосиха външния ров. От дясната им страна се намираше самурайският квартал на града с широките си улици и високите си огради, скриващи палатите на даймьото, а от лявата — лабиринтът от тесни алеи, където живееха гражданите. Сачи не можеше да не забележи, че каналите, които бяха пълни с хора и лодки, когато ги видя за последен път, сега са празни. Мястото беше потънало в зловеща тишина, сякаш градът е бил сполетян от смъртоносна чума. Мирисите на живота ги нямаше, усещаше се само миризмата на смъртта. Някои членове на даймьото дори бяха взели със себе си своите палати. Малкият конвой мина покрай широко отворени порти. Зад покритите с керемиди дувари Сачи видя само празно пространство с пясък без никакви сгради. Как беше възможно всичко да се промени толкова бързо? Когато тя замина с императорския паланкин, градът беше живо, шумно място. Сега приличаше на гробище, населявано от духове. Опита се да не мисли какво може да се е случило със замъка и с женския дворец.

Прекосиха още един ров, после още един. Когато стигнаха до моста Хиракава, вече се спускаше нощта. В далечния му край имаше масивна дървена порта, подсилена с железен обков: портата Цубуне, „Портата на дамите на шогуните“. Намираха се на входа към женските покои на замъка Едо. Портата беше вградена в гладка гранитна ограда, издигаща се до смрачаващото се небе. Сачи хвана ръката на Таки и двете стояха рамо до рамо, вгледани напред. Лъч слънчева светлина проблесна по гладките води на рова.

Сачи затвори очи. За миг онзи живот я връхлетя отново: стаите, блестящи от злато, изрисувани с борове, жерави и птици; напречните фризове, изящните касетки по таваните, пищните кимона. Дори прислужничките носеха великолепни дрехи, много по-хубави от всичко, което беше виждала след това. Докато живееше там, тя беше забравила за онзи, другия свят, където хората са бедни, където понякога нямат какво да ядат.

Тя беше видяла двореца в пламъци. Но само в едно крило на една от цитаделите в големия комплекс на замъка. Сигурно в останалата му част животът продължаваше както винаги. Просто жените се бяха преместили в някое друго крило.

А майка й? Сачи стискаше бохчата с кимоното и се опитваше да си представи жената, която го е носила. И тя ли беше само една мечта?

Моментът настъпи, моментът, от който се плашеше. Опитваше се да не мисли за него, надявайки се той никога да не настъпи. Но вече не можеше да бъде избегнат.

Сачи и Шиндзаемон стояха заедно на края на моста. Чужденците бяха спрели наблизо, но това беше без значение. В тъмната вода на рова плуваха патици. Бледата луна вече се беше появила на небето, въпреки че слънцето все още не беше залязло.

Шиндзаемон взе ръката й. Голямата му воинска длан обгърна нейната бяла ръчица и я стисна. Тя усети мазолите по дланта му там, където държеше меча. Усещаше сухата му длан върху своята, лекия солен мирис на кожата му, топлината на тялото му. В очите й напираха сълзи, но тя ги преглътна. Искаше й се да го помоли да остане, но знаеше, че не бива. Огледа фините черти на лицето му, пълните му устни.

— Значи ще бъдеш там, където се уговорихме — промълви тя плахо, — на хълма Уено?

— С милицията шогитай. Южняците тепърва трябва да завземат Едо. Ако успеем да го задържим за рода Токугава, може и да ги отблъснем.

Двамата се гледаха.

— Докато съм жив, няма да те забравя — тихо прошепна той. — Никога не съм си представял, че на света има човек като теб, нито че светът може да бъде толкова богат и цветист. Ти си причината да ми е трудно да приема, че може да умра. Не, не „може“. Аз трябва да умра.

— Ще се моля да останеш жив — каза тя. — Когато войната свърши, ела и ме намери!

Тя знаеше какво трябва да направи. Бръкна в ръкава си за гребена, онзи скъпоценен гребен, който толкова обичаше още от дете, и му го подаде. Златният релеф върху него проблесна на лъчите на залязващото слънце, а двете им сенки се удължиха върху земята.

— Това е най-скъпото нещо, което имам — каза тя. — Това е моят талисман. Той е с мен цял живот. Ще те пази. Когато го поглеждаш, мисли за мен.

— Не мога да го взема — възрази той. — Знам какво означава гребенът за теб.

— Той ще те върне при мен — добави тя. — Той ще те пази по-добре от какъвто и да било амулет, по-добре от пояс с хиляда бода. Когато ме видиш пак, ще ми го върнеш.

Тя го сложи в шепата му, като остави меките си ръце да докоснат твърдите му мускулести длани. Той допря гребена до челото си с жест, изразяващ благодарност, поклони се и го мушна в ръкава си. За миг останаха мълчаливи.

Изведнъж на Сачи й хрумна нещо. Тя каза импулсивно:

— Нека се срещнем за последен път, моля те! Тук, на портата Цубуне, утре привечер.

В мига, в който го каза, осъзна, че това е налудничава идея. В миналото би било немислимо да излезе тайно на среща с мъж. Сега нямаше основание да смята, че нещата толкова много са се променили. В мига, когато прекрачеше портата, тя отново щеше да стане овдовялата дама на страничната стая. А той? Воините не можеха да напускат казармите.

Но независимо от всичко тя щеше да е там.

— Аз ще те чакам — каза тя.

Той отмести поглед, пое си дъх и отвърна:

— Ще направя всичко по силите си.

Сачи очакваше Таки да й се скара. Почти чуваше гласа й да казва: „Помни своето място! Помни коя си!“.

Но Таки не го направи. Тя гледаше Шиндзаемон. В нейните очи също имаше сълзи. Изведнъж Сачи разбра, че Таки също е тъжна, безнадеждно и отчаяно тъжна. Тя беше далеч от Тораноске както винаги. Пристигането в Едо не я беше приближило до него. Тя също се беше наслаждавала на свободата на пътуването и изглеждаше леко шокирана, че се връща в затвора на двореца.

— И аз имам молба — колебливо промълви Таки с тънкия си писклив глас. — Знам, че е глупаво, но… — Тя извади един амулет от ръкава си. Сачи го позна. Стар амулет, който Таки беше взела със себе си от Киото. Сложи го в ръката на Шиндзаемон.

— Моля те, дай това на учителя Тораноске — промълви тя. — Кажи му, че ще се моля за него. И за Тацуемон също.

Шиндзаемон допря амулета в челото си и каза:

— Ще му кажа. И ще се погрижа да го получи.

Слънцето се беше скрило зад високите стени на замъка. Сачи и Шиндзаемон продължаваха да стоят и да се гледат.

— Трябва да вървим — тихо се обади Таки.

Сачи знаеше какво да направи — това, което би направила една войнишка съпруга. Усмихна се и се поклони с всичкия кураж, на който беше способна.

— Дай всичко от себе си — рече тя с твърд глас.

Обърнаха се към замъка. Сачи се поколеба. Щом веднъж преминеше по моста, щеше да се върне в другия свят, свят, в който Шиндзаемон го нямаше. Усети как сърцето й изстина. Разпозна това чувство. Беше същото, което я обзе точно преди да научи, че младият шогун е мъртъв.

Бризът повя над водите на канала и водораслите се раздвижиха. На отсрещната страна бойниците се издигаха високо и изглеждаха недостижими.

— Почти се мръкна — прошепна Таки. — Ами ако не можем да влезем? Как ще убедим стражите, че сме тези, за които се представяме?

Тя беше напълно права. Със своите дрипави дрехи и изцапано от пътя лице Таки приличаше на селянка или на просякиня, а далеч не на придворна дама. Сачи осъзна, че тя изглежда по същия начин. Пътуваха от толкова време и претърпяха толкова много приключения, че се бяха превърнали в съвсем други хора.

Стените на замъка се виждаха в мрака. Но нещо липсваше.

— Виж — прошепна Сачи. — Няма дим. Време е за вечеря, а няма дим.

Дървените порти с железните греди и огромни резета бяха плътно затворени. Сачи предполагаше, че отвън ще дежури най-малко един батальон охрана. Но нямаше никого. Встрани от портите имаше малка врата. Сачи почука, а после я натисна. Вратата се отвори със скърцане.

Чужденците и Шиндзаемон чакаха в тъмнината на отсрещния край на рова.

Сачи преглътна с усилие, обърна се и махна с ръка. От сълзите си едва виждаше. После с Таки минаха през вратата. Тя изщрака и се затвори след тях.