Лесли Даунър
Последната наложница (38)

I

Когато Сачи му съобщи, че тръгва, Джироемон въздъхна, после се усмихна тъжно, сякаш разбирайки, че това е неизбежно, и кимна с едрата си глава.

— Към Едо, нали? — рече той. — Ако не беше ханът и задължението да се грижа за селото, и аз щях да тръгна с теб. Доста път е — добави и смукна от лулата си. — Осемдесет и една ри. От седем до десет дни, а може и повече. Зависи колко сняг има по високите проходи. Нека да ти дам един съвет. Хората винаги бързат в началото. Ти не бързай много и се грижи за краката си. Така те ще са в добра форма до края. И се погрижи всяка вечер да стигаш до хан, преди да е паднала нощта. Не бива да пътуваш в планината след мръкнало.

Шин е добър и смел момък. Ще се грижи за теб. И помни, оглеждай се за баща си, когато стигнеш в Едо. Той също ще те търси.

Сачи кимна.

— Винаги ще знам, че тук имам един баща — рече тя, като избърса очите си с ръкава.

На следващия ден потеглиха. Отама беше станала дълго преди съмване и беше обикаляла из гората в търсене на издънки папрат и хвощ, които да сготви за тях. Тя бършеше очите си, докато подреждаше храната в лакираните дървени кутии — последното нещо, — което можеше да направи за детето си. Сачи също плачеше. Струваше й се много жестоко да се върне вкъщи за толкова кратко време и да си тръгне отново, за да търси някаква друга своя майка, която можеше да не е нищо повече от един дух.

Но след като реши, че ще поеме по своя път, Сачи почувства, че това е правилното решение за всички тях. Трябваше да се опита да намери майка си; Таки се чувстваше напълно не на място в селото и копнееше да се върне в Едо, където дори да не можеше да вижда Тораноске, поне щеше да е малко по-близо до него; а що се отнася до Шиндзаемон — Сачи знаеше, че той трябва да върви. И без това беше решил да остане само няколко дни. Въпреки че сърцата им се късаха, те трябваше да продължат напред.

Когато Сачи каза на Юки, че трябва да остане в селото, тя кимна спокойно. Тук тя беше намерила своя нов дом. С Чобей бяха станали другари в игрите, а Отама и Джироемон с радост замениха родителите, които тя беше изгубила. Въпреки всичко Юки беше дете воин. Сачи знаеше, че няма да е щастлива дълго в селото и я увери, че щом нещата се поуспокоят, ще се върне да я вземе, стига Юки да иска да си тръгне.

Сачи взе със себе си само брокатеното кимоно. Остави останалите си неща, като инструктира семейството си — потрябват ли им пари, да ги заложат.

Тримата пътници бяха с толкова малко багаж, че наеха само два товарни коня. Сложиха пелерини, гамаши и широки сламени пътнически шапки. Сачи и Таки носеха алебардите си като тояги. Джироемон, Отама, Юки и децата ги изпратиха чак до края на селото и махаха и се кланяха, докато те не изчезнаха от очите им. Гендзабуро също беше там, усмихваше се и крещеше: „До среща в Едо!“. Мирисите на дървесен пушек и супа мисо, лаят на кучета и кукуригането на петли се изгубиха в далечината. Зад гърба им селото ставаше все по-малко и по-малко, а гласът на Отама — все по-тих — „Ела пак скоро“, съпроводен от боботенето на Джироемон. Със сълзи в очите тя зашепна едно хайку на Башо, написано, когато е бил в Кисо, въпреки че всъщност животът не беше нищо друго, освен поредица сбогувания, запознаване с хора, сближаване с тях, само колкото да се стигне до нова раздяла. А в края на това пътуване щеше да има още едно сбогуване, когато Шиндзаемон постъпи в милициите. Сачи въздъхна и отпъди тази мисъл.

Поредният сезон:

сега изпращат теб, сега изпращаш ти

и после — есен в Кисо.

Дори тук, в планината, където снегът едва започваше да се топи, имаше напъпили черешови дървета. Предишната пролет Сачи беше прекарала в двореца. Спомни си, че ходиха в градината с нейните придворни дами да се радват на нежните цветчета, с насълзени очи те се възхищаваха на мимолетната им красота и преходността на живота. Само преди година ли беше?

Докато се отдалечаваха от селото, чуха ромон на вода и зърнаха река Кисо да проблясва далече под тях. Пътят криволичеше нагоре в гората покрай кипариси, борове и поляни с шумящ бамбук. Пътеката беше павирана с камъни, а там, където ставаше стръмна, бяха издълбали стъпала. Както ги посъветва Джироемон, вървяха бавно и равномерно. Бяха вързали на глезените си звънчета, за да отпъждат черните планински мечки. Когато пресичаха потоци, прескачаха от камък на камък или от скала на скала. В далечината чуваха да звънят звънци от впрягове с товарни коне, движещи се покрай долината, както и тропот на волове, теглещи каруци с ориз, слама или сол.

Хубаво беше, че пак пътуваха. Понякога Шиндзаемон излизаше отпред, друг път изоставаше в края, следейки носачите и товарните коне. Сачи срамежливо оглеждаше широкия му гръб и непокорната коса, слушаше хрущенето на сламените му сандали по пътя и дълбокия му глас, докато даваше нареждания на носачите. Искаше й се да забави времето, всеки миг да се превърне в час.

Бяха навлезли дълбоко в планината по пуст отрязък от пътя и напредваха през гъста гора, когато Сачи чу груби гласове. Заобикаляха ги само високи дървета, закриващи с широките си дънери пътеката. Ръката й стисна по-силно дръжката на алебардата. Пред тях иззад дърветата изскочиха мъже, размахващи тояги и сърпове. Бандити.

Един се изпъчи срещу Сачи — лице в лице.

— Ще ни дадеш ли хиляда медни мон?! — изръмжа той и вдигна почернялата си ръка с дланта нагоре. Говореше на диалекта Кисо.

Мъжът имаше дребно издължено лице като на плъх. Устата му представляваше отвор с няколко жълти зъба и тъмни корени край тях. Носеше парцаливи и мръсни дрехи, но ръцете му бяха жилести, а малките му очички просветваха лакомо. Косата му беше вързана на мръсен възел. Сачи беше чувала за подобни типове, за отрепки, населяващи свърталищата на хазарта в най-бедните квартали на града. В мирно време техните пътища никога нямаше да се пресекат. Какво беше станало с властта, охраняваща пътищата? Изглежда, редът, който всички смятаха за даденост, се е разпаднал напълно. Тя отстъпи назад отвратена, но мъжът я последва.

— Виж какво — рече той, кимайки към конете. — Ние ще ги вземем.

Няколко от мъжете вече се опитваха да хванат юздите на товарните коне. Щяха да отмъкнат брокатеното кимоно!

Сачи се огледа отчаяна. Имаше десет, може би двайсет разбойници срещу нея, Таки и Шиндзаемон. Посегна да извади алебардата от калъфа, но мъжът я хвана за китките и ги стисна в кокалестите си длани. Въпреки кльощавия си вид той беше много силен. Тя се задърпа отчаяно, очите й се напълниха със сълзи на отчаяние.

Изведнъж се чу как бандитите ахнаха от изненада и замлъкнаха. Настана пълна тишина. Мъжете застинаха по местата си. Сачи ги гледаше в недоумение. Стояха със зяпнали уста и ококорени очи. Тя се обърна. Шиндзаемон идваше откъм опашката. Беше отхвърлил десния ръкав на кимоното си, за да е свободна ръката му с меча; виждаше се силното му рамо и татуировката с черешови цветчета. Някои от бандитите имаха татуировки, които ги покриваха от лактите до колената като втора кожа — сцени с бойци, гейши и актьори на кабуки, богато оцветени и пищни като отпечатъци, направени с дървен калъп. Татуировката на Шиндзаемон беше много различна — семпла на вид и непретенциозна.

Мечът святкаше в ръката му. Той ги гледаше, леко намръщен, после по лицето му пробяга усмивка, сякаш очакваше някакво забавление.

Миг по-късно бандитите паднаха на колене върху каменната пътека и заудряха глави в земята.

— Извинявай, господарю, извинявай — пелтечеха те. — Прости ни! Имай милост!

Усмивката на Шиндзаемон стана по-широка. Без да бърза, той обходи с поглед меча си, бавно и внимателно го втъкна обратно в ножницата. Върна кимоното върху рамото си и кимна. Бандитите се обърнаха и изчезнаха в гората.

Сачи наблюдаваше смаяна. Татуировката на Шиндзаемон определено не беше подействала по същия начин на войниците от Юга, които бяха срещнали преди това. Имаше толкова неща, които не знаеше за Шиндзаемон — къде е бил, какво е правил досега.

— Е — обади се тихо Таки, когато отново тръгнаха напред. — Извадихме късмет. Значи щом Шин е с нас, не бива да се плашим от бандити.

 

 

Същата нощ отседнаха за почивка в прост хан — за обикновени пътници, каквито се предполагаше, че са и те самите. Мъже и жени спяха заедно в една и съща стая и дори трябваше да си постелят леглото сами.

След като се настаниха с Таки, Сачи и Шиндзаемон седнаха на пейка пред хана. По тъмното небе блестяха звезди. То беше толкова черно, че дори не се виждаха силуетите на планините. По канавките течаха води, а от време на време в близките храсталаци прошумоляваха животни.

Сачи смукна силно от лулата си. Подобно на всички в женския дворец, където за пръв път беше опитала тютюн, тя обичаше от време на време да попуши. Пепелта просветна в червено и освети тъмнината. Седяха съвсем близо, без да се докосват.

— Не съм виждал толкова ярки звезди — тихо промълви Шиндзаемон. — Не съм очаквал да бъда на подобно място като това… с човек като теб.

Те си говориха дълго. Сачи му разказа за своето детство в селото — как са плували в реката, как Гендзабуро се е борил с див глиган, за сезоните в планината, за процесиите по пътя и за знатните гости, отсядали в хана. Накрая тя му разказа за принцесата, как нейната свита била толкова дълга, че преминавала четири дни, и как взела Сачи и наредила тя да бъде заведена в замъка Едо. После разказът й секна. Не му разказа за двореца, нито за шогуна, а и той не попита.

— Аз също съм живял доста време в планината — каза той. — Като дете често излизах с ловците на мечки. Участвал съм в доста битки. Родителите ми винаги ми се сърдеха. Но така можех да използвам меча си за нещо полезно.

— А татуировката ти? — плахо попита тя. — Ще ми разкажеш ли за нея?

— Аз винаги съм искал да подобря умението си с меча, особено след като започнаха размириците. Прекарах една година във Военната академия в Едо. После чух за учител. Той бил последният, който преподавал техниката „ръката на Буда“. По онова време вече се беше пенсионирал. Отидох и останах известно време при него в страната на снега. Той беше добър учител. Щом веднъж бивахме посветени, на нас, учениците, ни се разрешаваше да си сложим татуировка като неговата с черешови цветчета на раменете. Бандитите из цяла Централна Япония познаваха тази татуировка. И оттогава не съм имал никакви проблеми с тях. Те се боят от моя учител, а не от мен. Или може би от ръката на Буда. Може би предпочитат въобще да не изпитат върху себе си тази тайна техника.

Тя го чу как тихо се засмя в мрака.

Не говориха нищо за бъдещето. С всеки изминал ден се приближаваха все повече и повече до Едо и до мига на раздялата.

Ден след ден вървяха, а извисяващите се канари ги караха да се чувстват като джуджета в рисунка с туш. Пътят понякога беше пълен с хора, друг път малката им група се придвижваше сама. Изкачваха заснежени проходи, взираха се онемели в извисяващите се над тях върхове. Молеха се в параклисите на върха, молеха боговете да ги опазят живи. Понякога се изкачваха между дървета, прораснали чак до небесата, покрити с толкова плътни клони, че пътят тъмнееше, сякаш е нощ. Катереха се по скали, пълзяха по паянтови мостове, люлеещи се над зашеметяващи урви, водопади и потоци, преминаваха по следи в сняг и лед. На места, където снегът се беше разтопил, трябваше да газят в кал до коленете.

Бяха се превърнали в част от безкрайната процесия, населяваща пътя. Вървяха напред, като спираха от време на време, за да затегнат връзките на сламените си сандали и да разтъркат наранените си крака. На коланите им висяха резервни сандали и когато старите се скъсваха, ги хвърляха. Щом завалеше дъжд или станеше много студено, слагаха дъждобрани от слама и вървяха напред, подобни на малки движещи се купи сено. Грейнеше ли слънцето, се криеха под сламени шапки. Едва ли някой, видял ги в мръсните им пътни дрехи, би допуснал, че Сачи и Таки са придворни дами.

Всяка сутрин Сачи обуваше нов чифт сламени сандали, вдигаше полите на кимоното си, вземаше алебардата си и потегляше, изпълнена с решителност. С всеки изминал ден се чувстваше все по-силна, въпреки че ходилата й ставаха все по-изранени, независимо колко често сменяше сандалите си.

Таки също вървеше като селско момиче. Бледите й страни порозовяха, големите й очи заблестяха. Вече не се оплакваше от студа и трудностите. Сачи виждаше как тя се вълнува, защото знаеше, че отива в Едо, в своя дом.

Сачи си даваше сметка, че и тя самата би трябвало да изпитва вълнение. Връщаше се в двореца, при принцесата — в мястото, където щеше да намери родната си майка, и си повтаряше това отново и отново. Но с всеки изминал ден разбираше, че е с един ден по-близо до момента, когато ще трябва да се сбогува с Шиндзаемон.

Вечер Шиндзаемон и Сачи сядаха заедно. Понякога си говореха, понякога — не. Обсъждаха случилото се през деня, своето детство, книгите, които са чели, и любимата си музика и поезия. Понякога ръцете им се докосваха. И двамата разбираха, че това, което правят, е нередно, но тук, на пътя, те бяха анонимни. Пък и отиваха на война. Шиндзаемон очакваше да умре, а Сачи нямаше представа какво ще се случи с нея.

Седем дни след като напуснаха селото, напредваха по прохода Усуи — последния от четирите високи прохода покрай Вътрешния планински път. Изкачването беше дълго и трудно. Застанали на върха, вдишвайки редкия студен въздух, оглеждаха долината на Канто. Там някъде се намираше Едо. В далечината се издигаха сенчести върхове, ограждащи долината като бойни кули на крепост. Шиндзаемон посочи заострените форми на планините Мийоги, Харуна и Акаги. Далеч на юг, проблясвайки на хоризонта, се виждаше призрачна форма — идеалният конус на планината Фуджи. Помолиха се в параклиса Кумано на върха на прохода, после потеглиха с хлъзгане и спъване надолу, преодолявайки коварни шисти, успоредно с хребета към град Сакамото. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-топъл въздух ги посрещаше. Движеха се от зимата към пролетта.

На следващата вечер стигнаха града замък Такасаки. Потеглиха преди съмване. Не можеха да не забележат вързаните на кръстове тела в края на града, предупреждаващи насилниците, които биха поискали да се възползват от хаоса и да нападат пътниците. Планините се издигаха зад гърба им — чудовищни форми в мрака, изпълващи цялото небе. От този момент щяха да пътуват през равнини.

Към часа на коня, когато слънцето беше високо в небето, стигнаха до една река, твърде широка и бързотечна, за да бъде премината.

— Река Тоне — рече Шиндзаемон. — Щом я пресечем, значи сме на последния отрязък от пътя.

Реката беше придошла от топящия се сняг. Къщите на отсрещния край бяха като нарисувани в пейзаж. На брега хората разтревожено се взираха във водата. Стара плоскодънна лодка се движеше на зигзаг към тях, тласкана от гологлав лодкар с дълъг бамбуков прът в ръката, докато друг клечеше в задния край и я управляваше. Вятърът духаше в тръстиките край брега.

Съсухрен старец с пояс за пари на кръста измърмори нещо на толкова неясен диалект, че Сачи не разбра нито дума.

— Какво? Това е десет пъти над обичайната такса — викна Шиндзаемон. — Алчна отрепка! Страната е в пламъци, а ти мислиш само за едно — колко пари да измъкнеш от хората!

— Извинете, господине — промълви старецът. Сачи започваше да разбира акцента му. — Това е таксата. Ако не ви харесва, останете. Или пък преминете отсреща сами.

Лодката приближаваше със скърцане — изглеждаше толкова пълна, сякаш щеше да потъне под тежестта на хората и стоката. Лодкарят натискаше силно пръта, с всеки удар почти падаше във водата. Отзад имаше тълпа носачи, застанали край куп сандъци, пребледнели и треперещи от страх, облечени само с препаски. В предната част се виждаха няколко души — добре облечени, — те явно бяха собствениците на носачите. Изглеждаха някак потайни. От време на време поглеждаха през рамо назад, да не би да ги следят.

Увила добре лицето си с шала, Сачи любопитно се взря в тях. Приличаха на търговци от Едо, като онези, които носеха в двореца коприна за продан. Бяха облечени в скъпи халати от богати материи, отвън износени, но с лъскави подплати, които се открояваха по маншетите и яките.

Имаше обаче нещо странно в тези предполагаеми търговци. Мъжете до тях носеха по два меча, стърчащи изпод градските им дрехи, като че ли охраняваха тримата в средата, а техните лица бяха скрити под пътнически шапки.

Носът на лодката се вряза в брега, мъжете слязоха много близо до Сачи — можеше да протегне ръка и да ги докосне. Когато първият мина покрай нея, вятърът развя ръкава му и за миг във въздуха се усети лек мирис на парфюм. Сачи затвори очи и пое дъх. Парфюмът съдържаше ухание на сливов цвят, леко и сладникаво, на зима и нежен привкус на камелии. Този мъж не е никакъв търговец, помисли си тя. Никой търговец не би имал достъп до такъв изискан аромат, нито би му се разрешило да го ползва. В уханието се долавяше нещо познато. В съзнанието й се появи мътен спомен.

За миг тя се върна в двореца — отново преминаваше през големите стаи с украсените им тавани и греещи от злато стени, а подплатеният край на шлейфа й шумеше зад гърба й. Жените, край които вървеше, говореха и се смееха, всяка ухаеща на своя парфюм. Бързаше заедно с Таки след мадам Цугуко, която крачеше отпред, а дългата й коса с прошарени кичури стигаше до земята. Но закъде и защо бързаха? Напрегна ума си, опитвайки се да си припомни. Парфюмът й навяваше някакво ужасно предчувствие.

Отвори очи. Погледна надолу и видя ръката на мъжа. Мека и бяла и с маникюр като женска ръка. Сачи изтръпна. Тази ръка беше притисната към татамито в приемната зала на принцесата. Уханието беше толкова силно, че почти й се зави свят. Мек мъжки глас отекна в ушите й — шепнеше и шепнеше на завоалирания език на двора, че Негово величество шогунът е тежко болен.

Негово величество шогунът… Тя видя гладките му бледи гърди, момчешката му усмивка. Беше си мислила, че с времето болката ще намалее, но почувства как в очите й напират горещи сълзи. После си представи принцесата да хлипа зад паравана и да пита: „Огури. Огури. Болестта на Негово величество естествена ли е?“. Огури. Това беше името на мъжа.

Сачи смело вдигна глава. Не можеше да се сбърка това угодническо, пухкаво лице с шарещите очи на вечния царедворец. За миг погледите им се срещнаха. Той не забеляза нищо. Разбира се, в онзи далечен ден тя беше скрита, така че мъжът не я беше видял.

Следваше го един по-млад мъж — почти момче, не по-голямо от Тацуемон. После идваше третият. Тя беше толкова погълната от спомените си, толкова изненадана да види отново господаря Огури, че остави шала да падне от лицето й. Знаеше, че бялата й кожа, финият нос и тъмнозелените очи се открояваха в тълпата, а беше важно да не привлича вниманието. Но всички бяха толкова вглъбени в собствените си неща, че никой не я забеляза. Освен това тези мъже никога не я бяха виждали. За тях тя не означаваше нищо.

Сачи позна кокалестото, подобно на ястреб лице, което премина край нея — смугло и с широка челюст, с белези от шарка, вечно навъсено. Самурайското кокче на мъжа стоеше стегнато и твърдо на върха на тъмната му глава. Това беше господарят Мидзуно — тъкмо той придружаваше Огури в онзи зловещ ден.

Неговите очи се срещнаха с нейните и лицето му в миг трепна. Дебелите му устни се отвориха и Мидзуно заотстъпва назад, сякаш беше видял призрак.

— Махай се! Остави ме на мира! — извика той. Дясната му ръка потрепваше — тя си спомни за странния му тик, — а стражите посегнаха към дръжките на сабите си. Очите му щяха да изскочат от орбитите, а устата му зееше отворена в безгласен вик.

Огури се обърна разгневен.

— Тишина — просъска с дрезгав глас. — Искаш да погубиш всички ни със своята лудост ли?

Мъжете се провряха през тълпата, охранителите им блъскаха хората, за да им сторят път, и се качиха в паланкините. Господарят Мидзуно продължаваше да се обръща и да се взира в Сачи с налудничави очи. Тя ги проследи как се отдалечават от реката, по посока към планината, следвани от дълга опашка носачи с тежки каси — по четирима на каса.

Таки стоеше до рамото на Сачи.

— Видя ли ги? — промърмори тя. — Не бяха ли…?

Но Сачи още не можеше да повярва, уплашена от поведението на Мидзуно. Дали по някакъв начин не беше успял да я види тогава? Не, разбира се. Да я е познал й се струваше невъзможно. Зачуди се какво би могло да го накара да реагира по този начин.

— Положението в Едо сигурно е много зле, щом те напускат — прошепна Таки. — И как те гледаше само — какво означава това?

Сачи поклати глава.

— Предполагам, че просто не са свикнали да виждат жени да пътуват свободно — отвърна тя. Изчерви се цялата от срам, загдето така глупаво беше привлякла вниманието на тези мъже, позволявайки на шала си да падне. Не биваше никога повече да бъде толкова невнимателна.

 

 

Лодката в посока към Едо беше почти празна. Освен Сачи, Таки, Шиндзаемон и техните носачи имаше само още двама фермери. Водата беше придошла и лодкарят можеше единствено да стиска пръта, докато лодката се люшкаше през вълните. Сачи, Таки и Шиндзаемон се мятаха от едната страна на другата, а студеният вятър ги пронизваше през тънките памучни дрехи. Пръските ледена пяна сякаш ги пареха. Над главите им пляскаха с криле чайки, крякаха диви гъски.

Брегът откъм Едо гъмжеше от изплашени хора и купища багаж. Те се блъскаха, проправяха си път с лакти и крещяха „Старата ми майка е болна, тя трябва да мине първа!“ и „Ние бързаме, ние бяхме тук първи“. Лодкарите ги тикаха назад и нареждаха:

— Върнете се! Лодката е пълна.

Имаше хора, които висяха отстрани, имаше струпани на носа. Когато лодката потегли, беше потънала застрашително ниско във водата.

Тримата пътници продължиха през гори и блата, между кафяви оризища, разорани и готови за засяване. Храмове и села се открояваха като острови в море от зеленина, а магазини и лавки бяха осеяли целия път. По небето се носеха облаци. До Едо имаше само двайсет ри — оставаха само ден-два.

Шиндзаемон забави крачка и със Сачи тръгнаха заедно. От време на време тя го поглеждаше — широкия му нос, буйната му коса, големите му ръце, скулите му, — опитваше се да ги запечати в своята памет, защото знаеше, че им остава много малко време.

Приближавайки Едо, те срещаха все повече бегълци с угрижени лица, които уморено вървяха напред и бутаха колички с натрупан багаж. Пътят гъмжеше от тях. Дълги редици паланкини и носилки се поклащаха в такт, предшествани от слуги, следвани от върволици товарни коне и носачи с кошници и куфари, нанизани на пръти. По-бедният народ вървеше приведен под тежестта на постелки и дрехи, като задминаваше каруците, теглени от одремани волове. Имаше монаси с бръснати глави, монахини, нашепващи молитви, и парцаливи просяци, целите кожа и кости, молещи за милостиня. Вървяха и групи пилигрими, които клюкарстваха, сякаш нищо под слънцето не се беше променило.

Някои нашепваха онази влудяваща, дръзка, безнадеждна мелодия: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“. Други поемаха припева и скоро целият път се изпълваше с пеещи хора, някои съвсем тихо, други с все сила. Колкото повече повтаряха безсмислената фраза, толкова по-втренчени ставаха очите им. Някои дори заподскачаха, като я пееха. След като всичко се разпада, сякаш казваше песента, какво друго ни остава, освен да вдигнем ръце и да танцуваме?

Сачи и Таки оглеждаха безизразните, изтощени лица, търсейки да зърнат сред тях жени от двореца. От време на време в далечината се чуваше предупредителен вик. Хората се втурваха встрани, за да дадат път на някой забързан паланкин, прелитащ покрай тях, а носачите му вдигаха прах със сламените си сандали.

Сачи и нейните спътници бяха единствените, пътуващи към Едо. Всички други напускаха града.

Минаха по дългия мост над река Канна при Хонджо и спряха да починат в една чайна на отсрещния бряг. Там група мъже седяха и пушеха малки лули. Бяха облечени като граждани, но говореха като самураи. Като че ли всичките бяха преоблечени.

— Накъде сте тръгнали? — попита единият. Беше дребен като мишка мъж — кокчето на главата му се беше посвлякло — приличаше на човек, прекарал цял живот превит над счетоводни книги в някои от мизерните самурайски стаи от по-долна класа. Сачи подозираше, че той няма представа какво трябва да прави, ако се озове в сражение.

Шиндзаемон смукна от лулата си и обърна глава на юг, към Едо. Мъжът си пое въздух със стиснати зъби и съскане.

— Не бих отишъл там — промърмори той, примигна зад очилата си и погледна през рамо. — Всички го напускат. Това е мъртъв град. Южняците са на портите. Те имат пропускателен пункт в Итабаши и разпитват всички. Говори се, че са стигнали и в Шинагава. Контролират Вътрешния планински път и Източния морски път. Градът е под обсада. На ваше място бих се върнал.

— Ние сме жени — обади се Сачи. Говореше на диалекта на Кисо, за да прикрие факта, че е дворцова дама. — Няма да ни безпокоят.

— Не бива да ходите по улиците — рече мъжът, нервно пиейки чая си. — Много е опасно. Повечето от самураите заминаха и няма кой да поддържа реда. Градът е пълен с бандити и негодници. Достъпен е за всички.

— Повечето от тези тъй наречени бандити са южняци — обади се друг мъж. Той също приличаше на преоблечен самурай. — Причиняват безредици.

Сачи се изкушаваше да попита за замъка. Но обикновени хора като тези не знаеха нищо — нито за замъка, нито за неговите обитатели. Тя можеше само да слуша внимателно и да се надява да чуе някоя новина.

Пътят се виеше през блата, оризища, големи ниви със слънчоглед, простиращи се чак до далечните възвишения. На равни интервали имаше чайни, лавки за почивка на пътниците и горички от черешови дървета.

Движеха се срещу прилива, когато видяха пред себе си група южняци. Не беше трудно да ги разпознаят — ниски, набити мъже с тесни очи и груби лица, облечени в своите странни тесни черни униформи. Някои имаха на главите островърхи шлемове, други — бели ленти. Приличаха на тълпа грубияни, отделили се от главната армия и тръгнали да пакостят и тормозят северняците, напускащи Едо.

Чакаха войнствени, заели целия път. Сачи си даде сметка, че нямат друг избор, освен да се опитат да минат през тях. Тя ускори крачка, навела глава, с очи, вперени в земята, надявайки се, че щом си представи, че е невидима, ще стане такава. Озова се насред тълпата войници, вдигна очи и се взря през плата, висящ от шапката й като воал. Смая се. Не можеше да бъде… Тя познаваше това едро сипаничаво лице.

В същия миг мъжът се наведе напред и се взря в нея. Протегна мръсната си ръка и свали шапката от главата й. Тя се опита да я задържи, но не успя.

— И ако това не е… — викна той. — Онази селянка. Селянката с хубавото бяло лице!

Той я сграбчи за дрехите и я дръпна към себе си. Тя се съпротивляваше яростно, но той беше много силен.

— Помниш ли ме? — ухили се сипаничавият, отърквайки мръсното си лице в нейното, присвил малките си очи. Вонеше на мръсно и на пот.

Сачи изви глава и се дръпна отвратена. Знаеше, че селяните са лесна плячка, а жените — още повече. Самурай можеше законно и безнаказано да отреже главата на селянин, въпреки че нямаше гаранции, че този мъж е самурай. Във всеки случай беше война и войниците правеха каквото си поискат. Минувачите забавяха крачки и се обръщаха, за да зяпат. Тя знаеше много добре, че никой от тях не би поискал да си навреди, като я защити.

— Не — прошепна Сачи мрачно, опитвайки се да го отблъсне. Изплашена не за себе си, а за Шиндзаемон, тя се обърна, за да види какво става с него и с Таки. Знаеше, че тези хора търсеха него в нощта, когато нахлуха в дома на родителите й.

Сърцето й биеше лудо, тя блъсна мъжа в гърдите с всичка сила. Той я пусна и политна назад.

— Достатъчно — промърмори един от останалите войници. — Да тръгваме! Ще си имаме неприятности.

Но очите на сипаничавия блестяха. Ръката му беше върху дръжката на меча.

— Извинете — промълви Сачи на Кисо диалект. — Защо да ви причиняваме неприятности? Моля, пуснете ни да минем!

Войниците се поколебаха известно време. Сачи направи още няколко крачки през тълпата, следвана от Таки и Шиндзаемон. Минувачите се събираха, за да гледат, застанали на безопасно разстояние. Над покривите на малките магазинчета край пътя се издигаше дим. Черешовите дървета бяха обсипани с розови пъпки. Всичко изглеждаше ясно и отчетливо, сякаш го виждаше за последен път.

Един от войниците пристъпи и й препречи пътя.

— Ей, защо носите тези оръжия? — кресна той. — Това е незаконно. Предайте ги и ще си тръгнете по пътя.

Тогава се намеси и сипаничавият:

— Чакай!

Той се беше вторачил в Шиндзаемон.

— Виждал съм този мъж преди. Не е ли оня, който уби нашите другари в Кисо? Онзи… бандит. При това е сам. Я дай да ти видим рамото, приятел!

Войниците се обърнаха към Шиндзаемон и кимнаха. Той беше спрял. Огледа ги с презрителна усмивка. Сви вежди, концентрирайки се. Сачи видя, че пресмята шанса за успех. Те бяха петнайсет, може би двайсет, а той — сам. Но трябваше да защитава две жени и не можеше да рискува. Трябваше да остане жив, каквото и да се случи. Успявал е да оцелее толкова години, помисли си Сачи. Още няма да умре, нито пък ние.

Алебардата беше в ръката й. Използваше я като тояга. За миг свали калъфа и ножницата.

Острието проблесна ослепително под слънчевата светлина. Мислено Сачи се върна в тренировъчния салон в двореца. Дочу дълбокия глас на мадам Маса, подканящ ги да не мислят, да освободят съзнанието си, да оставят телата си да се движат сами. Алебардата беше тежка, по-тежка от тренировъчна тояга. Когато я завъртя, тя придоби своя сила. От това Сачи се почувства по-висока, по-силна, по-самоуверена. Погледна към Таки. Не беше я виждала толкова жива. Очите й грееха. Тя също беше извадила алебардата си. Досега не беше им се случвало да се бият с тях. Сега беше моментът да подложат на изпитание всичките тези години на тренировки.

Ако умрат, помисли си Сачи, ще умрат и тримата заедно. Стегна се. Беше готова.

Без предупреждение двама от войниците извадиха сабите си и нападнаха Шиндзаемон. Но той беше по-бърз. С вик парира ударите им. Замахна във въздуха. Двамата политнаха назад. Единият все още стърчеше с протегната ръка, от края на която струеше кръв.

Шиндзаемон не сваляше очи от войниците, обърса кръвта от острието си. Още няколко от тях измъкнаха саби. Остриетата просветнаха на слънцето, подобни на светкавици. Пристъпиха напред. Метал зазвънтя в метал с оглушителна сила. После се чуха викове и стонове. Мъжете в черни униформи заотстъпваха назад, облени в кръв. На един кръвта течеше от ръката; на друг му висеше челюстта. Трети се притискаше за корема, откъдето изтичаха червата му.

Шиндзаемон стоеше на мястото си. Таки се втурна към него, размахала алебарда. Сачи беше зад нея.

— Това не са селяни — чу да казва един от южняците. Само жените самураи носеха алебарди и можеха да се бият с тях. А те не бяха просто жени самураи, а жени от двора на шогуна, обучени да се сражават толкова добре, че да могат да защитят самия шогун.

Сипаничавият реши, че е дошъл неговият шанс. С извадена сабя той пристъпи към нея. Сачи вдигна алебардата.

— Недей да правиш глупости — извика той, а надупченото му лице се захили. — Само ще пострадаш.

Той замахна, като стоеше на безопасно разстояние от оръжието й. Тя беше в готовност с насочена към него алебарда. Когато той се завъртя, тя направи същото. Знаеше, че алебардата ще стигне по-далече от неговата сабя. Трябваше да го държи на разстояние. Допуснеше ли го да приближи, той беше по-силен от нея. Сърцето й биеше, но умът й бе съсредоточен, а дишането — много спокойно.

— Няма да обезобразя красивото ти лице — викна той на фона на звъна от остриетата. — Просто пусни това глупаво оръжие и ще ти се размине!

Сачи не каза нищо. Държеше алебардата с две ръце и следеше с очи движенията му. Ако той се приближеше достатъчно, тя щеше да го удари.

Двамата танцуваха напред-назад. Захилен, той направи крачка към нея. Тя видя как слънцето проблесна, когато сипаничавият вдигна меча. С вик се втурна към него и завъртя алебардата, която мина през панталона му и се вряза в долната част на крака му. Вдигна оръжието и се завъртя, готова за следващия удар. Той отскочи назад с вик и с изкривено от болка лице. По черния крачол се появи мокро нарастващо петно.

— Сега ме ядоса — изръмжа той. Лицето му потъмня и се изду като жаба — втурна се към нея, въртейки меча с двете си ръце. Но алебардата беше по-дълга.

Сачи беше готова, спокойна, очакваща. Той вдигна оръжието си. Тя скочи напред и посрещна удара с острието на алебардата. Чу се оглушителен трясък. От силата на удара тя политна назад. Подхлъзна се и протегна ръка, за да не падне. Когато вдигна очи, мечът прорязваше въздуха към нея. Преди да успее да си поеме дъх, Сачи вдигна алебардата и пое удара. Извъртя острието. Почувства полъха на въздуха, усети отвратителната миризма на мъжа, който политна непохватно напред, изгубил равновесие от собствения си удар.

Сачи скочи и се завъртя на пети, насочвайки алебардата към гърдите му. Косата й се беше разпуснала и закриваше лицето й. Не чувстваше страх, а само някакво диво въодушевление.

С периферното си зрение виждаше как Шиндзаемон се бие като луд — удряше, мушкаше, поемаше удари, насочваше меча си в гърдите на мъжете и замахваше към лицата им. Таки беше до него, размахваше алебардата, а телата на южняците се трупаха на кървава купчина пред тях двамата. Но клането ги караше да отстъпват неумолимо назад. Тя трябваше да приключи бързо и да им помогне.

Мъжът се изправи на крака, ръмжейки като ранено животно. Втурна се към нея. Сачи видя омразата в малките му черни очи. Звуците и шумът от битката — звънтенето на метал, бойните викове на Шиндзаемон, виенето от болка — изчезнаха. Настъпи зловеща тишина. В целия свят съществуваха само те двамата. Алебардата й беше станала част от нея, продължение на тялото й. Тя фокусира очите му. Той замахна с меча. Тя отскочи назад и ударът се стовари върху острието на алебардата. После тя се втурна напред и падна на едно коляно. Много внимателно завъртя алебардата, целейки се във врата му. Чувстваше тежестта на острието, силата му и чу как изсвистя, прелитайки.

После изведнъж сипаничавата глава подскочи нагоре. Тя погледна смаяна алебардата. Острието беше минало през мускулестия врат на мъжа леко като нож през вода.

Обезглавеното тяло пристъпи напред, кръвта шуртеше като фонтан от врата, после се олюля на една страна и се строполи. Главата се изтърколи през пътя и падна в канавката. Разделена от двете й страни, водата потече червена надолу.

Сачи се разбуди като от транс и се втурна в боя. Видя, че Шиндзаемон е ранен. Той се биеше с лявата си ръка, а от дясната течеше кръв. И колкото и южняци да падаха, нови се включваха в свадата. Изведнъж се чу гръм, оглушително силен. Сачи подскочи и се огледа изплашена. Звукът й беше познат, въпреки че никога не го беше чувала толкова близо. Изстрел. Всички замръзнаха. Последва нов изстрел.

Половината южняци лежаха на земята, стенеха или крещяха от болка. Някои не издаваха нито звук. Таки и Шиндзаемон се облегнаха на оръжията си, избърсвайки кръв и пот от лицата си. Дрехите им бяха съдрани, косите — разпилени, но освен раната на ръката на Шиндзаемон, изглежда, им нямаше нищо.

Сачи изтича при тях.

— Нищо ми няма — промълви той, свивайки лице от болка, докато късаше парче плат от кимоното си, за да намери раната. — Просто още един белег.

Минувачите стояха на безопасно разстояние и гледаха с безизразни лица. При звука на изстрелите всички бяха замръзнали в мъртвешка тишина. После се разпищяха и се втурнаха да бягат във всички посоки.

В суматохата никой не беше забелязал няколкото появили се паланкини, придружавани от ескорт самураи. Две същества слязоха от тях и се втурнаха в тълпата, с вдигнати пушки над главите си. Дулата им още димяха.

Хора ли бяха те или великани? Имаха по две очи, две уши и две ръце, но изглеждаха огромни и яки като гиганти. Главите и раменете им се извисяваха над тълпата. Лицата им бяха буцести, не гладки и кръгли, носовете им стърчаха чудовищно големи. Дали не бяха тенгу, дългоносите духове, обитаващи планините? Но тенгу имаха червени лица. Тези същества имаха мъртвешки блед вид — като призраци. Единият беше с коса с цвят на есенни оризови стърнища, а косата на другия имаше цвят на пръст. Носеха странни чуждоземни дрехи, каквито Сачи никога не беше виждала.

Тълпата се отдръпна пред тях. Някои хора падаха на колене и допираха чела в земята. Други стояха като истукани и с отворени от смайване уста. Някои от жените закрещяха и побягнаха.

Онзи с шапката не им обърна внимание. Той крачеше насред бойното поле, направо през стенещите войници от Юга. Беше обвит като с мъгла от ужасна миризма. Миризмата на изгнаниците, на онези, които се занимават с кланета — миризма на месо, на мъртво месо.

Разбира се. Това съвсем не бяха тенгу, а нещо много по-страшно и зловещо. Тоджин — чужденци. Сачи беше чувала да се говори за „вонящите варвари“, но никога не ги беше срещала или виждала. Доколкото знаеше, живееха в малко село край Едо на име Йокохама, пристанище близо до Осака и още няколко пристанища. Тя, разбира се, беше виждала гравюри, описващи тези странни същества със страховитите им носове, странни дрехи и необикновени обиталища. В женския дворец имаше много такива. Беше чувала освен това — наистина като че ли всички го знаеха, — че първоначалната причина за бунта на южняците е това, че никой от шогуните не беше успял да прогони варварите. Във всеки случай такъв беше претекстът за техния бунт.

Чужденецът отвори уста и викна. Сачи се стегна и се вгледа в него. Не смяташе нито да побегне, нито да се разкрещи. Не биваше за нищо на света да забравя, че е вдовицата Шоко-ин, държанката на покойния шогун. Тя посочи пушката му. Какво възнамеряваше да прави той? Щеше ли да застреля всички? Той я гледаше със странните си бледи очи. Тя се смути. Искаше й се да може да скрие лицето си, но беше изгубила воала и шапката си. Той отново каза нещо. Гласът му беше толкова силен, че тя подскочи. За своя изненада осъзна, че го разбира. Говореше някаква разновидност на нейния език със странен акцент.

— Спокойно, мадам. Аз стрелям само във въздуха. Мога ли да ви помогна? Добре ли сте? — После викна към южняците. — Какво е това? Да нападате дами? Толкова много хора срещу един човек? Засрамете се!

Малцината южняци, все още прави, се намръщиха и наведоха очи към земята. Те бяха задъхани, кървяха, с разкъсани черни униформи, с разпилени коси.

— Този човек е бандит — обади се един, посочвайки Шиндзаемон.

— Това не е вярно — възрази сърдита Сачи. Тя мислеше бързо. — Той е мой… мой приятел.

Войниците си прошепнаха нещо. Сабите им още бяха извадени, а ръцете — стискаха дръжките им.

— Варвари — просъска един. — Вие ще ни паднете. Само почакайте!

— Мисля, че сте забравили прокламацията на императора — спокойно каза чужденецът. Пушката беше все още в ръката му. Тя изглеждаше нова и лъскава, доста различна от старите пушкала на хората от Кисо. — Край на убийствата на чужденци. Вие, южняците, се наричате императорски хора. Нямате ли респект към декрета на Негова светлост?

Той се обърна към Сачи.

— Мадам — рече. — В Едо ли отивате? Ние също. Ще ви ескортираме — вас, вашата приятелка и вашия телохранител. Пътувайте с нас. Нашите стражи ще ви защитават. Не бива да се тревожите.

Сачи го гледаше смаяна. Да пътува с диви, непредвидими същества като тези? Не знаеше нищо за тях. При обикновените хора — хората от страната — можеше да съди по лицата им, да отгатва чувствата им. Но с варвари като тези тя нямаше представа какво им минава през главите. По-налудничава идея никога не беше чувала. Но все пак… бушуваше война. Несъмнено пътят беше опасен, а Едо — още повече. Варварите разполагаха с пушки и ескорт от самураи, въоръжени със саби и тояги, въпреки че кои бяха тези самураи също бе под въпрос. На чия страна бяха? Несъмнено се занимаваха с шпионаж, бяха изпратени да държат под око варварите. Ако тя и спътниците й пътуват с тях, трябваше да внимават какво говорят.

И макар Шиндзаемон да умееше да се сражава като демон, той беше сам. Най-важното сега беше да приключат своето пътуване, да стигнат в Едо — при принцесата, а Сачи — може би при майка си, — преди южняците да затворят напълно града.

Тя погледна към Таки, която бършеше с полите си острието на своята алебарда. Косата й се беше разпиляла и напомняше голям разрошен храст. По цялото й лице засъхваше южняшка кръв, но големите й очи проблясваха победоносно. Тя също погледна към Сачи, повдигна вежди и наклони глава, сякаш казваше: „Както кажеш. По-лошо не може да стане“.

Шиндзаемон беше прибрал меча си и късаше парче плат, за да завърже ранената си ръка. Погледна я, помръдна широките си рамене и промълви: „Имаме ли друг избор?“.

Сачи въздъхна и наведе глава.

— Благодаря — рече тя.

Варваринът свали шапката си и се поклони сковано.

— Казвам се Едуардс — каза той. — Едовадзу.

Тя повтори на срички:

— Едо-вадзу.

Като Едо, града Едо. По-странно име не беше чувала. Мъжът с кафявата коса пристъпи напред.

— Сатоу. На вашите услуги. Моля, присъединете се към нас!