Лесли Даунър
Последната наложница (37)

IV

Сачи остана вгледана в огъня дълго след като всички си тръгнаха. Гендзабуро и Шиндзаемон излязоха да обиколят, да видят дали не се задават войници на Юга. Гендзабуро искаше да покаже на своя брат по оръжие селото и да се поупражнява с този боен партньор. Само Таки беше вкъщи, коленичила в единия ъгъл на своята стая, и кротко шиеше.

Сачи се опитваше да осъзнае думите, които чу преди малко. Беше си мислила, че си отива вкъщи, а сега — напротив — имаше чувството, че е изгубила своите родители. Що се отнася до селото, то сякаш беше станало на пух и прах като Урашима. И какво беше спечелила? Някакъв надут баща южняк и майка, която едва ли съществуваше.

Брокатът, който й се струваше, че грее с чудодейна светлина, сега беше просто един жалък вързоп, захвърлен в коридора под купчина други вещи. Тя го издърпа, внесе го в стаята и започна да се бори с възела.

Заслепена от сълзи, почти не виждаше. Може би и той щеше да се разпадне в кълбо дим, отнасяйки със себе си и нея самата. Мъничко се надяваше това да се случи.

Но колкото повече се бореше с възела, толкова повече той се стягаше. После изведнъж износеният плат на бохчата поддаде и кимоното излезе.

Разтвори се и изпълни стаята с тайнствен мирис на коприна. Беше красиво както винаги, синьо като небето, избродирано със сливови цветчета, бамбук и борове, символите на Новата година — меко и фино като венчелистче. Сачи го тръсна нетърпеливо. Обърна го отсам-оттам, почти без да забележи пейзажа, извезан по полите на дрехата. В объркването си почти не различаваше горната от долната част. Най-после намери това, което търсеше — герба, избродиран отзад на врата и на раменете.

Бръкна в ръкава си и извади красивия кокален гребен с инкрустирано злато. Той просветна в ръката й. Вгледа се в златния герб в края му: беше същият като герба на броката. Значи и кимоното, както и гребенът, са били на майка й. Гледаше и гледаше герба, сякаш ако го наблюдава достатъчно дълго, той сам ще издаде тайната си. Най-ужасното беше, че й се струваше познат.

Таки приближи, коленичи до нея и нежно я обгърна със слабите си ръце.

— Знам — рече тя. — Чух какво казаха родителите ти. Не съм изненадана. Аз си знаех, че мястото ти не е тук. Те са добри хора, но не са твои. С тях имаш само много далечна кръвна връзка.

— Този герб… е на майка ми. Ако успея да определя чий е, може би ще открия рода й. А и нея самата.

Таки взе материята и замислено прокара пръсти по нея. Обърна гребена и поклати глава.

— Виждала съм го някъде, но не помня къде — рече тя.

Седяха мълчаливо, оглеждайки броката и гребена.

— Е — обади се най-после Таки, — мога да ти кажа едно. Това е дреха на държанка. Стил, който се позволява само на държанките от двора на шогуна. Бих добавила, че е от двора на дванайсетия шогун, на господаря Иейоши. В това има логика, нали? Не си ли родена някъде по това време?

— Не знам кога съм родена. Било е в годината на кучето, друго не знам.

— Ти караш осемнайсет, нали, точно като мене? Онази година беше година на желязното куче. Негово величество още е бил на трона.

— Значи това е кимоно на държанка от времето, когато съм се родила — рече Сачи.

— Би трябвало да е така. Затова си била увита в него.

— Но не виждаш ли, Таки? Не виждаш ли какво означава това? Ако кимоното е на майка ми, тя… би трябвало да е била държанка. Или поне е била такава, когато съм се родила. Трябва да е била една от държанките на господаря Иейоши!

— Не е възможно — възрази Таки. — Нали родителите ти казаха, че истинският ти баща е гражданин?

Те се спогледаха. Държанката на шогуна не би могла да има връзка с когото и да било, а още по-малко с нисш гражданин. Беше немислимо. Подобно нещо би било ужасно нарушение на задължението, тежко престъпление.

— Може би мъжът, който те е донесъл, не е бил твоят баща — каза Таки. — Може би е бил подучен да каже, че е твой баща. Навярно е бил куриер, слуга…

— Или майка ми не е била държанка. И някой й е дал броката… — прошепна Сачи.

Тя взе дрехата и зарови лицето си в нея. Парфюмът беше женски. Какво й каза той? В него имаше мускус, алое, пелин, тамян, смесени с дървесния дим от многото нощи, прекарани от баща й в път.

Тя разстла дрехата върху коленете си. Беше изключително фина и мека. Златните и сребърните нишки на бродерията се бяха втвърдили от времето и пукаха, когато ги докосваше с пръсти. В края имаше порта със сламен покрив и с люлеещи се въжета, сякаш някой току-що е минал през селската врата в бамбуковата ограда; и избродирана върху шева на ръкава веранда на таен павилион… Само много красива жена би могла да носи такава дреха.

Да предположим, че е вярно, помисли си Сачи. Ами ако майка й наистина е била държанка, а баща й гражданин? Това би обяснило защо майка й не е могла да я задържи, защо е била донесена в селото. Вероятно се е наложило да бъде скрита в провинцията, за да не научи никой за престъплението на майка й. Но коя жена би се осмелила да извърши подобно нещо? Само някоя, предала се на толкова силна страст, че повече не я е грижа за задълженията й. А и каква тайна е трябвало да опази.

Сачи занемя и изправи гръб. Почувства как, спомняйки си за Шиндзаемон, кръвта нахлу в лицето й. Самата тя беше на ръба да извърши същото престъпление. Не беше отдала тялото си на друг мъж, но му беше позволила да влезе в сърцето й. Безстрашният характер на майка си ли беше наследила? Нима същата луда кръв течеше и в нейните вени?

За миг тази мисъл я изпълни с ужас. Може би кимоното разкри своята тайна, за да я предупреди. Да можеше да намери родната си майка, тогава би разбрала лудите пориви, бушуващи и в нея.

Погледна към Таки. Тя я съзерцаваше с широко отворени очи. Сачи разбра, че същите мисли се въртят и в нейната глава.

— Майка ми може все още да е в женския дворец — прошепна Сачи. — И вероятно затова никой тук не знае нищо за нея.

— След смъртта на Негово величество тя може би е отишла в Ниномару, Втората цитадела, където живеят вдовиците — замислено рече Таки. — Като възрастната мадам Хонджу-ин.

Сачи си спомни за старата дама — суха и повехнала като есенен лист. Тя й беше казала: „Ти си само утроба“. Сачи и Таки никога нямаше да видят другите държанки на господаря Иейоши. Единствено мадам Хонджу-ин имаше честта да роди син и единствено тя беше придобила власт в двореца. Останалите щяха да бъдат оставени на своите молитви.

— Таки, аз трябва да намеря майка си — каза Сачи.

— В такъв случай е нужно веднага да се върнем в Едо — добави Таки. — Южняците са тръгнали към града и са решени да превземат замъка. Жените може вече да са избягали и да не можем въобще да я открием.

— Но аз трябва да опитам.

Само че в момента, в който се върнеше в Едо, Сачи трябваше да се сбогува с Шиндзаемон. Колкото по-дълго останеха в селото, толкова повече време щяха да са заедно. Макар да трябваше да пазят в тайна чувствата си, тя се наслаждаваше на мисълта, че той е там, че усеща присъствието му, че може да го вижда от време на време — големите му ръце, изваяния му нос, буйната коса, която не се поддаваше на правилата. От време на време й се удаваше да мине по-близо до него, отколкото беше редно, да почувства топлината на тялото му, да усети соления му мирис. Понякога ръцете им се докосваха или тя усещаше очите му върху себе си. Но щом стигнеха в Едо, всичко това щеше да приключи. Шиндзаемон щеше да се присъедини към милициите и най-вероятно да бъде убит. Това очакваше и той самият. Но тя знаеше, че не може да го задържи още дълго. Шиндзаемон беше прекалено необуздан, за да стои в далечно село или да позволи животът му дълго да се върти около жена — макар тя да подозираше, че и той, съзнавайки своята смъртна обреченост, иска да изпита докрай удоволствието от тези последни мигове.

Когато вратата изскърца и се отвори, те бяха прибрали кимоното. Нахлу леденостуден въздух, а заедно с него Шиндзаемон и Гендзабуро. Те плъзнаха обратно вратата и застанаха на входа със зачервени страни, сякаш току-що бяха тренирали бой.

— Е, днес късметът беше на негова страна — рече Гендзабуро с вдигнати вежди, докато сваляше обувките си и бършеше крака, преди да стъпи на татамито.

— Но ти се би много добре — каза, усмихвайки му се, Сачи.

Той й беше като брат, толкова прям и безгрижен. Когато я налягаха грижи, той не падаше духом, каквото и да станеше.

— Не се тормози с тази глупост за баща ти — кимна й той. — Аз съм осиновяван три пъти. Имам четирима бащи и истинската ми майка вероятно е онази съсухрена стара кранта, която държи Къщата на орхидеите. То е като хвърляне на зар. Твоите родители те обичат. Тук винаги ще имаш дом.

— Знам — каза тя. — Но мястото ми вече не е тук. Твърде дълго отсъствах.

Погледът й се спря върху Шиндзаемон, който прибираше дългата си сабя в ножницата. Стори й се, че той иска нещо да каже.

— Има новини — тихо промълви Шиндзаемон. — От Киото е потеглила нова част южняци. Време е да тръгвам, преди да са стигнали тук. Пътят засега е спокоен. Може би това е последната възможност.

И тъй моментът беше настъпил, моментът, от който тя се плашеше. Но сега Сачи знаеше, че също е готова да тръгне. Трябваше да се върне в Едо, в двореца, при принцесата и може би при майка си.

— Достатъчно дълго точих сабите си — промълви Шиндзаемон, свел очи към земята. Тя позна упоритото потрепване на челюстта му. — Вече са достатъчно остри. Трябва да се върна на пътя, да помогна в отбраната. Ако искаш да останеш още, можеш да тръгнеш с Ген. Той ще потегли след няколко дни. Но мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Шиндзаемон говореше спокойно, сякаш му беше все едно дали тя ще пътува с Гендзабуро или с него, но Сачи почувства, че я моли да направи своя избор.

— Значи… отиваш в Едо — промълви Сачи.

В гнездото на осите. Той кимна.

Големите очи на Таки грееха. Цялото й лице се беше оживило. Ясно личеше къде искаше да бъде.

— Какво ще кажеш, Таки? — тихо попита Сачи. — Може би е време да се върнем в Едо. Ще си вземем алебардите. Юки ще остане в селото, където ще е в безопасност. Едно дете би било бреме, а ние ще трябва да пътуваме бързо.

— Това е правилното решение — отвърна грейнала, Таки. — Но ще трябва да внимаваме. Пътят е пълен с южняци — хора като онзи ужасен сипаничав войник.

Сачи вдигна очи към Шиндзаемон и се усмихна.

— Ние с Таки тръгваме с теб — каза тя.