Лесли Даунър
Последната наложница (33)

VI

На следващото утро още призори в съня на Сачи нахлу дрезгавото кукуригане на петли. Докато крачеше през едно село по високото плато, усети във вятъра мирис на дим и чу ромон на поток, който течеше покрай пътя. Почувства вятъра в косите си, видя как слънчевата светлина играе по скалите и разбра, че почти си е вкъщи.

Но защо хората изглеждаха толкова бедни и дрипави? Защо тичаха след тях, обърнали сламените си шапки наопаки като кошници и молеха да им хвърлят милостиня? Бяха слаби и кокалести като скелети, гледаха втренчено, а страните им изглеждаха потъмнели и хлътнали. От време на време се чуваха звуци на флейта и удари на барабани. Гласове тананикаха онзи странен натрапчив припев: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.

Отвред се чуваха слухове, че южняците се приближават. Шиндзаемон, Тораноске и Тацуемон взеха предпазни мерки и се облякоха като слуги. Прибраха дългите си саби в куфарите, които носеха носачите, заедно с женските алебарди, така че си оставиха за самозащита само късите саби.

Почиваха си в един хан следобед, като топлеха ръцете си на откритото огнище, когато дочуха двама души да си говорят.

— Щом видя герба на шогуна, винаги се насълзявам — каза единият.

Сачи го погледна. Беше млад човек с кръгло, простодушно лице, изпъкнали очи и естествено държание. Малко приличаше на риба балон. Въпреки че носеше селски дрехи, не говореше като селянин; в тези времена никой не можеше да е сигурен кой какъв е. По всички ханове бяха разлепени съобщения, забраняващи да се говори за политика, независимо дали спорят пиячи на саке или си приказват жени и деца. Но кой би могъл да наложи такова правило?

— Малко е късно за това — обади се другият, по-възрастен мъж с пълно лице и малки зорки очи. Той също беше облечен като селянин, но ръцете му изглеждаха прекалено месести и чисти, за да заблуди когото и да било.

— Наистина ли мислиш, че новото правителство ще се справи? — попита първият. — При шогуните поне знаехме къде се намираме. Страната беше мирна. Можехме да си вадим хляба. Тези южняци ни тикат към ръба. Какво им дава право да ни командват? Тяхното оръжие, нищо друго… — Той млъкна и бързо се огледа. В стаята цареше тишина.

— На коя страна си тогава? — попита по-възрастният с лека заплаха в гласа, вперил настоятелно поглед в младия. Сачи се зачуди дали той не е шпионин, който слухти за предатели на южняшката кауза.

— На императора, разбира се — бързо отвърна младият. — Но подкрепям също и шогуна.

— Те искат главата на господаря Иошинобу — обади се грубо по-старият. — Нали знаеш. Господарите от Юга казват, че той е предател и трябва да му се посече коремът. Ти внимавай какво говориш! Най-сигурно е изобщо да нямаш мнение.

Сачи замръзна — сякаш ледено острие се заби право в сърцето й. Ако планираха да убият господаря Иошинобу, щяха да поискат да унищожат цялото му семейство. Какво щеше да стане с принцесата и с трите хиляди жени в замъка? Те всички бяха слуги, всъщност роднини на шогуна. Ами самата Сачи? Като държанка на неговия предшественик тя официално беше тъща на господаря Иошинобу, макар никога да не бяха се срещали.

Слава Богу, че само Таки знаеше коя е Сачи в действителност. Дори мъжете не подозираха нищо повече от това, че е дворцова дама и двойничка на принцесата. По-важно от всякога беше да запази своята тайна.

 

 

Привечер малката група уморено стъпи на поредния проход. Спряха се задъхани и избърсаха чела. Пред тях се простираха чак до хоризонта избледняващи планински хребети.

Сачи беше забелязала нещо да проблясва далече долу. Продължи да го търси, взирайки се през дърветата. Беше река, криволичеща към долината между остри сиви скали. Можеше ли това да е… Кисо?

— Таки, Ю-чан — викна тя. — Вижте!

Толкова дълго беше отсъствала, че вече бе започнала да се съмнява дали реката наистина съществува, или тя просто си я е въобразявала. Спря и се заслуша, опитвайки се да чуе ромона й по пътя надолу от планината, водите й преливаха от топящия се сняг. Почти усещаше пръските й по кожата си. В съзнанието си плуваше, гмуркайки се през студената вода като риба с малкия Гендзабуро, водача в техните детски приключения, и малката грозна Мицу. Гендзабуро беше заминал да воюва, а Мицу бе станала майка; и двамата не бяха в селото.

Имаше и още нещо. Откъм долината зад тях ясен като камбана в планинския въздух долиташе екот, подобен на далечна гръмотевица. Ставаше все по-силен и по-силен. Заприлича й на звука, с който някои даймьо и техните процесии навремето приближаваха към селото — тропот от маршируващи крака. Имаше и още нещо — мъжки гласове. Ако беше песен, която крещяха, не приличаше на нищо познато.

После тя ги видя. От край до край долината, от която току-що бяха дошли, беше пълна с хора. От речния бряг до гората, която опираше до пътя, маршируваха мъже. Не беше виждала никога толкова много на брой, дори когато минаваше голямата процесия на принцесата. Прииждаха неуморно като хлебарки или голяма приливна вълна, заляла долината.

Войници. Южняци. Дори различи коне, които теглеха топове.

— В гората! — просъска Тораноске. — Ще дойдат тук много скоро. По-добре да ги оставим да минат. Те са животни. Жените и децата просто нямат шанс.

Другите пътници вече се губеха в гората. За миг пътят се опразни. Сачи, Таки, Юки и тримата мъже се промъкнаха в храстите, спъвайки се в камъни, скали и буци неразтопен сняг, докато се поотдалечиха от пътя. После се снишиха и зачакаха. За малко звуците от стъпки и песента позаглъхнаха, тъй като войниците бяха навлезли в планински пролом, но после започнаха да стават все по-силни и по-силни, докато земята не затрепери.

Стъпките от крака и копита, дивото цвилене на коне и тътенът от топове продължи с часове. През дърветата се мяркаха знамена и хоругви, плющящи на вятъра. Голям барабан биеше във варварски ритъм. Песента на войниците звучеше зловещо, съвсем не като звучните мелодии на жените, изпълнявани на шамисен и кото или като буйните ритми, които се танцуваха по празниците. След малко Сачи започна да долавя думите:

Мия-сама, мия-сама…

Величество, величество, пред августейшия ти кон

какво се вее толкоз гордо?

Токо тон яре, тон яре на!

 

Нима не виждате брокатените флагове,

които означават заповед за наказание

на всички врагове на двора?

Токо тон яре, тон яре на!

„Наказание на всички врагове на двора…“ Как смееха да отправят подобни заплахи? А те двете с Таки, членове на истинския двор, бяха принудени да се крият в храстите, докато тези главорези от Юга дефилираха като завоеватели, обявявайки се за господари. Унижението беше непоносимо.

Шиндзаемон се пръскаше от гняв и омраза.

— Стига — тихо промълви той. Шумът беше толкова голям, че и без това никой не можеше да го чуе. — Плашим се като жени. Нека само да се добера до тези южняци. Ще им изтръгна гръкляните.

— Не ставай глупак, Шин — просъска му Тораноске. — Искаш да умреш на пътя като куче ли? Нас ни чакат по-големи битки. Запази саможертвата си за Едо.

Когато пътят най-после опустя, слънцето беше слязло ниско в небето и облаците се оцветиха в кървавочервено. Един по един пътниците започнаха да излизат изпод дърветата. Бяха гладни и мръсни, изподрани и схванати от неподвижното продължително клечане. Те обаче знаеха, че това е само авангардът. Скоро щеше да ги настигне още войска.

На пропускателния пункт в Шинчая им казаха, че новата част се очаква на следващия ден. Малката група продължи напред с наведени глави и погледи в земята. Пътят беше утъпкан и с коловози, а паважът изпотрошен. Вратите на някои от хановете зееха разбити. Нямаше никаква храна. Войниците бяха отмъкнали всичко. Накрая намериха един хан, където пиха чай. Бяха благодарни, че можаха да се подкрепят.

На следващия ден потеглиха още преди съмване. Искаха да изминат колкото могат повече ри, преди да ги настигне следващият отряд войници. Жените вървяха отпред, следвани от носачите с куфарите. Мъжете бяха най-отзад, така че всеки, когото срещнат, да си помисли, че са слуги.

Намираха се на пуст отрязък, дълбоко в гората, когато видяха редица от хора, препречили пътя им. Чупеха се клони и пукаха сламени сандали, а откъм дърветата излизаха още и още. Бяха двайсет или трийсет души в мръсни униформи с невчесани коси и широки, плоски лица. Някои носеха саби, други пушки. Трети — колове и тояги.

Южняци, помисли си Сачи. Ронини!

Стомахът й се сви от страх, по гърба й полазиха тръпки. Сърцето й заби силно. Дишането й стана плитко и учестено. Бръкна за камата си в широкия колан и уви лицето си с шала. Знаеше, че Шиндзаемон и Тораноске, а вероятно и младият Тацуемон владеят отлично оръжието. С очите си видя как лесно я спасиха, когато беше в паланкина. Но този път имаха само къси саби, а и войниците бяха далеч по-многобройни.

Те сгъстиха строя си, за да препречат напълно пътя им. Един пристъпи към Сачи с хитър поглед. Приближи лицето си до нейното и се ухили, разкривайки пълната си с криви зъби уста. Миришеше странно на кожа. Тя се дръпна, гледайки го с отвращение. Намираше се толкова близо, че виждаше малките му, събрани до носа очи, острите косми, наболи над горната му устна, и черните пори по плоския му нос. Той каза нещо с толкова гърлен акцент, че тя не разбра нито дума.

Мъжът се приближи още, дишайки тежко. Още пет-шест други я наобиколиха заплашително. Тя стисна дръжката на камата, усещайки телчетата, които я правеха грапава. До този момент никога не й се беше налагало да използва острието й. Беше се била само с жени и с тренировъчни тояжки. Опита се да се съсредоточи и да си спомни тренировките, но кръвта бучеше в ушите й толкова силно, че почти не можеше да мисли.

Мъжът я сграбчи за ръката. Тя почувства как пръстите му се стягат като менгеме. Без да съзнава какво върши, тя извади камата от ножницата и я заби с всички сили в гърдите му. Очакваше да срещне някаква съпротива, но острието влезе меко като нож в тофу. Когато я извади, горещата кръв плисна върху кимоното й. Пръстите на мъжа се разхлабиха. Брадата му увисна. Той я гледаше изумен. В ъглите на устата му се появи кървава пяна, а очите му се изцъклиха. Издаде звук, подобен на въздишка, и се отдръпна назад. Коленете му се сгънаха и той се строполи на земята.

Сачи дишаше тежко. Всичко се случи толкова бързо. Огледа се. Вече не чувстваше страх — беше невероятно спокойна, уверена и готова на всичко. Другите войници се приближиха.

В следващия миг Шиндзаемон се озова до нея. Чу се свистене и с един замах на меча си той повали двама. Обърна се и се вгледа в Сачи, сякаш да се увери, че е невредима. Очите му горяха.

Беше отметнал десния ръкав на кимоното си, за да освободи ръката си с меча. Имаше татуировка, рисунка на черешов цвят, върху рамото и горната част към рамото. За миг Сачи я зърна. Татуировки имаха носачите, боклукчиите и гангстерите, но един самурай…? Нямаше време за чудене. Тораноске и Тацуемон също бяха отметнали горните части на своите кимона и стояха голи до кръста. Те оградиха жените, заемайки отбранителна позиция, стиснали саби в двете си ръце, а мускулите им играеха.

Таки присви очи. Тя беше извадила камата си. Юки погледна кротко към Сачи. Тя също държеше кама в малката си длан. Големите й очи изглеждаха ококорени от вълнение.

С рев като стадо диви животни войниците се хвърлиха към групата. Шиндзаемон скочи напред, замахвайки с късата сабя. Размахваше я със светкавична скорост, много по-бързо от реакцията на войниците с техните дълги и по-неповратливи оръжия. Чу се звънтене и стържене на стомана в стомана, Шиндзаемон нанесе удар, после улови нападателя за китката и разсече с меча си врата на мъжа. Главата отхвърча и тялото се свлече. Зад гърба му се вдигна сабя. Той се обърна, пое удара със своето острие и с бързо движение съсече шията на войника. И тримата мъже нападаха, удряха, пробождаха и съсичаха. Шумът беше оглушителен. Летящите остриета бляскаха ослепително. Един от войниците заотстъпва с половин липсваща брада, провиснал език и шуртяща кръв. На друг ръката висеше наполовина с разкъсани сухожилия. Ранените южняци крещяха и виеха. Друг войник вдигна пушка. Сачи не можеше да хвърли камата си, защото щеше да остане без оръжие. Тогава извади железния си фуркет, косата й се разпиля край лицето, прицели се и го запокити. Фуркетът изсвистя във въздуха. Тя почувства удовлетворение, когато войникът изтърва пушката, отстъпи назад, държейки се за лицето, а кръвта шурна през пръстите му.

Въздухът се раздвижи, когато един войник се втурна към нея с вдигната сабя. Тя се завъртя, пое удара с камата си и го прободе в бузата.

Пътят потъна в кръв, мъртви тела и отсечени крайници. Останалите южняци се обърнаха и избягаха. Тораноске вдигна меча си и го запрати след тях. Той удари един от бягащите в гърба. Войникът като че ли се поколеба, после падна тежко напред. Тримата ронини се втурнаха след тях с викове, нахвърляйки се на най-бавните, посичайки ги. Отнеха им сабите и пушките. Когато Тораноске издърпа меча си от гърба на падналия, кръвта бликна във въздуха като черен фонтан. Тримата ронини методично обиколиха нападалите, отсичайки главите на онези, които все още мърдаха.

— Армията на Юга ще е скоро тук — промълви Шиндзаемон. — Не бива да остане нито един жив, който да говори.

Наоколо се търкаляха глави. На земята лежеше парче от пръст. Вонеше ужасяващо на плът, кръв, пот и човешки изпражнения: миризмата на клане.

Останалите пътници се криеха между дърветата и наблюдаваха ужасени.

— Идиоти! — озъби се един. — Сега ще си изпатим.

— Искаш да ни управляват тези негодници от Юга ли? — обади се друг. — Ние сме с вас — викна той към групата.

Сачи обърса камата си в окървавеното си кимоно. Ръцете й трепереха. Таки намери ново горно кимоно в един вързоп и й помогна да го облече. Тримата мъже почистваха сабите си и се загръщаха обратно в кимоната си. Докато Сачи бършеше лицето си и се опитваше да прибере косата си, усети погледа на Шиндзаемон върху себе си.

— Имам топка, чичо Шин — провикна се Юки, — ето тук, в корема.

— Много добре направи. Ти отмъсти за баща си — каза й Шиндзаемон.

— Още не съм приключила — рече Юки.

— Значи това са южняците — обади се Сачи. — Една сбирщина.

— На мен ми приличаха на селяни — рече Шиндзаемон, изкривил презрително устни. — Лошо обучени. Бесни главорези, но лоши сабльори. Почакай да дойде истинската армия, тогава ще се позабавляваме. — Гласът му се смекчи. — Ти си жена воин — тихо прошепна той.

Сачи почувства, че се изчервява от гордост.

— Досега не бях убивала никого — каза тя. — Не знаех, че ще ми се наложи.

Беше се доказала, беше показала, че като всеки самурай може да владее всякакво оръжие умело и спокойно. Тя огледа сцената на клането. За първи път видя трупове, когато Таки отвори вратата на паланкина й, когато за първи път видя тримата ронини. Тогава почувства, че й се гади, че е ужасена. Сега не чувстваше нищо, освен умора и тихо задоволство. Все пак те бяха врагът. Погледна към Таки, която приглаждаше косата си, сякаш нищо особено не се беше случило.

— Трябва бързо да продължим напред — каза Тораноске. — Ще ви заведем в селото и после трябва да продължим. Чака ни работа.

 

 

От този момент вървяха по-далече от главния път. Поемаха по пътеки през гората и край скалите, катереха се нагоре, спускаха се надолу по сипеите по разнебитени железни стълби, а река Кисо течеше далече долу. Повече не видяха южняците, но не спираха да чуват как тътенът на южняшките нозе ехти в долината наред с грубите възгласи на победоносната им песен.

Таки и Юки трудно напредваха с издраните си, кървящи ръце. Дори на мъжете им беше трудно да вървят по тесните пътеки и да преминават през водопадите. Но за Сачи беше съвсем естествено да броди из гората, да намира пътечки през наглед непроходимия гъсталак и да издава звуци, за да сплашва дивите прасета и мечките. Гората беше пълна със звуци — пукане на вейки и чупещи се клони, рев и ръмжене откъм мрака. Но тя не се страхуваше. Носачите я следваха, гъвкави като маймуни с тежките си товари, чувствайки се в планината като у дома си.

Когато падна нощта, в гората откриха колиба на отшелник. Беше празна и полуразрушена, но поне бяха на сухо и безопасно място и далеч от приближаващите войници. Пометоха гниещите жълти листа, стъкмиха огън, после се свиха в пътните си дрехи върху дървения под. Откакто бяха напуснали двореца, Сачи не беше падала по-ниско. Събуди се схваната и мръсна, мускулите я боляха от натоварването предишния ден.

Вървяха по брега на реката, когато местността започна да й се вижда позната.

— Знам къде сме — каза Сачи — Когато бях дете, си играех тук.

Почувства как сърцето й се свива. Малката група беше станала нейното семейство. От срещата с войниците нещо се беше променило. Помежду им се чувстваше някакво мълчаливо разбиране. С Шиндзаемон вървяха заедно доста пред останалите. Но въпреки това не говореха много.

После стигнаха до малък поток, виещ се между покрити с мъх камъни. Сачи се поколеба, преструвайки се, че я е страх. Шиндзаемон й подаде ръка. След като й помогна да премине, той не отдръпна ръката си.

Двамата седнаха на склона. Под тях пътят се виеше в сянката на планината. Виждаха се купчини неразтопен сняг. Лаеха кучета. Там, където пътят правеше завой, зърна познати покриви, покрити с груби сиви цигли, затиснати с камъни. Носеше се дим от горящи дърва. Това беше нейното село. Шиндзаемон я погали с пръсти по страната и по косата. Допирът му беше лек, допир на сабльор.

— Сражавам се още от дете — тихо каза той. — Друго не знам. Навремето се упражнявах всеки ден и по цял ден. Единственото, което исках, беше да стана голям сабльор, да стана едно цяло с моето оръжие. Но сега светът изглежда друг. По-голям. Каквото и да става, аз бях решен да умра в служба на своя повелител. Ти ме накара да поискам да живея.

Той я гледаше.

— Ще запомня лицето ти — продължи той. — Когато се бия, ти ще бъдеш до мен, както беше вчера. А също и когато умра.

— Аз ще се моля с всички сили ти да живееш — обади се тя. — Когато войната свърши, ела и ме намери!

Той взе ръцете й.

— Какво ще правиш? — попита. — Тук ли ще останеш, при семейството си?

Тя се сепна от думите му. Даде си сметка, че не знаеше отговора на този въпрос. Поклати глава.

— Как е възможно те да са моето семейство, когато сме били разделени толкова дълги години? — прошепна тя. — Аз не съм онази, която бях, когато заминах. Знам, че накрая трябва да се върна в замъка Едо. Там ми е мястото.

Шиндзаемон я погледна изпод гъстите си вежди. Беше леко намръщен.

— Все още има шанс да стигнеш до Едо — рече той. — Защо не тръгнеш с нас? Южната армия ще бъде тук до дни. За теб е много опасно да останеш.

— Толкова съм близо — промълви тя, — трябва да видя родителите си. Това е единствената възможност, която ще имам някога.

С болка изричаше думите, когато настъпи моментът той да потегли и тя нямаше повече да го види. Но Сачи не можеше да направи друг избор. Тя вдигна края на ръкава към очите си. Знаеше, че не бива да допуска подобно нещо. Не биваше жена воин да плаче.

Останалата част от групата с носачите приближаваше. Той стискаше ръцете й.

— Ти си от друг свят — изрече той. — Само благодарение на войната аз можах да срещна същество като теб. Обещах да те защитавам и ще го направя. Няма да те оставя тук сама. Тораноске и Тацуемон да правят каквото искат. Аз ще остана с теб поне докато отмине Южната армия. Ще ги настигна в Едо след няколко дни.

Тя смаяна вдигна очи.

— Искаш да кажеш… — Не можеше да повярва, че наистина го е изрекъл. Той я гледаше с дръпнатите си очи. Тя се усмихна плахо. По страните й се стичаха сълзи, но тя не им обърна внимание.

Докато Шиндзаемон обясняваше решението си на Тораноске, Сачи наблюдаваше лицето на Таки. То беше безизразно, както е редно за дама с нейното положение. Въпреки това не откъсваше очи от Тораноске, сякаш с надеждата той също да остане. Тораноске обаче невъзмутимо вдигна вежди, за да покаже, че е много далеч от подобни глупави импулси.

— Ние сме на война! — рече той. — Забрави ли? Най-малко ти, Шин. Ти си последният, за когото бих допуснал, че можеш така да се размекнеш. Аз бях прав. Твърде дълго си имаше вземане-даване с жени.

— Дай ми два дни — настоя Шиндзаемон. — Може би три. Ще се видим в Едо.

Тораноске се разсмя и плесна Шиндзаемон по рамото.

— Не прави нищо прибързано, Шин! — рече той.

Сачи тъжно си даде сметка, че той въобще не забелязва Таки, нито интереса й към него. Но дори съчувствието й към Таки не можеше да спре напиращата радост.

После всички се поклониха и тържествено изразиха благодарността си. Пожелаха си взаимно късмет. Сачи, Таки и Юки гледаха, покланяйки се пак и пак, как Тораноске и Тацуемон възседнаха конете и потеглиха в галоп към Едо. Шиндзаемон, усмихнат, им махаше.

Трите жени се хванаха за ръце и Сачи ги поведе надолу по склона към селото.