Лесли Даунър
Последната наложница (32)

V

При град Митаке стъпиха на Вътрешния планински път. Пред себе си виждаха изправящите се възвишения.

— Оттук тръгваме пеш — каза Тораноске. — Скоро ще стане прекалено стръмно за носилките. А и привличат доста внимание.

Пътят водеше направо в планината, криволичейки и изкачвайки се между ронливи вулканични зъбери и остри скали, извисяващи се към облаците. Следобед стигнаха пропускателен пункт Хосокуте. Около града имаше ограда от колове, стражи проверяваха пътниците на портата. Двайсет войници, въоръжени с пушки, приближиха по хрущящия чакъл. Жените се бяха погрижили лицата им да бъдат добре скрити в шаловете. Тях пуснаха без много суетня, но мъжете разпитваха дълго.

Сачи стоеше в единия край на двора и се опитваше да не привлича внимание.

— Кано ли каза? — чу да разправя един офицер. — Ние знаем всичко за вас, хората от Кано. Доста неприятности ни докарахте.

— Не мога да ги разбера тези политически неща — изсумтя Шиндзаемон на най-глух Кано диалект. — Трябва да ескортирам тези жени. Имат роднини във вътрешността на страната. Просто следвам нарежданията.

— Така ли? — попита офицерът и повдигна вежди. — Добре ще направите, ако внимавате. Императорската войска е потеглила. Ако ви настигне, се пригответе да ги убедите, че сте на тяхна страна.

— Тези стражи се огъват накъдето духа вятърът — промърмори Шиндзаемон, след като вече преминаха поста. — Обзалагам се, че преди няколко дни са били с шогуна. А сега са верни на империята. Ще продължим по най-добрия възможен начин. Гледайте, преди да са ни задали твърде много въпроси, да им сторим някаква вреда.

Непосредствено зад редицата очукани ханове се издигаха планините — веригата от зъбери стигаше небесата. Таки и Юки ги гледаха със зяпнали уста, но за Сачи те не бяха по-невероятни от хребетите над родното й село. Като дете тя се беше катерила край подобни върхове по-безгрижна и от планинска маймуна.

Пътят минаваше през гори с дървета без листа в подножието на скалата. Плоските камъни, покриващи пътеката, бяха целите в лед и сняг. Таки и Юки пристъпваха напред, като се спъваха и хлъзгаха, спираха все по-често, за да си поемат дъх. В града със стражите си бяха купили специални сламени обувки за сняг с шипове, за да не се пързалят по пътеката, но въпреки това изкачването беше коварно.

Отначало Сачи вървеше бавно като тях. Когато спря да си поеме дъх, ги видя да седят уморени по пътя далеч под нея. Тораноске и Тацуемон стояха търпеливо и ги чакаха да поемат отново.

В планината след толкова години! Въздухът беше чист и свеж. Започна да възвръща краката си на планинец. Пристъпваше ритмично, чувствайки как хладният въздух изпълва дробовете й.

Далеч напред Шиндзаемон водеше групата. Той препускаше без усилие по стръмната пътека и беше като лисица с бухналата си коса и страховити черни очи, а може би и като мечка. Човек имаше чувството, че вече е напуснал клетката на подредения самурайски свят в Кано. Отново беше стъпил на пътя, готов за действие.

С няколко бързи крачки Сачи го настигна. Той я погледна, стреснат, присвил дръпнатите си очи под гъстите вежди. Широкото му скулесто лице изглеждаше загоряло от дните, прекарани навън под зимното слънце. Брадата му беше набола и потта му миришеше силно. Не беше парфюмиран като царедворец.

От изкачването Сачи се задъха. Когато го погледна, почувства как кръвта нахлу в лицето и бузите й се зачервиха още повече.

— Изкачването е дълго — каза той, свъсил вежди, сякаш тя беше непослушно дете. — Четири ри, така казаха долу в града. И целият път е стръмен. По-спокойно.

Сачи отмести очи. Почувства как косъмчетата по врата й отзад настръхват, а дълбоко в стомаха си долови нещо като страх. Сърцето й биеше силно и не само от редкия въздух.

Бяха сами. Тя съзнаваше колко погрешно е това, но вече беше много късно да се безпокои за приличието — много късно за каквото и да било. За този случай беше копняла. Искаше да го попита толкова много неща. Това цвете — за какво й го беше дал? Само защото е недостижима или имаше още нещо?

Сачи повдигна очи. Шиндзаемон я гледаше, сякаш и той изведнъж беше разбрал важността на мига. Стояха така, а облаците плуваха покрай тях и сенките в планината се променяха.

Той й протегна ръка.

— Да вървим заедно — каза най-после.

Изкачването беше трудно, но Сачи почти не виждаше пътя. Тя усещаше само близостта на неговото тяло, звука от дишането му. В тишината почти чуваше ударите на сърцето му.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-дълбок ставаше снегът. Духаше остър вятър. Краката на Сачи бяха ледени, но тя почти не забелязваше това. Спря и се огледа. Равнината се простираше под тях, мрачна и тъмна, осеяна с бели снежни петна. Тук-там се издигаха хълмове. В далечината над облаците проблясваха снежни планински върхове.

— Планината Хакусан — рече Шиндзаемон. Той протегна едрата си ръка и я посочи. Кожата му беше златиста, пръстите — прави и силни, покрити с черни косъмчета. — И планината Ибуки. А там, виждаш ли ей там? Това е морето. Ей чак там — онова, което проблясва? Това е Киото.

Сачи засенчи очи с ръка и се загледа напрегнато.

Най-после стигнаха най-високата точка на прохода. На крачки от върха имаше чайна, където се приютиха, стопляйки ръцете си до откритата камина. Острата миризма на горящ чам изпълни ноздрите им. Малката колиба беше пълна с пътници. Огънят пукаше и пушеше, чашите с чай потропваха, чуваха се разговори. Но всичко това й изглеждаше много далечно. За няколко безценни мига Сачи и Шиндзаемон бяха свободни — свободни от своите семейства, своя дълг, задължение, дори своя социален ранг. Бяха на върха на планината само те двамата и носещите се под тях облаци.

— Къде се научи да ходиш така? — попита Шиндзаемон. Вече не беше намръщен, на лицето му грееше усмивка. Очите му просветваха безстрашно, сякаш вече нищо нямаше значение. — Не в замъка Едо, това е сигурно.

— Бях забравила колко жива се чувствам в планината — тихо промълви Сачи.

Той взе малката й ръка в своята голяма и груба длан като някакво рядко съкровище. Тя седеше мълчаливо, усещайки кожата му върху своята. Значи и той изпитваше същия копнеж нещата да бъдат различни. И също така разбираше, че това е невъзможно.

Какво му готвеше бъдещето? Смърт, славна смърт в сражение. А ако случайно оживееше, родителите му със сигурност вече му готвеха сватба. Той беше една малка мравка в мравуняка, пчела, жужаща край кошера. Не можеше сам да определя своята съдба. Беше облякъл плаща на ронин, на страничен човек, но в края на краищата принадлежеше на своето семейство, на своя род и на своя град.

А що се отнасяше до нея — къде беше нейното семейство, род и град? Тя можеше да си представи живота му и различните пътища, по които той би могъл да премине, но за нея Шиндзаемон не знаеше нищо.

— Коя си ти, Сачи? — попита той. Гледаше я с дръпнатите си очи, които сякаш проникваха дълбоко в нея. По лицето му пробяга хитра усмивка.

Откакто бяха напуснали Кано, изглеждаше по-ведър, сякаш тежестта от ужасните събития през последните няколко дни постепенно се смъкваше от раменете му.

— Защо да ти казвам? — подразни го тя.

От разредения въздух се чувстваше безгрижна. Какво значение имаше дали я познава или не? И без това той щеше да научи, и то много скоро.

— Има едно село в района на Кисо, недалеч от тук — тихо каза Сачи. — Там съм израснала, там живеят родителите ми. На Вътрешния планински път. Ще минем право през него. Ние искаме да спрем и да останем там — аз, Таки и Юки. Там за нас е най-безопасно.

Почти мигновено Сачи се изплаши, че е направила ужасна грешка, но беше късно да си вземе думите обратно. Погледна го, зачудена как ще реагира горд самурай като него, щом научи, че тя е само една проста селянка.

Очите му се разтвориха широко.

— Село? — промърмори той недоверчиво.

— Моите родители са селски самураи — приемните ми родители, по-точно. Но дълги години служих в замъка в Едо. — Искаше й се да му каже, че е осиновена дъщеря от рода Суги, знаменосци на даймьото от Огаки. Но тя беше повече от това, много повече. Тя беше вдовицата Шоко-ин, любимата държанка на покойния шогун — тайна, прекалено опасна, за да бъде разбулена.

Шиндзаемон я гледаше, сякаш я виждаше за първи път. После на устните му се появи усмивка, която огря цялото му лице. Той обърна ръката й и нежно прокара твърдите си пръсти на сабльор по нейната мека бяла длан.

— Мислех, че стоиш високо над облаците — промълви тихо той. — Че си придворна дама. Мислех си, че ще мога единствено да ти се възхищавам от разстояние. Но ти не си! Ти си човешко същество като мен.

Той се наведе напред.

— Ти си като Момотаро — рече той.

Сачи се усмихна плахо. Момотаро — Малкото прасковено момче. Баба й често й беше разказвала тази приказка за стария дървар и неговата жена, които се молели на боговете за дете. Един ден старицата перяла дрехи на реката, когато към нея се задала огромна праскова. Когато я срязала, отвътре изскочило красиво момченце.

Може би Шиндзаемон е прав, помисли си Сачи. Може би донякъде приличаше на Момотаро. От край време си знаеше, че е различна от всички останали. Също като нея и Момотаро не останал в селото си. Пораснал и тръгнал да се бие с великаните. Но на края на приказката след последното му приключение, когато всички великани били мъртви, той се върнал и открил, че старият дървар и неговата жена го чакат, копнеят да го видят — така както и нейните родители сигурно копнеят да видят нея.

Дълги години си беше спомняла за селото с копнеж; сега започваше да разпознава пейзажа и разбираше, че е близо до дома. Предишната вечер знаеше със сигурност, че иска точно това, а сега изпитваше колебания. Щом влезеше в селото, Шиндзаемон щеше да продължи по пътя си към Едо и тя нямаше да го види никога повече. Точно когато започваха да се опознават, трябваше да се разделят.

Слънцето беше залязло. Леденият вятър пронизваше малката колиба. Тя трепереше. Шиндзаемон погали с пръст бузата й.

— Като праскова — промърмори сякаш на себе си.

Взира се в нея сякаш цяла вечност. После се огледа, сякаш изведнъж разбудил се от сън. Лицето му се смрачи. Пусна ръката й.

— Какво направи с мен? — изпъшка той. — Ти превръщаш живота в нещо ценно. А аз трябва да съм готов да умра. Как мога да се бия, ако се чувствам така?

През вратата на чайната Сачи видя как техните приятели се мъкнат по заснежената пътека към тях, последвани от редицата носачи с големи денкове върху гърбовете си. Шиндзаемон я погледна.

— Аз би трябвало да съм мъж и воин. Може би Тораноске казва истината. Да се смесваш твърде много с жените, те превръща в жена. Ако баща ми ме хване, ще се самоубие от срам.

Сачи преглътна трудно. Гърлото й гореше и очите й се напълниха с парещи сълзи. Не заслужаваше толкова жестоки думи. Вдиша няколко пъти и се опита да успокои ударите на сърцето си. Трябваше да се стабилизира, да бъде готова за срещата с Таки и Юки.

Разбира се, Шиндзаемон с право я отблъскваше. Беше глупаво да си помисли дори и за миг, че животът им би могъл да бъде друг. Острите му думи щяха да направят раздялата по-лека. По-добре беше така — да забрави изобщо, че нещо се е случило.

 

 

Пътят надолу от прохода беше отвесен. Сачи вървеше с Таки и Юки, държеше ги за ръцете и им помагаше на най-стръмните места. Срамуваше се, че ги беше оставила, че се беше предала на чувствата си. Вече не е дете. Знае много добре, че не е свободна.

Очакваше Таки да я смъмри, загдето си позволи да остане сама с мъж. Но Таки не каза нищо. Изглежда, тя дори не беше забелязала, че Сачи я е нямало.

Вгледа се в нея настойчиво. Беше потънала в собствените си мисли и чувства и не й обръщаше никакво внимание. Самата Таки сякаш сънуваше. Лицето й грееше, големите й очи пламтяха. Сачи никога не беше я виждала толкова хубава и оживена. Чертите на лицето й изглеждаха по-меки и по-женствени. После забеляза как тя плахо поглежда към Тораноске и се изчервява всеки път, щом той я доближи.

 

 

През остатъка от деня вървяха мълчаливо и колкото е възможно по-далече от главния път. Сачи внимаваше да не настига Шиндзаемон. Понякога крадешком поглеждаше към едрия му гръб, губещ се по пътеката, и се чудеше дали той няма да погледне назад към нея. Но той не се обръщаше.

Вече наблюдаваше Таки — как поглеждаше към Тораноске и свеждаше срамежливо големите си очи, когато той се окажеше наблизо. Тораноске беше много красив с фините си черти и коса, прибрана на гъста конска опашка. За мъж, прекарал голяма част от живота си на война, кожата му изглеждаше доста нежна и нямаше загар като тази на Шиндзаемон. Той беше истински самурай — мускулест, добре възпитан и много любезен. Но винаги се държеше на разстояние. Имаше и още нещо, което го правеше въплъщение на самурайския дух. Тацуемон беше винаги до него. Даже през нощта излизаха заедно.

Сачи не им беше обръщала особено внимание преди. Не беше нейна работа да го прави. Но сега не можеше да не забележи как Тацуемон гледа благоговейно своя господар.

В това нямаше нищо изненадващо. Връзката на Тораноске с Тацуемон беше видима за всеки. Тя изглеждаше толкова очевидна, че не си струваше изобщо да се отбелязва. Като самурай от класическия вид Тораноске живееше живота си сред мъже и искрено вярваше, че контактът с жени ще го направи мек като жена. Но дали Таки знаеше това? Може би чувствата й я заслепяват за онова, което е ясно за всички други, мислеше си Сачи. Връзката между Тораноске и Тацуемон беше такава, каквато всички очакваха — тя не заплашваше обществените норми и не можеше да предизвика никаква санкция. Колкото и близки да изглеждаха, това нямаше да попречи на сватбените планове на семействата им за тях.

Сачи и Шиндзаемон обаче трябваше да крият срещите си. Именно техните чувства надхвърляха границата, а не тези на Тораноске и Тацуемон.