Лесли Даунър
Последната наложница (26)

V

Скоро след новогодишните празненства, когато украсата беше свалена, за да бъде изгорена, небето посивя и натежа. Едри бели снежинки започнаха да падат — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Когато същия следобед Сачи излезе на верандата, дърветата, камъните и падналият каменен фенер се бяха превърнали в тайнствена гледка с призрачни бели форми, скрити под дебела снежна покривка. Тя се загърна в юргана и потъна в тишината.

Изведнъж се чу шум. Сачи се стресна. Дали не изпука бамбук, огъващ се под тежестта на снега? А може би беше някакво животно или дух. В този край на имението не идваше никой. Това беше нейното тайно място — на нея и на Таки.

— Госпожо — изсъска един глас. — Не се плашете!

Изпод сянката на къщата се появи фигура, увита толкова плътно, че се виждаха само очите й. Приближи, скърцайки по снега, и остави редица от стъпки с плетката на сламените си ботуши. Тези пронизващи черни очи й бяха познати, както и дълбокият гърлен глас. Беше Шиндзаемон.

Сачи скочи и се уви още по-плътно със завивката.

— Господине, това е доста нередно. — Тя говореше тихо и плахо поглеждаше през рамото си. Може би Таки се намираше в стаята отзад и би могла да се включи, изпълнявайки ролята на придружителка. Но стаята беше празна. Не знаеше дали съжалява, или е доволна, че Таки я няма.

— Трябва да ви видя насаме — припряно прошепна той. — Навсякъде слухтят уши.

За миг Шиндзаемон се спря притеснено, пристъпвайки от крак на крак, свел поглед към земята, с ръка на дръжката на меча си. Изглежда, отсъствието на други хора го правеше по-малко самоуверен. Да бъдат заедно сами беше нещо извънредно — мъж и жена, само двамата. Просто такова нещо не се случваше. Дори когато Сачи легна с шогуна, наоколо се навъртаха придворни дами.

— Ние сме безкрайно благодарни на семейството ви, господине — неуверено промълви Сачи.

— Съжалявам — измърмори той. — Сбърках, като ви доведох тук. Беше грешка — ужасна грешка. Обещах да ви защитавам, но се провалих. Мислех, че това място ще бъде като рай. Но сбърках. То не е безопасно нито за вас, нито за нас. Негово благородие даймьото…

Всички ние тук сме поданици на рода Токугава. Но сегашният даймьо… — той снижи още повече гласа си, сякаш дори в тази оградена градина с падащ на едри снежинки сняг можеше да има шпиони.

Сачи напрегна слух и се наведе напред. Бяха толкова близо, че усещаше топлината на тялото му и виждаше как дъхът му издува шала, с който беше увито лицето му. Усещаше лек мирис на пот, примесен с тютюнев дим и прах. От този мирис толкова естествен и суров — по гърба я полазиха тръпки.

— Настоящият владетел е човек без чест. Той отказа да изпрати войска, когато шогунът го помоли за това. Чака да види накъде ще задуха вятърът. Иска да е сигурен, че ще е на страната на победителите. Моят братовчед беше… и е един от неговите съветници. Опитва по всякакъв начин да го убеди да прави каквото трябва, да подкрепи шогуна, но сред съветниците му има силни мъже, които са с Юга.

Братовчед му… Възможно ли е…

— Значи затова сте тук, за да помогнете на братовчед си, така ли?

— Беше глупаво. Ние сме ронини. Тук има хора, които ще ни заловят, ако могат. Но ние тримата, Тораноске и Тацуемон, решихме, че трябва да се върнем.

— Значи насам сте пътували…

— … когато попаднахме на вашия паланкин — кимна той. — Като слуги на Негово величество беше наш дълг да ви защитим. Но също така трябваше да се върнем тук колкото е възможно по-бързо. Мислехме, че тук и вие ще бъдете в безопасност. Но… — намръщен, той не вдигаше поглед от земята. Извън надвесените стрехи се сипеше сняг.

— Вашият братовчед… — смая се Сачи, осъзнала изведнъж думите му. — Искате да кажете… бащата на Юки ли?

С болка си представи грейналото лице на момиченцето. Не посмя да попита повече.

Шиндзаемон присви тъмните си очи.

— Израсли сме заедно. Той ми е като брат. И е добър човек, човек на честта.

— Но сега…

— Сега е в затвора.

Сачи се ужаси.

— Негово благородие предпочете да е на страната на Юга. Братовчед ми е осъден на смърт. Аз се опитвам да го извадя от там. Всеки ден проверявам вратите на затвора. И доколкото знам, все още има шанс.

— Значи заради нас — промълви Сачи с разширени от ужас очи — вие трябваше да пътувате бавно и не можахте да дойдете тук навреме.

Той поклати глава.

— Тъй или иначе щеше да е много късно — промърмори той. — Негово благородие е дал на южняците пълна свобода. Имало е чистки. Южните ронини посичат всекиго, стига да го заподозрат, че подкрепя Севера. Много хора дадоха воля на старите си вражди. Мнозина са затворени или избити; цели семейства са унищожени и имената им са изтрити от регистъра. Досега моето семейство не го закачат, но никой не знае докога.

Той замълча, сякаш за да събере мислите си.

— Като дами от двора на Негово величество тук вие сте в голяма опасност. Ние ви доведохме и наше задължение е да ви опазим. В никой случай не излизайте извън къщата. Ще тръгнем в най-скоро време.

Увлечена от думите му, Сачи се вгледа в единственото, което се виждаше от него — очите му. Една силна ръка лежеше на дръжката на меча му. Дори тук той беше готов за всичко. Отзад наметалото му беше посипано със сняг. Зад гърба му градината грееше в белота. Клоните на дърветата и високият бамбук се превиваха под тежестта на снега.

Настана дълго мълчание.

— Не знам нищо за вас — промълви той. — И тук не е мястото да питам. Знам само, че сте дама от свитата на шогуна. Когато имахме привилегията да ви помогнем, вие пътувахте в императорския паланкин. Като верни слуги на Негово величество наш дълг е да ви защитаваме по най-добрия начин.

Сачи кимна. Струваше й се, че е изпаднала в транс.

— Щом веднъж заминем оттук, поемаме съдбата си в свои ръце — рече тя, спомняйки си коя е и каква е. — Не сте задължени да ни помагате. Но ще ви бъдем благодарни, ако ни посъветвате за условията по пътя.

— Не мога да ви пусна да тръгнете сами — възрази той. — Това е много опасно. Ще ви придружим, щом поискате да си тръгнете.

Очите му бяха променени — сега я гледаше по-открито, дори се усмихваше. Тя би трябвало да изпитва гняв заради дързостта му, но вместо това чувстваше, че се разтапя под неговия поглед.

— Вашите очи — промълви той. — Тесни са като прерийна трева и… са зелени. Тъмнозелени. Прощавайте, но аз съм един груб ронин. Никога не съм мислил, че ще видя някого толкова… Не съм си представял, че ще срещна някого…

Той гледаше в земята и подритваше снега с върха на сламената си обувка.

— Прощавайте — промълви той отново. — Не е редно да говоря на човек като вас по този начин. Но ето ни тук. Сигурно това е съдба. Съдбата, която ни срещна. Свързва ни карма.

Той се намръщи, сякаш съзнавайки, че е отишъл твърде далече.

— Трябва да вървя — промърмори, обърна се рязко, сякаш някой го дръпна против волята му. — Ще ви посетя пак.