Лесли Даунър
Последната наложница (25)

IV

В началото Сачи и Таки се ослушваха с надежда леля Сато или прислужничката да изтопуркат през къщата и да съобщят, че на входа е Шиндзаемон или Тораноске. Щом вратата се отвореше, те вдигаха очи в очакване. Но обикновено в такъв случай им донасяха храната, застилаха леглата им или ги канеха на приказки в големия хол.

Лека-полека започнаха да свикват с новия си живот. Разкошните им кимона — единственото, което им напомняше за живота в двореца — стояха прибрани и събираха прах. Сачи се опитваше да не мисли за онази странна роба, която беше донесла от селото. Но когато с края на окото си зърваше копринената кърпа, с която беше завързана, й се струваше, че вижда как дрехата вътре свети като жарава. Тя наистина приличаше на ангелска одежда. Беше твърде красива. Плашеше я, сякаш беше омагьосана.

За да запълва времето си, Сачи учеше Юки на стихотворения от Новия сборник със стара и модерна поезия. Учеше я така, както нея я беше учила принцесата — караше момиченцето да рецитира пак и пак всяко стихотворение. Възхищаваше се на бързината, с която детето заучаваше. Юки обичаше най-много стихотворенията на монаха Сайгьо.

— Толкова са тъжни — казваше тя. — Карат ме да се чувствам самотна.

Също като принцесата, Сачи изписваше всяко стихотворение с най-добрия си наклонен почерк, а детето го преписваше. В двореца беше научила не само напълно достатъчната за жените слогова азбука, но и китайските йероглифи, с които беше написана класическата литература. Започна да учи Юки и на тях, въпреки че леля Сато протестираше, защото ако малкото момиче се окажело твърде високообразовано, никой нямало да се ожени за него.

— Къде е твоят мъж? — попита я, докато седяха един ден заедно, с нейния директен начин Юки. — И той ли е заминал като татко ми?

— Аз нямам съпруг — каза й изненаданата Сачи.

— Затова ли нямаш деца? — продължи Юки.

Така е. Изглеждаше странно зряла жена като Сачи да е без деца, а още повече да е неомъжена. Вече беше на осемнайсет. И тя като всички на Нова година беше пораснала с една година.

— Аз не мога да се омъжа — нежно каза Сачи. — Много далече съм от дома. Когато се върна в семейството си, баща ми ще ми намери сватовник.

— Но тогава ти ще си много стара — реши Юки.

Сачи кимна. Думите на детето я изпълниха с неопределен смут.

Но къде беше нейният дом? На този свят всеки имаше своето място. А тя и Таки бяха като бурени, плаващи в езеро, откъснати от корените си, или като ревниви духове, кръжащи между този свят и следващия. Трябваше да се върнат в двореца в Едо или при своите семейства. Не можеха да продължават да се крият и вечно да живеят половинчат живот, независимо от това кои са домакините им.

Всеки ден, понякога с Таки, понякога сама, Сачи вземаше една завивка и излизаше вън на верандата. Седеше и съзерцаваше градината, размишляваше над странната съдба, довела ги тук с Таки, и се опитваше да си представи какво ще е бъдещето им.