Метаданни
Данни
- Серия
- Шогун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Concubine, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Верих, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лесли Даунър
Заглавие: Последната наложница
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2008 (не е указано)
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-594-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768
История
- —Добавяне
III
На следващата сутрин, първата от новата година, Сачи и Таки отидоха при другите в големия хол. Там се бяха събрали мъже, жени, деца и възрастни. За тези ден-два падаха всички обичайни граници.
Мъжете се разполагаха лениво, сякаш си бяха у дома, косматите им крака надничаха изпод дебели тъмносини халати, пушеха лула след лула. Бяха оставили дългите си саби до вратата, но късите стояха втъкнати в поясите им. Чувстваха се спокойни, но все пак внимаваха.
Някой донесе тесте карти със стихове. Леля Сато намръщена ги сложи встрани.
— Братовчедке — рече тя, — ти не спомена ли, че ще намериш тесте хубави карти?
Майката на Юки беше коленичила в един ъгъл. Тя подскочи като изплашен заек и излезе, после се върна с две тестета карти. Леля Сато подреди едното тесте с лице нагоре върху татамито, докато прислужничката поставяше високи свещи в средата. Всички се скупчиха наоколо, за да гледат. Картите бяха от релефна дебела хартия. На всяка имаше по два стиха, изписани с невероятно решителен, красив почерк.
— Майстор калиграф! — промълви Сачи.
— Това е почеркът на татко — гордо обяви малката Юки, поглеждайки Сачи с големите си невинни очи. С пъстрото си кимоно и дългите веещи се ръкави тя повече от всякога приличаше на пеперуда.
— Бащата на Ю-чан е прочут калиграф — обади се леля Сато. Последва мълчание. Като видя сведените глави и тъжните лица, Сачи не посмя да попита защо го няма на сбирката. Юки се притисна към нея.
— Знаеш ли „Сто стихотворения от сто поети“? — прошепна детето. — Тя е любимата ми игра.
Чичо Сато, мъжът на леля Сато, седеше с кръстосани крака, а големият му корем висеше над пояса така, че почти го скриваше. Той имаше кръгла глава, лъскаво теме и полузатворени очи, които се взираха много внимателно изпод гънките плът.
Усмихвайки се на Юки, чичо Сато взе второто тесте, размеси картите и извади една. В голямата му ръка тя изглеждаше съвсем малка. С дълбок плътен глас той прочете първия стих от едно стихотворение:
— „Само за да сънувам една пролетна нощ, превръщам ръката ти във възглавка…“
Всички се наведоха напред, сякаш за да разгледат подредените в редица карти на земята. Юки протегна малката си ръка и взе една.
— Мадам Суо! — изписка тя. — Това е мадам Суо!
Тя прочете последните два стиха със звънкия си глас:
— „Как жаля аз за свойто име, което тъй опозори ме.“
След последната дума стаята отново потъна в тишина. Думите увиснаха във въздуха. Всички възрастни смутено гледаха в татамито. Сачи се огледа — чудеше се дали нещо тук няма връзка със случилото се със семейството на Юки.
После всички отново заговориха. Сякаш за да прикрие неловкостта, чичо Сато мушна своята карта в ръчичката на Юки. Тя пък я подаде на Сачи.
Под стиховете беше нарисуван малък портрет на поета, мадам Суо. Беше изобразена миниатюрна дама от ерата Хейан, в спокойна поза, а малката й глава се подаваше над ярката й дванайсетслойна роба. Лицето й беше бяло петно с точки вместо очи и уста. Но нарисуваните високо на челото вежди й придаваха определено тъжен вид. Богатата дреха, меланхоличното смирение напомниха на Сачи за принцесата. Принцесата и нейните дами, а също и Сачи, се обличаха точно по този начин. Сачи си спомни споровете с Всесилната и нейните дами, които се обличаха в претрупания стил на Едо. Знаеше се, че дворецът е изгорял. Сачи копнееше да научи къде е принцесата и какво прави на първия ден от новата година. Юки не сваляше очи от нея.
— Така ли се обличахте в Едо? — попита тя.
— Не — излъга Сачи и преглътна с неохота. Гласът й пресекна. Опита се да се усмихне на момиченцето. — Обличахме се както хората тук.
Никой не биваше да знае за двореца и за живота, който бяха водили там. Това беше тяхната тайна, която трябваше да се опази завинаги.
Чичо Сато взе друга карта и изрецитира първата половина от стихотворението с плътния си глас. Още преди той да свърши, Юки извика и грабна картата с втората половина. Тя я прочете победоносно. Таки също се надвеси над картите с протегната ръка — вживяваше се много сериозно в играта, също като Юки. Скоро до всеки имаше купчинка карти. Бяха останали съвсем малко карти без двойници, когато при страничния вход настана шумотевица. Тежката дървена врата се разтресе, отвори се и студеният вятър нахлу вътре, в резултат на което свещите започнаха да капят. Прислугата се втурна да поема наметките и сабите на новодошлите.
Големият хол се напълни с хора. Всички бяха коленичили в поклон.
— Моят брат и неговото семейство — обяви леля Сато. Тя се усмихваше и играеше ролята на любезна домакиня. Но Сачи долови напрежението в гласа й. — Вие, разбира се, познавате Шиндзаемон.
Сачи скри лице зад ветрилото си и любопитно надникна над него. Спомни си усмивката, с която я беше удостоил той.
Сега Шиндзаемон изглеждаше по-спретнат. Буйната му коса беше вързана на конска опашка, а загорелите му страни — гладко обръснати. Без коня и дългия си меч той изглеждаше смутен и не на място. Обикаляше наоколо намръщен, сякаш му се искаше да е някъде другаде.
Леля Сато представи Сачи и Таки на строгия, едър баща на Шиндзаемон и дребната му шепнеща майка, на по-големия му очилат брат и на неговата жена. Сачи не си беше представяла, че буен мъж като него би могъл да има достолепно, възпитано семейство. Но се оказваше точно така. Шиндзаемон беше следващият в редицата. Сачи коленичи до Таки, свела очи към земята. Искаше да вдигне поглед, да види очите, които я бяха гледали толкова нахално, да провери дали в тях има искра, дали е обект на вниманието му в момента. Искаше й се да каже: „Ти каза, че ще ни защитаваш. А вече дори не те виждаме“.
Но, разбира се, не го каза. Гледаше надолу и промълви възпитано:
— Благодаря, че се погрижи за нас.
Таки мълчаливо криеше лице в ръцете си.
— Съжалявам — промълви той. — Бих искал да можех да направя повече.
Не беше в стила му да е толкова официален. Когато синовете на леля Сато се скупчиха около него, настана шумотевица.
— Братовчеде Шин — викаше неудържимо първият. Май беше най-големият, Геноске. — Доста време мина.
— Къде беше? — настояваше вторият. — Какво е станало с косата ти? Такава ли е модата в Едо?
— Време е да я отрежеш — викна първият глас. — Нужен си ни тук. Ние също се бием, знаеш ли? А онзи дуел, който ми обеща?
— Когато кажеш — рече Шиндзаемон. — Нямаш никакъв шанс.
Избухна смях.
— Не си се променил, нали? — каза вторият глас.
— Оттук — обади се чичо Сато, който стана и поведе мъжете към своята част на къщата.
Докато слугините приготвяха саке и храна за гостите, жените събраха картите, за да изиграят още една игра. Не след дълго се включиха също и децата.
Дребната, пълна майка на Шиндзаемон задаваше възпитани въпроси на новодошлите. В остарялото й красиво лице трудно можеше да се открие прилика с Шиндзаемон. Като всички в този странен град, и в нейните очи личеше скрит страх.
Леля Сато коленичи до нея.
— Твоето момче е пораснало — рече тя с дрезгавия си глас.
Сачи се надвеси над картите, уж погълната от играта, но искаше да ги слуша. Изгаряше от любопитство.
— Вече не е момче — рече майката на Шиндзаемон, която говореше със силен Като акцент. Изглеждаше тъжна и потисната. — Той окървави меча си.
— Колко време мина оттогава? Три години? Четири?
— Случи се преди вълненията. Не мислехме, че някога ще се върне. Поне не опозори рода. Баща му му се скара, но той от думи не разбира. Не слуша баща си, а мен пък — съвсем.
— На този свят няма място за неудобните хора — каза леля Сато, поклащайки глава. — Гвоздей, който стърчи, го удря чукът.
Сачи беше чувала тази поговорка стотици пъти, но сега думите й прозвучаха като предзнаменование. Несъмнено един ронин беше като пирон, който стърчи.
— Той беше боец, постоянно се упражняваше със своята сабя, вместо да чете книги — въздъхна майка му.
— Бива го с меча — категорично рече леля Сато. — Един от най-добрите е.
— На нас това ни трябва — обади се майката. — Ако оцелеем, тогава ще се изучи. Страх ме е да мисля какво ще се случи сега, когато негово благородие…
Леля Сато сложи предупредително ръка на коляното й. Двете погледнаха към майката на Юки — коленичила в единия ъгъл, тя кършеше слабите си ръце, загледана в картите със стихове. Двете жени млъкнаха.
Сачи не беше единствената, дочула разговора. Таки също ги слушаше. Сачи се наведе към нея и й прошепна:
— Трябва да говоря с Шиндзаемон, преди да си тръгне. Трябва да разбера какво става в Едо. Те ни доведоха тук, те трябва да ни помогнат да си отидем. Не можем да останем тук вечно.
Прислугата затваряше капаците на прозорците и палеше лампите; жените се бяха уморили от играта на карти, когато се дочуха гневни викове.
— Безсрамно момче! Нямаш ли чувство за дълг? — Беше чичо Сато. — Ако не беше син на брат ми, щях да вдигна меча си срещу теб.
— Ще замина на север, когато преценя, че е възможно — дочу се гласът на Шиндзаемон. — Тук имам работа. Трябваше да се върнем по-рано.
Сачи скочи на крака и се затича към входното антре. Шиндзаемон ядосан затъкваше дългата си сабя в колана и навличаше наметалото си.
— Уважаеми Шиндзаемон — тихо промълви тя.
Той се обърна изненадан.
— Извинявай — продължи тя. — Ще съм ти безкрайно благодарна, ако ни посетиш, когато имаш новини. Трябва да научим, когато нещата в Едо се успокоят. Това ще ни е от голяма полза.
Шиндзаемон се спря. Вгледа се в нея, очите пробягаха по лицето и косите й. Сякаш запечатваше всяка нейна черта — малкия й нос, розовите устни, бялата й кожа, зелените очи.
Сачи направи усилие да развали магията, като сведе поглед и прехапа устни.
— Разбира се — промълви той и се поклони отривисто. — Ще го направя.
После отвори вратата и излезе в нощта.