Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
приятел(2019)
Корекция
plqsak(2020)
Форматиране
Еми(2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. —Добавяне

V

Косата на Сачи вече беше къса и лесно можеше да се върже на кок, какъвто носеха градските жени. Но косата на Таки стигаше до земята. С много изобретателност, възхищавайки се на красотата й, стопанката на хана я среса, сви, намаза и прибра, докато фризурата й не започна да наподобява тази на някоя обикновена гражданка. Таки внимателно сгъна безценните им копринени кимона и ги прибра във вързопи, които трябваше да бъдат качени на конете. Селянка, станала наложница, която се преструва на принцеса, преоблечена като жена от града, помисли си Сачи. Можеше да е всякаква. Трябваше само да смени дрехите си.

На бойното поле, заобиколена от стотици трупове, изправена пред диви мъже, заплашващи да ги вземат в плен, Таки се беше държала безстрашно. Сега обаче тя изглеждаше объркана — всъщност ужасена — от внезапната промяна в положението си. Сега тя — с нейния благороднически произход и толкова различен вид — се намираше сред груби войници и прости градски хора. Вярно, беше придворна дама, но в най-големия дворец в страната. Никога през живота си не беше обличала друго, освен най-фина коприна. Беше свикнала всеки ден да си слага ново кимоно и нови бели таби чорапи. Смутено опипа грубите си памучни дрехи.

— С тези дрехи южняците никога няма да ни открият — рече Сачи. — Няма дори да ни забележат. Спомни си за своя фаворит, Дзеами — добави тя, опитвайки се да я утеши. Таки обичаше да припява стиховете на големия драматург: „Ако се държи на скрито, то е цвете. Ако не е скрито, не е цвете“. — Ти си като цвете, едно-единствено цвете. Или корейска купичка за чай. Или чайна стая. Да, ти си като чайна стая — много семпла, простовата, без лукс и без разкош и точно затова си още по-красива.

— Да, но чайната стая се намира в градината на благородник и е много скъпа, не е вън на пътя, изложена на показ пред простите хора — въздъхна Таки. — Миризмата е толкова отвратителна! Тази роба дере кожата ми.

Сачи погледна приятелката си и се усмихна. Те двете наистина бяха необикновени на вид градски жени. Бледото лице на Таки с острата брадичка, големите очи и извитите вежди изглеждаше доста нелепо в рамката на фризираната по градски коса, украсена с гребенчета и фуркети. Слабото й тяло, обикновено скрито под камбановидните поли на дворцовите одежди, изглеждаше доста непохватно под оскъдните градски кимона.

Сачи се завъртя, наслаждавайки се на инерцията на тежките подплатени поли на горното си кимоно. Черната боя по зъбите й беше започнала да избледнява и над очите й едва тъмнееха дъгите на растящите й наново вежди. Лицето й с форма на пъпешова семка, малкият й извит нос и розовите устни изглеждаха още по-красиви сега, когато беше без плътен грим. Без пластовете дебела коприна тя вече не приличаше на голямо цвете, придвижващо се бавно напред. Можеше да вдигне полите на кимоното и да скача или да тича. А тънкото й вратле, с което доста се гордееше, стърчеше много по-открито, защото яките на гърба бяха ниско изрязани.

Все пак имаха късмет, че беше зима. И двете трябваше да ходят с добре увити лица и глави, защото иначе щеше да личи, че съвсем не са прости гражданки.

Когато малката група отново потегли, Тораноске — по-красивият и образованият от двамата ронини — яздеше отпред, а младият Тацуемон с гладките бузи водеше коня му. Двете жени вървяха на малко разстояние отзад, а охранителите на мъжете ги съпровождаха от двете им страни, въоръжени с мечове и тояги. Следваха носачите и слугите с товарните коне, колкото бяха успели да наемат. Вторият мъж яздеше най-отзад. Двете му саби подрънкваха.

Пътят се виеше през равнината между самотни оризови поля. Като че ли избягваха главния път и се придвижваха по малки вътрешни пътища. От двете им страни се редяха могили, увенчани от хилави ели, бележещи разстоянието от Едо. Всеки път, когато преминаваха покрай тях, разбираха, че са изминали още няколко ри. Какво ли ставаше у дома, в замъка? Цялата страна беше обзета от хаос, а те се намираха насред непозната земя и пътуваха към град, за който не знаеха нищо, но пък ако жителите на този град научеха нещо за тях, нямаше нито начин да избягат, нито къде другаде да отидат. Никой не беше наясно къде се намират. Никой не можеше да ги спаси. Успокояваше ги единствено това, че техните пазачи бяха техни защитници, а не врагове — поне така изглеждаше.

За момента пътят се простираше равен и добре павиран въпреки издигащите се в далечината хълмове. Но жените вече започваха да се уморяват. Таки никога през живота си не беше ходила пеша, а Сачи беше забравила какво е да си на път от сутрин до вечер. Искаше им се да спрат и да си починат, но мълчаха.

В равнината духаше остър вятър. Те упорито напредваха, свели глави срещу напора му. Над главите им прелитаха ята гъски. От време на време стигаха до малки открити бараки, предлагащи чай и закуски. Съдържателите се втурваха навън, молейки ги да спрат и да купят нещо.

Конвоят се движеше с бързо темпо. От време на време, нарушавайки монотонността, изникваше село като остров насред бурно море. Над сламените покриви, скрити зад групи дървета и горички от увехнал бамбук, се виеше дим. Вятърът свистеше през сухите оризови стебла. Минаваха покрай групи от селяни, които теглеха каручки, и старици с криви крака, превити толкова, че носовете им сякаш допираха земята. Макар в Едо да имаше бунтове, животът на село като че ли си вървеше постарому. Срещаха хора, бягащи от Едо, които дърпаха колички с покъщнина. От време на време по полето се носеше далечният припев „Кого го е грижа?“.

— Не мога да повярвам — изстена Таки. — Тук, където всеки може да ни види, без нито една помощничка, облечени като жени от града… Ако можеше да ме зърне майка ми сега, щеше да се разплаче.

— Никой дори не ни поглежда — озадачена рече Сачи. — Ние изчезнахме. — На нея й харесваше да е невидима.

След малко Таки се оживи.

— За самураи без господар тези момчета са доста цивилизовани — рече тя безгрижно. — Онзи отпред изглежда доста образован. А ханджийката, тази селянка, се държа направо човешки!

— Мълчи — сгълча я Сачи.

Тя изпитваше странна симпатия към тези непознати човешки същества с техния необичаен, леко неприятен мирис. Въпреки пола си те бяха от доста по-нисък произход и това, че тя беше жена, а те — мъже, не им даваше никакви привилегии. На Таки, самурай от висок ранг и дворцова дама, те сигурно й се виждаха много по-нисшестоящи. В живота си Таки почти не се беше срещала с други мъже, освен от семейството си — най-много и с някой търговец на коприна. А тези не бяха просто мъже, а ронини, напълно извън пределите на цивилизованото общество. Като че ли не съществуваха. Те двете — Сачи и тя — вървяха с тях в нещо като сън, кошмар, от който за щастие скоро щяха да се събудят и да се озоват обратно в женския дворец. Но Сачи не виждаше нещата по същия начин. Тя не беше самурай. Облечена в домашнотъканите дрехи, тя чувстваше как предишният й живот изниква пред очите й по-цветист от всякога. Допирът на грубия памук й беше познат. Той я връщаше в отдавна отминалите дни, когато бродеше из гората с Гендзабуро. Всичко познато приключваше по същия начин, както навремето, когато я бяха грабнали и извели от селото. Може би така се случваше в живота. Също като с нежните розови черешови цветчета, които се разтварят и окапват в един и същи ден, животът й можеше да свърши всеки момент. Точно това му придаваше болезненост и красота.

Ставаше все по-трудно и по-трудно да носи заблудата, че е принцесата. Докато се люшкаше в паланкина, от нея не се искаше да разиграва театър. Тук обаче на пътя, пред очите на всички, това изглеждаше невъзможна задача. Въпреки това тя трябваше да опита.

Добре поне, че всички бяха пътници. Пътят, макар и временно, като че ли сваляше бариерите. „Човешкият живот е едно пътуване“, шепнеше тя, припомняйки си думите на Башо. Старият поет беше прекарал живота си, пътувайки от място на място, разменяйки стихотворения с местни поети. Тя си спомни за шогуна и за писмата, в които й беше описал местата, видени по пътя за Осака. Беше прекарала целия си живот или в селото, или затворена в двореца. Вярно, дворецът представляваше свят сам по себе си, но на нея започваше да й харесва, че е далече от него. Тя не беше като Таки. Мястото й беше тук, сред полето, а не в богатия кукленски дом, пълен с шепнещи жени.

След малко розовобузестият млад Тацуемон ги изчака.

— Господарят моли да вземете неговия кон, високопоставена личност сте — рече той шепнешком, навеждайки глава и поглеждайки нагоре към Сачи с големи кротки очи.

— Това е изключено. Дамите не яздят.

— Той предположи, че така ще отговорите, но ми каза да ви помоля отново. Сигурна ли сте, че няма да яздите?

Сачи му се усмихна. Наистина беше хубаво момче. Сякаш беше излязъл от някой роман на Сайкаку, описващ красиви пажове, които предизвикват възхита у своите другари.

— Ти на господаря Тораноске ли служиш? — попита тя.

— Да, ваша светлост — отвърна младежът, изчервявайки се.

— От колко време работиш при него?

— Ние тримата пътуваме, откакто започнаха размириците — отвърна той.

Гласът му заглъхна. Заби поглед в земята и не вдигна очи, а поизостана нарочно, като внимаваше да не се движи успоредно с тях. Сачи не си беше представяла, че като жена някога ще се движи по друг начин, освен на три крачки след мъжа.

— Кажи на господаря си, че искаме да говорим с него — каза тя. Таки се намръщи, но Сачи не й обърна внимание.

Тораноске дойде при жените, като внимаваше да върви на една-две крачки след тях.

— Господарю Тораноске — заговори след малко Сачи. — В онази песен не се ли пееше нещо за пеперуди от запад? — Щом изрече сричките, тя изведнъж разбра. — „Пеперуди“ — „чо-чо“, разбира се. Те пееха за южното имение на Чошу.

— Чо е Чошу, високопоставена личност — обясни почтително той. — Чошу е на югозапад. Те имат предвид, че родственици на Чошу идват насам.

— Вярно ли е това? Идват ли?

— Не се бойте, високопоставена дамо. Разбира се, ние ще ги победим. Но те са добри воини и имат чуждестранни оръжия. Сблъсквали сме се с тях много пъти по улиците на Киото. А сега са се съюзили с клана на Сацума…

— В Киото? Бил ли си там?

Обзета от любопитство, се включи Таки. Разбира се, Таки беше от Киото. Семейството й живееше там. Там беше домът й, а също и домът на принцесата. Това беше имперският град.

— Да, мадам.

— Казаха ни, че там имало пожар — тихо се обади Таки. — Чух, че градът изгорял до основи. Чошу нападнали императорския дворец.

Някой изсумтя. Беше вторият мъж, мъжът от края. Поглеждайки назад, Сачи срещна погледа му. Той отмести очи почти с нежелание. Значи я наблюдаваше. Разбира се, защото я охраняваше… Но… Тя въобразяваше ли си или имаше нещо странно във вида му? Може би беше против волята му да води със себе си такива слаби жени и пътуването му да се забавя. Може би беше заради начина, по който тя носеше тези непривични дрехи, или начина, по който вървеше — малко префърцунено като дворцова дама, вместо да пристъпя с криви крака като селянка. Разбира се, една истинска принцеса по-скоро би умряла, но не би стъпила на земя, тъпкана от самурай, при това ронин.

Сачи продължи да върви, усещайки как очите му пробождат гърба й.