Лесли Даунър
Последната наложница (19)

IV

Сачи не знаеше колко дълго са пътували, когато шумотевицата започна. Чу стъпки, после викове и крясъци. Пооткрехна щорите и надникна внимателно.

Намираха се на тясна алея между високи дувари. Зърна заплашителна фигура, скрита в сенките, после още една и още една. Бяха облечени в много слоеве дебели дрехи. Виждаше двете им саби — една дълга и една къса — да се подават изпод облеклото им. Два меча — значи бяха от самурайското съсловие. Но не носеха одежди на самураи. Лицата им целите бяха скрити в шалове, виждаха се само как проблясват очите им. Бяха ронини, вероятно от юга. Цялата алея гъмжеше от тях.

Първият скочи напред. Чу се пронизителен гърлен вик, нещо проблесна и се чу звук от острие, разсичащо плът.

Сачи занемя и политна напред, защото паланкинът изведнъж спря. Чу свистене на саби, изваждани от ножниците, и звън от удари на острие в острие. Свистенето на сабите, ударите на стомана в стомана, виковете се приближаваха, докато станаха оглушително силни — до самия паланкин. Стиснала своята кама, Сачи седеше безпомощна в крехката си носилка, опитвайки се да не мисли, а само да бъде готова. Кръвта пулсираше толкова силно в ушите й, че тя почти не чуваше. Паланкинът се заклати, падна на една страна, после се сгромоляса на земята. Сачи се озова свита и натъртена на пода. В далечината се чуваха стъпки. Груби гласове крещяха нещо на някакъв напевен диалект. Сачи не разбираше думите, но разпознаваше акцента — груба мъжка версия на южняшкото гъргорене, което беше чувала, когато си говореха дамите на Всесилната. Значи не грешеше: това бяха южняци.

Задъхана, Сачи се изправи. Седна с изпънат гръб, почисти полите си, нагласи яката си, нахлупи качулката си и стисна дръжката на камата. Моментът беше настъпил. Трябваше да изтърпи унижението да бъде пленена. Но щеше да се бие, преди да я заловят. Никой не можеше да й попречи да го направи.

Седеше напълно неподвижна — опитваше се да не мърда и да не диша. В тишината една ръка разклати вратата на паланкина.

После чу нещо неочаквано — тропот на копита, приближаващи откъм гърба й. Това можеха да бъдат само още бандити от юга. Прозвуча гръм — толкова силен, че чак ушите й писнаха. Беше й познат. Беше го чувала отвъд оградата на замъка, но никога толкова отблизо — стрелба от мускет. После нов залп, после още… Чуваше стонове и викове, звук от стомана, от трошене на кости и от падащи на земята тела. После настъпи гробовна тишина. Обади се самотно птиче, повя студен вятър.

Сачи пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да повярва как е възможно мъжете отвън да не го чуват. Тя гордо се изпъна с ръка върху камата. Щеше да им покаже, че едно седемнайсетгодишно момиче, при това от село, може да е смело като самурай, дори по-смело.

Проехтя мъжки глас. Беше много близо, точно пред тънките дървени стени на паланкина. Глас на образован мъж с лек селски акцент. Говореше толкова ясно и възпитано, че тя разбираше почти всичко. Каза си името — Тораноске от рода Мацунобе — и своето имение, Кано. Като че ли я молеше да му се представи.

Кано! Сачи замръзна. Кано беше близо до Киото и до нейното село. Но тя нямаше представа от васалната му зависимост, дали тези хора бяха със Севера или с Юга. Независимо от всичко тя трябваше да ги убеди, че е принцесата. Какво би направила в този случай принцесата? Щеше ли да говори? Щеше ли да отвори вратата на паланкина? Сигурно не. Тя не би се представила на никого.

Тишината се проточи безкрайно. После чу женски глас — тънък и висок като цвърчене на мишка.

— Отстъпете встрани, господине!

Сачи за малко не извика от смайване. Таки! Какво, за Бога, правеше тук? Но облекчението много бързо беше изместено от ужас. Дори това да значеше погазване на обещанието пред принцесата, Сачи щеше да скочи от паланкина и да се бие редом с нея. Щеше да направи всичко, каквото и да й струва това, само и само да опази Таки невредима.

— Аз съм мадам Такико от императорския двор, помощничка на шогуна и ескорт на дамата, която пътува в този паланкин — прозвуча гласът й силно и ясно. — Ако искате да говорите с нея, трябва да го направите чрез мен.

В следващия миг големите очи на Таки се появиха пред щората.

— Добре ли си? — попита тя шепнешком.

— Таки, толкова се радвам да те видя. Как дойде тук?

— Ще ти кажа после. Нападнаха ни южняците. Появиха се тези хора и ги отблъснаха. Южняците сигурно отидоха да търсят подкрепление.

— Но кои са те? Кои са тези мъже?

— Не знам. Ще говоря с тях.

Сачи чу как Таки говори и как й отвръща мъжки глас. После се появи отново на прозореца.

— От Кано са. Казват, че са с нас. Казват, че трябва да ги последваме — заради твоята безопасност.

— Значи ни отвличат.

— Казват, че не могат да рискуват принцесата да попадне в плен в южняшки ръце, а ако ни оставят тук, ще се случи точно това. Така или иначе не можеш да изоставиш мисията си и да се върнеш в двореца.

— Но откъде да знаем, че те са такива, за каквито се представят?

— Трябва да им се доверим. Няма друг избор. Нашите стражи са избити, а носачите и помощниците ни избягаха.

— Избягаха! — възмути се Сачи.

— Получи се нещо като заговор, нас ни предадоха. Наоколо е пълно с бандити от Юга. Трябва да продължим да се преструваме. Ако южняците решат, че принцесата бяга към планините, те ще преследват нас, вместо да тръгнат към двореца. Това е наш дълг. Тези мъже имат обоз, имат носачи.

— Но кои са те? — настоя Сачи.

— Ронини.

Ронини. Сачи никога не се беше срещала очи в очи с подобни същества. Тези мъже бяха безстрашни, опасни типове, които не се подчиняваха на никого. Вероятно минаваха от една страна на друга в зависимост от това накъде духа вятърът. Но Сачи и Таки бяха в ръцете им. Нямаха друг избор, освен да им повярват.

— Те искат да те видят — каза Таки. — Искат да се уверят, че тук вътре не седи мъж. Аз ще отворя вратата. Не казвай нищо! Само кимни. После ще я затворя отново.

Сачи бързо навлече качулката на главата си, защото вратата се плъзна. Нахлу дневна светлина, ослепително ярка. Изпъвайки се с възможно най-голямото достолепие, на което беше способна, тя кимна леко, както беше виждала да го прави принцесата. Вън се виждаха силуетите на трима души. Двамата бяха на коне, третият вървеше пеша и държеше юздите. Теметата им бяха небръснати и рошави. Дори нямаха кокчета. На единия косата стърчеше като четина, а другите носеха несресани конски опашки. Никога не беше виждала хора с толкова див вид.

Зад тях — килнати на една страна паланкини. Тук-там — купища тела, от които продължаваше да тече кръв. Някои потрепваха и се гърчеха. Пръстта беше мокра като след дъжд; но локвите в отблъскващ тъмночервен цвят, засъхваха по краищата. Наоколо се виждаха разпилени странни предмети, подобни на камъни. Сачи занемя, когато осъзна, че те са с коса, уши и лица. Отвратителен мирис изпълваше въздуха — смесица от воня на кръв, плът и човешки екскременти. Когато стигна до паланкина, тя почувства, че й се гади, и закри лице с качулката си.

След това вратата се затвори.

 

 

Сачи се опита да не мисли за видяното, но образът се беше запечатал в съзнанието й. Тя си представяше отново и отново тази отвратителна сцена и шумовете, ужасните стенания и въздишките. Потрепери от ужас. Тези мъже бяха намерили смъртта си като самураи — някои опитвайки се да я заловят, други — да я защитят. Някои трябва да са били стражи и носачи, движещи се успоредно с нея, но в смъртта си всички бяха еднакви.

Добре поне, че Таки беше тук. При мисълта, че тя е наблизо, Сачи вече не беше готова да умре. Наложеше ли се следващия път да даде живота си, тя щеше да се бори, и то с всички сили.

Може би съществуваше възможност да успеят — да, но къде можеха да отидат? Имаше само едно сигурно място — селото. За миг Сачи си представи, че е обратно в покритата с плочи къща с течащата по-долу река и издигащата се над главите планина. Ако оцелееше, ако се измъкнеше жива от тази кутия, щеше да намери начин да отиде там.

Някъде в далечината се чу глъч. Изведнъж всички сетива на Сачи се събудиха. Заслуша се много напрегнато. Южняците… Но шумът беше пред тях, а не зад гърба им. Освен това, ако нападаха южняците, те щяха да се приближават безшумно.

Чуваха се камбани, гонгове и свирки, трескаво гърмяха барабани. Надникна през процепите на бамбуковите щори. Бяха напуснали широките пътища на господарските имения и преминаваха по алеи, обградени от вехти къщи и магазини. В същата посока се движеше река от хора, превити под тежки денкове, вързани за гърбовете им.

Шумът се усили. Отначало не улавяше думите. После започна да ги различава. Певците пееха: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.

Последваха стихове, които нямаха никакъв смисъл, нещо за „пеперуди, летящи от запад“. Мелодията беше толкова прилепчива, че тя скоро започна да я тананика. Въпреки всичко трябваше да се усмихва. Не беше чувала този език от времето, когато напусна селото.

Конвоят спря. Улицата пред тях беше пълна с хора, натъпкани толкова плътно, че изглеждаше невъзможно да се мине. За миг тълпата се дръпна назад, сякаш стресната от появата на императорския паланкин, после го наобиколи. Имаше хора, облечени в яркочервено с червени фенери на главите, мъже в женски кимона и жени в мъжки къси кимона. Някои от мъжете, а и жените, бяха свалили част от дрехите си и лудуваха полуголи, потънали целите в пот. Скупчиха се около паланкина на Сачи и занадничаха под щорите.

— Ей, госпожо! Ела да танцуваш! — крещяха. — Ела да танцуваш! Кого го е грижа? Кого го е грижа?

Някои държаха купички със саке и парчета рибен пирог и ги бутаха в щората. Сачи се дръпна назад от вперените очи, сбърчи нос от миризмата на пот, храна и саке. В селото се провеждаха много празници, в двореца също, бяха изпълнявали летните танци, с които посрещаха духовете на мъртвите. Но сега танците бяха пропити с такова налудничаво отчаяние, каквото тя никога не беше виждала. Във въздуха се носеха парчета хартия, като амулетите, продавани в храмовете. Хората тичаха след тях и ги ловяха.

— По-бързо, давайте напред — викна един ронин.

— Дайте път — крещеше охраната, отвоювайки пространство напред. Тълпата продължаваше да танцува, вдигнала ръце във въздуха, и полюлявайки се в синхрон, пееше с пълно гърло.

Когато конвоят стигна граничния стълб, който бележеше края на града, портите бяха широко отворени. Стражите ги пропуснаха да минат, без да си направят труда да се поклонят. Като че ли целият свят беше полудял.

Постепенно миризмите и гълчавата на града зад гърба им изчезнаха. Небето над главите им се извиси невероятно синьо. Групичките дървета хвърляха дълги сенки. До хоризонта се простираха изсъхнали кафяви поля, стигащи до планините — те се мержелееха в бледата светлина на зимното слънце. Сачи започваше да се отпуска. Тук насред полето нямаше къде да се скрие. Ако южняците тръгнеха след тях, щяха да ги видят. Пое въздуха, наслаждавайки се на неговия хлад и свежест.

„Кого го е грижа? Кого го е грижа?“ — тананикаше си тя. Това кой знае защо я успокояваше.

Едва когато се отдалечиха доста от града, паланкинът спря. Таки се появи на вратата, за да помогне на Сачи да слезе. Сачи се взря в малкото й решително лице, в заострената брадичка и големите дръзки очи. В нея имаше нещо ново, сякаш и тя беше оживяла, сякаш се наслаждаваше, че е навън, в широкия свят. Таки й спаси живота. Ако не беше тя, Сачи можеше да е мъртва. Сачи я прегърна импулсивно.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя! — промълви тя с насълзени очи. — Ти рискува всичко, за да дойдеш с мен.

Таки също я прегърна.

— Аз съм твоя прислужница — засмя се тя. — Просто изпълнявах задълженията си.

Намираха се пред малък крайпътен хан, не особено подходящо място за една принцеса. Нямаше реакция от страна на някой ронин, нито от някой друг — изглежда, те уважаваха ранга й.

В мизерната стая ги въведе дребна превита женица с кръгло, засмяно лице — тя се кланяше непрекъснато. От дълги години Сачи не беше влизала в такова място. Погледна грубите стени, износените постелки по голия дървен под и кръпките по хартиените врати. Мирисът на дървесен пушек, тютюн и готвена храна й напомни за дома, за селото. Седяха с Таки, докато жената им сервираше купи с нудли от елда. Преди няколко часа Сачи си мислеше, че повече никога няма да сложи храна в устата си. Сега обаче умираше от глад.

— Как можа да го издържиш, Таки? — промълви тя. — Ти видя всичко. Беше насред клането. Не се ли изплаши?

Таки гледаше недоумяващо. После се засмя гордо.

— Ти се шегуваш — рече тя. — Те бяха наши врагове. Аз съм доволна, че са мъртви. Ще се радвам да видя главите им, набучени на портата на замъка.

Сачи допи супата си. Стори й се странно да чува от Таки подобни неща. Но тя беше самурай. Сачи трябваше да се научи да се държи като нея, спокойно и със самообладание, дори когато битката е в разгара си. Сега бяха сами, далече от замъка, и това изглеждаше още по-наложително.

— Е — рече накрая тя, — поне сме в безопасност.

— Не съвсем — каза Таки.

— Така е — съгласи се Сачи. — Поне избягахме от южняците. Въпросът е какво ни очаква. И тези мъже — кои са те? Откъде да знаем, че са на наша страна? Те нямат дори господар, пред когото да отговарят. Откъде да знаем, че не ни вземат за заложнички?

— Внимавай какво говориш — отвърна Таки. — Навсякъде има шпиони. Нищо не можем да направим. Просто трябва да се подчиним.

— Да се подчиним на какво? — попита Сачи. — Ние трябваше да отклоним южняците от замъка или по-скоро аз трябваше да направя това. Ти не се подчини! Казах ти да не тръгваш с мен.

Тя се усмихна на приятелката си. Таки беше заета с нудлите. Вероятно никога не беше яла проста селска храна. Обемистите поли на дворцовите й одежди почти изпълваха малката празна стая.

— Но се радвам, че го направи, Таки. Много се радвам.

— Мадам Цугуко прецени, че имаш нужда от придружителка — рече Таки с присъщия си делови тон. — И най-простият южняк не би повярвал, че една принцеса може да пътува без придружителка, колкото и слуги да има.

— До Кано има много път — обади се Сачи.

— Лудост е да се измине целият този път — промърмори Таки. — Не мога да си представя какво си въобразяват тези хора.

Те се спогледаха.

— Но ние нямаме избор — каза Сачи. — Не мога да разкрия, че не съм принцесата, докато тя не е в безопасност. И не мога да се върна в замъка. Получих мисия и съм длъжна да я изпълня. Може би южняците са видели как императорският паланкин напуска града. Нищо чудно вече да са по дирите ни.

Чу се шум — тежката дървена врата изскърца. Жените се стреснаха и се спогледаха. Когато се отвори, Сачи бързо пусна качулката над лицето си. Беше мъжът, държал юздите на коня й. Той падна на колене.

Носеше две алебарди в богато избродирани копринени торби. Без да вдига очи от сламената постелка, той ги подаде на жените.

— Заповядайте — с едва чут дрезгав глас промълви той.

Смаяна, Сачи се взираше в прелестната коприна. Почти забравила, че би трябвало да е принцесата, тя остави качулката й да се свлече встрани и протегна малката си бяла ръка към твърдата стомана във финия калъф.

Погледна към мъжа. Той носеше дълъг детски бретон, рошав и свободно падащ, вместо причесан с помада. Под невчесаната му коса и прашните пътни дрехи се виждаше просто едно момче. Лицето му беше толкова красиво, бузите — толкова гладки и кръгли, че можеше да мине и за момиче, ако не беше наболият над устните му мъх. Върховете на ушите му пламтяха.

— Ти се погрижи добре за нас — рече Сачи и усети как по лицето й пробяга усмивка.

С алебардата подръка тя би могла да превземе всяка армия.

Младежът се изчерви още повече. Пое си дълбоко дъх.

— Владението Кано. Родът Сато — промълви той с неуверен глас. — Името ми е Тацуемон. На вашите услуги.

Пред стаята изскърца дъска.

— Моят господар — заекна момчето. — Ако ваша милост… Ако ваша милост… Ако позволите…

Сачи смаяна осъзна, че това момче мъж, което току-що беше въртяло меча си в страховита битка, се страхуваше повече от нея, отколкото тя от него. После си спомни как трябва да изглеждат тя и Таки, с тяхната бяла кожа и фини лица, с великолепните си брокатени кимона. Дори монашеските й роби може би изглеждаха твърде богати. Щом това момче я мисли за императорска принцеса, то трябва да я поставя над облаците. Тези мъже рискуваха да бъдат екзекутирани само за това, че са се осмелили дори да дишат един и същи въздух със същества с по-високо обществено положение.

Таки кимна на момчето, докато Сачи нахлупи отново качулката на лицето си. Вратата отново се отвори и влязоха двама мъже. Единият пристъпи напред, а другият остана на колене до вратата.

Но това бяха мъже. Не деца като младия Тацуемон, а истински мъже. Сачи за миг почувства необясним страх. От години не се беше озовавала в присъствието на толкова странни и опасни същества. Край тях се носеше леко солен мирис, примесен с аромат на тютюнев дим. А Таки? Беше ли говорила изобщо някога с мъж, освен с братята си като дете?

Таки наруши мълчанието.

— Как смеете да влизате при нас без разрешение? — нападна ги тя, използвайки езика, с който придворните дами се обръщаха към простолюдието. — Можем да наредим да ви екзекутират като обикновени престъпници, без привилегията на самоубийството, за действия, несъответстващи на положението ви.

— Нашето нарушение е огромно — промърмори първият мъж, допирайки чело в износената постелка. Беше гласът, който Сачи чу пред паланкина, мек и образован въпреки грубата самурайска интонация. — Съжаляваме, че ви причинихме неудобство. Тораноске от рода Мацунобе на вашите услуги — добави той с официален поклон.

— Шиндзаемон от рода Накаяма, имението Кано — обади се вторият.

— Къде ни водите? — сопна се Таки.

— Съжаляваме — отвърна първият. — Трябваше да вземем бързо решение. Безопасността на Нейно височество е най-важното. Има слухове, че южняците я търсят и са решили да я заловят. Не можем да позволим да се случи това. Имаме спешна работа в Кано и ще ви отведем там. Ще ви намерим безопасно място, където да отседнете, докато премине опасността. Ние поемаме отговорността за вашата безопасност и благополучие. Ние ще ви защитаваме с цената на живота си.

— А ако не желаем да тръгнем с вас? Кано е близо до Киото, нали така? Чух, че там било същинско гнездо на оси.

— Вие сте наша отговорност — каза мъжът. — Нашите съдби се преплетоха.

Сачи го погледна изпод качулката. Той беше облечен като самурай в пластове дебело зимно облекло. Но косата му беше дълга и ненапомадена, прибрана отзад в черна конска опашка, вързана с дебела лилава връв. Странно беше, че имаше коса на темето си, където обикновено самураите бяха гладко обръснати. Ръцете върху грубата сламена рогозка бяха меки, прекалено меки за воин. Той не приличаше на човек, който би могъл да създаде бъркотията, зърната от нея извън паланкина.

Вторият мъж клечеше мълчешком отзад. Той изведнъж вдигна глава и за миг очите им се срещнаха. Сачи никога не беше виждала такова лице — слабо, с изпъкнали скули и пронизващи очи, леко дръпнати нагоре като на котка. Белег прорязваше тъмната кожа на бузата му. Имаше гъста коса, бухнала като лисича опашка, и големи, силни ръце — ръце на сабльор. Сачи изпита нещо като страх и бързо отмести поглед.

— Ние сме във война — изрече той. — Всички трябва да страдаме. Времето е кратко. Ако вие, дами, не желаете да тръгнете с нас, ще ви оставим тук.

— Не бързай толкова, Шин — промърмори първият.

Беше странно, дори трогателно да са в компанията на мъже след толкова време, да ги слушат как си говорят грубовато.

— Не можем да постъпим така. Наш дълг е да защитаваме принцесата.

— Но имаме и други задължения. С всички тези дрънканици губим време. Бързо. Кажи им!

Първият отново се обърна към жените.

— За съжаление Ваши благородия ще трябва да изтърпят още по-големи неудобства — рече той. — Ние привличаме прекалено много внимание. Трябва да изоставите своя паланкин. Тези хора ще ви го приберат. Можете да им се доверите.

— Какво? — сопна се Таки. — А как ще пътуваме? Да не би да…? — Гласът й заглъхна.

Мъжете се поклониха. Таки беше бясна. Тя погледна към Сачи, която кимна. Нямаше какво да направят. Във всеки случай колкото и да беше луксозен императорският паланкин, Сачи започваше да го мрази. Мъжът се смути.

— И… Извинете за грубостта ни… Вашите дрехи… Говорихме със стопанката на хана. Тя ще ви даде подходящи дрехи. Вашите ще бъдат прибрани.

Отвън откъм пътя се дочу познат припев: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.