Лесли Даунър
Последната наложница (18)

III

Луната грееше на хоризонта като огромно кръгло огледало, отразяващо млечна светлина. Притичваха мъже, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Повечето бяха облечени като стражи от средния и външния дворец. Някои бяха пожарникари от града, жилести мъже в кафяви кожени палта и дебели качулки, навлечени чак до раменете. Те се щураха наоколо като гигантски хлебарки. Някои носеха помпи с вода и ведра с вода на дървени пръти върху раменете, други — бамбукови стълби и куки с дълги дръжки. Служители в брокатени роби размахваха палки, напътствайки операцията.

— Скрий лицето си в качулката — промълви мадам Цугуко на Сачи. — И не говори нищо.

Сачи навлече чифт сламени ботуши и последва мадам Цугуко по покритата алея, загръщайки се плътно в робата си. Таки все още беше там — следваше ги задъхана.

Огънят като че ли беше навсякъде. Белосаните стени и стръмните плочести покриви светеха със зловеща светлина, докато пламъците изригваха от прозорците и скачаха от покрив на покрив с толкова силен бумтеж и пукот, че беше невъзможно да се чуе нещо друго. По бамбуковите стълби се катереха огнеборци, пристъпяха по покривите, чупеха керемидите и пръскаха нищожно тънки струи вода. Под тях от горящия дворец продължаваха да излизат жени.

За миг Сачи се спря мълчаливо, загледана в тази сграда, която беше неин дом толкова много години. Да можеше и това да е сън. Но леденият студ съвсем ясно й казваше, че не е така. Тя потрепери. Дори пластовете подплатена коприна не бяха достатъчни, за да я защитят.

Придворни дами на групи се тълпяха на вратите към навесите с паланкини. Те гледаха Сачи с широки, завистливи очи, когато стражите се поклониха и я придружиха до императорското помещение за паланкини.

Паланкинът на принцесата стоеше отворен. Сачи го погледна и смаяна го позна. Беше онзи същият, който видя преди години, когато принцеса Кадзу и нейният антураж пристигнаха в селото. Всичко беше както си го спомняше — лакираните червени стени, украсени със златно и с императорската хризантема, пищният златен покрив и бамбуковите щори с дебели червени пискюли. Съвсем ясно беше, че ако принцесата наистина се опитва да избяга, тя не би пътувала с толкова показно средство.

Сачи си спомни за жената, която беше слязла от този разкошен паланкин, когато тя като дете го видя там, в селото. Спомни си разширените й от ужас очи. Още тогава Сачи бе разбрала, че жената е двойница на принцесата и затова е толкова изплашена. Сега беше ред на Сачи. Тя беше самурай, воин. Нямаше да изпита страх или ако изпиташе, никой нямаше да го разбере.

Качи се в паланкина, сви под себе си краката си и подпъхна полите под коленете. Вън настана глъчка.

— Пуснете ме да мина! — извика пискливият глас на Таки. — Пуснете ме!

— Глупаво дете, ти ще развалиш всичко — чу се властният глас на мадам Цугуко.

Изведнъж се появи малката глава на Таки. В големите й, леко изпъкнали очи се четеше твърда решителност. Кокалестите й ръце се хванаха за вратата на паланкина, сякаш тя се опитваше да се качи. Сачи занемя. За миг почувства толкова силна изненада и радост, че не можа да помръдне. После с разтуптяно сърце хвана едната ръка и я задърпа. Мадам Цугуко извика яростно. Яки ръце сграбчиха Таки и я дръпнаха встрани.

Сълзи на разочарование и яд навлажниха очите на Сачи. Преглътна с мъка. Ако с нея беше и Таки, би могла да понесе всичко. Сега не й оставаше нищо друго, освен да търпи сама.

Вратата се затвори. Носещият прът вече беше в дръжките. Носачите изпъшкаха и вдигнаха паланкина на раменете си.

В неочаквания мрак Сачи усети как малката кутия се залюля във въздуха. Изненадана, тя изгуби равновесие и падна върху стената. Никога не беше пътувала с паланкин и внезапното странно усещане я остави без дъх. Сякаш се намираше в малка лодка сред много бурна вода — същата като онези, в които се беше возила на река Кисо, или саловете, с които беше пътувала в свитата на принцесата по пътя за Едо. Само преди час кой би допуснал, че тя ще се озове на толкова необикновено място?

Чуваше тропот на копита и стъпки на обути в слама крака. Дръпна бамбуковата щора настрана. В мрака се прокрадваше бледа утринна светлина, докосваше златните листа по вътрешните стени и очертаваше контурите на малката й бяла ръка. Тя се намираше в умален подвижен дворец, украсен с декоративни камъчета, виещо се поточе и потънали в цвят сливови дървета.

Отвън виждаше огромните силуети на воини на коне и стражи, препускащи напред. Бяха част от конвой паланкини, движещ се покрай вътрешната стена на женските крила — придвижваха се бързо към главната порта. През всичките години, докато беше затворена в двореца, нито веднъж не беше минавала през нея. Зад гърба й пламъците бушуваха, чуваха се трясъци на падаща зидария. Ужасяваше я мисълта за принцесата и за останалите жени. И Таки… Какво беше станало с нея?

После потънаха в сенките на портата. Промъкнаха се между извисяващи се дървени врати, затворени с железни резета и огромни ключалки. От другата страна имението продължаваше. Минаха покрай естествени градини, декоративни езера, самотни павилиони и горички от японски кедър. Дърветата бяха навързани за през зимата, клоните — стегнати силно с въжета.

След доста време се добраха до друга порта, тежко укрепена с масивни наклонени стени от гранитни блокове, по-високи от човешки бой, подредени един върху друг, и керемидени покриви със златни делфини. Следваше дълъг мост. Първите лъчи на слънцето проблясваха по зелената неподвижна вода в широкия ров с две плуващи патици. Сачи се обърна, надявайки се на един последен поглед. Но замъкът не се виждаше зад облаците от борове и огромните гранитни блокове на укрепленията. Огнени езици ближеха небето там, където би трябвало да се намира дворецът.

Озоваха се на широк път, ограден с високи дувари и издигащи се зад тях остри керемидени покриви. Улицата беше пълна с мъже, които крачеха, тичаха или ги мъкнеха в стол носилки. Това бяха странни на вид същества като тълпите, минавали по пътя през селото на нейното детство преди толкова години. Някои бяха превити и съсухрени, други — силни и мускулести. Едни се перчеха като самураи, други се свиваха като градски жители. Дори от паланкина Сачи подушваше миризмата на телата им. Странно беше да си мисли, че тези същества може да са човеци. Но защо не бяха на колене? Някои се взираха нахално, навеждаха се и се опитваха да надникнат в носилката. Сачи си даваше сметка колко бие на очи паланкинът — една движеща се мишена, която заявява на всички интересуващи се, че вътре пътува богата аристократична дама. Сърцето й заби по-бързо. Въобразяваше ли си или наистина в очите им прочете враждебност? Дори носачите като че ли я подхвърляха насам-натам, наясно, че не носят важна персона.

Докато се люшкаше в своята малка кутия, тя се чувстваше като онези затворници, които виждаше да преминават някога през селото им в клетки от ракита. Спусна щората на прозореца. От люшкането на паланкина й се приспиваше и повдигаше, но тя не смееше да затвори очи. Щом южняците са проникнали в земите на замъка чак до женския дворец, значи не са далече. Трябваше да е нащрек. Ако нещо имаше да се случи, щеше да стане сега, когато се намираха извън оградата на замъка. Тя се изправи, оправи полите на кимоното си и се опита да събере мислите си.

Възможно ли беше всичко да изчезне — съкровищата, безценните кимона, изящните предмети? Какво беше станало с жените — Всесилната с нейните двеста и осемдесет почетни помощнички, всяка със своя свита от слуги, и старата дама Хонджу-ин… домът й с пискливи придворни дами? Сачи винаги беше смятала селцето за свой дом. Но разбираше, че е грешила. Дворецът беше нейният дом и всички тези жени — някои мили, други строги — се бяха превърнали в нейното семейство.

Откакто умря шогунът, дните й изгубиха смисъл. Сега тя имаше своя мисия — да бъде примамка за южняците, така че да тръгнат след нея, а не след принцесата. Знаеше, че собственият й живот е без значение. На този свят на жените беше отредено да се подчиняват, без да мислят и да задават въпроси. Това трябваше да направи и тя — да престане да мисли. Шепнешком започна да рецитира мъртвия поет Нарихира, написал отдавна, още в ерата Хейан:

Чувал съм и преди,

че това е път,

който все някога изминаваме всички,

но кога ли съм мислил,

че точно днешният ден

води със себе си далечното утре.

Потърси дръжката на камата си, затъкната на кръста в обито, и погали копринената материя на калъфа. През годините, прекарани в двореца, се беше научила всеки момент да е готова да използва камата в защита на своя господар или, ако се наложи, по-скоро да се убие, отколкото да бъде пленена от враг. Но привилегията на самоубийството не беше за нея. Ако се убиеше, щеше да провали своята мисия. Принцесата щеше да остане без двойничка.

Чувстваше ума си спокоен, но тялото й изпитваше страх. Сърцето й биеше толкова силно, че едва дишаше. В корема си чувстваше остра, изгаряща болка. Ненавиждаше срама и унижението от това чувство. Трябваше да потисне страха си. Колкото и високо да се издигаше в йерархията на двореца, снобите аристократи вечно шушукаха, че тя е просто една селянка. Сега беше моментът да се докаже: когато дойдеше времето, щеше да им покаже на какво е способна наложницата на господаря Иемочи.

Опита се да успокои дишането си. Трябваше да мисли, да се концентрира, да се подготви. Щяха ли да я вземат за заложница? Какво означава да умре? Това беше една история без край.

Мислите се насочиха, както винаги, към Негово величество. Спомни си дните и месеците, прекарани в тъга — трийсетте дни на траур, месеците на ритуални ограничения, на молитви пред неговата надгробна плоча на седмия, четиринайсетия, двайсет и първия, трийсет и петия, четирийсет и деветия и стотния ден от погребението. Беше се молила ден и нощ той да се прероди в Западния рай. Ето я сега нея, седемнайсетгодишна, вдовица и монахиня, затворена в тази тясна кутия, да препуска към някаква неизвестна съдба.

Беше съвсем сама, нямаше кой да й помогне или да й каже какво да прави. Наложеше ли се да взема важни решения, трябваше да го направи съвсем сама.