Лесли Даунър
Последната наложница (15)

V

Беше дошла есента. Дърветата в градините на двореца се обагриха в червено, оранжево и жълто. Всяка сутрин слугините на Сачи изваждаха за нея пет неподплатени кимона от сурова коприна, едно върху друго, в нюанси на кестеняво и зелено. Нощите ставаха по-дълги. Свечеряваше се толкова бързо, че прислугата трябваше да започне да пали лампите още следобед.

Поне на повърхността животът в двореца продължаваше както винаги. От време на време пристигаха писма от шогуна. Сега той се намираше в замъка на Осака. Кленовите листа в градините, пишеше той на Сачи, са особено красиви тази година. Казваше й с обикновени фрази, че му липсва, но нямаше и намек за случващото се, нито пък споменаваше кога ще се върне.

Тя се вълнуваше, когато идваха писмата му, и се радваше, че му принадлежи. Правеше всичко възможно спомените за него да не умират. Но силата на първоначалните й чувства вече я нямаше. Докато той се върнеше — когато и да се случеше това, — тя щеше да се концентрира, за да може да научи колкото е възможно повече за своя нов, необикновен живот, който донякъде приличаше на затвор, макар и богат затвор. Сега, когато Сачи вече беше важна дама, се очакваше тя да стои само в своите стаи. Таки беше станала нейна посредничка, така както мадам Цугуко — на принцесата. Понякога играеше със своите помощнички на играта с миди или на карти. От време на време някоя придворна дама я канеше на чайна церемония или на гадаене с тамян. Често ходеше да поседи при принцесата, която й помагаше да съчинява поезия.

Провеждаха се и обичайните фестивали по случай смяната на сезона. Но когато жените от двореца празнуваха Деня на мъртвите през седмия месец, Сачи откри, че сега е прекалено високопоставена, за да участва в танците. Трябваше да седи чинно, да наднича над ветрилото си, докато дамите с по-нисък ранг и прислужничките им се полюшваха, влизайки и излизайки на верандите и из дворцовите градини в летните си кимона, вееха с ветрилата си и пляскаха в такт с флейтите и барабаните си. Това беше цената, която трябваше да плати, загдето се е издигнала толкова високо.

Но въпреки всичко тя беше доволна. Единственият човек, който можеше да наруши спокойствието й, беше Фую, след боя в тренировъчната зала обаче Сачи по всякакъв начин се опитваше да я избягва. Понякога пътищата им се пресичаха — на уроците по музика и танци, по време на чайна церемония или на церемония с тамян — в такъв случай Сачи винаги се покланяше с подчертана любезност и бързо отминаваше. Тя посещаваше часовете по бой с алебарда по друго време. И никога не видя Всесилната.

Беше ранно утро. По коридора пред стаите, които Сачи споделяше с мадам Цугуко, се чуха стъпки. Вратата се отвори и се подаде дребното лице на Таки.

— Днес ще ходим за гъби! — обяви тя с нейния писклив миши глас, грейнала от вълнение.

Сачи много обичаше да ходи за гъби. С нетърпение чакаше момичетата да приключат сресването и ароматизирането на косата й. После я гримираха и облякоха в кимона, подреждайки пластовете, така че различните цветове да се виждат край врата и на кръста й. Най-отгоре сложиха връхно кимоно — дебело ватирано палто с поли, избродирани с есенни листа в червено и златно. Навлечена с пластовете дрехи, Сачи приличаше на огромно кичесто цвете.

Излязоха, като отпред вървеше Таки. С кошници от плетен бамбук в ръце, двете момичета се изплъзнаха от другите прислужнички и побягнаха, кискайки се. Тази част на градините с естествения си пейзаж беше идеално място за игра на криеница. Сачи съвсем забрави, че е важна дама, и клекна зад един голям камък, обрасъл в мъх и лишеи и зачака Таки да я открие. Тичаха по алеята, която ги отвеждаше от камък през езерце, мост, павилион за чай, като ритаха червените, кафявите и жълтите кленови листа.

Таки, отраснала сред красивите градини на Киото, я беше научила на имената на всички камъни, езера, мостове и павилиони за чай и тяхното значение.

— Това е осемкатният мост — тържествено каза тя, докато минаваха по един извит мост над ограден с бели камъчета поток. Черните й очи блестяха, а бледото й, грозновато лице пламтеше. Гъстата й коса, вързана на конска опашка, украсена тук-там с панделки, стигаше до земята. Беше вдигнала полите на кимоното си. Слабите й бледи крака изглеждаха доста странно.

— Не, не е той — засмя се Сачи. — Това е мостът „Половин луна“. А това е езерото на лотосите — допълни тя, показвайки зеленикавото езеро отпред със скупчени костенурки по камъните и вързани червени лодки за разходка. Зърна отражението си във водата — дворцова дама в пластове кимона и с безупречна фризура. В рамката на лъскавата си коса видя същото лице, което я гледаше и от огледалото на майка й в Кисо. Същите зелени очи, леко вдигнати нагоре. Малките устни и извития нос. Стресна се от отражението си там, наподобяващо призрак.

— Не, това е Западното езеро, като Западното езеро в Китай — викна Таки. — Това е павираният път, това — скалите на жеравите и костенурките, а това — Тънкият водопад.

Обиколиха бавно езерото, минаха край павилиона за съзерцаване на луната и поседяха на верандата на Лазуритната чайна, клатейки крака под камбаноподобните поли на кимоната си. После минаха по един мост към друга част на градините, където огромните камъни и сребристите потоци ги накараха да си представят, че се разхождат между високи върхове, стръмни сипеи и тъмни каменисти клисури.

— А това? — попита Таки, извивайки глава към Сачи.

— Кисо… — тихо прошепна Сачи, потръпвайки леко в есенния хлад.

Странно, мястото й напомни за дома.

Наоколо шетаха жени, обути в дървени сандали, стиснали бамбукови кошници, с очи, вперени в земята. Като дете Сачи всяка есен беше прекарвала щастливи дни в бране на гъби по хълмовете около селото. Тук гъбите се подаваха изпод боровите иглички, покриващи земята, или само ги надигаха, което показваше, че отдолу растат гъби. За нея беше ясно, че гъбите са садени внимателно, така че да ги намерят дамите; не беше възможно да растат там по естествен начин.

— Не виждам никакви — обади се Таки, вече отегчена.

— Тук има няколко — рече Сачи, откъсна две гъби и ги сложи в кошницата си. Не беше важно да намери най-много, а да остави и за другите дами.

Настигна ги Хару, натруфена с толкова много пластове, че приличаше на голяма кръгла топка. Бузите й бяха по-червени от всякога; от студа присвиваше очи. Тя обърна наопаки голямата кафява гъба мацутаке с дебелия пън нагоре.

— Вижте какво намерих — каза Хару и надникна в кошницата на Сачи. — Трябва да си по-добра в брането на гъби. — Тя закри уста с ръка и се изсмя. — Не си ли чувала стихчето за булката, която не знаела как да хване пънчето на гъбата? Ние няма откъде другаде да научим за това, освен от теб, скъпа наша дамо от страничната стая! Ти единствена можеш да ни кажеш всичко за пъновете на гъбите!

Сачи и Таки се спогледаха. Всяка година Хару казваше все същата смешка, но тази година за първи път Сами я разбра. Смутени, двете момичета скриха лицата си с ръце и се изкикотиха.

После Сачи чу как изпукаха борови иглички. Под дърветата наближаваше някой. Към тях пристъпяше млада жена, облечена като младша помощничка, вперила очи в земята и прехапала устна. Красивото й лице с прав нос беше бледо, очите й изглеждаха подпухнали. Гримът й беше размазан, косата събрана в небрежен кок. Кимоната й също бяха навлечени набързо. Най-странното беше, че вървеше сама.

Беше Фую.

Сачи се огледа трескаво — търсеше начин да избягат. Но Фую вече беше стигнала при тях. Тя сведе очи, после ги вдигна към Сачи, сякаш обзета от нетипична за нея свенливост.

— Ти си значи — с глух глас промълви тя.

Сачи не искаше да я погледне. Тя не беше забравила дивашкото й нападение в тренировъчната зала, нито удара със сандала.

— Ти се справяш добре, селско момиче — каза Фую. Говореше бързо. — Звездата ти изгря, а моята залезе. Сигурно ни свързва някаква обща съдба.

Сачи се намръщи. Това игра ли беше? Играеше ли си с нея Фую? Не знаеше как да й отговори. Таки я стискаше за ръкава и се опитваше да я дръпне настрана.

— Знам, че ме мразиш… Исках да те видя — измърмори Фую, изтривайки очи с ръкав. — Сега разбирам някои неща. Независимо какво чуваш за мен… Иска ми се да поговорим.

За миг тя се взря право в Сачи. В очите й Сачи зърна да проблясва същият див страх, който виждаше понякога в очите на принцесата — като на хваната в капан сърна. После Фую се обърна и побягна, сякаш без да знае къде се намира.

Таки и Сачи се спогледаха и се засмяха смутено. Това беше смях от объркване, а не от радост. Изведнъж сякаш денят стана по-студен и по-тъмен.

Няколко дни по-късно Таки се втурна в стаята, където Сачи седеше и бродираше.

— Чу ли? — задъхано попита тя.

— Не, разбира се — отвърна Сачи, преструвайки се на сърдита. — Напоследък не чувам нищо, освен ако ти не ми кажеш нещо.

— Хайде да се поразходим — предложи Таки.

Сложиха по още едно кимоно и излязоха в градината. Беше студена есенна утрин и слънцето хвърляше бледа светлина по камъните, езерата и боровете. Забързаха и стигнаха до Лазуритната чайна — колкото се може по-далече от любопитни уши — и се сгушиха на завет в единия край на верандата.

— Какво е станало? — попита Сачи и се усмихна в очакване на вълнуващи новини.

— Фую — рече Таки — е избягала. Целият дворец говори за това.

Сачи искаше да се разсмее с облекчение. Нима беше възможно да е истина? Наистина ли нейната съперничка е заминала? Ще може ли да се разхожда в градините и да ходи свободно на тренировки, без да се притеснява, че ще я срещне? Преди дни Фую изглеждаше не на себе си, сякаш вече не принадлежеше на този свят.

— Станало е вчера, когато мадам Онкьо-ин отишла да се моли на гробовете на шогуните — продължи Таки. — Фую била в нейната свита. Когато станало време да си тръгват, открили, че нея я няма. Накрая се принудили да се върнат без нея.

— Мадам Онкьо-ин ли?

— … Която всички наричат мадам Шига. Наложницата на покойния господар Иесада — синът на старата мадам Хонджу-ин, онази, която… Тя беше мадам Шига, преди да се подстриже за монахиня.

Сачи пое дълбоко дъх и се загърна плътно в горното кимоно. Вятърът тропаше по тънките стени на чайната. В другия край на езерото се вдигна изплашена чапла, изпляска с белите си криле и отлетя. Някъде беше чувала за мадам Шига, но не помнеше защо и какво е направила. Имаше чувството, че каквото и да беше то, не бе добро.

— Може би Фую се е изгубила — бавно рече Сачи. — Държеше се толкова странно. В града е опасно. Може би са я отвлекли?

— Тя казала на Яно, една от прислужничките на Всесилната, че щяла да се опита да избяга. Понякога получавала писма с мъжки почерк. След като не я избраха за дама на страничната стая, казват, че леко се побъркала. Някои от момичетата смятат, че може би е заченала.

— Изключено!

— Често излизала с мадам Онкьо-ин. Човек винаги намира възможност, когато желае нещо толкова много и не го е грижа какво ще стане. Може би и тя се е чувствала така. Може да е вкарала някого тайно с един от онези огромни сандъци за багаж. Така правят понякога някои от жените.

— Значи я търсят навън, така ли?

— Тя вероятно ще си отиде у дома. Имам чувството, че ще научим, че внезапно се е разболяла и умряла. Така стана с една придворна дама, която избяга преди няколко години.

Сачи замлъкна ужасена. Надяваше се това да не е нейно дело. Тя искаше Фую да се махне, не да умира. Дори Фую не заслужаваше такава съдба.

— Няма ли просто да я върнат тук? — попита тя ужасена.

Таки поклати глава.

— Все забравям, че ти не си самурай. Не, разбира се. Жените не могат да правят каквото им хрумне. Ние, самураите, знаем това. Тя е собственост на шогуна като нас. Цялото й семейство ще си има големи неприятности. Баща й ще трябва незабавно да се разправи с нея.

Сачи кимна мълком. Сега си спомни защо беше слушала за мадам Шига. Хару я беше споменала, когато разказа за тялото в паланкина. Мадам Шига била любовница на мадам Хицу и вероятно я е предала или дори убила.

 

 

Изчезването на Фую би трябвало да им донесе облекчение. То означаваше, че Сачи вече можеше да се разхожда наоколо без страх, че Фую ще й налети отнякъде, без да трябва да мисли постоянно за нея. На практика обаче тя мислеше за нея повече от всякога. Около нейното изчезване витаеше непоносима тайнственост, също като при разказа на Хару за мадам Шига и мадам Хицу.

Сачи започваше да осъзнава, че всъщност нещо е ужасно сбъркано. Като че ли тук всеки знаеше нещо, което не й беше известно, но никой не й го казваше. Като че ли си мислеха, че тя е още дете и няма да разбере — или пък се опитваха да скрият нещо от нея? Чу стъпки по коридора, не плъзгащи се бавно и достолепно, а тичащи, уплашени стъпки, втурнали се неизвестно накъде. Чуха се гласове, после, когато разбраха, че тя е наблизо, замлъкнаха. Имаше чувството, че се е събудила от невинността на своето детство. Изведнъж осъзна — беше видяла страх в очите на всички. Може би винаги го е имало там, но тя не го е забелязвала.

После дойде новината, че шогунът най-после събирал войската си и се готвел да тръгне към Чошу. Един ден мадам Цугуко отвори вратата към стаите на Сачи. Сачи не беше я виждала толкова разпалена.

— Нейно височество те вика спешно — рече тя задъхана. — Няма нужда от твоите придружители. Трябва да те придружава само почетната ти прислужница.

Тя подгони Сачи и Таки по коридорите толкова бързо, че те едва се справяха, и ги въведе в приемната на принцесата. Принцеса Кадзу както винаги се намираше на подиума с подредени пред нея паравани. Обикновено нейните придворни дами изпълваха стаята, но днес тя беше празна.

Мадам Цугуко настани Сачи на едно място в сенките зад подиума, където лицето й не се виждаше.

— Не бива да говориш — каза й тя, — но принцесата иска да присъстваш.

Сачи още оправяше полите си, когато вратата в далечния край на залата се отвори. Там чакаха двама мъже, паднали на колене. Бяха в официално облекло, в пластове черни кимона и широки плисирани хакама панталони, но без мечове. Те се поклониха едновременно, после се плъзнаха напред, докато стигнаха подиума. Всеки постави на пода пред себе си малко ветрило, после отново паднаха ничком и останаха коленичили и с чела върху ръцете си на пода.

— Тадамаса Огури, господар на Бунго, градски магистрат, управител на държавното съкровище и комисар на армията и флота, на вашите услуги — рече той с тих, но ясен глас. — Радвам се, че Ваше височество е в добро здраве. Моля ви за снизхождение, че се натрапих по този неприличен начин в личните ви покои! Моля и да ми простите, че бях задължен да ви посетя без редовната квота от подчинени! Както Ваше височество знае, аз дойдох тайно.

Той отново се поклони.

В началото и Сачи стоеше, скромно свела очи. Но после, досетила се, че мъжете не могат да видят лицето й, тя любопитно надникна да ги зърне.

Говорещият имаше кожа с цвят на пергамент и свити устни и изискано изражение на царедворец. Ръцете върху постелката татами бяха малки и нежни като на жена, ноктите — с маникюр. Той й напомни за селския свещеник, блед учен мъж, който прекарваше дните си в сенчестото пространство на храма, наведен над сутрите, в четене, писане и пеене на псалми.

Другият мъж имаше широки мускулести рамене и силни китки. Темето на главата му беше загоряло и грубо. Когато вдигна глава, Сачи съзря мургавото му лице — едра челюст, белези от шарка и уста, изразяваща гняв. Докато първият наподобяваше лисица, този приличаше на ястреб.

— Таданака Мидзуно, губернатор на Тоса, владетел на замъка Шингу и син на Тадахира Мидзуно, управител на клана Кии. За мен е чест да ви служа, Ваше височество — изрече той. — Както Ваше височество е известена, моето семейство има привилегията в продължение на много поколения да служи на Негово величество и на неговите предци.

Той допря лице до пода.

Първият мъж отново заговори. Сачи се опита да се концентрира, но скоро се отказа. Когато за първи път дойде в двореца, тя научи трудния диалект на Киото, на който говореха принцесата и нейните дами, както и по-земния език на Едо, използван от Всесилната и другите придворни. Но това беше женски език. Никога не се беше срещала със самураи, а още по-малко пък да ги чуе как говорят. Езикът му беше пълен с груби, гърлени звуци и невъзможни извивки, придружени от сложни думи и фрази.

Другият мъж гледаше надолу, а кокчето му подскачаше, докато изричаше поздравленията. Той като че ли имаше нервен тик. От време на време дясната му ръка се отмяташе назад, сякаш за да грабне въображаем меч. Но веднага я връщаше обратно на пода.

После принцесата зашепна припряно на мадам Цугуко. Мадам Цугуко се приближи до края на паравана и заговори на двамата мъже.

— Той от колко време е болен? — попита тя с изпълнен със страх глас.

Сачи се стресна. Изведнъж се заслуша с пълно внимание. Господарят Огури се приближи до паравана и се наклони напред.

— Госпожо — рече той с доверителен глас, — ние сме много загрижени.

— Полагат ли се за него добри грижи?

Това беше гласът на самата принцеса — нейното нежно ромолене като птича песен. При звука на царствения й глас през стаята пробяга вълна от ужас. Всички на мига паднаха ничком.

— Ваше височество, аз съм тук, защото исках да се уверя, че сте чули истината, преди до вас да достигнат разни слухове. Не обръщайте внимание на това, което казват другите! Прочути доктори, най-добрите, някои — специалисти по западна медицина, а други — по китайска, се грижат за него ден и нощ. Ние се молим да оцелее. Но болестта му е тежка. Той страда от болки в стомаха и отоци на краката и слабините. Често повръща. Много трудно уринира. Дават му запарка от сарсапарила и го лекуват с пара. Той…

Сачи запуши ушите си с ръце. Не можеше да понесе повече. Това не можеше да е истина.

— Огури, искам да знам — отново заговори принцесата с треперещ глас, — неговата болест… естествена ли е?

Огури пое дълбоко въздух със стиснати зъби. Съскането се чу ясно в тихата стая. Ръката на Мидзуно пак подскочи.

— Ами… — бавно започна Огури.

— Разбирам. Значи няма никаква надежда. Ние всички трябва… Ние всички трябва… — зад паравана принцесата беше закрила лице с ръцете си. През пръстите потекоха сълзи, които намокриха татамито.

Цугуко довърши нейното изречение.

— … Ние всички трябва да се молим и да направим жертвоприношения.

 

 

До следващия ден новината се разнесе из двореца и скоро всички започнаха да се молят за бързото оздравяване на шогуна.

Пред всеки олтар горяха свещи и облаци от тамян се издигаха към небосвода. Свещениците пееха псалми, биеха камбани, олтарите бяха отрупани с дарове. Пратеници препускаха към клоновете в Едо на параклисите Куруме Суйтенго и Компира Дайгонген — параклисите на двамата велики богове на здравето, за да поръчват молитви и да купуват амулети, които се изпращаха с бърза поща в Осака. Жените изричаха молитви, докато работеха. Лицата на хората по коридорите бяха подпухнали от плач и мокри от сълзи.

Сачи стоеше в своята стая с ръкоделие в ръка и се опитваше да се съсредоточи. Час по час тя изпращаше Таки вън, за да види дали няма новини. Сигурно шогунът вече се възстановяваше. Тя си мислеше за красивия, здрав младеж, с когото беше легнала. Представяше си неговата перлена кожа, дяволитата му усмивка, умните му очи. Опитваше се с всички сили да не мисли за чутото в стаята на принцесата, но не можеше да го забрави. Дали болестта не е неестествена? Беше чувала толкова много намеци за случилото се с предишни шогуни, че това изглеждаше страшно дори да си го помисли. Изобщо не смееше да си позволи да допусне мисълта, че с Негово величество може да се случи нещо лошо. Страхуваше се да не стане действителност. Повтаряше си много пъти, че той скоро ще оздравее.

След като изминаха няколко дни и новините не станаха по-добри, тя се помоли на Амида Буда да не взема Негово величество в Западния рай, а да го остави тук при нея. Молеше се на боговете на дърветата и планините, които я бяха пазили в селото. Зави подарения й от шогуна амулет в осветена от свещеник хартия и го хвърли, надявайки се с него да си отиде и лошият късмет на господаря й.

Принцесата често я викаше при себе си. Сачи никога не я беше виждала толкова разстроена.

— Да бях му пожелала на добър час — шепнеше тя отново и отново, чупейки ръце.

После един ден пристигна писмо. Беше написано с непознат почерк. Подписът беше толкова разкривен — почти не се четеше. Приличаше да е писано от някой много, много стар човек. Вледенена, Сачи разпозна подписа на Негово величество.

„Изглежда, бог Амида ме вика, пишеше той. Няма да те видя повече. Мисля за теб с много обич. Ти си млада и невинна. Животът е пред теб. Не плачи за мен. Животът е труден. Научи се да бъдеш силна и гъвкава като бамбука, който се навежда, но никога не се пречупва, независимо колко силен е вятърът. Моли се да се срещнем отново в Западния рай.“

Сачи с усилие възприемаше смисъла на думите му. Мислеше си за деликатния, галантен млад мъж, когото беше познала, преживяваше отново всеки миг от тяхната среща. Искаше й се да изкрещи, че не приема случващото се; че не може да е вярно; че не би могла да го понесе. После лека-полека осъзна целия смисъл на писмото. Избяга вън в градината, където никой не можеше да я види или да я чуе и плака заради несправедливостта. И двамата бяха толкова млади. Какво щеше да стане с нея без него? Какво щеше да стане с всички? Без него те бяха обречени. Сачи стоеше на ръба на пропаст, крепейки се с всички сили. Не смееше да погледне надолу, защото щеше да пропадне завинаги.

По-късно същия ден Хару дойде както винаги със стихотворение, което Сачи трябваше да препише.

— Аз вече написах моето — рече й Сачи и зачете на висок глас:

На залез-слънце

облаците като знамена се веят

и аз си мисля:

Ето какво е да обичаш човек,

живеещ отвъд света ни зрим.

— Помниш ли? — попита тя. — Ти ми каза, че „човек, живеещ отвъд света ни зрим“ означава „човек с невъзможно висок ранг“. Но може би значи „човек, който въобще не живее на този свят“.

Клекнала до своята малка маса, тя го записа, като внимаваше следите от четката да са изразителни и когато писмото стигне до Негово величество, той да почувства страстта и зрелостта на написаното от нея.

После по коридора се чуха леки стъпки. Беше Таки. Тя й съобщи, че на портата са пристигнали два женски паланкина. От тях слезли господарят Огури и господарят Мидзуно. Сачи трябваше веднага да отиде при принцесата.

Сачи затвори очи и остана неподвижна. Чувстваше как към нея се носи приливна вълна.

Внимателно почисти мастиления камък и изми четчиците. Върна мастилената пръчка в кутията и постави тежестите върху хартията, за да съхне мастилото. В ума й се въртеше само една мисъл.

— Разбира се — рече тя, — идвам веднага. Благодаря, че ми каза.

Не беше нужно да задава въпроси. Тя вече знаеше. Шогунът беше мъртъв.