Лесли Даунър
Последната наложница (11)

I

Във вътрешността на женския дворец през стените Сачи чу викове и отривисти заповеди, долитащи от далечните краища на замъка. Страшният шум караше прозорците и вратите да треперят в дървените си рамки. Опита се да си представи какви бяха тези трясъци — скърцане на големи порти, които се отварят и затварят; дандания от придвижването на огромни оръдия. Чуваше се шум от бягащи крака, ехо от далечна стрелба. Различи думкането на военни барабани, меланхоличния писък на тръба раковина, тропота на копита, цвиленето на коне. После чу топуркане от хиляди крака, изчезващи все повече и повече в далечината, докато накрая едва се чуваха.

Настана тишина, която обгърна замъка. Шогунът замина заедно с половината си двор и съветници и повечето от частите, чийто гарнизон беше тук.

В покоите на принцесата жените тихо говореха и се държаха така, сякаш нищо не се е променило. Самата принцеса оставаше скрита зад инкрустираните със злато паравани. В миналото Сачи винаги беше до нея. Но днес принцесата не я повика. Сачи тихо отиде да помага на Таки и на другите момичета, заети да разплитат и решат дългите до земята коси на дамите. Таки я посрещна с усмивка.

— Мадам О-юри е почетната дама на страничната стая — прошепна тя. — Тя вече не е прислужница. Ела и седни тук!

И Сачи коленичи, а прислужничките се заловиха да масажират раменете й. Те подновиха боята върху зъбите й и направиха маникюр на малките й розови нокти. После сресаха и намазаха дългата й копринена коса, вдигайки кичурите един по един, като вееха под тях кандилница с тамян, за да поемат миризмата. Боядисаха лицето й и й помогнаха да облече тънко копринено кимоно само в бяло и с червено по краищата.

Дамата от страничната стая! До вчера тя дори не можеше да се надява да погледне толкова важна персона като шогуна. Сега това беше минало — изживяването, от което толкова се плашеше. Не можеше да повярва, че всичко се е случило наистина. Докато девойките се суетяха край нея, тя сякаш сънуваше. Опитваше се да си представи Негово величество — Кику-сама, — неговата усмивка, бляскавите му очи, бялата му кожа, ръцете му. Но образът някак чезнеше. Колкото повече се опитваше да го задържи, толкова повече й се изплъзваше.

Цял ден дамите от замъка влизаха и излизаха. По пладне седемте старейшини се втурнаха с шум на коприна и изчезнаха в приемната на принцесата. Тежкият парфюм на дрехите им се задържа във въздуха. Кълба пушек се понесоха от късите им лули. Сенките се сгъстяваха и когато се появи мадам Цугуко, знойната жега вече беше отслабнала. Придворните дами се скупчиха край нея. Тя се обърна право към Сачи.

— Ти вече ще спиш в моята стая — обяви тя с най-тържествения си глас, — не с прислужничките. Разбира се, ако родиш, ще имаш своя собствена стая, с четири помощнички и три камериерки. Ще получаваш месечна заплата в ориз и злато, достатъчни, за да ги храниш и да им плащаш. Ще получаваш също и за облекло, както и масло за осветление, соева паста, сол и дърва за сгряване на вода за банята. Ако родиш дете, семейството ти също ще получи почести. Баща ти ще го повишат и ще му бъде отпусната добра издръжка. Аз лично ще се погрижа всичко това да стане. Негово величество също ще те защитава и ще има грижата семейството ти да бъде почитано по подобаващ начин.

След вечерята, докато прислугата прибираше подносите с малки чинии, метеше стаите и постилаше леглата, Сачи седна и започна да пише писмо на майка си и баща си. Откакто беше дошла в двореца, въобще не им беше писала, нито пък те на нея. Баща й, тя знаеше, се гордееше с дарбата си да пише. Все пак той беше старейшината на селото. И макар майка й да не умееше да пише, тя винаги можеше да разчита на мъжа си, на селския свещеник или на местния писар. Те вероятно се мислеха за недостойни сега, когато тя беше станала важна дама; или пък въобще не знаеха какво е станало с нея.

Сачи взе една четчица, избра гладка хартия от черничево дърво, седна със свещ от едната си страна и записа колкото е възможно по-просто, оформяйки буквите внимателно с детинския си почерк.

„Привет, написа тя. Надявам се да се грижите добре за себе си в това влажно време. Тук, в градините на двореца, ирисите цъфтят с пълна сила. Аз съм добре. Работя много върху моето учение. Правя всичко по силите си, за да не ви посрамя. Не се тревожете за мен. Тук се грижат добре за мен. Наскоро ме повишиха. Сега съм прислужничка от средно ниво.“

Когато си спомни за плочестите покриви на селото и за изгряващото над планините слънце, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по боядисаните й страни. Не събра сили да им пише повече. Завърши с обичайните поздравления, после даде писмото на Таки. Тя вече беше изявила желание да стане нейна лична прислужница, официалната почетна прислужница на новата наложница.

Сачи отново взе бродерията, но мислите й я отнесоха далече. В съзнанието си повтаряше отново и отново всичко, което се беше случило през предишната нощ; опитваше се да си спомни думите на шогуна, неговите жестове и ласки. Таки седеше до нея и разбиращо мълчеше, работейки с иглата. След малко тя обърна малкото си заострено лице към Сачи, погледна я с големите си очи и попита с тих, едва доловим шепот:

— Ужасно ли беше? Болеше ли? Той… красив ли е?

Сачи се огледа. Придворните дами си говореха на висок глас, заети със своето ръкоделие. Опитваха се всячески да запазят дистанция, но от време на време я поглеждаха. Сачи знаеше, че и те изгарят от любопитство. Тя си мислеше за шогуна, за нежните му бели ръце, галещи тялото й — за миг събудените от него усещания я полазиха и стомахът й се сви. Почувства прилив на радост при спомена за предишната нощ и от мисълта, че този младеж — най-важният в цялото царство — я харесва. После си спомни, че той замина, че тя не знае за колко време, и я обзе тъга.

Срещна очите на Таки и й се усмихна неуверено. Таки й отвърна с усмивка. Тя разбираше всичко, което Сачи искаше да й каже.

Прислугата беше преместила вещите на Сачи в стаята на мадам Цугуко и постлала две легла на подиума. В сравнение с пренаселеното помещение, където спеше преди, стаята изглеждаше заплашително огромна, пълна със сенки и тъмни непроницаеми ъгли. Сачи лежеше на своя дюшек, чувствайки се малка и самотна, слушаше равномерното дишане на мадам Цугуко и шумоленето от време на време на Таки и другите момичета, докато се обръщаха в съня си.

После почувства как някой дръпна края на завивката й. Беше Таки. Тя се промъкна мълчешком под завивката и се сви до нея. Двете момичета заспаха прегърнати с тънките си бели ръце.

 

 

На следващия ден се състоя официалната церемония по именуването. По-късно мадам Цугуко се усмихна на Сачи и рече:

— Ела. Трябва да извършим церемониалните аудиенции.

Сачи кимна в знак на съгласие. Тя мислеше само за онази нощ с шогуна. Сега обаче си даде сметка, че започва новият й живот като дама от страничната стая.

— Първо ще почетем Пенсионираната — каза й мадам Цугуко. — Помни, че вчера си беше за вчера, а днес е за днес. Няма защо да се притесняваш.

Този път Сачи беше начело на групата, която се понесе с бавни, внимателни стъпки по сумрачните коридори, придружена от група прислужнички. По керемидения покрив на алеята трополеше дъжд. Насочиха се към непозната за нея част на двореца. Потискащата жега се беше вдигнала и отново можеше да се диша. Още коридори водеха към апартаментите на Всесилната, където пред тях притичваха момичета, за да отварят една след друга вратите. Във всяка стая коленичеха тълпи от придворни дами, покланяха се грациозно, положили върху татамените постелки своите ръце с маникюр. Семплото императорско облекло на Сачи изглеждаше жалко и бедно в сравнение с техните пищно оцветени и избродирани одежди.

Що се отнася до стаите, тя никога не беше виждала подобен разкош. Пред стаите на Всесилната тези на принцеса Кадзу изглеждаха почти бедняшки. Дори татамените постелки със златни кантове бяха по-фини и по-меки от постелките в апартаментите на принцесата. Шкафове и рафтове, отрупани с кутии за писане, пособия за чайна церемония, огледала и козметични комплекти от най-фино лакирано дърво бяха натрупани покрай стените. Избродирани кимона — между тях онази великолепна дреха, която Фую беше носила предишния ден — висяха по закачалките. Сгъваемите паравани, които разделяха стаите, бяха изрисувани с пейзажи, птици и цветя на фона на блестящи златни листа; нишите имаха украса с цветя, картини и калиграфски произведения. Дори дръжките и шлемовете на алебардите на охраната бяха инкрустирани със злато и седеф.

Всичко беше твърде луксозно, твърде разкошно. Дори тамянът, който изпълваше въздуха, беше прекалено тежък.

Заобиколена с помощнички, Всесилната ги чакаше в най-вътрешната стая. Сред тях беше и Фую, коленичила до важната дама. Под качулката си Всесилната носеше бледо копринено кимоно с избродирани глицинии, доста неподходящо за човек, положил свещена клетва. Правилните й до съвършенство черти на лицето бяха аранжирани внимателно в усмивка, изразяваща угодничество и невинност, сякаш не можеше да мечтае за нищо друго, освен за удоволствието да зърне Сачи. Сачи се поклони до земята. Трепереше от напрегнатост.

— Значи това е новата наложница — рече Всесилната с дълбок, гърлен глас, грациозно наклонила глава. — Добре дошла, скъпа. Боговете ти се усмихнаха. Синът ми е благоразположен към теб. Всички се молим да му родиш наследник.

Сачи предполагаше, че Всесилната ще я игнорира, че ще насочи забележките си към Цугуко или в най-добрия случай ще си общува с нея чрез своята главна придворна дама. Определено не беше очаквала да й заговори направо. Тя коленичи безмълвно. Усмивката на Всесилната беше по-ужасна от намръщеното й лице, защото в непроницаемите й черни очи определено се долавяше скрита злоба.

— Боя се, мадам Цугуко, че на твоето протеже може да не й е удобно тук — продължи напевно Всесилната. — Ние живеем доста бедно. Тя е свикнала на много по-голям лукс в покоите на Нейно императорско височество. Съжалявам, че трябва да я лиша от това, на което се е наслаждавала там.

Сачи смаяна осъзна за какво говори дамата. Като наложница на шогуна сега тя беше официална снаха на Всесилната. Да си снаха на селянин никак не беше леко, а какво остава да си снаха на такава жена. Освен това Сачи беше с далеч по-ниско положение, отколкото съпругата на шогуна, принцеса Кадзу. Наистина ли трябваше да живее в крилото на Всесилната и да се подчинява на всяка нейна прищявка? Сачи потрепери. Помощничките хихикаха угоднически. В общия смях различи присмехулния глас на Фую.

Всесилната си играеше с нея като котка с мишка.

— Това недостойно създание е много чувствително към вашата доброта да признаете нейното ново положение — сухо рече мадам Цугуко, — но както знаете, тя е собственост на Нейно императорско височество. Аз няма да злоупотребя с щедростта ви, като ви я натрапя. Ние сме ви безкрайно благодарни за вашето благоволение.

Сачи се успокои едва когато напуснаха и последната стая на Всесилната, кланяйки се при всяка нова стъпка.

— Апартаментите на мадам Теншо-ин са великолепни, нали? — каза мадам Цугуко, изкривявайки аристократичните си устни, след като се озоваха отново в коридорите. — Дори прекалено великолепни, както биха казали някои. Когато Нейно императорско височество дойде като съпруга на Негово величество, мадам Теншо-ин отказа да се премести в крилото за вдовиците в западната цитадела. Тя настоя да остане в покоите, предназначени за съпругата на Негово величество. Благодарение на машинациите й Нейно височество получи крилото за прислугата, в което да живее. Крилото за прислугата! Какъв срам! Представяш ли си? Затова нашите стаи са толкова унизително пренаселени и тъмни. Нейно височество има двеста и осемдесет придворни дами и всяка от нас има свои служители, а трябва всички да се поберем в едно неголямо крило. Сега може би започваш да разбираш защо се мразят мадам Теншо-ин и Нейно височество.

Сачи никога не я беше чувала да говори толкова злобно. Известно време продължиха да вървят мълчешком.

— Ако родиш дете, ще видиш, че Всесилната ще покаже съвсем друго лице — каза след известно време мадам Цугуко. — Но сега ние ще посетим вдовицата мадам Хонджу-ин. Тя ще иска да ти бъде приятелка.

Покоите на мадам Хонджу-ин се намираха в дъното на двореца, където много рядко проникваше слънчев лъч. Когато очите на Сачи свикнаха със сумрака, тя видя, че преминават през лабиринт от стаи, по-великолепни дори от тези на Всесилната. Цяла армия от придворни дами ги приветства, коленичейки. Най-после стигнаха вътрешната стая, където сред безброй скъпоценности коленичеше малка властна фигура, изправена върху подиума с ракли върху подпори. Малкото й бяло лице надничаше изпод сенчестите гънки на качулката, осветено от пламъка на запален фенер. Сачи не беше виждала толкова стар човек.

— Какво красиво лице! — възкликна мадам Хонджу-ин, протягайки дребен пръст, за да погали Сачи по бузата. Кожата й беше тънка като крило на пеперуда, като мембрана, опъната върху костта. — Всички толкова се радваме, че моят внук те е харесал. Той е трудно момче. Надяваме се и ти се молим да му родиш син.

При споменаването на шогуна Сачи почувства как лицето й пламва, сякаш мадам Хонджу-ин беше разкрила някаква ужасна, скривана от нея, тайна. Смутена, тя остана с наведена глава. Защо тези знатни дами й говореха директно и дори благоволяваха да я докосват? Да можеше да свърши цялата тази любезност и церемониалност. Старицата се засмя.

— Когато аз дойдох на това място, бях на твоите години, мила — продължи тя. Гласът й хриптеше подобно на настъпени есенни листа. — Знаеш ли какво правех обикновено? Помагах при олтара и в кухните. Тогава бях красива. По онова време господарят Иейоши-Тоши-сама беше наследникът на трона. Баща му, господарят Иенари, все още беше шогун — ето това се казваше мъж! Той знаеше как се правят деца. Родиха му се петдесет и три. Чакай да си спомня! Беше му се родила принцеса Тоши — това беше доста преди мен; после дъщеря — тя живя три дни…

Старицата изброи всичките петдесет и три, едно по едно, като ги броеше с помощта на пръстите си.

— После дойде принцеса Ясу. Тя беше последната. Тогава той беше почти на шейсет. Какъв мъж! Жени, мъже, дори кучета, съм чувала. Пръсна семето си надлъж и нашир.

— Така един ден господарят Иейоши ме видя. Старецът също ми беше хвърлил око, но ме остави на господаря Иейоши. И това беше краят. Когато се опомних, вече бях наложница. В онези дни бяхме доста. Някои родиха бебета, други — не. Но повечето бебета умряха. Аз бях млада и силна също като теб. Казаха ми, че си селянка, така че един ден ще станеш по-силна и от мен!

Тя се изсмя хрипливо — сякаш стар мех се отвори и затвори. Взря се в Сачи с бляскави черни очи. Когато старицата постави съсухрената си ръка върху нейната, Сачи се стресна.

— Никак не е лесно да си наложница, мила — рече тя. — Я се виж — толкова си млада, хубава, очите ти греят. Опитай се да помниш, че си само една от многото — ако не сега, то поне скоро. Ти си само утроба под наем. Никога не забравяй това! Такава е женската участ.

Сачи почувства как по гръбнака й пробягаха тръпки.

— Ти никога няма да си самурай, но можеш поне да се опиташ да живееш като самурай. Научи се да криеш чувствата си, радостта си, но и тъгата си — дори от самата себе си. Научи се да бъдеш силна. Малцина от знатните хора ще имат представа как се чувстваш. Аз обаче имам. Идвай при мен, когато си тъжна!

Боговете бяха милостиви с мен — продължи тя в унес. — Моето момче, първият ми син, Масаноске остана жив. Карах петнайсетата си година. Другите ми синове умряха, синовете на другите — също, но той оцеля. Беше прекрасно момче, цял живот си остана дете. Всички умираха и умираха, толкова много хора измряха. После умря господарят Иейоши и Маса стана шогун. Само си помисли! Моето момче, малкият ми син, стана господарят Иесада, тринайсетият шогун! Тогава умря дори скъпият Маса. Как плаках! Ужасно е да присъстваш на погребението на собственото си дете.

Аз бях благословена. Но сега съм уморена. Твърде много ужасни неща се случиха. Сега оставям всичко на моята снаха. Тя се разпорежда. Тя е силна жена. Можеш да дойдеш при мен, ако тя те тормози. Не съм забравила какво е да си снаха.

— Мадам Хонджу-ин все още има власт в двореца — каза тъжно мадам Цугуко, докато отново вървяха по коридорите. — Хубаво е, че получи нейното одобрение. Ако боговете са с теб и стъпваш внимателно, животът ти може да премине като този на мадам Хонджу-ин. Да си майка на наследника на шогуна, а по-късно на самия млад шогун — няма по-силна позиция от тази. Ще се погрижа всички да научат, че си под нейна защита. Трябва много да внимаваш. Има доста хора, които ще ти завиждат.

Налагаше се да направят още доста посещения. Преминавайки величествено от стая в стая, мадам Цугуко я поведе към апартаментите на вдовицата мадам Джицусей-ин, майката на шогуна. Но вместо обичайната намръщена физиономия върху изпитото лице на Старата врана цъфтеше усмивка.

После изказаха своето уважение към трите дами — най-главната, мадам Накаока, мадам Чийо и проповедничката, наблюдавала Сачи през нощта с Негово величество. Благодариха на всяка от тях за помощта и любезността и ги дариха с щедри подаръци. Трябваше да посетят и другите шест старейшини, проповедничките и всичките дами с достатъчно висок ранг, за да имат достъп до шогуна.

Когато, уморени, тръгнаха да се връщат към стаите на принцесата, денят вече преваляше. Последните посещения бяха неясни — безбройните стаи, отварящите се врати, поклоните, усмихнатите лица, хорът от поздравления, разменените любезности. На Сачи краката й натежаха, сякаш беше изкачила няколко планини. Видя места в двореца, за чието съществуване дори не предполагаше. От многото усмивки лицето я болеше.

— В идните дни ще откриеш, че най-невероятни хора ще поискат да бъдат твои приятели — каза й мадам Цугуко. — Пази се от тези, които крият своята враждебност под маската на любезността. Нейно височество винаги те е защитавала, но сега, след като съдбата ти е променена, тя може би няма да е в състояние да продължи да го прави. Ако искаш да оцелееш, трябва да разбереш как функционира женският дворец. Време е да започне истинското ти обучение.

Когато се върнаха, Сачи се надяваше, че принцесата ще я извика. Но принцеса Кадзу остана невидима зад своите паравани. Може би пишеше поезия или просто гледаше в мрака с невиждащи очи, както правеше понякога. Сачи се чудеше какво ли си мисли в този момент. Дали не мечтаеше за друг живот? Тя се беше отказала от всичко, за да се омъжи за шогуна, а сега него го нямаше. Ако можеше Сачи да й роди син, това би могло да я направи по-щастлива.

После Сачи си спомни какво й каза старата мадам Хонджу-ин: „Ти си само утроба под наем“. Думите я накараха да изтръпне.